Научна конференция “85 годи-ни от рождението на академик Николай Хайтов” организираха на 22 октомври т.г. СБП и читалище “Николай Хайтов”, чийто председател бе големият български писател преди смъртта си.
Н. Хайтов напусна този свят на 30 юни 2002 г. (75 дни преди да навърши 83 години). С богатото си и разностранно творчество – разкази, есета, документална и художествена публицистика, драматургия, телевизионна и филмова сценаристика, Хайтов остава в историята на българ-ската литература и в остана-лите изкуства като един от най-големите български творци, получил приживе признание не само в родината си, но и по света. “Козият рог” и “Капитан Петко войвода” обиколиха земното кълбо.
Наистина светът, който изобразяваше Н. Хайтов в своите разкази, есета и очерци, си е отишъл завинаги. Но трагизмът, героиката, изостреното чувство за чест и достойнство в оня първично груб и жесток живот винаги ще ни карат да се замисляме за ценностите, които народът ни в своето хилядолетно съществуване е притежавал и опазвал. Ще ги погубим ли ние или ще ги потърсим отново? Тези морални норми, които за мнозина са вече анахронизъм, писателят жадуваше да всели и у своите съвременници. И днес, две години и половина след откакто си е отишъл от този свят, неговите герои продължават да ни задават въпросите, които тревожеха писателя до сетния му дъх…
Всеки от авторите на изнесените на конференцията доклади допълни със свой щрих творческия образ и портрет на писателя, гражданина, родолюбеца, човека, личността Николай Хайтов. Докладите ще бъдат издадени в самостоятелен том. Три от най-интересните списание “Ново време” публикува за първи път.
Нели Дечева
Стоян МИХАЙЛОВ
ЩРИХИ КЪМ ОБРАЗА НА НИКОЛАЙ ХАЙТОВ
Професор, д-р, член-кореспондент на БАН. Завършва философия в Софийския университет. Работи в областта на социологията. Бил е директор на Института по социология и главен редактор на сп. “Социологически проблеми”. Бил е зав. отдел и секретар на ЦК на БКП. Има много научни трудове, някои от които са публикувани и в чужбина. Автор е на книгите: “Възрожденският процес в България” (1992), “Живковизмът през призмата на една лична драма” (1993), “Сталинисткият тоталитаризъм” (2000), “Социологията в България след Втората световна война” (2003) и редица др.
С Николай Хайтов се запознахме към средата на 70-те години. Постепенно контактите ни се увеличаваха. Оказа се, че по редица въпроси на духовния живот и социалното развитие имаме общи или близки позиции. Постепенно общуването ни се проникваше от взаимно уважение, което прерасна в приятелство. Доста пъти съм бил на “Латинка” 15, а през последните години и на “Люботрън” 5. Даже два пъти бях в Яврово, семейно или с приятели. През почти трите десетилетия на общуване съм го виждал в най-различни жизнени ситуации.
Така аз прониквах все по-дълбоко в неговата душевност, интереси, начин на мислене и реагиране. Оттук дойде смелостта да се опитам да очертая някои щрихи към неговия незабравим образ.
Няма друг български писател, по творбите на когото да са направени толкова много филми. Изключително кинопостижение е “Козият рог” – закупен в над 60 страни. Такъв международен успех не е отбелязвал нито един друг български филм. И у нас той събра неколкомилионна публика.
Особен случай е телевизионният сериал “Капитан Петко войвода”, който пък се превърна във всенародно събитие. Същевременно прозвуча рязък дисонанс. Част от кинокритиците се изказаха отрицателно за сериала. Николай не се смути. Той не смяташе, че филмът е безупречен, но добре съзнаваше, че раздвижва дълбоки пластове в националното съзнание, че въвежда нови образци на нравствено поведение. Вместо да отговаря на отрицателите, Николай ми донесе четири тлъсти папки със стотици отзиви на телезрители. Подбрах откъси от писмата, за да се усети всенародната еуфория, предизвикана от телевизионния сериал.
Архитект Людмила Павлова: “Добър ден, Николай Хайтов. Ще трябва непременно да Ви кажа за това, което така ми разтърси занемарената душа, та и не само на мене – за Петко войвода става дума… Колеги казват, че е толкова хубава творба, с толкова актуални мисли и идеи, така дълбоко стига до душата, че на човек не му се иска да я разисква. Иска му се да я съпреживява, все едно, че екран и действителност взаимно са се проникнали.”
Чавдарчета, Пловдив: “Здравейте, чичо Николай. Втори “в” клас Ви благодари за хубавия филм. Ние научихме песента за Капитан Петко войвода и Ви каним в училище, за да Ви я изпеем… Благодарете на хубавия артист Васил Михайлов. Пожелаваме Ви да живеете още много, много години и да пишете все такива хубави филми.”
Седем души: филолози, лекар, инженер, ученичка, физик, София: “Благодарим за съприкосновението с този чист и възвишен българин, издържал проверката на най-тежките изпитания – властта и парите!”
Мария Лолева, Хасково: “Този филм стана ежедневие. Пред моя блок се намира паметникът на Войводата… Присъствах на тържеството при откриването на паметника… Тържество като всички тържества… Сега има нещо друго, което именно ме накара да напиша тези редове… Сега там винаги има хора, правят снимки за спомен пред Войводата. Майки и бащи с рожбите си, старци с внуците си показват “чичо Петко войвода”, повдигат малките на ръце, за да поставят своето цветенце. Младоженци полагат цветя и с едноминутно мълчание почитат паметта на героя. Младежи, завръщайки се от някакъв мач със знамена, ученици от вечерната гимназия, абитуриенти застават мирно, понякога на колене, полагат цветя и мощно: “Ура, България, България” прокънтява във въздуха.”
Гражданка, София: “Петко войвода с неговия героизъм, родолюбие и самопожертвователност може да се сравни с Ботев и Левски…Аз си помислих: добре че Ботев и Левски умряха като славни герои, инак и те можеха да бъдат убити след Освобождението в онова порочно време.”
Кметът, председателят на читалището и партийният секретар на с.Борима, Ловешко: “Още след излъчването на първата серия на “Капитан Петко войвода” започнаха отзивите сред кооператорите на полето, сред горските работници в Балкана, в цеховете на предприятията, по канцелариите. И всеки казва: “Браво! Изглежда, това ще бъде голям български филм!” Всеки работник или кооператор гледаше така да нагласи своята работа или работната смяна през деня, че вечерта в 20,30 ч да бъде пред малкия екран. Наложи се промяна на работните смени в дните на излъчването.”
Директорката на музея в Трявна, след като остро критикува отрицателните съждения на някои кинокритици за филма: “ Нека да накарат народа да затаи дъх – от 6-годишното дете до 96-годишната бабичка; да измъкнат мъжете от кръчмите; запалянковците от мачовете; българи и турци да мислят еднакво.”
Ангелина Димитрова, Видин: “ Този истински българин ни показа как трябва да живеем и да не се спираме пред никакви трудности…Влизам в клас и учениците от IV “а” клас ме срещнаха с песента “Петко льо, капитанине”. Аз запях заедно с тях. Повторихме и потретихме песента, за да я изгладим. Целият час пяхме и разговаряхме за филма, за Петко войвода. Пяхме и в междучасието, запяха и другите класове, запя цялото училище.”
Нарочно привеждам откъси от писма от цялата страна, от млади и стари, за да се усети всенародното въодушевление, предизвикано от филма. А как беше посрещан авторският колектив по села и градове: цялото население накрая на селището с духова музика, национални знамена, хляб и сол. Обикновено слагат Васил Михайлов на кон и той като митичен герой повежда множеството към площада.
Кинокритиците отрицатели се оказаха твърде повърхностни и неспособни да обяснят това рядко срещано явление. С елитарно подвеждащо самочувствие те обръщаха внимание само на формални естетически характеристики, откъснати от историческото минало и конкретните социални реалности в страната. А известно е, че истинският критичен анализ на едно художествено произведение получава своята мощ от органичното съчетание на естетическия и социологическия подход. Естетическият анализ без социологически подход избива във формализъм, от който вее пустота, а социологическият анализ без естетически подход се превръща във вулгарен социологизъм, който не вижда сложността на процеса на раждането на творбата и на нейното социално влияние.
Николай не беше кабинетен литератор, нито равнодушен гражданин. За него беше съвършено неестествено да се затвори в битовия еснафлък, абстрахирайки се от проблемите и противоречията на социалното битие. Неговото художествено и публицистично-научно творчество не беше виртуална конструкция, а отражение на народния живот.
Ето защо неговите персонажи, макар често слабо образовани, са монолитни с възгледите и началата си, със своята воля и емоционалност, със своето жизнено поведение.
Затова така силно се набива на очи в неговите произведения документалността – бих казал научната отговорност на Николай при третирането на даден проблем да проучва щателно и дори педантично цялата съвкупност от емпирични факти и чак тогава да тегли заключенията си.
Ето защо в творбите му лъха диханието на социалната действителност, но не само и просто на нивото на социалните факти, а чрез тях и с дълбоките си същностни измерения. В резултат от регионалното и исторически конкретното той се извисява до обобщения и внушения от национален и общочовешки характер. В този невероятен скок, сам по себе си индикатор за голям талант, е една от тайните на магията и непреходността на Хайтовото творчество.
С това е свързана една друга черта на Николай като творец – релефно изявената му нестандартност. Не можейки да се вмести в схеми, той рушеше техните ограничения, за да погледне действителността в истинското й богатство и противоречивост. С редица свои аспекти професионалното и гражданското поведение на Николай предизвикваше съмнения в сталинизираното доминиращо мислене на времето. Неслучайно през 1950 г., годината, когато напълно се утвърди у нас сталинистко-тоталитарното обществено устройство, се появява клеветническата дописка в “Работническо дело”, че Николай бил саботьор и фашист. Не много след това той е осъден на лишаване от свобода. От обстойната проверка на “Работническо дело” става ясно, че дописката е клеветническа, но опровержение не се публикува. По-висшата съдебна инстанция отменя присъдата като необоснована, но за щастие, както отбелязва самият Николай, съдебният процес преобръща творческата му съдба.
Нестандартността и дълбочината на художествения и публицистично-научния анализ изтласкват Николай далече над средното ниво в областите, в които се втурва неговото перо. Тук трябва да прибавим и удивителното му трудолюбие. “Работата е синоним на живота” – изтъкваше той. Огромният размер на творчеството и на публичните му изяви, с което той също превъзхождаше своите събратя по перо, засилваше завистта към него.
Завистниците и посредствениците никога не му дадоха покой.
През 1977 г. родопски поет, по-късно политик, започна като народен представител атака срещу Николай. Николай го забелязва в поетическия му прощъпалник, урежда изпращането му в литературния институт в Москва, след това го приютява на работа в сп. “Родопи”. Патриотичното желание на Николай е да се откриват и изтъкват таланти из средата на българите мохамедани. Атаката срещу Николай цели да го измести като главен редактор на сп. “Родопи”. Централното обвинение е, че подкрепя фашистки елементи. Има се предвид фактическата реабилитация на Петър Маринов с поместването на негови статии в списанието. Кариеристичният дребосък добре се ползва от тогавашната конюнктура, когато се замълчаваше родинското движение, на което Петър Маринов е една от здравите опори. След 9 септември 1944 г. то е обявено за фашистко и разтурено, а ръководителите му са безмилостно репресирани. Николай използва списанието за разкриване на възрожденската народополезна същност на родинското движение и за реабилитация на неговите дейци. В случая освен като кариеристичен дребосък, въпросният герой се проявява и като мракобес и антибългарин.
Подобен е случаят с една дама, въобразила си, че е истинска писателка, която грубо наруши трудовите порядки и морал в списанието и си позволи да отправи непристойни лъжи за Николай.
Подтикван от завист, известен наш сатирик се беше превърнал в постоянен източник на клевети и инсинуации срещу Николай. Едно от главните произведения на този сатирик се оказа пълен плагиат, а гражданското му поведение – смесица от грандоманско самочувствие и политическа хамелеонщина.
Друг писател разпространяваше клеветата, че притежавал снимка на Николай с три отрязани партизански глави. Николай веднага поиска от СБП: или авторът на този слух да представи снимката и доказателствата, че е рязал партизански глави, или да му се потърси строга отговорност. Оказа се, че такава снимка и доказателства няма, но отговорност от клеветника не се потърси.
Когато след 1989 г. възникна опасност да се разграбят имотите на СБП, Николай беше избран за негов председател и след това преизбран за още един мандат. Той предприе енергични мерки, за да спаси собствеността на СБП и успя в рамките на възможното. Но пак се намериха хора без скрупули, завистници и полукадърници, които в разрез с фактите в самия заник на крупния писател за пореден път огорчиха живота му с обвинения за злоупотреби.
Извинявам се за привеждането на тези примери с неприятна натовареност. С тях искам да илюстрирам мисълта си, че през целия си живот Николай трябваше да отхвърля клевети, инсинуации, да дава отпор на завистта, посредствеността, кариеризма. Той не бягаше от битките. Напротив, той смяташе, че те стимулират към ново творчество. “За един писател – казваше той – битките, борбите и конфликтите са като манна небесна”.
Загрижеността за народната съдба и гражданската реактивност на Николай намериха израз в четири основни направления.
Първото се отнася до чистотата на българския език. Без език няма нация, няма народ, казваше той. Затова положи значителни усилия да го пази от замърсявания, идващи от деградирали в национално отношение сили, или от опити за неговото фактическо изместване.
Разбира се, той не беше против обогатяването на езика с нови термини. Научно-техническият прогрес, социалната практика на другите страни, особено на най-развитите, ще предизвикват появата на нови термини, които още отсъстват от българската лексика. Възприемането на такива термини обогатява езика, ако се извършва съгласно неговите закономерности.
Второто направление на гражданската съпричастност на Николай обхваща страстните му усилия за екологична защита на българската природа, по-конкретно на българските гори. Образованието и неколкогодишната му работа като лесничей му бяха дали възможност не само научно, но и практически сетивно да опознае и се влюби в невероятната красота на българската природа. Той изпитваше физическа болка от необоснованото и прекалено изсичане на горите. Неговите “Шумки от габър” звучат като любовна изповед, те са не само публицистичен протест срещу късогледството в отношението към родната природа, но и художествени описания в истинския смисъл на думата.
Третото направление на съзнанието за национална отговорност е извършеното от Николай за изясняване истината относно гроба на Левски. Няколко години загуби той за детайлно проучване на фактологията по въпроса и за достигане до обективни изводи, преодолявайки масирана съпротива от страна на най-крупни историци и археолози в институционално отношение. Той се ръководеше от съкровеното желание на самия Апостол: гробът му да е в България и всеки да го знае.
Струва ми се, че яростната съпротива срещу проучванията на Николай се обяснява с няколко неща.
Преди всичко историците и археолозите ревниво пазеха своето изследователско поле от посегателства на “външни” хора. Николай не бил от общността, защото не е завършил история и следователно няма право да се занимава с проблеми на историческата и археологическата наука. Едва ли е нужно да се опровергава тази проява на професионална стесненост.
Тук безспорно задейства криворазбраната колегиалност с един археолог. Да имаш писмени предупреждения и хипотези в печата, че в черквата “Света Петка Самарджийска” е препогребан Апостола и още в началото да откриеш в олтара на черквата скелет, чието местоположение съответства на спомените, и да дадеш за унищожение този скелет – това не просто е шарлатания, а престъпление.
Съществено значение в случая е изиграло становището на по-висши ръководни научни дейци и по всяка вероятност на политически фактори. Има основание Николай да ги търси в криворазбрани атеистични съображения, както и в недопускане на съперничество между гроба на Апостола, от една страна, и изграждането в близост на други паметници и сгради от политически характер, от друга.
Един историк, един философ-политик, двама журналисти се обявиха изобщо против търсенето на гроба на Левски. Даже си позволиха кощунството да се подиграват със самото търсене. Какви жалки персони! Та всяка подробност от живота на такива духовни и политически великани за един народ, какъвто е Левски за българския народ, е важна, интересна и трябва да се проучва с изключително внимание.
Четвъртото направление на съпричастността на Николай със съдбата на народа е отстояването и укрепването на българската идентичност. През целия му живот това беше доминантата и в съзнанието, и в дейността му, особено през последните години на живота му, когато у нас се появиха значителни компрадорско антинационални сили, които по внушения и от чужбина стъпка по стъпка превръщат страната ни в полуколония.
Николай рязко и гневно реагираше на всички напъни да се оклеветява българският народ. Той беше непримирим към всички прояви на национален мазохизъм.
Един политик, по-късно държавник, твърдеше, че Левски е предаден не от отделно лице, не от група хора, а от целия български народ. Николай рязко реагира на тази безсмислица, за изричането на която са необходими както пълно невежество, така и солидна доза неприязън към България.
Един историк пък смяташе, че българската интелигенция е генетично увредена. Без уговорки, цялата! Този историк грубо потъпкваше историческите факти, които показват, че интелигенцията винаги е била диференцирана в класово, политическо и нравствено отношение. Следователно не могат да се обобщават характеристиките на една част от интелигенцията за цялата интелигенция.
Николай извънредно мъчително преживяваше ударите, които се нанасяха по нашата страна, народ и историческо наследство. Той наистина се опасяваше, че ако не се намери сила, която да преустанови геноцидната антибългарска политика, България ще изчезне в мътните води на подчиняването на глобализацията на хегемонистични интереси. Съвсем в края на живота му от него можеше да се чуе, че не му се живее повече, като гледа какво става в страната ни и накъде вървят нещата.
Времето, както е известно, е безпощадно. То прецежда през ситното си сито хората и делата им. Ето вече трета година от кончината на Николай, но той продължава да присъства в нашия духовен живот. Времето постоянно го утвърждава като един от най-големите ни майстори на художественото слово, като ярък публицист, като страстен патриот на България.
Същото това време незабележимо посипва пепел върху паметта за други писатели, някои от които приживе бяха определяни в публичното пространство като класици.
Радостен съм и се гордея, че времето ме срещна с Николай Хайтов, че от зачестяващите контакти през десетилетията взаимното уважение прерасна в проверено приятелство. Допирът ми до неговата режеща мисъл, до специфичната му реактивност, до неуморната му борбеност винаги ме е обогатявал и стимулирал.