Ивайло Христов е роден през 1970 г. в Горна Оряховица. Завършва българска филология в СУ “Св. Климент Охридски” От 1997 г. е редовен аспирант към Института по литература при БАН, а от 2001 г. е научен сътрудник – доктор. Автор е на 4 книги: “Йордан Стубел” – монографичен очерк (2001), с която става лауреат на литературната академия “Южна пролет” – Хасково (2002), “Леда Милева” – литературна анкета (2000), “До зората на живота” – книга за Леда Милева (2003), “Николай Хайтов” – монография (2004), отличена с националната литературна награда “Николай Хайтов”.
В съвременната българска литература има творци, надарени с не по-малко забележителен ум и талант от Николай Хайтов, но няма автор с толкова ясно и силно изразено национално съзнание, автор, който така затрогващо и страстно да обича своята родина, да отстоява националните ни идеали, и който приживе да се радва на всенародна любов.
В редица свои статии и интервюта Николай Хайтов открито заявява, че е родолюбец, патриот, националист “и преди, и сега”, че това е “нормалното му агрегатно състояние”. Възпитан в обич към България, при него патриотизмът е съдба, израз на гореща любов към отечеството, към българския народ и българската земя. На върха на ценностната система на Николай Хайтов е обичта към родината, а способността да пожертваш нещо от себе си за нея – висша добродетел. Едва ли има български писател, за когото формулата на родоотстъпниците “Ubi bene ibe patria” (“Където е добре, там е родината”) е толкова органически чужда. Думите на Димчо Дебелянов: “Знай, че един човек, който не обича родното си място, е загубен човек” са залегнали в същината на характера и светоусещането на Николай Хайтов. Творчеството му – създадено в повечето случаи на документална основа – синтезира търсенията на историка, етнографа и художника. То е изпълнено с духа на България, превръщайки нейната съдба в своя лична болка, в микрокосмос, където се оглеждат общонародни, общонационални, всебългарски проблеми.
Николай Хайтов е сред малцината български писатели, които превръщат в смисъл на живота си борбата срещу обезбългаряването, срещу разрушаването на старите добродетели, срещу опитите да се потисне и дори изтрие националното ни съзнание. Това са проблеми, които преминават през цялото му творчество, превръщайки се в негова участ, в част от стремежа му да не бъде съюзник на “безобразията, лъжата и натрупаните мълчания”. И неслучайно в една от последните си книги “Който има ухо, да чуе” (2001) авторът посочва, че е склонен да се съгласи със знаменитата мисъл на Марк Твен, че “цялата истина може да се каже само от оня свят”, но с едно изключение: “Истините, които засягат съдбата на цели народи, не бива да се отлагат за оня свят. За друго всичко може да се мълчи, но големите истини за времето трябва да се изричат, докато то не е изтекло.”
Цялото творчество на Николай Хайтов е обърнато към тези истини, насочено срещу родоотстъпниците и националните предатели, срещу продажния ни финансов и политически “елит”, който в крайна сметка превърна България в полуколониална държава. Макар и ескалиращ през последното десетилетие на миналия век, за писателя този факт е предпоставен още през социалистическата епоха, когато
БУРИ СЯХМЕ, ЗА ДА ЖЪНЕМ ВЕТРОВЕ
Според Николай Хайтов драмата на българското отродяване започва с постепенното унищожаване след 1944 г. на моралния кодекс, създаван в продължение на векове. Закърняването на любознателността и работливостта, страхът, размиването на границата между добро и зло, превръщането на двуличието в инстинктивен рефлекс, “оварваряването” на нравите и моралната деградация са първите прояви на този процес. Корените на нравствения срив Николай Хайтов открива в настъпилата през втората половина на ХХ век подмяна на общочовешките, християнските ценности с класово-партийни, в неутрализирането на облагородяващото влияние на църквата, както и в подмяната на култа към Отечеството с култа към Комунистическата партия и СССР. Тяхното срутване след 1989 г. води до образуване на духовен вакуум, съпроводен с отпадането на всякакви морални норми, до непризнаването на друг Бог освен парата.
Традиционната българска нравственост е пометена и от настъпилата през втората половина на ХХ век урбанизация, довела до главоломното обезлюдяване на българските села. Именно урбанизацията ликвидра обществения контрол, а оттук и характерните добродетели на българина: човещината, трудолюбието, почитта към старите хора, уважението към родителите. Разпадането на българското село води до изчезване на обичайните задръжки, на двете ключови понятия в речника на българина: “срамота” и “грехота”, от които остават само “ръждясали остатъци”. Писателят неколкократно подчертава, че традиционният български селянин отпреди петдесет години е “музейна рядкост”, че в дъното на всички нещастия стои вечният човешки ламтеж да притежаваш все повече и повече. Неговото светоусещане, където определящи са били трудолюбието, самозадоволяването, пестенето, търпенето, невзискателността, въобще една неконсумативна психологическа нагласа, вече принадлежи изцяло на миналото, подменени със стремежа към по-лек живот и по-малко труд.
С тези крехки морални устои започва преломът в българското общество след 10 ноемри 1989 година, който ще срине окончателно традиционната нравствена система, отваряйки място на духовната безпътица, обхванала нашия народ през последното десетилетие на ХХ век. Тя ще даде ход на националния нихилизъм и обезбългаряването, поставяйки
НА ИЗПИТАНИЕ НАЦИОНАЛНИТЕ ИДЕАЛИ
Националното обезличаване и потискането на националното съзнание са основни (и особено болезнени) теми в творчеството на Николай Хайтов от 90-те години на миналия век. Всичко това започва не от вчера и от днес, а след установяването на социализма в България, когато идеалът, наречен отечество, бива отречен и провален, когато понятието родина се превръща в отживелица, а за родолюбие е смешно и дори опасно да се говори. Именно тогава, през 1948 г., Вълко Червенков обявява национализма за най-големия враг на социализма, провъзгласявайки пролетарския интернационализъм за нов национален идеал. Интернационализацията в духовната сфера (особено до 1956 г.) довежда до израждане на националната самоличност, до систематично изкореняване на националните традиции, символи и фалшифициране на историята, подчинени на една-единствена цел: налагане на т.нар. съветизация (реализирана най-добре в България, в сравнение с Полша, Унгария или Чехословакия) и премахване на чувството за дълг към родината. По този начин върховенството на националните интереси, на които се крепи в последна сметка благоденствието на държавата, е изместено от интернационализма, обявен за гражданска добродетел. “Думата “националист”, казва Николай Хайтов, изведнъж се превърна в синоним на “шовинист” и във второто, най-черно обвинение след квалификацията “фашист”.
Крайните резултати от действието на интернационалната претопителна машина авторът вижда в непрекъснатия поток млади хора, желаещи да напуснат България. Избор, продиктуван колкото от икономическата разруха в страната, толкова и от липсата на родолюбие. Обобщавайки наблюденията си върху “годините на прехода”, Николай Хайтов поставя болезнения въпрос: “Защо държавата рухна изведнъж? Защо към разграбването й посегнаха без всякакви задръжки стотици хиляди ръце?” И с тъга констатира, че у нас отечеството се е превърнало в остаряла, забравена дума; в един съвременен анахронизъм, а национализмът едва ли не в грях. “Откъде да дойдат задръжките, възкликва той, когато целият традиционен морал беше сринат, а личното добруване или по-точно високият стандарт на гражданите – обявен за идеал номер едно на мястото на стария – отечествения.”
Николай Хайтов определя възраждането на индивидуалистичните идеи на Джон Лок (известна е неговата фраза: Личният интерес е едиствената основа на обществото.”) като официална платформа на изгражданото в света “отворено общество”. Това ще доведе до заличаване на границата между човека и звяра (теглена още от Мойсей), до “тържеството на идеята силният да смачка слабия, до стремежа единствено към лично преуспяване и забогатяване, до дивашката война на всеки срещу всеки”. С още по-голяма сила важи това за България, която, както е добре известно, не притежава големи природни богатства, а непрекъснато увеличаващият се вътрешен и външен дълг и отварянето на границата между имащи и нямащи допълнително нагнетява и без това тежкото положение на българския данъкоплатец. Неслучайно в едно интервю пред вестник “Нова Зора” (от 26 ноември 1996 г.) писателят посочва, че най-много го отвращава “демагогията като инструмент за постигане на користни цели, за всаждане на развала и разврат в политическия ни живот”. Ето защо Николай Хайтов вижда изхода в християнския морал и културата на източноправославното славянство, които не могат да приемат, че хедонизма и епикурейството са единствено достойните за човека идеали. Затова той определя човещината и социалното благополучие като основни фактори в изграждането на бленуваното демократично общество. Неслучайно още в началото на ХХ век Стоян Михайловски пише, че “човек, заробен от пороци, не може да бъде свободен гражданин”, не може да насажда около себе си нищо друго освен “слугуване на мръсни наклонности и раболепие”.
Верен на истината и в разрез с лицемерието на повечето ни съвременни социолози и политилози, Николай Хайтов разглежда интернационализма и космополитизма като идентични същности, като двете страни на една и съща монета. С тази разлика, че комунистическата идеология издига принципа за “интернационалното братство” между народите, докато космополитизмът (определян като идеология на съвременния свят след разпадането на социалистическата система) ратува за претопяването на малките народи в големи капиталистически формации, продължавайки на практика асимилаторската роля на интернационализма. Независимо че се възприемат като две противоположни, дори враждебни идеологии, в същността си те се основават върху едни и същи принципи, еднакво враждебни към родолюбието. Тяхната основна цел е социално-политическата, икономическата и дори културната универсализация на света, водеща до “размиването” и “поглъщането” на малките народи. В момента понятията “демокрация” и “национализъм” се възприемат почти като враждебни, а усилията да се възстанови националното самочувствие на българина са почти обречени.
Разбира се, Николай Хайтов не е наивник, за да мисли, че има сила, която да се противопостави на стремителното уеднаквяване на света, на т.нар. глобализация. Целият въпрос е в каква степен различните държави са уязвими, докъде се простират техните съпротивителни сили и каква е цената, която ние конкретно трябва да платим. У Николай Хайтов въпросът за националната самоличност не се свежда до някакъв духовен херметизъм, нито пък се преражда в културен сепаратизъм. За него интеграцията има своите здравословни граници; тя е преди всичко взаимодействие, а не претопяване. Ревността му към традиционните, присъщи само на българина ценности, е израз на самозащитен рефлекс, средство за изграждане на собствена физиономия пред света. На въпроса: “От какъв национален идеал се нуждаем днес?” писателят неизменно отговаря: “От идеала, наречен отечество, от готовността да го браним и да се жертваме за него, за да имаме възможност сами да редим съдбините си по наша кройка и традиция.” Николай Хайтов определя формулата “отечеството над всичко” като единствения спасителен избор, разковниче за собственото ни себеизграждане, за оцеляването и преуспяването на страната ни в “ерата на голямото самоизяждане”. Най-банална, но същевременно и най-висша цел за него е възстановяването на обичта към родината, на “попарената обич към отечеството”, осъзнаването на простата истина, че с нищо не можем да го заместим.
Свикнал да гледа истината в очите и да не се поддава на захаросани приказки, Николай Хайтов разглежда отродителните процеси в България след 1989 г. като резултат от единна, предварителна разработена стратегия, при която усилията за раздържавяването на държавата вървят ръка за ръка с отродяването на българина от българщината. Крайната цел на тази политика е “духовното обезличаване и омаломощаване” на нашия народ, подмяната на националното му самосъзнание с “европейско” и “световно”, т.е. с космополитично, изчезването на понятия като: дълг, семейство, православие, отечество.
Неслучайно едни от най-острите текстове на Николай Хайтов са посветени на съдбата на родопските българи мохамедани в контекста на съвременните геополитически промени и сътресения – проблем от изключително значение за съхраняването на българската държава. На фона на многобройните спекулации по тази тема твърденията на Николай Хайтов се открояват със своята честност, с поставянето на проблемите ребром, без заобикаляне и парфюмиране, със защита и утвърждаване на българската национална самоличност на помаците.
Николай Хайтов определя опитите да се подмени истината за възраждането на българщината сред помаците в Родопите като една от най-големите и щедро финансирани спекулации на изминалото десетилетие, преследваща дебългаризацията на родопските мохамедани. Авторът е сред малцината, дръзнали да кажат добра дума за възродителните процеси през 70-те и 80-те години на миналия век. За него те не са изцяло и само “насилствени”, каквато идея се насажда в общественото пространство. Николай Хайтов нито мрази, нито се опасява от турците в България и извън България. Напротив – в цялото си творчество (достатъчно е да споменем прочутия филм “Капитан Петко войвода”), както и в редица свои публицистични изяви (интервюта, статии, полемики), той демонстрира уважението си към турците, към тяхното достойнство и чест и най-вече към неприсъщата за тях склонност да се предават един друг.
Изтъквайки “хрисимия характер” на българския национализъм, Николай Хайтов е категоричен относно религиозната търпимост между християнството и исляма в страната ни. За него всеки опит за сблъсък между мохамедани и християни е преднамерен, а “отглеждането” на изкуствено създадени малцинства е “мръсна политическа игра”, проведена от “проповедници-шпиони” и “шпиони-проповедници”, целяща дестабилизирането на българската държава. В цялото си творчество Николай Хайтов е яростен и последователен защитник на идеята за българското национално самосъзнание на родопските помаци. От първата си книга, посветена на родното му село Яврово, до последните си публикации, той остава верен на истината за тяхното “пробългарско”, а понякога и “прохристиянско” светоусещане, давайки отпор на ширещата се в родината ни нихилистична стихия.
Воден от “проклетата си интуиция”, свикнал да казва нещата директно, едно към едно, Николай Хайтов не премълча и опасността от
ГЕОПОЛИТИЧЕСКАТА НИ ОБРЕЧЕНОСТ
В този премълчаван и неудобен за мнозина проблем, той вижда главната опасност за оцеляването на българщината в контекста на посттоталитарното общество. Писателят определя тези години като едни от най-разрушителните в историята на България, изпъленени с малки и големи национални предателства, с разруха на всички равнища. За него протеклите у нас събития след “нежната революция” от 1989 г. са неопровержимо доказателство, че преживяното от българския народ през този период маркира най-драматичния завой в родната ни история – с тежки икономически, социални, нравствени и геополитически сътресения, които подлагат на върховно изпитание съществуването ни като държава и народ. Да се преживее и да не се опише този “кипеж” е израз на духовна забрава, равносилна на престъпление. Защото: “На хората след нас, доколкото ги има и ще ги има, нашият злополучен опит ще е нужен повече от всичко. Два цели живота да имам пред себе си и три още висши образования, пак не бих могъл да предам перфидните способи, употребени за нашето скоростно раздържавяване, отродяване и разпродаване.” Някога Виктор Юго се беше провикнал: “Този век е на подсъдимата скамейка и аз съм негов свидетел.” В една от последните си книги “Който има ухо, да чуе” Николай Хайтов написа: “Да се надяваме, че съдът на историята рано или късно ще се произнесе, а на този именно съд ще са му необходими свидетели и свидетелства от първа ръка. Ако пък “делото” на българската трагедия не бъде насрочено, нашият злополучен български опит ще послужи на застрашените от валяка на глобализма по-малки народи по света. Не е това голяма утеха, но все пак нещо е.”
Николай Хайтов вижда трайната, естествената цел на българската държава в стремежа да оцелее, съхранявайки се в съществуващите граници. Затова според него всяка постъпка или поведение, което би навредило на интересите на страната, трябва да се квалифицира като национално предателство. В този контекст той разглежда разгромяването на военното контраразузнаване, целенасочения хаос във военната промишленост, пустеенето на земята, разрушаването на туристическите ни градове, увеличената в последните години смъртност, водещи до съзнателно дестабилизиране на страната. Затова авторът определя развихрилата се партизанщина, която все повече измества едва проходилата в началото на 90-те години на ХХ век демокрация, като една от най-големите опасности за страната ни, отваряща път на престъпността, беззаконието и произвола. Нещо повече, Николай Хайтов разглежда хаоса, разсипията и престъпността в България като желани и изгодни не само за да държат народа в постоянно напрежение, но и да “омаломощят” държавата, поставяйки я под контрола на чужди сили. Това обяснява и двойственото му отношение към промените, настъпили в България през 90-те години на ХХ век, където свободата на печата и правото на избор стоят редом до водовъртежа на тъмните страсти.
Улисани “в темпове и в агитки”, хората изведнъж се озоваха пред горчивата истина, че преходът към демократично общество и пазарно стопанство у нас тихомълком се е изродил “в мор, в гениоцид, без употреба на бомбени удари”. В това се крие и основната разлика между нас и останалите източноевропейски страни, като Полша, Чехия, Унгария, Словакия. Още в първите страници на книгата си “Който има ухо, да чуе” (2001) Николай Хайтов посочва недвусмислено, че зад “много шумната промяна”, настъпила след 10 ноември 1989 г., се крие ерата на безсрочната немотия и мизерия. През 1992 г. на въпроса на Любка Захариева, докога ще трае кризата в страната, той отговаря: “Десетина години ще е тежко, а после все ще си е тежко.” По една проста причина: израждането на структурните, инфраструктурните и прочие реформи през 90-те години на ХХ век, превърнати в завоалиран израз на една враждебна спрямо страната ни геополитическа линия. Започнала още през 80-те години на миналия век, тя става част от Евроатлантическия поход на Изток, от поведената срещу бившите социалистически страни “война с намалена интензивност”, даваща до голяма степен “знака” на нашето геостратегическо и геополитическо предопределение. Нейната стратегия, използваните подмолни ходове в разидинението, разрушаването и дестабилизирането на дадена страна, е описана подробно в книгите на Питър Суайцър “Тайната стратегия на Рейгън за разбиването на СССР” и на В. Андриянов и А. Черняк “Самотният цар на Кремъл”. В тях е казано ясно и просто, че традиционната война е вече минало – до нея ще се прибягва все по-рядко, и то при изключителни случаи. Бъдещите войни ще бъдат “безкръвни”, т.е. с “намалена интензивност”, включващи различни икономически, политически и културни средства, легални и подривни разложителни действия, скрити под маската на ефектни, но нищо незначещи формули като “защита на човешките права”, “борба за разоръжаване”, “дарителство” (т.е. подкупи), “зони на сигурност” и пр.
Пример за това е двойственото поведение на Европейския съюз, наречен от Николай Хайтов, “съучастник в тихата, но сломяваща ни с всеки нов ден и нова година – антибългарска инвазия”. Доказателство за това авторът намира в симптоматичния факт, че Евросъюзът провежда преговори за присъединяването ни към него, при ясното съзнание, че при настоящия икономически срив, ние трудно (почти невъзможно) можем да достигнем 67% брутен вътрешен продукт – едно от главните условия за членство в него. Връх на цинизма на еврокомисарите е изискването да закрием атомната електроцентрала “Козлодуй”, на която, както е добре известно, се крепи българската електроенергийна система – единственият вече останал печеливш сектор на родната икономика, обричайки по този начин страната на зависимост и бедност. Николай Хайтов е единственият български писател, който заяви направо: “Аз не вярвам на Евросъюза”. Според него той налага авансово неподходящи за нашите условия закони, които хвърлят България в хаос, отваряйки пътя за една повсеместна корупция и тотална сиромашия, разрушавайки методично националния ни организъм. Така или иначе “българският политически елит” все още не е отговорил на въпроса не “дали”, а “как” ще влезем в европейската общност, и ако цената за това е българското знаме да бъде парцал, лепнат върху символите на нова империя, не е ли тази цена твърде висока.
Големият, съдбоносен проблем, който непрекъснато измъчваше Николай Хайтов до последните му дни и часове, е въпросът: има ли изход страната, нямаше ли друг път за осъществяване на “прехода” освен този, който разложи държавата и обрече хората на дългосрочна икономическа безизходица; и дали степента на раздържавяването ни не е преминала вече своята критична граница.
Наивно е да кажем, че публицистиката на писателя от 90-те години на ХХ век дава отговори или рецепти. Николай Хайтов най-малко беше склонен към морализаторстване и дидактични послания. Изпълнени с любов и омраза (любов към България и омраза към предателите) последните му книги слагат оцет в “напарфюмираната, розова мътилка на оптимизма”, превръщайки се в безпощаден летопис на една от най-страшните кризи, в които е попадала страната ни.