РОДОПСКИТЕ БЪЛГАРИ МОХАМЕДАНИ В ТВОРЧЕСТВОТО НА НИКОЛАЙ ХАЙТОВ

0
295

Светозар Казанджиев е роден на 19 октомври 1952 г. в Гълъбово, Смолянска област. Завършил е българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски“. Дълги години е организационен работник в системата на културата. От 10 години работи като журналист – кореспондент на „Дума“, „Република“ и „Земя“. Публикува и в редица други местни, регионални и национални медии. Член е на СБП, автор на няколко книги, между които „Да убиеш динозавър“ – роман, „Стъпки върху жарава“, „Сълза от Сухото дере“, „Земя, погалена от Бог“, „Глас от вечността“ за Валя Балканска и „Неповторимата“ – за Надежда Хвойнева.
Трудно ще отгранича друг автор в съвременната българска литература, тъй жизнено свързан с родния край, както Николай Хайтов с Родопите. Той е достоен пример за връзката писател – народ. Дарбата му съумя да проникне до най-дълбоките кладенци на родопската душа, където извират драматизмът и радостта. Няма друг майстор на словото, преживял с такава наслада житейските мурафети, паденията и възходите на героите си. Той приемаше съдбата им като своя лична съдба, без значение от религиозната им и етническа принадлежност. Обичаше ги и те го обичаха, затова му отваряха проходите към тайните дебри на чувствата… Авторът и неговата планина си преливаха безсмъртие взаимно, и останаха да блестят в паметта на читателя с характерна самобитност и нравствена чистота. Неестествено би било да смятаме Хайтов за връх в литературата без неговите персонажи от Родопите. Без Емине и Шабан от “Мъжки времена”, Юмер от “Мерак”, Сурото от “Горски дух”, Адил от “Засукан свят”, Маню от “Букова глава”, Алито от “Ибрям-Али”, Игнат от “Дърво без корен”, Рамаданчо и Силвина от “Дервишово семе”, Караиван от “Козият рог”, Асан от “Магьосникът от Брезе”…

Тези първични, недодялани, често жестоки и в същото време страдащи хора, са от низините на народа, сред които авторът е живял и творил. С тях е надмогвал мизерията и неграмотността, създавал е горски стопанства в Девин, Персенк и Лисичево, полагал е темелите на новото време… Сред тези, колкото нежни, толкова и сурови планинци, минават младите му години, сред тях усеща първите радости и първите разочарования от сложния и драматичен живот. В Родопите израства и се калява личността на бъдещия писател, на родолюбеца и гражданина, скроен по мярката на своя народ.

Николай Хайтов разтвори вратите и прозорците на родопския свят не да го опорочи, а да го обогати чрез художническата си дарба. Да го покаже на България и на света. Подобно на каменоделец, той чукаше скалата много години, през целия си живот, докато заблести естествената й хубост. За радост на всички това ставаше на фона на неповторимия планински пейзаж. “Шумки от габър” и “Диви разкази” откриха нов свят в националната литература. И макар да беше “локализиран в една област като Родопите”, със своята широта и въздействие той прекрачи родните граници и стигна твърде, твърде далече.

Хайтов въведе Родопите в българската литература през парадния вход. Представи я с автентичната й премяна, със звучния й език, с впечатляващта й образност, както го е направил преди хилядолетия народният гений в митологията, фолклора, историята.

“…Ако ме попитат коя планина ми най-много харесва, за себе си аз ще кажа: Родопа. Разбира се, Рила е красива, ала това е дива и мъжествена красота… Рила е планина за катерачи-завоеватели, Родопа – за поети и съзерцатели. Рила е частица от света, а Родопа свят! Рила – величествен остров, Родопа – велико море!

А какво да кажем за Пирин?… Пирин е само жена, Родопа – и майка, и жена!…”
Това е синовното му отношение към тази магнетична земя. За вас лъжа, за мен истина, той нямаше нищо по-скъпо от Родопите. Винаги ги идентифицираше с България. Написано е черно на бяло в есето “Родопа и другите”. На тази майка и жена той посвети мощния си талант. Остави творби, които съперничат на най-вълнуващото в човешката литература. Филмите “Козият рог” и “Капитан Петко войвода” обиколиха света. Освен със силните си характери, героите му – българи от Родопите, пленяват зрителите и читателите със своята красива нравственост, карат ги да тръпнат пред изконните български ценности.

Николай Хайтов реализира творческата си и гражданска мисия. Беше признат за народен писател, получи национална и международна известност, книгите му са отпечатани приживе в 5 милиона и половина тираж, показа ни как се защитава националната идея и защо отечеството трябва да е над всичко… И въпреки това страдаше много. Най-силно през последните петнайсет-двайсет години. Между различните болки една го мъчеше ден и нощ – обезбългаряването на Родопите – най-българското отечество. Негодуваше, че историците не вникват в същността на нещата, не възпират “майкопродавците”, тръгнали на кръстоносен поход срещу 200-та хиляди родопски българи мохамедани да ги лъчат от земята-кърмилница, обявявайки ги за “малцинство”.

Още през 1994 г. Издателска къща “Христо Ботев” отпечата публицистичната му книга “Време за разхвърляне на камъни”, в която за пореден път Хайтов заявява високо и ясно, че изкуството и лъжата са несъвместими. Три статии от книгата ме впечатлиха до болка: “Помашката карта в голямата игра”, “Славянско племе ли са помаците или марсианци” и “Семето на Момчил юнак не се е кратило”. Това впечатление не идваше от фактите в тях, те ми бяха познати, а от мъжествения глас на писателя, който оставаше да звучи като глас в пустиня.

С възмущение и гняв той пише: ”Помашката карта” започва да се разиграва у нас още по време на Освободителната война. Преди да е подписан Санстефанският мирен договор, започва организирането на мюсюлмански бунт в Родопите, т. нар. Сенклеров метеж, за да се създадат предпоставки за ревизия на Санстефанска България, което и става по-късно на Берлинския конгрес. Организатор е английският полковник на турска служба Сенклер… Може би знаете – пита нас, непредубедените и неинтересуващите се, че един от доводите за разпокъсването на Санстефанска България е да се осигури “надеждна закрила” на попадналото в нея мохамеданско население…”

Така звучи публицистичният му глас, литературният е още по-убедителен. Да си спомним едно от първите му есета “Мустафа Гоговото”, отпечатано в сборника “Шумки от габър” през 1965 г. Поводът за написването на тази съкровена творба е съвсем дребен на вид, но достатъчно силен като доказателство за единния корен на българите в Родопите и за жестокостта на поробителя, с която го е измъквал и насичал без всякаква милост по време на робството, та ако щете и днес, когато Османската империя я няма и ние тръбим независимостта на отечеството. Ето част от споменатото вече есе:

“Унищожени били даже мъртвите свидетели на престъплението: съборили камбанариите, закопали камбаните, натрошили кръстовете. Някъде изместили и даже изгорили старите села, за да не наумяват нищо на новия Мустафа за Гого. След това отрязали езика на живото предание, за да не може никой да узнае как е станал Гого Мустафа.

Всичко било заличено и потурчено, само едно нищо и никакво име се изплъзнало – “Мустафа-Гоговото” – едно име в землището на село Давидково, Смолянско, в подножието на Енихан, за да свидетелствува то единствено за извършеното над Гого престъпление…”

И по-нататък: “Своите са го дърпали насам, чуждите – нататък и в това люшкане нататък и насам минали не година, две, а векове, без да се усети той на твърдо място. Турците винаги са го презирали, защото са виждали зад Мустафа Гого и са го наричали “дьонме”, а своите са го подозирали, защото зад Гого е надничала сянката на Мустафа. И дълго е било все така… В песните – Гого, в клетвите – Мустафа, в езика Гого, в молитвите – Мустафа, в потурите – Гого, в чалмата – Мустафа!”

Това е злочестата съдба на родопските българи мохамедани. Срамно е, когато в един глас повтаряме европейските ценности, когато родината се съвзема от смазващия махмурлук, наречен “демократичен преход”, когато българският народ преодолява поредния рубикон, Родопа да отсъства от политическата карта на България. Захвърлена отново в средновековните зандани на предразсъдъка, тя чака всеки ден своя “бабахак” (цигански пазар за момичета) и стяга цървули да проси за новите си велможи. Унизително е за нас като народ да черпим информация за този неповторим край на отечеството от полицейските сводки и сметките на политическите бакали.

Това превърна отродяването в политика. Върху рулетката на нихилизма се завъртя съдбата на няколко поколения. Селищата в планината се идентифицират по минаретата, а във въздуха стенат арабски опуси, иманяри шетат по гори и поля и унищожават последните знаци за трако-славянските корени на това племе, еничари с полумесеци и кръстове на шия раздават правосъдие и правоверие, огромна свита “благодетели” прекрояват националната ни история… Те не се вълнуват от разрушените крепости и достолепни дворци, от изпепелените манастири и обругани олтари, от откраднатите икони и старопечатни книги. Тяхната цел е да ни оставят без памет.

А ние покорно мълчим. Колективно навели глави, стигнахме до абсурд в началото на Двайсет и първи век. Днес в България едни етнически групи имат право на две родини, други – на нито една. От дълбините на недалечното минало някой изстреля отново брадясалия въпрос “Какъв съм аз?” и отрови сърцата на хиляди в Родопите. Техният грях е в желанието им – земята, която ги е родила, да бъде тяхна родина. На словесната борса се появиха за кой ли път унизителното прозвище “помак”, обидното “родопски турци”, невярното “кумани” – всичко друго с изключение на простичкото и единствено вярното – българи. Така вместо утеха благодетелите разкървиха още повече раната.

За да бъде достоверна кампанията по отродяването, съзидателите на първия митинг на демокрацията в Мадан докараха за викачи 300 български турци от Кърджалийско и Делиормана. Там се появи една неграмотна жена във фередже и яшмак с плакат, на който пишеше: “Николай Хайтов – враг на мюсюлманите!” Кой беше й тикнал този резил в ръцете не знам, но зная, че вместо урок по демокрация организаторите ни показаха типично антибългарско сборище, което оскверни и християнския кръст, и ислямския полумесец. Смъртоносно рани най-искрения приятел на родопчани, писателя, увековечил ги в своето творчество. Този митинг за връщане на турско-арабските имена беше първата запалителна бомба “Молотов”, хвърлена в сърцето на Родопа. Започна осмото поред преименуване на родопските българи от Освобождението насам.

“Помашкият въпрос”, пише Хайтов, още в основата си е опорочен от нашите марксически кадри. За тях опазването на националната самоличност на българите мохамедани, съвсем не беше сред първите им грижи. Главната им грижа бе обезпечаването на пролетарския интернационализъм. Няма защо да се чудим, че сега възниква с такава сила… Това си е старата мина със закъснител – баташката и Сенклеровата. С тая разлика, че мината веднъж избухва, а “помашкият въпрос” се възпламенява периодически. При всеки кризисен момент…”

Прав е Николай Хайтов, безпощадно е прав. Етническото равновесие в Родопите се оказа трън в очите на мнозина политици, партийни лидери, нови и вехти управници, хора учили недоучили родната си история, но яхнали властта поради конюнктурата и тръгнали да проповядват евроатлантическите ценности, които впоследствие се оказаха нищо повече от ръждив нож за гърба на Родопите и за България. Тези “ценности” имаха и продължават да имат една-единствена цел – задушаване на българската национална идея. Проповедниците им не се вълнуват от съдбата на 14-те хиляди семейства, скрепили своя брак с това равновесие, нито се трогват от горчивия стон на младите, които трябваше да потурчват отново. Тях ги вълнуваше само едно – час по-скоро да започне отродяването на едни българи от други и на всички заедно от отечеството. Въпреки високите постове, те имаха низки познания – не правеха, пък и днес се съмнявам дали правят разлика между религиозната и националната принадлежност на хората. А историята крещи със своите примери и със стоновете на хиляди българи от земята на Момчил юнак, издъхвали под ятагана с едничкото българско слово.

“Знаете ли, пита отново Николай Хайтов, защо в навечерието на Съединението през 1885 г. Захари Стоянов заминава за Тъмръш, бави се около една неделя и репортажи дори написва, но нито една дума не обяснява защо е отишъл на среща с помашкия главатар Ахмед ага? Отива, за да осигури неутралитет на българите мохамедани. И успява, макар и с цената на Кърджалийската покрайнина, която минава по-късно към Турция. Така че без този толкова оклеветяван “помак” съединение през паметната 1885 г., едва ли щеше да има. Сами съдете – пише по-нататък авторът – Високата порта научава за свалянето на султанския наместник в Пловдив няколко часа, след като Гавраил Кръстевич е арестуван от съединистите. Това означава, че Ахмед ага Тъмръшлията не е докладвал в Цариград за готвения от съединистите преврат. (Оказал се не по-малко патриот от Захари Стоянов.)

По класово-партийни причини не било правилно да се героизира един “деребей” като Ахмед ага. По същата причина не можеше да се каже добра дума в учебниците по история нито за цар, нито за болярин. Не пожалихме средновековните владетели – царе и боляри, та ще се церемоним с един родопски “деребей”! Подобна е съдбата и информационното затъмнение за първото масово покръстване на българите мохамедани в Родопите през 1914 г., за недалновидността на Васил Радославов, за края на Втората световна война, когато на мирните преговори в Париж през 1945 г. трябваше отново да доказваме самобитността на българите мохамедани, за да не дойде границата над Пловдив. Същото се повтаря и около културно-просветната организация “Родина” и нейните ръководители, чиято най-голяма беда беше, че искат Коранът да се чете на български и което е по-важно: не желаят да се смесва националната им самоличност с религиозните убеждения, както е навсякъде в цивилизования свят… Поуки много, терзае се Хайтов, но безполезни, защото същото горе-долу се повтори и през 1989 г., на 29 декември, когато се вземаше фаталното решение за българите мохамедани от ръководството на социалистическата партия, а след това “сини” и “червени” хукнаха да си осигуряват електорат сред родопчани с обещания и даже с увещания за възстановяване на имената, от които те се бяха вече отказали.

Изобщо документите доказват, че под повърхността на тихото наглед родопско ежедневие винаги е клокочила една невидима, непрестанна битка за отродяване на родопските българи мохамедани. И тази битка сега не само че не заглъхва, но се разпалва…”

През 2001 г. се появи на книжния пазар литературната анкета “Който има ухо, да чуе…” Тя е изповед по хайтовски за тегобите на днешния ден на българина, камбанен звън за съдбата на праотеческата ни родина България. В нея отново е отделено основно място на малцинственото шантажиране на Родопите, посочени са поименно организациите, институциите и хората, посветили се на това пъклено деяние. Не само Николай Хайтов, а и всички ние, които живеем в планината на Орфей, Спартак и Момчил, разбрахме – всички обещания и заклинания на щедрите “благодетели” са едно нищо и с нагазването в блатото на т. нар. преход, животът на българите мохамедани става все по-труден. Защо, питам аз! Нали в Родопите е кондензирано всичко българско: крепостите на гордостта, великите песни, най-старите Кирило-Методиеви наречия?…И в същото време най-поруганата България е тук. Тук е Гордиевият възел на нацията… Въпреки това държавата нехае. Държи се като мащеха. Днес няма по-онеправдан край от Родопския. Планината е превърната в “Земя до поискване” и в зависимост от интереса ментърджиите я вземат за определен период, изстискват каквото може да се изстиска от съсухрената й гръд и я хвърлят в задния двор на държавата…

Отговорите на Хайтов са недвусмислени. “Явни и тайни емисари кръстосват Родопите и дейността им с нищо не може да се обясни, освен с планираните в този район бъдещи отродителни действия, като прелюдия към разпокъсването, колонизирането и дори ликвидирането на България…” И по-нататък: “Ако се разнищи дори само случаят със смолянските антипомашки пасквилчета “Скритият живот на една помакиня” и “Рязаният поп”, ще лъсне цялата нравствена зараза, на която българите мохамедани са подложени днес с цел обявяването им за “малцинство”… Това се прояви с особена сила в случая с рязането на живи части от България, чрез разложителната дейност сред родопските българи мохамедани с пълното и безрезервно съдействие на самия Желю Желев и с участието на цяла тумба новоеничари – “етнически специалисти”, “изследователи”, съветници и активисти на “Отворено общество” като Антонина Желязкова, Михаил Иванов, Цветана Георгиева и други.”

Голяма част от тези мераци бяха осъществени. Те се забелязват в пейзажа. Във всяко село щръкнаха минарета. Десети випуск деца успоредно с училището посещават джамиите, учат Корана, полагат изпити, получават премии. За много младежи пътят към училището и университета е прекъснат. Момчетата масово се обрязват. Мадан и Рудозем се превърнаха в бастион на исляма, но и в центрове на бедността. Безработицата в родопските общини отдавна прескочи 50%, недохранването, тежките метали, болестите вземат своя данък. Със сигурност може да се твърди, че най-бедните българи в момента са тук.

Тихата човешка ненавист, провокирана от скритите и открити действия на управляващите в региона, е като червей-дървояд. Тя упорито разяжда короната на българщината, трови атмосферата с фекалиите на нихилизма. Периодично се вихрят скандали, подтиквани от “нашите” хора, организират се събори с чужда етническа същност, чествания, юбилеи, назначават се кметове и зам. областни управители от името на ДПС, а хората на организацията в района са колкото за една вечеринка… Всичко се прави за раздалечаване на хората от двете верски групи. БНТ редовно ни сюрпризира с филми като “Гори, гори, огънче” и ленти за “процъфтяващите” родопски села, където електоратът вие кръшни хора под минаретата и се разтапя от любов към отечеството. Тук и там пристигат гости от арабски страни с “най-добри намерения”. Джамиите се надпреварват да организират курбани за гладните, но вярващи в Аллах родопчани…

Веднъж изпуснат, духът на разединението полита във въздуха и започва да върши своята дейност. Ние свикваме с него, както свикваме с факта, че това не ни интересува и уж ей тъй изричаме: “Щом не им харесва в България, нека идат в Турция!” Да, ама в Турция ги смятат гяури. Тогава къде? А и да не го кажем, голяма работа, нали е посято съмнението, теглена е разграничителната черта, излюпено е онова напрежение между братята, което акумулира невероятна разрушителна енергия. То поддържа “температура”, близка до опасната, от която трудно се мре, но и с която трудно се живее…

Ето кое караше Николай Хайтов да предупреждава за опасностите в Родопите и не защото не вярваше в хората или не уважаваше тяхната различност, напротив – защото ги беше видял как живеят от векове заедно и ги обичаше такива, каквито са се родили.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук