ФИСКАЛНАТА ПОЛИТИКА У НАС КОНСОЛИДИРА СОЦИАЛНАТА НЕСПРАВЕДЛИВОСТ

0
277

Чавдар Николов e роден през 1954 г. в София. Декан на Стопанския факултет на Югозападния университет “Неофит Рилски”. Автор на пет публицистични книги за българския преход, на три учебника по финанси и на един учебник по европейско стопанство.
Съотношението между приходите в консолидирания държавен бюджет от косвени данъци (в числител) и сумата от приходите от данък печалба, данъка върху доходите на физическите лица и от вноските по обществено и здравно осигуряване (в знаменател) през 2002 година е възлизало на 0,82. През 2003 година показателят е 0,83, през 2004 година е програмиран да стане 0,90, а проектобюджетът за 2005 година предвижда 0,99. Следователно налице е съществена структурна еволюция във фискалната сфера, която заслужава да бъде анализирана от социална гледна точка, като се направят и съответни международни сравнения.

Ще започнем с главния за България данък – с ДДС. Делът на въпросния данък в бюджетните приходи последователно нараства през годините на управление на настоящото правителство. През 2002 г. той е бил 21,5%, през 2003 г. – 22,0%, през 2004 г. – 23,2%, за да достигне според очакванията 26,1% през идната 2005 година. Паралелно, както и логично следва, нараства и процентът на приходите от косвените данъци в консолидираните приходи на държавния бюджет: 2002 г. – 33,5%, 2003 г.- 34,7%, 2004 г. – 36,8%, и 2005 г. – 39,5%. С последното число България се нарежда сред страните от ОИСР, в които косвените данъци осигуряват голям процент от приходите на бюджета. Около нашия показател (2000 г.) са показателите на Норвегия, Турция и Ирландия, съответно 38,1%, 38,3% и 39,7%.Малко по-големи са тези на Унгария – 41,7%, Гърция – 42,8%, и Корея – 43,7%, а съществено нагоре са отишли те при Исландия – 48,3%, и Мексико – 57,4%.

При показаното нарастване на ролята на косвените данъци в България за разглеждания период естествено се променя “нагоре” и съотношението между приходите от косвените данъци (в числител) и сумата, формирана от постъпленията в бюджета от данъка върху печалбата и от данъка върху доходите на физическите лица (в знаменател). Последната сума оттук нататък за краткост ще наричаме “приходи от преки данъци”. Включването на постъпленията за осигуровки към преките данъци, макар и да е факт в нашия и в много бюджети по света, се явява методологично недотам издържано, защото въпросните приходи дълги години бяха известни в теорията под името “парафиски”, тоест не притежаващи характера на “чисти данъци”.

И така през 2002 г. съотношението между приходите от косвени и преки данъци у нас е било 2,07, през 2003 г.- 2,19, през 2004 г.- 2,58, а през 2005 г. би трябвало да достигне 2,88.

Прогнозният показател за 2005 г., възлизащ на 2,88, следва да бъде съпоставен с аналогичните показатели от статистиката на ОИСР. За САЩ той е 0,31, за Великобритания е 0,83, средно за Европейския съюз е 0,86, а за Германия е 0,93. Показаното означава, че въпросните страни и региони, за разлика от България, залагат на социално по-справедливото пряко облагане, т. е. на облагането на личните доходи и на корпоративните печалби, а не на косвеното облагане.

Косвеното данъчно облагане е облагане на консумацията и доказано натоварва в по-голяма степен лицата с по-ниски доходи, отколкото тези с високи доходи. Казусът е известен в науката за финансите като регресивно действие на косвените данъци и може по най-простичък начин да бъде илюстриран по следния начин. Човек със скромни доходи употребява всичките си пари, за да покрие разходите си и като сума тези разходи биват облагани с кръгло 17% данък добавена стойност. Този процент се получава елементарно, а именно, като предполагаме, че нетната цена на една стока е 100 лева, с 20% ДДС тя става вече 120 лева. Разделяме надбавката върху нетната цена на брутната цена, тоест делим 20 лева на 120 лева и получаваме кръгло 17%. Хората с големи доходи обаче не изхарчват всичките си пари, а спестяват част от тях. Така в зависимост от нормата на спестяване, дали тя е 25%, 50% или 75%, облагането на разполагаемата сума от 17% пада на 13%, на 8% и на 4%. Аналогични са резултатите за местното облагане, ако доходите цялостно или частично се разходват не у нас, а в чужбина.

Максимата “богатите купуват повече стоки, следователно плащат повече данъци” може да важи само като абсолютен размер, но не е вярна в относителен аспект. А точно относителните характеристики лежат в основата на съвременното разбиране за справедливостта, в частност и на справедливостта на данъчното облагане. Затова именно посочените по-горе държави по света са сложили акцента при бюджетните приходи върху преките данъци, а не върху косвените. Освен това директното данъчно облагане на доходите дава възможност за реализиране на прогресивни ставки, което е изключено при косвеното.

Отделен въпрос се явява дали въпросните ставки трябва да бъдат засилено или умерено прогресивни. Модерният отговор в контекста е, че прогресивността на прякото данъчно облагане следва да бъде в степен, която “социално се възприема”, т. е. не поражда смущаващи функционирането на данъчната система и на държавата явления като неплащане на данъци, данъчна емиграция и пр.

Има ли все пак в ОИСР страни с показател за съотношението между косвени и преки данъци, близък до нашия, пак припомняме, че той възлиза на 2,88. Отговорът е отрицателен, българският показател е абсолютно екстремен, подобна страна отсъства в групата на развитите държави и на държавите в преход. С показател над единица са Полша с 1,22, Португалия с 1,34, Чехия с 1,42, Турция с 1,43, Гърция с 1,44, Унгария с 1,67 и Словакия с 1,96. Видно е, че от гледна точка на социалната справедливост фискалната ситуация в България е, меко казано, далеч от съвършенството. Нещо повече, за разглеждания период може да се констатира постъпателно влошаване във въпросния аспект.

Тогава да си зададем въпроса, защо с малки изключения проблемът не бива да е дискутиран публично, защо не се поставя на партийни дискусии или в парламента, защо профсъюзите мълчат. Отговорът, мисля си, е нелицеприятен и не може да бъде изведен единствено, да речем, от някаква неграмотност, неосведоменост или от обикновена бюрократична незаинтересованост. Извършваното безнаказано демонтиране на фискалната справедливост у нас е пряка функция от не автентичността или непълната автентичност на партиите и синдикатите в българския политически живот. Така социалният преход към демокрация и модерна пазарна икономика у нас далеч не изглежда да е приключил, а по-скоро едва започва.

Новата таблица за облагането на доходите на физическите лица у нас, влизаща в сила от началото на 2005 г., фактически се явява лош компромис между публично дирижирано лансираните напоследък идеи за “плоски данъци” и доминиращото обществено мнение, отстояващо все пак някакви критерии за социална справедливост. Прилагането на максималната облагателна ставка от 24% започва на твърде ниско стъпало на доходите, отделен въпрос е, че и самата ставка е твърде ниска. Разумният ход би бил въвеждане на облагане от 28%, 32% и 35% за по-големите и най-големите доходи. Намаляването на корпоративното подоходно облагане, от своя страна, би имало значително по-смислен от сегашния икономически ефект, ако данъкът се преотстъпваше при инвестиране. Приетото решение за обикновено снижаване на данъка с 4,5 пункта рискува да засили обикновеното потребление и у нас, и зад граница. Отмяната на наследствения данък в България се осъществи без потребната широка обществена дискусия и остави впечатлението за поредна проява на клиентелизъм и игнориране на значими обществени интереси. Такава стъпка е, разбира се, обяснима, с оглед общата обществена ситуация у нас, но в никакъв случай не може да се приеме нито за социална, нито за държавническа.

Специално трябва да се подчертае, че предимственото залагане на приходи от косвени данъци в държавния бюджет е несъмнен белег на неразвитост и дори на бюрократично безсилие на данъчната администрация. За аргумент в полза на това твърдение може да послужи обстоятелството, че най-големи суми от данъка върху добавената стойност постъпват по вноса. В същото време процедурата за облагане на доходите на физическите лица е прекомерно усложнена посредством задължителността на попълването на прословутите годишни данъчни декларации.

Повечето проблеми на българската данъчна политика в края на краищата не идват толкова от конкретните данъчни ставки, а от възприетата философия. Защото именно във въпросната философия може да се констатира наличието на сериозни дефицити на социалност и на перспективно държавническо мислене.

Правителствената данъчна философия трудно издържа сериозна критика и от макроикономически регулативна гледна точка.

Снижаването на преките данъци, въпреки всички официални обратни уверения, говори за привързаност към т.нар. икономика на търсенето. С други думи, чрез намаляване на данъчното бреме и резултантно освободеното търсене се цели да се инициира стопански растеж. Такова “инжектиране” на покупателна сила в икономиката доказано има резон само ако националните производители могат да произведат достатъчно конкурентоспособни стоки. При липса на визирания потенциал потребителите се насочват към вноса. Българският случай с ударно нарастващото салдо на търговския баланс безспорно се очертава като точно такъв.

Следователно, по-правилният избор, с оглед наличните национални стопански реалности, би бил този на “икономиката на предлагането”. При нея държавата не създава търсене, а се намесва в “страната на предлагането”, създава условия за снижаване цените на стоките на пазара, повишава предлагането на квалифицирана работна сила, подпомага иновационната дейност.

Преведено на фискален език, по-горното означава най-напред, че ако липсва конкурентоспособност на националните производители, правителството би следвало да се опита да я създаде. В данъчната сфера най-елементарното действие би било намаляване и диференциране на ДДС за стоките от първа необходимост. От една страна, тези стоки естествено са български, защото са нетъргуеми или почти нетъргуеми в международния обмен, а от друга, еластичността на търсенето от цената им е голяма. Така намалението на цената при стоките от първа необходимост, посредством снижаването на данъка върху добавената стойност, би увеличило тяхното търсене и потребление, което от своя страна би било причина за повишение на производството им, а увеличението на производството би довело до ново снижаване на цената в резултат на т.нар. икономия от мащаба. Дали обаче ефектите ще останат у търговеца, каквито са обичайните критики, или ще достигнат потребителя, зависи от ред фактори, на първо място от монополизацията на пазара, от наличието или не на предварителна договореност между държавата, от една страна, и асоциациите на производителите и търговците, от друга, от това дали държавата възнамерява или не да изконтролира процеса и пр.

Подходът на финансовия министър за постигане на национален надпартиен консенсус по проблемите на образованието може да се оцени като правилен. Подобен консенсус би следвало да бъде постигнат и по отношение на държавните субсидии за изследвания и развойна дейност. Визираните актуални “обществени договори” обаче не биха останали само на книга единствено ако са съответно финансово подплатени. Финансовите измерения на евентуална промяна на държавната политика в областта на образованието означават 40-50% повече средства от сега заделяните като процент от БВП, тоест от днешните 4,2% от БВП да се отиде на показател от около 6%. А в иновационната сфера е необходимо сегашната квота на средствата в БВП от 0,3% от БВП поне да се утрои, ако не да се увеличи четири пъти.

Всичко това, заедно с финансовите средства, необходими за обезпечаване на едно наше бъдещо състоятелно членство в ЕС, поставят от своя страна въпроса за отказ от по-нататъшни идеи за намаляване на преразпределителната роля на държавата в БВП и за ориентирането към запазване на сегашния показател от около 40%. “Правоверното” придържане към нулев бюджетен дефицит също подлежи на преразглеждане към стойности, да речем, от около 1% , доколкото засега никой не е представил сериозно научно изследване, доказващо връзката между бюджетния дефицит и дефицита по текущата сметка у нас. Хипотетично може да се предположи, че държавните бюджетни разходи могат да се насочат така, че да се минимизира влиянието им в посока увеличение на вноса, като същевременно чрез тях се осъществи експортно стимулиране.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук