ПОЛИТИКАТА И НАУКАТА В КНИГАТА НА АЛЕКСАНДЪР ЛИЛОВ “ДИАЛОГЪТ НА ЦИВИЛИЗАЦИИТЕ”

0
248

Две мнения за “Диалогът на цивилизациите”

На 5 октомври 2004 г. в зала 7 на НДК бе представена книгата на проф. Александър Лилов “Диалогът на цивилизациите – световният и българският преход”, съвместно издание на ИК “Захарий Стоянов” и Университетско издателство «Св. Климент Охридски».

Сп. «Ново време» предлага на читателите си две мнения за мащабното научно изследване на проф. Лилов.
Страхувам се, че ние, които сме приготвили монолози за “Диалогът на цивилизациите”, не ще успеем достатъчно добре да представим тази книга. Читателите, които вече са я прелиствали, знаят, че тя обхваща няколко десетки (близо 80) теми, 21 глави, обединени в 5 части и разпрострени върху 800 страници.

Но не със своя обем, а със съдържанието си “Диалогът на цивилизациите” би затруднил всеки коментатор. То включва най-важните проблеми на нашето социално-историческо време, които си остават, така да се каже, световно недоизбистрени. При това авторът ги третира новаторски и на много нива: глобално, регионално, национално…

“Многотемието” в представения труд обаче не е хаотично. То е споено от няколко свързани помежду си големи проблема, сред които Лилов по-специално откроява два, изразени в заглавието и подзаглавието – “Диалогът на цивилизациите” и общественоисторическия преход (световен и български).

Но читателят би могъл да намери и други интегрални характеристики на тази книга. Например, някой може да види в нея прекрасна илюстрация или убедителна реабилитация на политиката като стимул за развитието на обществознанието; хора с нагласа на историци навярно биха я охарактеризирали като продължение на започналото преди повече от 30 години изследване на постиндустриалното или постмодерното общество; съвременни идеолози биха я възприели като идейна основа за практическата политика на “новата левица” у нас и изобщо или поне като най-сериозен контрапункт на нашумялата Хънтингтънова теория за “сблъсъка на цивилизациите”. Не изключвам и заключителни национални или индивидуални оценки като “върховно постижение на българската обществоведска мисъл” или “книгата на живота” на един известен политик.

Според мен “Диалогът на цивилизациите” е всичко това и не само това. Но в своето по необходимост кратко и фрагментарно изложение мога само да поставя няколко ударения. Ще се спра предимно на отношението между политика, наука и нравственост, проявено в разглеждания труд.

Приоритетността на този въпрос ми се струва съвсем естествена. В очите на нашата общественост, а може би и в своите собствени очи, Лилов е преди всичко политик. Но в главите на повечето от нашите сънародници днешната политика е несъвместима с безпристрастната научност и чистата нравственост, а днешните политици са… Но хайде да не си говорим неприятни работи! Във всеки случай, съчетания като “политизирана, но истинска наука” и “виден, но честен политик” звучат така абсурдно, както “квадратните кръгове, направени от дървено желязо”.

Но ето че се появи “Диалогът на цивилизациите”. И трябва да си абсолютно злонамерен критик, за да окачествиш политическите изводи в този труд като користна “агитация и пропаганда” или пък тенденциозен школски коментар на големи чуждестранни автори. В действителност фактологическата и литературната осведоменост на Александър Лилов са напълно автентични. Той напълно непредубедено е чел и Уолърстейн, и Дракър, и Бел, и Хънтингтън, и Тейяр дьо Шарден, и Вернадски, и много други. Много е вероятно интересът му към тях да е бил, в последна сметка, политически мотивиран. Но политиката в случая не е замъглила собственото и обективно виждане. В книгата на Лилов няма безогледно отричане или утвърждаване на други автори. Има честно и строго обосноваване на съгласия и несъгласия с тях.

Високото научно качество на представяния труд се документира и от развитието, което намират в него чуждите идеи. Да, Лилов приема изложената от Уолърстейн система на човешкия свят. Но той същевременно обосновано предвижда нейното трансформиране в “структура на взаимопресичащи се кръгове” от глобален, регионален и национален порядък; да, Лилов е използвал писаното за множеството революции в съвременния живот. Но негова е заслугата за тяхното системно обединяване в понятието за Велика глобална революция и открояване на такива нейни особености като невъзможността да бъде конкретно датирана и необходимостта да има като цяло мирен характер поради условията на съвременната глобализация.

Несъмнено е също така, че след като свързаните с новата информационна технология социално-структурни изменения приглушиха старата класова борба, не друг, а Самюел Хънтингтън направи име, като видя в цивилизациите главните актьори на световноисторическата сцена. Но Лилов не просто го следва, а му опонира, като отхвърля неизбежността на междуцивилизационните конфликти и доказва необходимостта от диалога (всъщност сътрудничеството) като условие за общочовешкото оцеляване по-нататък. Мнозина знаят, че “ноосферата” е идея на Тейяр дьо Шарден и Вернадски. Но никой преди Лилов не се е заел с нейното геокултурно, геополитическо и геостратегическо конкретизиране и аргументиране чрез съвременната интелектуализация и все по-императивната потребност от разумна регулация на световните дела.

В “Диалогът на цивилизациите” има и множество други нови основания за старата интелектуална и морална характеристика, която вече съм правил и ще си позволя да цитирам сега: “В духовното поле на Александър Лилов не пасат никакви свещени крави. Неговият интелект и неговият морал са несъвместими с каквото и да било сляпо преклонение пред каквито и да било авторитети. В интелектуалната му същност дълбоко е проникнало убеждението, че истинността на твърденията се установява при съпоставянето им с действителните положения на нещата, а не просто с класически текстове, които сами са верни или неверни не защото са марксически или немарксически, а защото отговарят или не отговарят на действителността.(…). Тъкмо това разбиране е довело Лилов до фактически отказ от старомарксисткия монопол върху общественонаучната истина. Тъкмо то е разширило неговия кръгозор, насочило го е към пренебрегвани от мнозина други марксисти автори и произведения, помогнало му е не само да събере богат урожай от “рационални зърна”, но и да получи от тях ценен нов продукт”.

Когато се отдалечаваме от традиционната ни идеология и политика, ние често се чувстваме като сираци. Александър Лилов обаче има проницателността и смелостта да осъзнае и признае, че в такъв смисъл днес цялото човечество осиротява: старомарксисткият “комунизъм” си отиде заедно със старото “индустриално общество” и присъщото му класово деление; социалдемократическият “уелфеъризъм” си отива, тъй като националната социална регулация става несъвместима с онази “конкурентоспособност”, която се изисква от безконтролната капиталистическа глобализация; тържествуващият неолиберализъм ще си отиде поради все по-непоносимата поляризация, създадена от користната асиметрична свободно-пазарна либерализация.

Според мен “Диалогът на цивилизациите” е преди всичко реакция тъкмо на така очертания привидно всеобщ идейнополитически провал. Но реакция на автор с действителен социалистически морал и голям интелектуален потенциал. Лилов фактически се стреми да отговори на най-достойния за най-умните глави и най-човечните сърца въпрос на нашата епоха: как да се определи днес рационалната стратегия на хуманното политическо действие. Той явно не смята за достатъчен ограниченият piecemeal approach (подход “на дребно”) на в действителност примирените със статуквото т. нар. прагматици. Нужно е най-напред да се разбере светът, от който зависим несравнено повече, отколкото той от нас. Иначе казано, трябва да се започне с глобален подход, чиято научност се гарантира чрез безпристрастно изследване на световните реалности. Тази ориентация изразява истинска загриженост за бъдещето; тя не е ескапистко отлитане в абстрактни сфери, а задължително начало на рационалния път към успешна конкретика.

И така, постигнат е забележителен резултат на политическо вдъхновение и теоретическо проникновение. Но нямаме абстрактни решения без практически приложения. Изначалната ангажираност на Лилов с борбата за по-добър живот на всички хора е съчетала в неговия труд информативността и инвентивността с оперативността. Имам предвид обосноваването на йерархия от стратегии за междуцивилизационна хармонизация, европейска интеграция и евроазиатизация, балканска европеизация, за да се стигне до българското преодоляване на дезинтегриращата конфронтация.

Може би е време да потърся и някакви недостатъци в “Диалогът на цивилизациите”. По-лесно е обаче да намеря някои излишества – например, повторение на едни и същи положения (но в различен контекст, което донякъде оправдава многократното им появяване). Гледах с коректорска лупа и за фактически грешки, но открих само една – прегрешение спрямо древногръцкия мит за произхода на богинята Атина. По-съществен би бил въпросът дали цивилизацията, силата и икономиката като методологически китове плуват успоредно в океана на световната история, или някой от тях – поради по-голямата относителна самостойност на своята динамика – фактически “носи” (да не кажа “поглъща”) останалите. Може би си струва да се обсъди също така дали “постиндустриалното общество” е радикално скъсване с индустриалното или е по-скоро негов последен стадий. И при такива спорове обаче не бива да се забравя, че новаторското увлечение е по-полезно за развитието на науката, отколкото консерваторската предпазливост.

Сам Лилов вижда много повече спорни проблеми в своята книга и очаква решението им от бъдещето. Абсолютната категоричност му е абсолютно чужда. В един момент той достига дори до пълен релативизъм, като казва: “Всичко е възможно и невъзможно, вероятно и невероятно, мислимо и немислимо”…

Аз имам стара слабост към философския скептицизъм. Тя се прояви и в първата ми реакция при прочитането на представяния днес труд. Тогава му направих кратка версификация, която се опитваше да бъде закачлива тъкмо поради скептичността, проявена от Лилов. Но не затова сега ще прочета написаните преди повече от година римувани редове, а защото ми се струва, че те могат да заместят липсващото заключително резюме на вече публикуваната книга, Ето ги:

Днес ясно виждам: ти намери я
– съдбовната, голяма тема
тук, в смачканата периферия
на импозантната система,
където пляскат по главите ни
вълните постиндустриални
и смут голям цари в душите ни
демократично социални.
Ти шефски слагаш резолюция –
“Това е край, но и начало”
и казваш: шества революция-
Великата глобална;
в света възникват много полюси,
защото хората не траят
един – и няма да го молят те,
а просто ще го обуздаят.
Не сблъсък на цивилизации,
а диалог ни трябва – инак всеобщата анихилация
май няма да ни се размине.

И казваш още, че спасение
от хаоса ще се намери,
когато цяло поколение
се извиси до ноосфера,
когато всичките стратегии
на новия социализъм
неотстранимо са облегнати
на чист и действен хуманизъм.
Но пита се: wishful thinking ли
или “научен реализъм”,
забравил стряскащото минало
пулсира в твоя оптимизъм?
Увлича той и няма връщане,
но ще призная най-накрая,
че за подправката преглъщам го,
а тя е “Зная, че не зная”.

Но този, който знае, че нищо не знае, обикновено и нищо не прави. Това явно не важи за Александър Лилов. Фактически в “Диалогът на цивилизациите” като цяло той проявява не абсолютен, а умерен интелектуален скептицизъм, което му е дало възможност да обоснове своя също така умерен социален оптимизъм,

Съвсем накрая, поради сложните си отношения с пазарната икономика, ще се въздържа от издигане на лозунга “Купувайте тази книга!” (Видях, че цената й е колкото на 20 кофички кисело мляко). Но от все сърце призовавам – намерете начин да я прочетете! Между другото, тя е писана с увлечение и е увлекателно четиво; не е “тежка” (при все че тежи близо кило и четвърт!) и улеснява нашето ориентиране в този проклет живот. Четете я, но я и критикувайте! Така ще бъдем най-полезни и на автора, и на себе си, и на нашето общо дело.

Б.а. В това изложение са използвани и пасажи от статията ми “Бившият и бъдщето”, Юбилеен лист по случай 70-годишнината на Александър Лилов, 30 август 2003.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук