Вече седем години с Цветко Цветков, а през по-голямата част от периода – и с Нешка Робева, пишем своите колонки в “Дайджест Седмицата”. Малцина имат представа за тежестта на подобен ангажимент. В края на седмицата, когато си на ръба на преумората и си петимен да си осигуриш няколко часа спокойствие или да се посветиш поне мъничко на семейството си, жена ти за кой ли път вижда, че погледът ти е отнесен. Защото трябва да диктуваш поредната си колонка. Може да си болен или без настроение, да си далеч от страната или пък седмицата да е протекла без значимо събитие – все едно, трябва да намериш тема, различна от стотиците предишни, да я овладееш, да я разработиш по запомнящ се начин и да я продиктуваш.
Същевременно сигурно и Цветко Цветков ще се съгласи, че най-хубавите ни публикации са тъкмо в “Дайджест Седмицата”. Защото сме свободни да пишем за каквото си искаме и както си искаме. Този извод изглежда най-малкото странен при свободната вече 13 години българска преса. Но е точен. Тъй като в много случаи свободата на словото е достояние предимно на онези, които притежават медиите. Шансовете на външния автор да наложи тема са нищожни. И колкото пъти съм се опитвал да кажа това достатъчно ясно в някоя много гледана, слушана или четена медия, толкова пъти един или друг от най-видните босове на телевизии, радиа или вестници ме е шамаросвал по възможно най-безпардонния начин.
Ако читателят проследи нашите текстове, ще се убеди по колко различен начин могат да се интерпретират едни и същи събития. Авторът на “Стани, Апостоле!” отбелязва някъде, че медийната демокрация по български води съзнанието до живот с представи, а не с реалности за процесите в страната. Ние с Цветко се стремим да отразяваме реалностите, но всеки по своему. В моите колонки хващам най-значимия според мен за седмицата факт, прозрение, реплика, изпусната фраза или гаф, преекспонирам го, хиперболизирам го, довеждам го до пародия, до гротеска, до абсурд и с нескрита наслада, макар и без злоба, замерям неговия творец. Написаното от мен улучва първо емоциите и чрез тях – разума на читателя.
Цветко, обратно, търси пряк път към разума. Стига до него не с шегата, хумора, иронията, сарказма и откровеното окарикатуряване, а с дълбочината на анализа. Неговите текстове са спокойни, но не скучни, умерени, но не безразлични, проникновени и тъкмо затова непредвидими, математически точни, но не сухи. Най-често прозренията му имат философски измерения. С убеждението, че силата на твореца е в повдигането на завесата пред човека, Цветков отива отвъд факта и събитието, търси и намира скритите пружини на онова, което се случва. Открива невидимите за непосветения връзки и зависимости между постъпките и техните герои. И си позволява да коментира лица и явления, за които се е установило негласно съгласие да се мълчи.
Така например Цветков е сред малцината, които си разрешават да не се възхищават от един несъмнен, макар и мимолетен, кумир, какъвто е Бойко Борисов. За него образът на царския генерал е подсладен до горчиво. За автора любимецът на народа е близнак на духа на българската мафия, и то не защото зодията му е Близнаци. Ако ние само се досещаме, Цветков със сигурност знае много повече от нас за тъмната страна на авторитетите. Той ни подтиква да се замислим защо от убийство на убийство рейтингът на този човек расте. Не описва ли този необясним факт цялата парадоксалност на българската ситуация?
Не е нормално главният секретар да се изявява като главен говорител, но това не само се
приема за удачно, но дори изтръгва възхита. Не са ли тъкмо тук изворите на поредната илюзия, която ще превземе избирателя?
На пръсти се броят и авторите, които анализират в критичен дух българския етнически модел. Според Цветков е налице разширяващо се и стабилно разполагане на ДПС във всички ешелони на властта. Каквито и властови конфигурации да се формират, постовете на ДПС, особено във втория и третия ешелон, изглеждат непоклатими.
Пълзящото поглъщане на власт подтиква някои български граждани да се ориентират към партията на Доган, включително и в етнически монолитни райони като тези на Кюстендил, Видин и много други. В стремежа си към реализация мнозина българи се присъединяват към онези, които са постоянни победители. Това позволява на ДПС да размива етническото си начало. Същевременно в населените с турци региони не тече обратен процес. Там не се увеличават социалистите, земеделците, седесарите, почти всичко е ДПС. В хода на кампанията на последните местни избори имах горчивата възможност да бъда в Кърджали, Крумовград, Момчилград, Джебел, Аврен. Казано най-меко, там не е лесно да си българин.
Усвоявайки максимален брой позиции в различните управленски етажи, партията на Доган казва на поредния си коалиционен партньор: това ни е от предишните, дайте да видим пък от вас какво още ще получим. Така според Цветков нашият етнически модел позволява да се заемат повече и за по-дълго властови територии, отколкото есктремистките модели в някои съседни страни.
Една от най-големите ни беди авторът вижда в доганизацията на властите спрямо вътрешните фактори, съчетана с американизацията им спрямо външните. Управляващите в САЩ не могат или не искат да осъзнаят, че глобализацията не означава американизация. Крайно смущаващо е, че Кондолиса Райс, съветник на президента Буш по въпросите на националната сигурност, не само категорично отхвърля идеята за многополюсен свят, но дори я определя като вредна. Тикането на света към еднаквост под хегемонията на САЩ ще доведе до нов световен политически трус с непредвидими последици, убеден е авторът. Крайната фаза на американизацията неминуемо ще натрапи нов световен фашизъм.
Пред много още факти и събития Цвятко Цветков повдига завесата. Това ще направи книгата му не само търсена, но и полезна. Защото тя ни насърчава не само да анализираме общественото и личното си битие, но и – което е по-важното – зарежда ни с желание да го променим.
30. 11 .2003 г.
