Нелсън Шварц работи за сп. “Fortune” от април 1997 г. Преди това е публикувал в “Business Week” и “The Wall Street Journal”. Пише за Уолстрийт , за инвестиции, както и по други вътрешни и международни теми от областта на бизнеса. През 1998 г. е включен в класацията Топ 30 на “Business News Reporter” за най-добри бизнес журналисти.
Венецуела е един от най-големите доставчици на суров петрол за Америка. Това се харесва на левия президент Уго Чавес. Той се стреми да изстиска повече долари от международните петролни компании, които сондират там, като поддържа високи цени. Трябва ли да се безпокоим?
Готови да се отправят към места като Бостън, Балтимор и Евърглейдис, пет супертанкера спокойно чакат в блещукащите синьо-зелени карибски води. Пълнени с 36 000 барела на час, тези кораби могат да бъдат натоварени и да тръгнат от Венецуела за половин ден. Това е добре, защото в далечината чакат да бъдат напълнени още пет танкера. Американците плащат по 15 милиона долара за всеки товар, но мениджърът на съоръжението просто вдига рамене. “Това е бизнес”, казва той, вече вгледан в списъка за утрешния ден: 500 000 барела сернист мазут, предназначени за Китай.
Проблемът за САЩ е, че ние може би ще трябва да плащаме повече – много повече – за този петрол в бъдеще, ако венецуелският президент Уго Чавес постигне целите си. Венецуела сега е ключът към задоволяване на петролните навици на Америка. В някои отношения тази неспокойна латиноамериканска страна, точно на четири дни по море от Южното крайбрежие на САЩ, изпревари Канада и Саудитска Арабия, за да стане най-големият чуждестранен източник на суров петрол за Америка. През първата половина на 2005 г. Венецуела достави една седма от американския вносен петрол, или 1,6 милиона барела на ден. А това помага на пламенния социалист Чавес да предизвиква Големия Петрол, увеличавайки таксите и плащанията за експлоатационни права на международните гиганти, като същевременно укрепва ръцете на ОПЕК и на държавните енергийни компании по света. Нещо повече: Чавес заплашва да затвори кранчето, ако администрацията на Буш посегне на неговата власт в Каракас.
Естествено, това вдига температурата и в стаите на бордовете в Тексас, и в коридорите на властта във Вашингтон. През август преподобният Пат Робъртсън привлече вниманието с искане специалните сили на САЩ “да отстранят” Чавес. Робъртсън по-късно се извини, но дори глави в Конгреса, които са нормално хладни, горят от нетърпение да се сблъскат с онова, което смятат за опасен режим близо до бреговете на САЩ. Конгресменът Кони Мак (републиканец от Флорида) казва: “Всички трябва да признаем, че като купуваме газолина на Уго Чавес, пълним джобовете на заклет враг на свободата”. Конгресменът Марк Кърк (републиканец от Илиноис) отива дори по-далече, като нарича Чавес “венецуел-ския Мусолини”.
Иронично е, че колкото по-разгорещена става политическата реторика (като за политици от рода на Мак Чавес е “Кастро с петрол”), толкова по-тясна е подхран-ваната от петрола симбиоза на САЩ и Венецуела. “Той зависи от нас така, както и ние зависим от него”, казва консултантът Роб Кордрей от РFС Energy, като отбелязва, че 50% от венецуелския износ на суров петрол отива в САЩ. Опустошението, предизвикано от урагана Катрина, предостави на Венецуела още по-големи възможности. В началото на септември венецуелските власти обявиха, че извънредно ще изпратят на север 1 милион барела газолин, за да се възстанови производството на американските рафинерии, пометени от бурята. И при все че диалогът Робъртсън – Чавес бе представян като бой между ексцентрици от противоположните краища на спектъра, Чавес си остава умен и предпазлив оператор. Неговата жажда за петродолари и петровласт е нещо, което Америка трябва да вземе много насериозно.
Специалният човек в спорните отношения на Венецуела със САЩ е един висок, преждевременно посивял 42-годишен инженер на име Рафаел Рамирес. Като министър на енергетиката на Венецуела и същевременно ръководител на нейната национална петролна компания PDVSA (произнасяно като пед-ъ-вей-са), Рамирес е несъмнено най-силният “петроман”, за когото американците никога не са слушали. (Ако някои американци знаят името Рафаел Рамирес, те вероятно мислят за бейзболната звезда, играл за Атланта Брейвз през 80-те години на миналия век). Но ако неотдавна сте посетили някой от 14 000-те пунктове за услуги на Citgo в САЩ, ще знаете, че Рамирес оценява вашия бизнес. Citgo е сред най-големите доставчици на газолин в Америка и е притежание на PDVSA. След като Венецуела сега е шестият по големина производител на петрол в света и е страната с най-големите залежи в западното полукълбо, Рамирес става все по-забележим в глобалните енергетични кръгове.
В едно от редките си интервюта, дадено в просторния му каракаски офис, където бие на очи портретът на Чавес, Рамирес изложи пред Fortune своя план за подчиняване на петролната индустрия на Венецуела на социалистическата визия на Чавес и за променяне на силовия баланс между страните-петролопроизводителки и частните компании. Рамирес може да е облечен в консервативен тъмен костюм, с връзка, но е агитатор от най-висока класа по въпроса как да се измъкнат повече пари от Големия Петрол. Той затяга своята хватка около такива американски гиганти като Exxon Mobil и Chevron, както и европейски играчи като Shell и Total. Чрез по-високи такси и плащания за експлоатация всички чужди компании са заставени да предоставят по-голяма част от печалбите си на правителството, за да се финансират новите социални програми на Чавес. “Ние работим, за да се превърнем в инструмент за възстановяване на суверенитета – обяснява Рамирес. – Когато частните компании контролират производството, не е възможно да се провежда собствена национална петролна политика.”
Рамирес не просто наблюдава чуждите петролни фирми във Венецуела. Той иска PDVSA да работи с националните петролни компании (NOCs) в страни като Иран, Саудитска Арабия и Алжир така, че NOCs да изтръгнат мощта на подобните на Exxon и другите частни корпорации по света. “Това не означава, че отказваме да работим с частни корпорации”, казва Рамирес. “Но когато петролните компании са надделели в една страна, няма друг начин на устояване срещу натиска на тези компании”. Рамирес иска също така повече власт в ОПЕК. Венецуела беше член-основател на този картел през 1960 и си остава негов най-силен член извън арабския свят. Преди Чавес да вземе властта, Венецуела редовно пренебрегваше производствените квоти на ОПЕК. Сега не е така и Рамирес иска да е сигурно, че ОПЕК налага квоти, за да се поддържат високи цени.
Докато Рамирес поставя под въпрос статуквото в областта на петрола, неговият началник Чавес тревожи Вашингтон, ухажвайки такива врагове на САЩ като Куба и Иран. Той не крие своето възхищение от Фидел Кастро. Венецуела доставя на Куба близо 100 000 барела дневно субсидиран петрол. В замяна Венецуела получава медицинска помощ от повече от 17 000 кубински лекари и зъболекари, настанени в страната. Чавес е чест гост в Хавана, напоследък – през август. През март делегация от Техеран посети Каракас и сега служители на PDVSA получават техническа подготовка в Иран – страна, за която в САЩ мислят, че подкрепя иракските терористи. Чавес подписва също така спогодби в Латинска Америка и Карибите за доставка на евтин петрол на своите съседи. По този начин той увеличава влиянието на Венецуела и собствения си престиж.
PDVSA вече не е просто една петролна компания. Тя е инструмент на революцията на Чавес. След като бе парализирана през 2003 от стачка срещу Чавес, която доведе до уволняването на повече от 18 000 работници, сега PDVSA казва, че е на път да получи доход от 75 милиарда долара тази година. “La Nuova PDVSA”, както е известна компанията, тази година отделя 4 милиарда долара от вътрешния си бюджет за социални програми и проекти като нови магистрали и жп линии. Близо 10 милиарда повече се вливат във венецуелския трезор като образуват гръбнака – 35% – на федералния бюджет. “PDVSA беше анклав в страната, с много скъпи приспособления, заобиколен от бедност и несгоди”, казва Рамирес, който е станал герой за венецуелската беднота поради щедростта на PDVSA. Но днес е невъзможно някай да забрави на кого в действителност се дължи кредитът за този “социализъм на ХХI век”. Образът на Чавес се появява върху гърба на много документи на компанията, а лозунгите му украсяват коридорите на PDVSA.
Като всички обиграни актьори и политици, Рамирес и Чавес имат силно усещане за своята аудитория. Те се движат по ръба, редувайки уверяване на американците, че Венецуела ще продължи да снабдява El Norte с 1,6 милиона барела суров петрол дневно, и убеждаване на венецуелците, че енергийната снабдителна линия към Америка ще бъде прекъсната, ако администрацията на Буш предприеме някакви враждебни действия срещу Каракас. Като се има предвид историята на намесите на САЩ в Латинска Америка – свалянето на Салвадор Алиенде в Чили, отстраняването на Мануел Нориега в Панама от стария президент Буш, не е чудно, че мнозина във Венецуела смятат за реална възможност една инвазия на САЩ. Но при все че сегашният президент Буш би искал заменянето на Чавес с по-прозападен лидер, не е мислима каквато и да било военна акция, докато петролът продължава да тече.
И въпреки авторитарните тенденции на този бивш парашутист (който се опита да вземе властта с преврат шест години преди да бъде демократично избран през 1998, а неотдавна се опита да сплаши опонентите си с арести и нов закон за пресата), Чавес едва ли е Фидел. Поне още не е. Повечето частни медии във Венецуела си остават критични спрямо Чавес и присъствието на компании от САЩ. В търговската част на Каракас лозунг за солидарност с боливарската революция на Чавес съжителства с голям зеленобял билборд на Ай Би Ем.
Точно такъв характер имат по-голямата част от мачистките думи, които идват от Каракас. Както сам Рамирес отбелязва, местоположението и огромните поръчки на Америка правят от нея най-естествен клиент на Венецуела. Но образът на противо-поставянето срещу Америка се посреща добре в runchitos-ите, каракаските бедни квартали, които са политическа крепост на Чавес. (Той назова Буш “мистър Опасност”, а министъра на отбраната Доналд Ръмсфелд – “мистър Война”). Чавес знае, че подобна реторика помогна на неговия политически идол Кастро да остане на власт през десет последователни президентски мандата в САЩ.
При все това на чуждестранните петролни гиганти категорично им е станало горещо. В действителност венецуелските данъчни власти създадоха специален отдел само за частните петролни компании. Рамирес обвинява Големия Петрол, че систематично мами с данъците си. Вероятно е да бъдат предявени искове за неплатени данъци, възлизащи поне на един милиард долара. Дали това е началото на кампания, подобна на атаката на Кремъл срещу ЮКОС, руския петролен гигант, който бе доведен до банкрут и после национализиран, след като бе ударен за неплатени данъци? “Не мисля, че положението е толкова лошо – казва Рамирес. – Повечето компании желаят да плащат и плащат.”
Ключовият елемент във водената от Рамирес политика на изтискване е наложеното предоговаряне на 32 действащи спогодби, съгласно които чуждите фирми изпомпват 500 000 барела на ден, които предоставят на PDVSA като уговорена такса. Вместо със старите 34%, печалбата от сделките ще бъде облагана с 50%. И вместо за действащи споразумения Рамирес настоява по-скоро за джоинт венчърз, при които Венецуела контролира поне 51%. С принудителното пренаписване на контрактите Рамирес не само може да печели повече на барел, но и да избегне плащането на стотици милиони за поощренията, които според старите договори се дължеха на чуждите компании. Нещо повече, в пясъците на Пояса на Ориноко, където Exxon, Total, Chevron и други действат по отделни спогодби и са вложили милиарди за извличане на петрол от нещо, което в основата си е асфалт, данъкът за експлоатация бе повишен от 1% на близо 17% на барел.
Новите условия още не са финализирани. Но те не се прилагат само към гигантите от САЩ – всички чуждестранни компании, включително NОСs като бразилската Петробрас и китайската СNРС, са ударени. Повечето от тях, ако не всички, изглежда ще преглътнат промените, които Рамирес налага. Ако не направят това, ще изгубят достъпа до доказаните 80 милиарда барела петролни залежи във Венецуела – едно от най-големите енергийни богатства на планетата.
Ето защо централи като Chevron са възприели много примирителна позиция спрямо Венецуела. При все че през юли т. г. одитори нахлуха в офис на Chevron в Маракайбо, компанията не протестира, макар и да очаква сметка за неплатени данъци. Вицепрезидентът Питър Робъртсън твърди, че Chevron има “добри, превъзходни отношения с правителството на Венецуела”. Неговият началник Дейв О’Рийли добавя: “Венецуела ще успее в това начинание, Рамирес е много точен стрелец”. Фактически О’Рийли казва, че неговата компания би искала да инвестира повече във Венецуела.
След оспорване на някои изводи и ретроактивно прилагане на данъчното увеличение, одиторите напоследък плеснаха Shell с искане за данъчно плащане от 132 милиона долара. Но ръководителят на операциите на компанията във Венецуела Шон Руни не се оплаква. “Венецуелското правителство обследва добивите на повечето от петролните компании – казва той. – На нас се падна да сме първите”. Руни е решен да остане, каквото и да стане. “Трудно е да изоставиш огромните възможности във Венецуела – казва той. – Венецуелците могат да изтръгват и ще изтръгвате по-високи ренти. Ние очакваме и приемаме това. Готови сме да плащаме повече, когато възможностите го заслужават”.
Единственият чуждестранен гигант, който твърдо се съпротивлява на ходовете на Рамирес, е Exxon. Той заплашва, че ще съди венецуелското правителство и ще предизвика международен арбитраж, като цитира юридическата неприкосновеност на първоначалните договори. Но Рамирес се обзалага, че няма да се стигне дотам. Той не е говорил пряко с ръководителя на Exxon Лий Реймънд, но казва: “Подозирам, че те най-после ще прочетат клаузите на договора и ще разберат, че ние сме прави.” А говорител на Exxon отбелязва, че макар и арбитражът да си остава възможен, компанията “желае да намери приятелско решение”.
В преговорите си с Големия Петрол Рамирес има скрита карта – азиатските им съперници, изпълнени с желание да стъпят в страната. С течение на времето всяка западна корпорация във Венецуела би могла да бъде заместена от китайска или индийска фирма. Флиртът е взаимен. Сам Рамирес през август беше в Пекин, за да открие първото представителство в Китай. А споразумение, подписано през юни призовава Венецуела да достави на тази страна 30 000 барела течно гориво. Както казва Рамирес, “Има голям интерес от страна на Китай и Индия. Това са нови условия… Да, те имат дълбоки джобове.”
Стар приятел на Чавес, основал компания за природен газ, преди да се заеме с PDVSA, Рамирес говори с успокояващ глас, малко по-силен от шепот. Но посланието му е предизвикателство в страна, чиито трудни отношения с Големия Петрол датират от Рокфелеровците и първите венецуелски кладенци през 30-те години.
Разбира се, сега е много по-трудно да се намери нов петрол, отколкото е било тогава, и западни гиганти като Shell изпитват остра нужда от проспекти в целия свят. Случаят с Венецуела е още един пример как режими – от Русия до Нигерия и Казахстан – притесняват Големия Петрол за по-голям дял от нарастващата баница на печалбата, казва Кордрей от PFC. “Тези големи петролни компании са свикнали да действат в някои от най-враждебните политически среди в света”, отбелязва той. А при преминаването на последните потенциални петролни фонтани в ръцете на правителствата в страни като Кувейт, Саудитска Арабия и Русия фактически няма къде другаде да се ходи. “Трудно ми е да си представя сценарий, при който тези компании просто стават и напускат”, казва Кордрей.
Що се отнася до Рамирес, той много добре знае, че тази година Exxon е на път да спечели повече от 30 милиарда долара, и съвсем естествено мисли, че такова богатство би било по-добре използвано за социалните програми на Чавес. “Ние сме страна с богати ресурси, но и с милиони бедни хора, 80% от населението – казва той. – Предстои ни много работа.”
Омар Браво не е политик. В страна, свирепо разделена на чавесисти и los escualidos (“мръсните”, както са известни античавесистите), този подуправител на най-голямата венецуелска рафинерия с удоволствие се самоопределя като прагматик. Когато работещите в PDVSA излязоха на протестна стачка срещу лявата политика на Чавес, той минал през стачния пост и останал. “Направих това, което трябваше да направя, като спасих работата си”, казва той. Но неговата жена от 30 години, Ирма, вижда нещата иначе. Тя подкрепя служителите, които преустановиха работата си и впоследствие бяха уволнени от Чавес. В разгара на стачката тя се присъедини към нощните им протести извън дома на Браво, на няколко мили от рафинерията.
“Не харесвам това правителство – аз съм демократка и вярвам в свободата”, казва Ирма, седнала до намръщения си съпруг в слънчевата им всекидневна стая. “В тази страна, за да работиш, трябва да носиш червена шапка”, добавя тя, намеквайки за един популярен чавесистки символ. “Това не е вярно! – възкликва Омар Браво. – Типична escualida, типична.” В двете години след стачката семейство Браво се разбра по повечето въпроси. Но не е така при други служители на PDVSA. Приятели и съседи, които бяха уволнени, защото са стачкували, още се разминават и не разговарят с Омар Браво. “Мнозина от тях и сега са безработни, карат таксиметрови коли или продават сирене на улицата. Но беше погрешно да стачкуват – икономиката на Венецуела зависи от PDVSA”, казва Омар.
Тя действително зависи. Една трета от БВП на страната идва от петрола, а енергията прави 80% от износа. Така че на PDVSA се гледа от венецуелците с чувства, обикновено запазвани за футболни тимове. Тя има дори собствен радиопредава-тел – 105,7 на РМ. Тези дни PDVSA е предмет на горещ дебат точно какви щети е нанесла стачката и дали политиката на Чавес още повече ще я изтощи.
PDVSA може да е държавна, но продукцията и на ден съперничи с тази на чуждестранните компании като Total. Ако тя се препъне, това би могло да причини недостиг в рафинериите по Мексиканския залив. Критици като бившия председател на PDVSA Луис Гисти казват, че управата й не инвестира достатъчно за развитието на нови проекти. Вместо това, твърди той, PDVSA просто се влачи, като изпомпва колкото може повече петрол от земята, за да финансира социални-те програми на Чавес. “Имаше и в миналото политически натиск, но PDVSA се управляваше като частна компания – казва Гисти. – Сега тя е част от държавата и много лошо се управлява, върнала се е 20 години назад.”
Рамирес и други изпълнители са съгласни, че стачката (те я наричат “саботаж”) е навредила на компанията. Но те твърдят, че добивът във Венецуела е възстановен и вече е 3,3 милиона барела дневно. Енергийното министерство на САЩ и външни наблюдатели като Гисти обаче казват, че е по-вероятно дневната продукция на Венецуела да възлиза на 2,6 милиона барела. Това означава милиарди долари изгубен доход за PDVSA и венецуелския народ, казва Гисти.
Това лято в Каракас Рамирец и други служители на PDVSA обещаха на Fortune, че дълго отлаганото класиране за 2003 е “въпрос на седмици”. То още не е излязло и изгледите за доклада за 2004 до SEC са по-тъмни от водите на езерото Маракайбо. Но бяха отворени книжата за преглеждане на онова, за което казват, че е най-новият резултат на компанията. Към май 2005, според директора на PDVSA Еудомарио Каруйо, продажбите на компанията възлизат на 31 милиарда долара и тя е на път да достигне за цялата година 75 милиарда. Чистата печалба за първите пет месеца на 2005 е 3,4 милиарда.Това богатство, казва Каруйо дава възможност на PDVSA да похарчи милиардите, които е предназначила за социални програми, като останат 5,6 милиарда за нови проекти. Каруйо е убеден, че компанията никога няма да бъде принудена да избира между средства за социални програми и средства за откриване на петрол. “Цените на петрола могат да паднат – казва той, – но никога под 50 долара за барел.”
Не просто бъдещето на PDVSA зависи от високите цени на петрола – от тях зависят и очакванията на обикновените венецуелци. В бедното предградие на Каракас Sucre една подобна на барака бивша обществена баня е превърната в образователен център за възрастни. Група мъже и жени на средна възраст посещават всекидневните уроци. “Ние сме тук благодарение на PDVSA”, казва Хулиан Едуардо Мендоса, директор на центъра. Критици като Гисти могат да се тревожат, че Рамирес харчи богатствата от петрола, вместо да ги инвестира в PDVSA. Но обикновеният венецуелец като Мендоса не иска да слуша такива гласове. “Ако Чавес вярва на Рамирес, вярваме му и ние. По-рано ние не знаехме нищо за PDVSA. Сега цялата страна знае кой е Рафаел Рамирес”.
И светът вече знае какви са петролните амбиции на Венецуела. Но въпреки свирепата реторика на Чавес и спорадичните заплахи, най-вероятно е, че суровият петрол ще продължи да тече на север. Ако Чавес успее – а не е основателно да се предполага, че няма – американските петролни компании и потребители ще трябва накрая да плащат повече за това.
Превод Добрин Спасов сп. “Fortune”, 3 октомври, 2005
