ТЕЗИ И АНТИТЕЗИ

0
245

Две мнения за “Диалогът на цивилизациите”

На 5 октомври 2004 г. в зала 7 на НДК бе представена книгата на проф. Александър Лилов “Диалогът на цивилизациите – световният и българският преход”, съвместно издание на ИК “Захарий Стоянов” и Университетско издателство «Св. Климент Охридски».

Сп. «Ново време» предлага на читателите си две мнения за мащабното научно изследване на проф. Лилов.
Някои критични бележки по книгата на Александър Лилов “Диалогът на цивилизациите”

“Диалогът на цивилизациите” е без съмнение крупно постижения на своя автор. То съдържа изключително богата информация. Авторът ни предлага задълбочени анализи, а в редица случаи стига и до респектиращи прозрения.

Сериозното отношение към автор като Ал. Лилов изисква обаче да се даде преди всичко критична оценка на труда му. Не всяко съчинение заслужава критичните ни усилия. Единствено съчинението на доказан учен би оправдало труда да бъде изучавано, при което обаче критичното отношение към него става безусловно задължително, доколкото тъкмо то е белег и за собствената ни сериозност.

Срещу застъпените от автора на “Диалогът на цивилизациите” позиции могат да се направят редица възражения. Каквито и да са, тези възражения не могат – нека подчертая това – да намалят научната стойност на обсъждания научен труд. Той освен всички други достойнства притежава първото и, според мен, най-значително достойнство на всяко действително научно съчинение – това, че събужда собствената ни теоретическа мисъл.

1. Възражения буди преди всичко постановката, която се съдържа още в самото заглавието на труда “Диалогът на цивилизациите”. Както разбираме, с този труд Ал. Лилов търси собствен отговор на въпросите, поставени от съчинението на Хънтингтън “Сблъсъкът на цивилизациите”. Той следователно приема, че именно на тази основа – има или няма сблъсък на цивилизациите, може да се води една смислена научна полемика. Такава полемика е, разбира се, възможна, но тя не бива да скрива същинските проблеми на съвременния свят.

Позицията на Хънтингтън е дълбоко погрешна. Тя е вид теоретическа диверсия, която иска именно да скрие действителните източници на конфликтите, които терзаят човечеството. Светът постоянно живее в изключително тежки конфликти. Кои обаче са страните на тези конфликти – цивилизациите, или други социални структури? Конфликт на цивилизациите ли бяха и Първата, и Втората световна война, конфликт на цивилизациите ли са по-нататък блокадата на Куба, войната срещу Виетнам, войната срещу Югославия, войната срещу Ирак, продължилата половин век студена война?

За свой срам ще призная, че аз продължавам да се придържам към остарялата според някои автори марксистка теория за класите и класовата борба. Мога, разбира се, да се съглася с Ал. Лилов, че днес важни положения на марксизма вече са “остарели или са непотвърдени от практиката” (вж.с.441), но ми е невъзможно да се съглася, че тъкмо положението за класите и класовата борба е остаряло или непотвърдено от практиката. Та то е жива истина, която буквално боде в очите ни. Не виждаме ли какво стана и какво става у нас? Неголяма група хора, използвайки различни средства (реституция, приватизация, спекула, измами), овладя всички основни средства за производство. С това възникнаха и двете основни класи – едната класа, която притежава средствата за производство, и другата класа, която е лишена от средства за производство. Неизбежна е и борбата между тези две класи. В зависимост от обстоятелствата тази борба може понякога да приеме остри форми, включително и бунтове и революции, а в някои случаи дори и уродливи форми на борба, каквато форма е тероризмът.

Основните конфликти днес както вътре в държавите, така и в отношенията между държавите са в крайна сметка конфликти именно на класови интереси – дори и когато поводът дава основание да се мисли за друго.

Но ако позицията на Хънтингтън е погрешна, правилна ли е пък позицията на противопоставилия му се Ал. Лилов. Отговорът за съжаление е отрицателен.

Заставайки срещу Хънтингтън, Ал. Лилов всъщност застава на предлаганите от Хънтингтън безкласови позиции. На с. 185 от неговия труд четем:“Именно в диалога на цивилизациите се съдържа геополитическият ресурс за предотвратяване на самоунищожението на Hоmo Sapiens и за преминаване към по-висок стадий в движението на всемирната история.” Неприемлива теза.

Както сблъсъкът, така и диалогът на цивилизациите са класово обременени. Отношенията между цивилизациите се предопределят в най-голяма степен от структуриралите се вътре в тях класови образувания, наречени държави. Класово обременени (класово разслоени), държавите изхождат не от интересите на “цивилизациите”, а от интересите на властващите в тях класи.

Парите, този най-общ символ на господстващия днес капитализъм, не само не миришат. Те нямат морал, те нямат култура, те нямат и представа от това, което се нарича цивилизация. Докато в света доминира капиталистическата, т.е. паричната (доларовата) ценностна система, в него няма и не може да има истински мир. Нито една социална структура, включително и цивилизациите, доминирани от капитализма, не могат да се надяват да живеят в мир със себе си, в мир и с останалите социални структури. Капитализмът разяжда мира както вътре в държавите, така и в отношенията между държавите. Вижте в какво състояние са намира “цивилизацията” в САЩ (тази държава-мостра, държава-еталон на капитализма), вижте в какво състояние са намират отношенията между САЩ и другите държави. Както вътре в САЩ, така и в отношенията на САЩ с другите държави господства и нравствена, и социална, и политическа поквара.

Във всички случаи не мога да разбера тази лишена от класовост по същество позиция на Ал. Лилов. Без да отрича наличието на класи, той все пак не прави произтичащите от това наличие изводи. Той рисува един лишен от класови стълкновения свят, в който евентуално възникналите проблеми ще се решават от цивилизациите по един “цивилизован” начин. Хубав свят, стига да е и действителен.

За да приключа с тази своя бележка, ще кажа: ресурс за предотвратяване на самоунищожението на Hоmo Sapiens и за преминаване към по-висок стадий в движението на всемирната история е премахване на класовото разслоение на обществото. Останалото е горчива илюзия.

2. Обстановката в света няма как да не постави и въпроса за тероризма. В труда на Ал. Лилов този въпрос е получил определено внимание, но за съжаление и не съвсем удовлетворително обяснение на неговата природа. В никакъв случай не е достатъчно да се каже, че тероризмът е “обърната форма на войната – война на по-слабия срещу по-силния, на угнетения срещу угнетителя” (с.218). Тази формула не е и точна. Тя иска да ни отведе до извода, че войната на силния срещу слабия не може да бъде тероризъм, което решително не е вярно. Нима войната на САЩ срещу иракския народ не е терористична война или не бе терористична войната на НАТО срещу Югославия? Терористични действия бяха наблюдавани и по време на Втората световна война. Чист терористичен акт бе извършената от англо-американската авиация в самия край на войната бомбардировка над Дрезден – един град без всякакво военно значение, при която бомбардировка загинаха над сто хиляди мирни граждани. Какво да кажем за бомбардировките над Хирошима и Нагазаки, при които загинаха няколко стотици хиляди мирни жители? Липсата на определение на тероризма не позволява той да се различи от въоръжената борба срещу дадена потисническа система.

Тероризмът, сведен до най-простата си форма, е болката, причинявана от едно лице на друго лице, за да се мотивира към определено поведение трето лице. Тероризмът може да бъде криминален (за да се получат от третото лице определени материални изгоди) и политически (за да се застави третото лице, най-често определена държава, да усвои определено политическо поведение). В ежедневието политическият тероризмът се проявява като въоръжено насилие, което цели да застави дадена държава да приеме определени политически условия. Специфичното на тероризма е обаче не самото въоръжено насилие, а това, че то, въоръженото насилие, е насочено срещу лице или лица, които стоят извън конфликта с подложената на терористичния натиск държава, т.е. срещу, най-общо казано, мирни граждани. Същинското оръжие на тероризма е страхът, при това анонимният страх. Тероризмът държи в неизвестност своите жертви – те го предполагат, но те не знаят дали, кога и къде той ще нанесе своя удар. По този начин всеки гражданин трябва да се чувства застрашен. Очакването на терористите е, че така всеки гражданин ще се види и принуден да настоява да се приемат техните искания. Тероризмът, с други думи, иска да превърне в свой съюзник страха у хората.

Тероризмът, както разбираме, се характеризира чрез средствата, които използва, а не чрез целите, които преследва. Тероризмът е тероризъм дори и когато неговите цели са благородни. Чрез средствата му придобиват отрицателен знак и неговите цели. Той не може да не бъде осъден.

Наложително е, разбира се, да правим разлика между тероризма и въоръжената борба. Ако е тероризъм въоръженото насилие срещу мирните граждани на една държава-потисник, не е тероризъм въоръженото насилие, насочено срещу официалните представители на тази държава – военнослужещи, полиция, отговорни държавни служители. Това е въоръжена борба. Въоръжената борба е легитимно право на всеки потиснат народ. Правото на бунт срещу потисника е закрепено дори в конституциите на някои държави (вж. напр. чл. 120, ал.4 от Конституцията на Гърция).

3. Възражения будят и някои от тезите на Ал. Лилов относно бъдещото общество. На стр. 99 авторът пише: ”Реставрацията на капитализма не е алтернатива на социализма. Обратно – на дневен ред е трансформацията на капиталистическата световна система в нова система.” Но каква трябва да е тази нова система?

Според Ал. Лилов “новото” общество ще се отличава с “нова социална структура”, при което обаче, странно, “класата на капиталистите и на индустриалните работници няма да изчезнат”, те само “ще се свият количествено.” (с.113 – 114). Оказва се, че “новото” общество ще бъде всъщност добре познатото “старо” общество. Няма никакво значение колко на брой ще са капиталистите. Същественото е, че те ще държат под свой контрол цялото общество, защото ще държат под свой контрол най-същественото – средствата за производство, респ. “белите якички”, хората на знанието и т.н. Така нареченото от Ал. Лилов посткапиталистическо общество се оказва следователно неокапиталистическо.

Ал. Лилов лансира тезата, че когато производството се поеме от ”автоматизираните технологии” с ограниченото участие на физическия труд, “ще се появи реалната историческа възможност за безкласово общество” (с.115). Отново неприемлива теза. Тя също бяга от въпроса за собственика на тези автоматизирани технологии. Класовите различия ще изчезнат само ако собственик на средствата за производство от какъвто и технологичен порядък да са, е обществото, а не частно лице. Запази ли се частната собственост върху новите технологии, ще се запази и класовата, респ. капиталистическата структура на обществото.

Като поставя въпроса за “новото” общество, Ал. Лилов не може да избяга от фундаменталния въпрос за съдбата на социализма. Не е ли всъщност тъкмо социализмът това “ново” общество, което трябва да наследи капитализма? По този въпрос позициите на автора са недостатъчно ясни.

След като отбелязва “провала на социализма”, авторът заключава: “Хоризонтът потъна в тъмнина: капитализмът се изчерпа, социализмът не се доказа като негова алтернатива”(с. 47).

Бих искал най-напред да подчертая, че провал претърпя не социализмът, а политическият режим, при който той бе осъществяван. По мое дълбоко убеждение самият социализъм доказа себе си. Днес, от дистанцията на времето, може ясно да се види, ако човек, разбира се, не е предубеден, че ние живяхме в едно наистина успешно доказало себе си социалистическо общество. Ние наричахме социализма реален. Някои прибягват до други определения – мутантен, държавен и пр. Но както и да го нарекат, остава фактът, че именно при него най-съществените права на човека – правото на труд, правото на образование, на култура, на здравеопазване, на социално осигуряване и пр. – бяха реални. Как иначе ще се обясни обстоятелството, че днес милиони хора дълбоко и искрено изживяват т. нар. носталгия по социализма.

Не без уговорки може да се приеме тезата на Лилов, че социализмът не бил дал на човека “свобода на личността и права на личността”(с.343). Наистина някои лични права и свободи при социализма не получиха необходимото развитие. Но какво пък получихме от върлуващия днес капитализъм? Той ни отне съвършено реалните социално-икономически и социално- културни права, без да ни предостави реални лични права и свободи. Личните права и свободи у нас са фикция. Всеки има формалното право на придвижване, но само онзи ще може да отиде до съседното село, за да види старите си родители, който има парите да плати билета си дотам. Всеки има формалното право да издава вестник, но само онзи ще го реализира, който има огромните финансови средства, необходими за издаването и поддържането на един вестник. И т.н. Не знам как е с другите, но аз нямам свободата да издавам вестник. Заедно с това нямам и социалната осигуреност, която имах при социализма.

При всичките си недостатъци социализмът тъкмо в областта на правата на човека стои несравнимо по-високо от капитализма. Основополагащата ценност при социализма е човекът, при капитализма такава ценност са парите. Къде тук има място за сравняване?! Друг е въпросът, че социализмът, както и самият Лилов отбелязва (вж. с.66, с.432), не успя да разгърне целия свой потенциал, за да предостави на човека пълния набор от необходимите за реализацията му права и свободи.

По-нататък ще отбележа, че тезата на Ал. Лилов “социализмът не се доказа като алтернатива на капитализма” влиза в противоречие с някои от неговите по-нататък разгърнати разсъждения. В книгата му има цяла глава “Модерният социализъм – социализмът на информационната система”, в която социализмът е енергично защитен.

Но какво все пак трябва да разбираме под социализъм, Лилов не ни казва. Тук използваните от него формули не могат да ни задоволят. Далеч не е достатъчно да се каже, че социализмът трябва да е модерен, защото тогава остава пък въпросът, какво е това “модерен”. В някакъв момент придобиваме усещането, че Ал. Лилов възнамерява наистина да ни обясни какво най-после означава тази в най-различни варианти използвана от него дума. “Ние сме пред прага – пише той – на модерния социализъм. Модерен в смисъл на истински съвременен, истински новаторски” (с.432).

Очакванията ни са излъгани. Лилов не ни дава понятие за модерния социализъм, той просто превежда чуждата дума “модерен” с българската “съвременен”. Това се нарича тавтология (idem per idem). Не мисля, че в случая е проявено теоретическо безсилие. Мисля по-скоро, че авторът просто бяга от произтичащата от обстоятелствата необходимост да се дефинира същностно понятието социализъм.

Какво наистина е социализмът? Времето ни даде едно достатъчно избистрено понятие за природата на социализма.

Социализмът не е в ръководната роля на една партия, той не е в забраната да се пътува извън страната, не е в наказанията, налагани за един виц. Социализмът е в господството на обществените средства за производство. Той е обществено-икономическа система, в която обществените интереси са поставени над частните. Частният интерес не бива да се отрича напълно, но той трябва да се постави под контрола на обществото. Остане ли извън контрола на обществото, частният интерес, който по природата си е необуздаем, може да се прояви като същинско природно бедствие и да причини огромни пакости на човешкия род. Именно в господството на обществените интереси могат да се търсят и намерят гаранциите за развитие на човечеството.

Ал. Лилов не отговаря и на друг съществен въпрос: Кои са силите, които ще се борят за “новото” общество (както и да разбираме това “ново” общество)? Мисля, че днес, когато капитализмът все повече разкрива своята античовешка природа, срещу него за едно “ново” общество ще се борят не само работническата класа и другите трудещи се маси (каквито и да са техните якички), а всички, които искат да запазят своята човешка природа. Водоразделът е следователно между човешкото и античовешкото. Срещу капиталистическата система ще въстават все повече представителите на човечността. В международен план се очертават двете основни страни на новия фронт: САЩ и човечеството. За мен няма никакво съмнение, че САЩ днес са представители на античовешката тенденция в развитието на световното общество. Поради това твърде възможна е и зловещата дилема: САЩ или човечеството.

4. Неприемлива също е и застъпената от Ал. Лилов теза, че т. нар. от него Велика глобална революция ще създаде реални предпоставки за възникване на безкласовото общество (с.115). Тази “революция” ще унифицира съществуващите социални условия, тя в много отношения ще ни уеднаквява, но все пак няма да реши въпроса за собственика на средства за производство на блага. Този въпрос ще трябва очевидно да бъде решаван от друг тип “революция”.

Изобщо глобалната революция изисква изострено критично чувство. Необходимо е наистина да правим разлика между глобализацията и глобализма.

Глобализацията е обективен обществен процес на интернациона-лизиране (на взаимно проникване) на съставляващите световното общество структурни единици. Без да й се противопоставяме, ние трябва все пак да полагаме максимални усилия, за да не бъдем лишени от своята многопластова идентичност и превърнати в социални бройлери. Глобализмът е налагана от САЩ глобализация, т.е. интернационализиране на ценностната система на американското буржоазно общество. Доколкото глобализмът е проявена форма на американския империализъм през ХXI век, ние трябва да му се противопоставим с цялата си решителност.

Като казвам това, искам да взема отношение и към друг пасаж от съчинението на Лилов, който има пряко отношение към обсъждания въпрос. На с. 39 от книгата му четем: “Бих искал да подчертая – БСП и Българската левица не насаждат антиамериканизъм. Антиамериканизмът не е нито наша цел, нито наша позиция.”
Какво обаче трябва да се разбира под “антиамериканизъм”? И аз не съм антиамериканист, ако под Америка разбираме онзи благороден слой от личности като Ноам Чомски и Гор Видал. Но аз решително съм антиамериканист, ако под Америка разбираме политиката, следвана от правителството не на американския народ, а на американските корпорации, политика на поробване на чужди народи, и по-нататък, ако под Америка разбираме и онова хедонистично блато, чиято воня залива целия свят Но в смисъла, в който съм антиамериканист, аз съм и антибългарист, доколкото съм против следваната от българското правителство антинародна и антихуманна политика.

5. Съвършено неприемлива е и тезата, намерила място на с.84 от труда на Ал. Лилов: “Дълбоки промени настъпват в политическите системи за управление на обществото. Основното тук е настъплението и развитието на демокрацията.”

Извинете, но никаква демокрация, т.е. власт на демоса, на народа не може да има там, където реалната власт е в парите. Демокрацията на парите изключва демокрацията на хората. Каква демокрация има например в едно акционерно дружество? Там диктува онзи, който държи контролния пакет, та макар да е един единствен. Какво друго е обаче буржоазната държава, ако не едно голямо акционерно дружество. САЩ напр. не са държава като държава, те са холдинг, т.е. обединение на корпорациите в САЩ. И както не може да има демокрация в отделното акционерно дружество, така не може да има демокрация и в холдинга, конституирал се като държава. (Да си припомним “Комунистическият манифест”: “Съвременната държавна власт е само комитет, който управлява общите работи на цялата буржоазна класа”.) Няма и не може да има демокрация в собствения смисъл на думата в САЩ, няма и не може да има демокрация в собствения смисъл на думата и у нас. Демокрацията в една буржоазна държава, каквато днес е и България, е само фасада. Демокрацията предполага предварително социално равенство между членовете на обществото, за да може гласът на единия да има същата социална стойност, която има гласът на другия. Повече от очевидно е, че гласът на бедния няма и не може да има стойността на гласа на богатия. Гласът на богатия е подкрепян от мощния глас на собствените му медии и организации, гласът на бедния е нищо друго освен глас в пустинята.

6. В труда си проф. Лилов твърде често наднича в бъдещето. Той отказва да отговаря на оракулски въпроси, но все пак прави и някои прогнози. В труда са набелязани десет мегатенденции, някои от които изискват внимателно критическо оглеждане.

Можем да се съгласим с извода, че бъдещето общество ще бъде общество на знанието. Вярна е констатацията, че знанието ще се превърне в главен и определящ фактор в производството (с. 58) Всъщност знанието винаги е било основен фактор в обществото, но днес то придобива качествено нови възможности. В някои от тези възможности се крият достатъчно основания да изпитваме страх за себе си.

Чрез знанието ще бъде създадено едно парачовечество, един дублиращ човечеството свят от технологични създания. Какви гаранции могат да съществуват, че това парачовечество, оказало се под властта на определени сили, няма да се насочи срещу човечеството? До днес, за да наложат на човека определено поведение, въздействаха върху неговото тяло. Предстои обаче науката да предложи възможността да се въздейства директно върху нашето съзнание, т.е. върху вътрешните механизми на нашето външно поведение. Така ще бъдем превърнати в биороботи, т.е. в живи същества, които ще изпълняват чужда воля. Ще бъдем нещо като домашни животни.

Ще трябва да имаме гаранция срещу тази огромна опасност. Така отново се връщам към възлюблената ми теза: гаранции както срещу тази, така и срещу другите възможни заплахи може да ни предложи единствено социалистическото общество – онова общество, в което общественият интерес ще господства над частния интерес. Ще повторя, а ако трябва и ще потретя, че частният интерес, оставен да се развива безконтролно, може да причини ужасни бедствия.

Не бива да се забравя това, което всъщност всички знаем – че отделни частни лица днес притежават огромни финансови средства и следователно огромен научно-технически потенциал. Един Бил Гейтс е вече сам държава. Той може да създаде подобно на капитан Немо своя империя, в която огромен брой учени ще работят в изпълнение на поставени лично от него задачи. Невъзможно е да кажем какви биха могли да бъдат тези задачи.

Можем да констатираме една такава закономерност – колкото повече се увеличават предлаганите от науката технически средства за въздействие върху човека (някои от които могат да бъдат и с двойно предназначение, т.е. да бъдат използвани както за добро, така и зло), толкова повече нараства и възможността тези технически средства да бъдат притежавани от все по-малки групи хора, включително и от едно единствено лице. Никой няма да отрече, че атомното оръжие например би могло наистина да се окаже в ръцете на отделни лица. За да се защити срещу очертаващите се съвсем реални опасности, обществото трябва да се обедини, поставяйки под свой контрол знанието като основна производителна сила. Тук трябва да намери приложение с цялата си безусловност формулата (една формула, твърде близко до известната формула на Русо) – никой не бива да притежава толкова много, че злоупотребявайки с притежаваното, да се превърне в опасност за човечеството.

Стъпил върху Вернадски, Ал. Лилов търси нови хоризонти в бъдещето. Красиви са наистина думите на Вернадски: “Човекът за пръв път реално разбра, че той е жител на планетата и може – длъжен е – да мисли и действа в нов аспект, не само в аспекта на отделната личност, на семейството или рода, на държавите или на техните съюзи, а в планетарен аспект”(с.251). Най-напред ще отбележа, че още Смирненски – преди Вернадски! – го е казал по един забележителен начин: всички сме деца на майката земя. След това ще кажа, че макар всички да сме земляни, т.е. от планетата Земя, ние все пак няма да можем да мислим по общ начин, ако продължим да сме класово разделени. Това е толкова просто: гладният не мисли и не може да мисли като сития.

7. Критична оценка изисква и отношението на Ал. Лилов към БСП и нейната политика. Отношението му, най-общо казано, е твърде снизходително, твърде щадящо. С всичките симпатии, които имам към тази партия (и по-специално към нейния членски състав), ще кажа, че далеч не всички нейни политически действия се посрещат с удовлетворение.

Ще се съглася с Ал. Лилов, когато в отговор на въпроса дали БСП можеше да спаси социализма в България, категорично казва НЕ (с.520). Но заедно с това ще си позволя да изкаже мнението, че тя можеше да спаси много от това, което бе социализмът, респ. това, което бе построено при социализма. БСП, която до 10 ноември имаше всички властови позиции, изведнъж премина в отстъпление, предавайки една след друга тези позиции.

Отстъплението започна с онази нещастна “кръгла маса”, която легитимира изпълзели от политическото небитие особи, проявили се по-късно като терминатори на България (Ж. Желев, Ф.Димитров, Ст.Ганев и пр.) Реформите бяха без съмнение необходими, но инициативата за тях трябваше да принадлежи на БСП, за да се осигури “планомерност” на отстъплението със запазване на високите материални и социални ценности, създадени при социализма. БСП не показа характер. Много хора, разочаровани от нейната непоследователна политика, се отдръпнаха от нея. Така в изборите за 36-ото НС БСП претъпя фатален за страната ни неуспех. СДС, ръководена от терминаторите, овладяха законодателната власт и пристъпиха към небивалото криминално разграбване и разрушаване на материалното и духовното ни богатство.

Лилов поставя и изключително важният въпрос дали БСП е в състояние да предложи и реализира “лява алтернатива за икономически и социален подем на страната” (с.516).

Боя се, че отговорът трудно може да бъде положителен. Какво може да се очаква да направи една партия, колкото и добронамерена да е, след като цялата икономика е практически в ръцете на частни лица. Пряката намеса е невъзможна (ще последва упрекът за възстановяване на социализма), а косвената (чрез насърчаване на различни инвестиционни процеси) може да даде резултати едва след десетилетия. Обществото обаче ще иска от БСП незабавно резултати и ако не ги получи, ще се отдръпне от нея.

Шансът на БСП да запази властта си е в една политика на върховна честност. Тя трябва да покаже на хората, че иска властта не заради себе си, а заради тях. Това означава, че тя трябва да се откаже от всички предимства и изгоди на властта, като заедно с това предприеме решителни мерки да се върне на обществото това, което неправомерно му е било отнето (чрез извършени в нарушение на закона приватизации, реституции и пр.) Само когато хората видят, че БСП заедно с тях търпи лишения, само тогава те ще се съгласят да чакат евентуалните резултати от нейната конструктивна политика.

Позициите на БСП и днес изискват критично отношение. Нейната програма “Нови времена, нова България, нова БСП” представлява според Лилов, “стабилна основа за обновление и верен жалон за развитие” (с.462). Тя, продължава Лилов, “е на равнището на най-доброто, което има съвременна лява Европа”. Но едно е програмата, друго е практическото поведение на една партия. Още Маркс в “Критика на Готската програма” отбелязва, че “всяка стъпка на действителното движение е по-важна от дузина програми.”

Действителните стъпки на БСП за съжаление не могат да обрадват душите ни. По кой съществен въпрос БСП поддържа позиции, съществено различни от позициите например на СДС? Дори и по отношение на войната срещу Ирак БСП се смъкна до позициите на СДС, НДСВ, ДПС. Наистина след някои колебания ВС на БСП заяви, че не може да одобри една война срещу Ирак, ако няма съответно решение на Съвета за сигурност. Но САЩ започнаха войната въпреки отсъствието на такова решение. Логично бе да се очаква БСП, обявила, че няма да подкрепи една такава война, да не се съгласи да се изпратят наши войски в Ирак, за да делят заедно със САЩ отговорността за тази война. Но Парламентарната група на БСП не се противопостави на изпращането на нашите войски в Ирак. Така тя се включи в тази дефинитивно незаконна война, за да стане съучастник в едно тежко международно престъпление.

Тук можем да открием и една тежка аномалия. Всички или почти всички осъждат войната срещу Ирак, но всички или почти всички се въздържат да осъдят войната срещу Югославия – война, която бе толкова незаконна и цинична, колкото и войната срещу Ирак, че и повече. Защо наистина се въздържаме да осъдим НАТО, който именно води тази престъпна война? Премълчаваме и разигравания в Хага съдебен фарс, жертва на който е бившият президент на Югославия Сл. Милошевич, чиято вина е единствено в това, че отказа да се подчини на диктата в Рамбуйе, този нов Мюнхен. Ще кажа така: собствената ни – лична и обществена почтеност – изисква да осъдим както войната срещу Югославия, така и нелегитимния процес в Хага.

В книгата на Лилов има цяла част за Балканите, но и там на войната срещу Югославия не се отделя почти никакво място. Откриваме само едно изречение, и то съвършено неприемливо: “Войната срещу Югославия не беше в интерес не само на Югославия, а и на целите Балкани, на Европа също, но Европа нямаше политическия и военен капацитет да я предотврати”(с.701). Крайно некоректно. Та тъкмо организираната в НАТО Европа и започна тази война. Същата тази “Европа” осъществи процеса на “балканизация” на Балканите, като разпали етническата вражда в довчера етнически мирната Югославия.

Оставам с впечатлението, че Лилов отбягва дори и изразите, в които би могло да се съзре някаква форма на осъждане на войните срещу Ирак и Югославия. Когато трябва да вземе отношение към тези войни, той пише “войната в Ирак” вместо “войната срещу Ирак”, “войната в Югославия” вместо “войната срещу Югославия”(вж.с.25). Незначителни на пръв поглед подробности, но те издават позиция. Изразът “войната в Югославия” не поставя пряко въпроса за онзи, който води тази война. Изразът обаче “войната срещу Югославия” веднага изисква да посочим онзи, който е водил тази война. Но не всеки, изглежда, има желание да каже кой е водил войната срещу Югославия.

8. Неприемлива е позицията на Ал. Лилов по отношение на ДПС. Той разглежда ДПС като една несъмнено етническа партия. “Напоследък ДПС се стреми да се отвори към българския и към другите етноси, но държи заключен турския етнос за другите партии. Докато това е така, етническият характер на движението няма да бъде преодолян” (с.571). Но не се ли сеща той, че една етническа партия е противоконституционна и следователно няма право на съществуване. Ако иска да премълчи противоконституционния характер на ДПС, той трябва преди това да премълчи и нейния етнически характер. Изглежда, че етническият характер на ДПС трудно може да се премълчи.

Лилов ни оставя да мислим, че ДПС има заслуги за поддържане на етническия мир в България. Но подобни заслуги ДПС, според мен, няма. Етническият мир у нас би могъл да бъде нарушен само ако отвън бъдат дадени съответни указания. С други думи, докато г-н Пардю не даде парола за етнически бунтове, такива бунтове няма да има.

Лилов смята ДПС за “стратегически партньор” (с.572) на БСП в управлението на страната. Не зная каква би била ползата на БСП от партньорството й с ДПС, но за България полза не би могло да има. ДПС е партията, която повече от всяка друга партия успя да извлече – най-вече за ръководния си слой – всички възможни изгоди от участието си в управлението на страната ни, но без никаква полза за страната. ДПС просто паразитира върху снагата на държавната власт. Без да притежава собствена тежест, ДПС почти винаги се оказва във властта поради това просто обстоятелство, че големите национални партии, намирайки се в равновесие, се нуждаят остро от ония няколко депутатски места, с които то разполага. Благодарение на тях победата е там, където е ДПС. По такъв начин се създава и впечатлението, че неговият лидер, Доган, е необикновено надарен политик. Всъщност той е подчертано елементарен. При тази конфигурация на силите в политическото пространство партия като ДПС винаги ще бъде необходима и следователно винаги печеливша, докато, разбира се, някой ден национално отговорните партии не осъзнаят, че трябва да предпочетат диалог помежду си, а не “диалога” с една етническа партия.

Партнирайки на националните партии, ДПС непрекъснато ги изнудва, като ги заставя да му правят нови и нови отстъпки. Така то навлезе дълбоко в нашия държавен апарат, в резултат на което за неговите хора няма вече никакви държавни тайни. Явлението притежава ефект, който излиза извън пределите на страната. (Може с увереност да се каже, че някои съседни страни няма защо да имат в своето разузнаване направление за България.) Разширявайки зоната на своето влияние, ДПС провежда – тихо и полека – политика на етническо обособяване. Там, където управлява ДПС, там българският език е низвергнат. В зоните, контролирани от ДПС, изобщо е невъзможно да се провежда единна национална политика. Там дори изборите са подчинени не на националните интереси, а на етническите интереси на ДПС. За какво друго говори обстоятелството, че за изборите, включително и местните, ДПС организира извозването до изборните бюра на хиляди лица с двойно гражданство, които трайно са се заселили в Турция. От чии интереси, пита се, изхождат тези граждани, като гласуват организирано за ДПС – от интересите на България, или от интересите на Турция.

9. Някои кратки бележки съм дал във формата на реплики на застъпени от проф. Алуксандър Лилов тези.

Моля за извинение, ако съм допуснал, поради увлечение, неточно представяне на неговите позиции. Но аз винаги съм предпочитал да сбъркам в критиката, отколкото в похвалите. Мисля, че тъкмо в този подход се изразява истинското уважение към личността на даден автор.

Теза: “Преобразуване на световния ред и на световните институ-ции е необходимо и неизбежно, но не под натиска на конюнкту-рата и не от позиция на силата. Нужна е отго-ворна световна дискусия с участието на всички държави и на най-свет-лите умове на човечест-вото от ХХI век. И още по-нужно е политичес-кият гений на съвремен-ното човечество да се изкачи на равнището на неговия технологически гений. Бързата промяна е невъзможна, твърде бавната може да се окаже фатална. Само разумната промяна ще отговори на времето и ще реши проблемите му” (с.36).

Реплика: 1) В какво трябва да се преобразуват светов-ният ред и световните институции? 2) Кои са тези най-светли умове на човечеството, които трябва да участват в дискусията? Кой ще ги определи? И кога някой е питал за каквото и да е било най-светлите умове на човечеството. В диску-сиите са участвали с решаващ глас единствено интересите и за да бъда по-точен, ще кажа, класовите интереси. Невъзможно е да привлечем някакви умове в дискусиите, ако преди това не изхвърлим от там класовите интереси. 3) Какво трябва да се разбира под “разумна” промяна. Възможно ли е онова, което е разумно за Буш, да е разумно и за мен?

Теза: “Сегашната администрация на САЩ, ръководена от президента Дожордж Буш, форсира първия процес и в много случаи неприемлив за света, понякога дори имперски характер (с. 28).

Реплика: Не понякога, а винаги политиката на САЩ е имала и има имперски характер.

Теза: “Формулата, с която може да се деблокира развитие-то на обществената теория, е стимули-рането на новото мислене” (с.44).

Реплика: 1) Мисленето, доколкото е мислене, никога не може да бъде блокирано, за да е необходимо след това да бъде деблокирано. Въз-можно е да бъде блоки-рано не мисленето, а даването на външен израз на мисленето. 2) Какво значи това “ново” мислене? Кога мисле-нето е “ново”? А ако “новото” мислене не съответства на старите, заварените интереси?

Теза: “Социалисти-ческите идеи като теория и идеология преминаха през периоди на творчески възход, догматичен застой и различни деформации, през разцвет и упадък на общественото одобре-ние към тях, за да дости-гнат днес до необходи-мост от фундаментално обновление” (с.47).

Реплика: От фундамен-тално обновление? Тъкмо това не бива да става. Всичко друго може да се обновява, не обаче и фундаментът на социалис-тическата идея. Да тръг-нем да обновяваме фунда-мента, т.е. основата на социалистическата идея, означава да се откажем от самата идея. Какво е тя без своята основа?

Теза: Колкото повече светът става глобален, толкова по-силно се про-явява неговото многооб-разие” (с.54).

Реплика: Силно се боя, че това не е така. Глобализацията е вид уеднаквяване, вид ентро-пия. Уеднаквяване забелязваме в природата (всеки ден изчезват множество живо-тински и растителни видове). Откриваме го непрекъснато и в обществото на хората. Неизбежно е изчезването на различни “видове” – нации, езици, обичаи и какво ли не още. Питам се дали след сто години няма например да изчезне българската нация, както вече са изчезнали много други нации, народи, етноси?

Теза: “Мегадържавата, която е пълен и сувере-нен господар на терито-рията и гражданското общество, главен регула-тор на икономиката, преразпределител на благата и обезпечител на своите граждани, вече е мъртва” (с.56).

Реплика: Но така очерта-ната от автора “мегадър-жава” има белезите всъщ-ност на една социална държава. Би ли могла социал-ната държава да е мъртва?

Теза: “Борбата за раз-витие на технологията и борбата за свобода и демокрация вървят ръка за ръка. По-късно обаче те се разделят, нещо повече, влизат в конфликт. На идеологическо равнище този конфликт се изразя-ва в класова борба” (с.102).

Реплика: Едно от много малкото места, в които класовата борба бива споме-ната. Но само на идеологи-ческо равнище ли се води класовата борба? На какво равнище са стачките, хлебните бунтове и пр.

Теза: “Друг е също така въпросът за класовите противоречия и конфли-кти в новото общество. Той е много важен и се нуждае от отделен анализ” (с. 114).

Реплика: Въпросът без съмнение е много важен и се нуждае от отделен анализ. Но защо тогава този анализ не е все пак направен?

Теза: “Разбира се, ин-формационното общест-во няма да бъде Градът на слънцето. То ще има своите проблеми и про-тиворечия. Но, първо, те ще бъдат различни от перманентните пробле-ми, които противопос-тавят и сблъскват съвременните държави и цивилизации, и, второ – мирни ще бъдат средст-вата за тяхното разрешаване” (с.248).

Реплика: Красива илюзия! Не може да се очаква сред-ствата за решаване на противоречията в информа-ционното общество да са винаги мирни, ако се запази класовото разслоение в това общество.

Теза: Но неговото, на Кант, “прозрение, че човечеството по необхо-димост ще стигне до осъществяване на всеоб-щия мир, е гениално” (с.330).

Реплика: Обичам Аристо-тел (Кант), но повече обичам истината. Кант е гениален учен, но не бих могъл да кажа, че посоченото от Александър Лилов прозрение е гениално. В случая имаме работа с една надежда, изповядвана от много светли умове, но следо-вателно и с една необхо-димост. В поведението на хората не всякога може да открием необходимост. Един луд може да изпепели света.

Теза: Александър Лилов споделя, както може да се разбере, тезата на запад-ните социалисти: “Да на пазарната икономика, не на пазарното общество” (с.482)

Реплика: Социалдемокра-тическа илюзия. Ако икономи-ката е пазарна, няма как да не е пазарно и обществото. Законите на икономиката предопределят и законите на обществото. Властелинът в икономиката – парите, са властелин и в обществото. Какво в буржоазното общество не може да се купи и продаде? Само цената може да бъде различна.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук