Доцент Мария Пиргова е завършила философския факултет на Московския университет. Доктор по политология. Преподава в СУ “Св. Климент Охридски”. Специализирала в Германия и Франция. Автор на две книги и много научни публикации.
1. Глобализацията като научен проблем
Научният проблем глобализация като нова реалност на човешките отношения е все още ново изследователско поле. Главоломното нарастване на литературата по въпроса изисква изследователска смелост и съзнание, че хвърляш поредната капка в морето. Заедно с това предизвикателството е голямо и желанието да си част от една изследователска общност те кара не само да четеш, но и да пишеш. Приемам писането си като участие в огромен „глобален” дебат, но и със съзнанието, че го водя от дискурса на собствената си камбанария. Затова ще посоча ползваните от мен източници – български, руски, немски и англосаксонски – без ни най-малки претенции за изчерпателност. В хода на разсъжденията си ще илюстрирам една възможна типологизация на изследователските подходи към глобалността и ще се опитам да обоснова необходимостта от излизане от някои стереотипи на модерността. Самото преодоляване на тези стереотипи води до създаване на нови методологически подходи към глобалния свят, които са обект на заниманията ми, но изискват и задълбочена и пространна аргументация.
Необходимо е да се подчертае, че основна характеристика на мисленето на глобалните процеси е разчупването на модерните стандарти от всички посоки – факт е, че класическата рационална парадигма на анализ е отхвърлена до голяма степен и наред със старата структура на научното знание днес към глобализацията се подхожда от най-различни ракурси, които се приравняват към научните подходи. Показателни са антропологичните изследвания, създаването на джендър-подхода като отделен в рамките на културологичния подход (27), наличието на етнологични, етнографски, хетеро- и хомосексуални, феминистки, глобалистки и антиглобалистки теории, леви и десни политически визии, и пр. С това произволно изброяване искам да кажа, че самото разрушаване на модерната парадигма в началото на ХХI век поражда разнообразие от следмодерни подходи, които сами по себе си създават и отразяват нова мисловна реалност. Затова заниманията с подходите към глобализацията изискват на първо място разбиране за демократичност и хоризонтална разположеност на анализи с различна научна и ценностна ориентация. Още повече е необходимо и разбирането, че става дума за динамично променящи се дискурси и възгледи не просто от автор на автор, но дори и на едни и същи автори, които изследват реалната ситуация в нейната динамика. (Фр. Фукуяма, П. Кенеди и др.)
Естествено е към глобализацията да се подхожда и от позицията и с методологията на различни социални науки. Най-нормално е да има социологически, философски, исторически, юридически и пр. подходи, в които всеки изследовател, както се казва, дърпа чергата към себе си. Негово или нейно право! Не за това обаче става дума тук, а за една гледна точка, може би също толкова професионално обременена. Авторът се е насочил към изследване на политологичния, или собствено политическия подход, за да му намери мястото сред другите и да може да изяви претенцията, че без него същността на явлението глобализация се пренася или в по-ограничени сфери, или в абстрактни футуристични измерения. Опитът да се изследва методологическото разнообразие се предприема само с намерението да се покаже необходимостта от политически подход, който на равнището на човешките отношения често се налага и като силов подход, и това е основното му различие от останалите научни подходи.
Най-разпространеният подход към глобалните процеси досега, изглежда, е историческата аналогия. Няма нищо странно в това, защото колкото и да се отричат от него, рационалните социални мислители най-често остават негови пленници. Историческата аналогия от своя страна е най-благодарният подход, чиято доказателственост човечеството приема априори. В този смисъл анализът на глобалната реалност досега най-често минава през модерната представа за възникване на политически структури и по силата на историческата аналогия тази представа се обобщава и върху глобалните отношения.
Подходът към определяне на глобалната реалност трябва да се търси в генезиса на специфични уникални процеси, които поставят началото на нов вид човешки отношения – независимо дали този нов вид първоначално ще се налага в ограничен мащаб и до какъв мащаб ще стигне неговото налагане. И названието на настоящия нов процес да е глобализация, това съвсем не означава, че отношенията, които се налагат, ще се реализират в световен и глобален мащаб. Те просто се наричат с думата глобализация, която ги отделя от модерните отношения и ги регистрира като нови под името глобални.
С тази уговорка можем по-спокойно да се отнесем и към глобалността и да не я мислим като поредната фатална за света епоха, а все още като израз на отношения, които възникват в западната цивилизация в края на ХХ и началото на ХХI век и в момента експанзират към други култури. Резултатът от тази експанзия обаче не е ясен – дали ще се наложи изцяло западният тип отношения, или върху тях ще се насложат и наложат друг тип цивилизационни модели, несвързани със западната цивилизация – в такъв мащаб на този етап не е коректно да се разсъждава.
Първата стъпка към един политически подход към глобализацията изисква тя да се ситуира строго исторически и да се разглежда като уникален процес (ако е такъв), като се търсят конкретните му прояви. На тази база вече би могла да се прогнозира неговата близка перспектива, но само колкото е възможно исторически коректно. Защото политическият подход, освен властови, е конкретно-исторически. Рано е още да говорим за специфична методология на изследване на глобалността, но заедно с това е време методологическите подходи да се търсят не в исторически аналогии, а в логиката на исторически протичащите уникални процеси.
2. Подходи към глобализацията
В рамките на разглежданата литература могат да се опишат няколко най-често срещани изследователски подхода, които могат да станат основа на една (разбира се, непълна) типологизация на подходите. Ще си позволя да им дам работни названия и да ги опиша и илюстрирам впоследствие. Без да се изчерпват, и преди всичко като начин да се добави към тях и още един специален подход – политическият, могат да се очертаят следните подходи: модернистки, икономически, информационно-технологичен, технологично-утопичен, философски, социологически, социално-антропологически, политико-империалистически, екологичен, демографски и пр., както и откровено еклектични подходи. Авторите естествено рядко се ограничават само в границите на един от горните подходи, най-често се използват няколко, но в тезата на всеки автор може да се открои водещ подход, от който произтича неговата логика. Това дава възможност за типологизацията на подходите, която има методологическо значение за структурирането на научния дебат. Ще се спра на онези от тях, които позволяват да се илюстрира състоянието на дебата, с уговорката, че не би могла да се обхване цялата научна палитра.
2.1. Модернистки подход
Голяма част от емблематичните за съвременността автори остават в рамките на модерността, макар да признават, че в нея са се появили сериозни нови специфики. Тези автори изследват света от позицията на развитие на държавите в споменатите периоди и търсят аналогията с други периоди от историята. Типичен пример е Пол Кенеди с блестящия му труд “Възход и падение на Великите сили”(9). Към смесицата от философски и модернистки подход може да се отнесе и цивилизационният конфликт на С. Хънтингтън, който вижда поли-центричност, конфликтност, но не и глобални решения. Създателят на теорията за края на историята Фр.Фукуяма съзира в либералната икономика и държава новите потребности на възходящия капитализъм, който твори прекрасен нов свят. В по-новите си работи Фукуяма вече напуска либералната визия и смята, че държавата е тази, която трябва да се справи с биотехнологичните предизвикателства на ХХI век (21, 22). Близки до модернисткото схващане са и геополитическите стратегии на Зб. Бжежински. Неговият подход е изключително мощен и политически значим. Едновременно с това той си остава властови, но не и политически, защото политиката освен отношения на власт предполага и политическа общност.
Модернисткият подход към глобализацията се свежда практически до непризнаване на специфични глобални процеси. За този род изследователи в края на ХХ век протичат интензивни процеси в рамките на модерността, но те не носят ново качество. Дават се примери като глобализиране на социалната модернизация, на типично капиталис-тически явления в производството и културата, на социалната поляризация, на пазара на труда, на престъпността, за да се направи изводът, че се касае за довеждане до крайност на определени модерни особености, но не и за нещо повече. Този подход рядко се защитава като позиция, контрастирайки на други гледища, той просто се прилага в различни сфери на социалното знание и доколкото процесите на глобализация не са засегнали тотално обществения живот, той все още работи. Порочното в него е, че ограничава изследователската рамка в модерното мислене и не разполага процесите в естествената им по наше мнение за началото на ХХI век глобална рамка.
Разсъжденията за характера на прехода в страните от Източна Европа през 90-те години на ХХ век илюстрират недостатъците на този тип мислене. (Автори като социолога Г. Димитров, редица политически доктрини на либерални мислители като Е. Дайнов и др.) Преходът се обявява за модерен по силата на логиката, че България строи западен тип модерна система. Т.е. в тези страни социалистическата еднопартийна и непазарна система се заменя с плуралистична политическа и икономическа система от модерен тип – с модерна държава и институции. От това следва, че социализмът не е модерно общество, и второ, че модерните институции в тези държави не са ефективни, защото не могат да вършат работата на типично модерните институции в рамките на традиционната национална държава от ХIХ и първата половина на ХХ век. Недопускането, че преходът в Източна Европа от еднопартиен непазарен социализъм към социален и пазарен плурализъм се извършва в нови глобални условия, които променят изцяло характера на държавата и институциите, води до поставяне на тези държави и политически системи в постоянно догонващо и непълноценно състояние (14, стр. 8-81).
Глобализацията е явление в полето на модерната епоха и за множеството изследователи, работещи с тясно марксистки подход. Според тях капитализмът продължава своето развитие във фазата на империализма и под знаменателя на тази фаза се подвеждат всички финансови, технологични и структурни промени. Примери за това изобилстват в руската литература. Глобализацията се описва като обективен процес, в чиято основа лежи неспособността на отделните страни да решат проблеми в световен мащаб. Самата глобализация е глобален капитализъм, чието основно противоречие е противоречието между богатство и бедност. Авторите често търсят и политическата перспектива на антиглобализма в икономическите условия и протестния потенциал. (3) Подходът на подобен тип автори свежда марксисткия политически подход до икономическите предпоставки за политическите процеси и не търси специфичния политически фактор в глобалните процеси.
Повсеместното разпространение на модернисткия подход се дължи и на смесване на научния и публицистичния език в политическото поле. Става дума много често за неадекватна употреба на понятията модерно и съвременно, където всичко съвременно и свързано с развити структури от западната цивилизация днес се подвежда под термина модерно и не се държи сметка за това, че с модерност се обозначава една епоха, за разлика от предшестващата я домодерна епоха и очертаващата се последваща глобална епоха. Разбира се, не може да се изисква терминологична чистота в публицистични изяви, но те наистина провокират неразбиране, че държавите в преход извършват не модерен, а глобален преход, независимо че си служат все още с модерни политически инструменти. Тези инструменти са под въздействието на глобални процеси и най-яркият пример за това е днешната роля на националната държава.
2.2. Икономическият подход
Базова предшестваща разновидност на икономико-информационния подход е икономическият подход. Изследователските подходи от този тип в по-голямата си част досега, независимо от различната си методологическа и идейна претенция, се основават преди всичко на модерното разделение на труда, на зададените от зората на социологията социални сфери и базирани на тях политически отношения. И доколкото методологически тази парадигма се владее най-вече от марксизма, то той самият също се пренася като методологическа рамка на съвсем чужди на отношението „база-надстройка” и „икономика-политика” реалности.
Най-често основанията за протичащите глобални процеси се търсят в икономическото развитие на късния капитализъм. Типичен пример е твърдението, че глобализацията като понятие е най-подходяща за ситуацията на международните финанси и международната икономическа интеграция. (4)
Икономическият подход се появява и като обосновка на различни етапи на глобални процеси в историята на ХХ век. Аргументира се разбирането, че след Първата световна война има един тип глобализация, свързана с намаляване на транспортните разходи и цялостно поевтиняване на комуникациите, а след Втората световна война глобализацията се задълбочава с интеграция на пазари, нации и държави до невиждана преди това степен. Свободната пазарна икономика се третира като двигател на глобализацията. Перспективата на глобалния свят е неговата шестизмерност – финансови пазари, политика, култура, национална сигурност, технологии и екология. (20)
Дори в изследвания, които сами дефинират подхода си като универсален, може да се види доминация на икономическата сфера не просто като условие, но и като основна характеристика на глобалната епоха. (12) Глобализацията е всеобщ процес, заложен в обществения характер на производството и на начина на живот, на самата същност на социалния живот. (12,32). Първостепенният субект на глобали-зацията е фирмата, основните фактори са техническият и технологичният прогрес в пазарна среда. Интересно е, че изследвания от подобен характер, които следват изцяло икономическа логика, на практика си служат най-често с марксистка аргументация и заедно с това се мислят като либерални, защото поставят държавата на втори план след пазара и конкуренцията или въобще я изолират от влиянието й върху икономиката. Предпоставена е икономическата логика на развитие на модерните отношения – от икономически интереси към политически интереси и ценности, подчинени на протестантската етика като техен културен код.
2.3. Социологическият подход
Един от най-реализираните наред с икономическия подход е социологическият. Двата подхода често се съвместяват и предоставят сериозна методологическа основа за изследване и на специфично политически процеси, свързани с глобални явления.
Зигмунт Бауман (1) предложи нова стратификация на базата на свободата на придвижване, която превръща глобализацията в глобалност за едни и в локалност за други. Това е класификацията на хората на адаптирани и неадаптирани към глобалните процеси. Адаптираните влизат във функцията на нов елит, чиято дефинираща особеност е надтериториалността. Неадаптирани т.е. маргина-лизирани, обречени на затворено съществуване в своята локалност. Интересът към спецификите и динамиката на социалните промени в контекста на глобализацията е важен принос не само на Бауман, но и зараждащата се социология на глобалността изобщо. Как се развива, трансформира и променя социалният свят на човека, до какво води новата глобална ситуация в системата на обществени връзки, йерархии и отношения, пред какви предизвикателства се изправя общността днес – това са въпроси, които не просто задават ново изследователско поле, но и приближават максимално анализа на глобализацията към всекидневното битие.
Глобализацията превръща хората и в глобален мравуняк според оригиналния анализ на Александър Зиновиев.(8)
2.4. Информационно-технологичният подход
Информационно-технологичният подход е интересен като преходен тип между посткапиталистическите и глобалните теории. Един от водещите му представители е автор от ранга на Питър Дракър (6,7). Посткапиталистическата държава, в разбиранията на Дракър, е система от транснационални, регионални, национално-държавни и местни, дори племенни структури, които се конкурират и съжителстват. В центъра на бъдещия посткапиталистически свят е посткапиталистическият човек, а не структурите. Дракър е представител на непосредствено доглобалното мислене, основано преди всичко на икономическо предусещане на новото, но и предусещане на недостатъчността на икономическия подход.
Все пак ударението върху икономическите и преди всичко финансовите процеси е характерно за първоначалното поставяне на самия проблем за глобализацията. В средата на 80-те години самият термин глобализация се появява, за да обозначи феномена на сливане на пазарите на отделни продукти на транснационалните корпорации. (26) Авторът на понятието за глобализациятата Теодор Левит я определя като нова реалност в търговията. Според него с възникване на глобалния пазар се стандартизират потребителски продукти в небивали по-рано мащаби. Глобализацията на технологиите и комуникациите той назовава с достъпността им като пролетаризиране на транспорта, връзките, преместванията и постепенното създаване на взаимосвързана световна общност. Големите компании раждат глобални процеси чрез стандартизирани продукти. Печалбата става факт от големите мащаби на производство, разпространение, маркетинг и мениджмънт в нови глобални размери. Постепенно глобализацията се свързва тясно с информационните технологии и широко разпространение получава именно информационно-технологичният подход. (26) При Т. Левит икономическият фактор е основен, но вече не в смисъла на пазарна среда, а повече като технологични иновации при водеща роля на информационните технологии. Този подход е прагматичен и най-често е далеч от фиксирана идеологическа позиция.
Информационните технологии се разглеждат като основен източник на глобалните явления. Те променят характера на комуникациите, инвестирането и пространствено-времевото възприемане на света. Съответно променят достъпа до технологии, финанси и информация. (19) Информационните технологии се явяват не само фон, но и съдържание на глобалната реалност, която реализира капиталовия пазар като глобален. Глобализацията се определя не от държавите, а от пазарните сили – балансираните бюджети, инвестициите, унификацията на валутите са условията, върху които се хомогенизира цената и качеството на живота. Глобалните икономически отношения са качествено различни от икономическата взаимосвързаност в по-ранни периоди. Тенденциите са към създаване на световен пазар по подобие на вътрешния (пак там). В политически план глобализацията като световен пазар и световни технологии се вижда като победа на либерализма над лявата част от политическия спектър и социалността в политическите отношения.
В рамките на информационно-технологичния подход работи и Пол Кенеди. Изредени по значимост, основните сили, както ги нарича той, оформящи бъдещия свят, са демографският взрив и миграционните процеси, финансовата и телекомуникационна революция, биотехнологиите и настъпващата селскостопанска революция, революцията на роботиката, автоматизацията и глобалното търсене на работна ръка, заплахите пред околната среда, свиващият се национален суверенитет и промените във функциите на националната държава (8). През погледа на историка глобализационните процеси пораждат напрежение поради липсата на баланс между икономика и политика. Икономиката се глобализира, за нея няма бариери в раздробения политически свят. А политиката няма отговори за мащаба на икономическите промени. Националната държава няма потенциално ефективни структури, които да произведат политически ръководства в нов мащаб. Политическите проблеми на глобалния свят се виждат в невъзможността на политиката да овладее екологичните, демографските и пр. проблеми, породени от глобалната икономика. Политическите проблеми се експонират като изоставащи, а не като водещи, а следователно и не като отговорни за ставащото в глобализиращия се свят.
Могат да се посочат множество примери на информационно-технологичен подход към глобализацията. В по-голямата си част те поставят на преден план информационните процеси, подтикнали финансовия интерес към глобализация. Финансите са безграничните рушители на националната държава. Заедно с това политиката остава на модерно равнище при явната недостатъчност на модерните институции да се справят с икономическата експанзия. Колкото и да е на пръв поглед адекватен към протичащите процеси, този подход изравнява отговорностите на отделните държави и международни политически фактори с най-мощните водещи политически фактори и по този начин снема от тях полагащата им се отговорност.
2.5. Технологично-утопичният подход
Този подход може да бъде изведен най-условно като самостоятелен. Той се основава на технологичната иновация и отвежда нейните възможности далеч към един по-хуманен свят. Неговите последователи наричат глобализацията „Велика глобална революция” и търсят в нея мощен положителен заряд.
Авторите виждат в глобализацията световен преход, революция, четвърта цивилизация, мегаобщество и дори глобална институционална перестройка (Ал. Лилов, Ал.Томов, М. Горбачов) (10, 17, 5). Този преход или революция е към замяната на старата икономика с икономика на знанието, глобално общуване и взаимодействие (Лилов), международна интеграция, при която взаимозависимостта между народите и културите протича в световен мащаб (Томов), световно единство, основано на сътрудничеството на народи и държави, а не на силата на хегемонизма (Горбачов). Според визиите на тези автори глобалните промени ще доведат в своето системно единство до преодоляване на сегашната световна капиталистическа система и до установяване на нова(и) световна(и) система(и) (Лилов); до нов теоретичен синтез, който отива отвъд капитализма и комунизма към едно равновесно развитие (Томов); до надмогване на неолибералния глобализъм и постигане на демократична глобализация с човешко лице (Горбачов).
Интересно е, че утопично-хуманистичният заряд се проявява най-силно сред бивши или настоящи политици и в някакъв смисъл има програмен характер. Липсата на политическа воля в реалната политика практически произвежда утопични представи.
2.6. Философският подход
Някои автори имат по-широк философски поглед върху глобалните процеси. За тях глобализацията е обективният процес на радикалните и глобалните промени, започналите от 70-те години на ХХ век промени, които са многолики, носещи в себе си многообразието, което внасят в общия процес местните, националните, регионалните, етническите и др. социални структури (13, 292). Глобалност и глобализъм са две отделни понятия. Първото е общият процес на създаване на ново световно начало, международна икономика и търговия, световни комуникации и преодоляване на социалната ограниченост. А глобализмът е в тесен смисъл глобално господство на транснационалните монополи, на финансовия капитал и еднолинейното едностранно налагане на промените в света. Негативното явление, което поражда и антиглобализмът, е в самия глобализъм, за разлика от протичащата в по-широк от икономическия – в социален – смисъл глобализация. Този подход отразява търсения в посока на скъсване с модерната основа на икономическите и политическите отношения, но все още не намира центъра на новите явления и ги отвежда в абстрактни сфери и в бъдеще време.
Интересен философски ракурс на глобализацията като промяна на отношението пространство-време предлага В. Проданов. За него глобализацията означава радикална трансформация на географията, откъсване на социалните от географските фактори и превръщане на света в единно социално и културно пространство за намиращи се на съвсем различни места във физическото пространство хора. (15,40). Основна характеристика на глобализацията е промяната на отношението външно и вътрешно в почти всички възможни смисли на тези категории и компресията на времето и пространството. Това са най-общите черти на глобализацията. Нейната движеща сила е технологичната революция, а главната икономическа форма на компресията на времето и пространството са транснационалните корпорации. Глобализмът, в духа на посоченото по-горе разбиране, се определя като тип политика на група държави или на определена държава или организации, свързани със стремежа към глобално господство. Глобализмът налага специфичен, партикуларен модел като валиден за всички. Линията на философския подход да се отделят глобалните процеси, които се развиват във времето и имат икономически изходна точка и неясна политическа перспектива, изглежда приемлива, когато към нея се добява и специфичното явление на глобализма като политика. Тази политика може да се конкретизира, нейните носители в началото на ХХI век са ясни. Заедно с това обаче може да се мисли, доколко обосновано е делението на глобализация като обективно явление и глобализъм като политика. Дискусията и тук, както в повечето случаи при анализа на текущи процеси, може да остане отворена.
Съществуват редица автори, които подхождат към глобализацията от силно критични, противни на глобализма в маркирания тук смисъл позиции (11). Работите им са изпълнени с негативни примери от глобалната реалност. Глобализацията за тях е тържество на свободния пазар за сметка на социалната осигуреност, опазване на околната среда, съхраняване на средната класа и пр. Финансовият елит налага диктатура, която води до глобална дезинтеграция, десоциализация и пр. явления, пагубни за обществото и отделния индивид. Изходът е във възстановяване на върховенството на политиката над икономиката, което евентуално могат да осъществят нов тип политически субекти като Европейския съюз. Подобен тип изследвания натрупват сериозен фактологичен материал, но като теоретични изводи имат повече пожелателен, отколкото системен характер.
3. Към формулиране на политически подход
Преди да се опитаме да очертаем някои особености на политическия подход към глобализацията, такъв, какъвто ние го виждаме, да се спрем накратко върху трима автори, които съумяват да го изразят, без непременно да го артикулират като такъв.
Дж.Стиглиц (16) обръща внимание на обстоятелството, че ножицата между адептите на глобализацията и нейните отрицатели е толкова широка, че съществува въпросът за едно и също явление ли говорят. Според автора първоначалната идея на глобализацията има безспорно положителен смисъл, но оттам нататък усилията за нейното регулиране се оказват системно неадекватни и водят до огромна част от сътресенията, кризите и антиглобалистките тенденции. Визираните три основни институции за глобално регулиране (МВФ, СБ, СТО) са догматично подчинени на вече неработещи идеи и не представляват страните, които обслужват. Деидеологизацията и разширяването на базата на представяните интереси за Стиглиц, с други думи политическият подход, е единственото средство за възвръщане на положителния смисъл на глобализацията.
За С. Л. Удовик (18) още от въвеждането на понятието за глобализация се открояват две тенденции – процесът на осъзнатото заличаване на границите между социалните и културните системи и разпространението на западния модел на развитие. На техния фон се разполагат нефиксираните йерархични нива на световната политика – международното ниво, националното ниво, регионално-локалното ниво и паралелната NGO-мрежа на всичките нива. В своето развитие тенденциите насочват към характеристиките на глобалния свят: йерархичността, хомеостатичността, нелинейността, неустойчи-востта, емергентността, наблюдаемостта. Касае се за нов тип логика на политическите процеси, която се долавя и изразява чрез семиотични методи и надхвърля традиционните линейни йерархични схеми, владеещи все още мисленето на американските или руските стратези.
У. Бек (2) си поставя два прости въпроса в основата на своя анализ: какво означава глобализация и как става възможно нейното политическо моделиране. Подходът на Бек към глобализацията е въодушевяващ именно поради връзката на доловената от него нейна същност с политическото. Двата въпроса при Бек вървят паралелно и не могат да се изолират един от друг. Той анализира най-задълбочените представи за глобализацията в средата на 90-те години, като тези на Уолърстейн, Розенау, Гилпин, Хелд, Цюрн и др. В центъра на вниманието му са интеркултурната критика, властта, суверенитета, националната и транснационалната държава, световното рисково общество. Глобалността за него пряко означава световно общество със следните параметри: необратимо, многомерно, полицентрично, случайно и политическо (2,139). Глобалността се случва в политическа реалност. Основните заблуди в подходите към нея според Бек се крият в метафизиката на световния пазар, в т.нар. свободна световна търговия, в отсъствието на политиката като революция, в мита за еднолинейността, в критиката на катастрофичното мислене и др. (2, 180) Бек нарича мисловни клопки посочените заблуди и на тях противопоставя своите 10 отговора на глобалността и глобализацията. Това са интернационалното сътрудничество, транснационалната държава („включващият суверенитет”), участието в капитала, новата ориентация на образователната политика, експерименталните култури, пазарните ниши, общественото самообновяване. Неговите отговори завършват с въпрос: „Обществен договор срещу изключването?” (2, 200). Става ясно, че за глобализацията не са възможни глобални отговори. Тя самата представлява опит за политическо моделиране. Подходът към нея е включващото политическо действие като обществен договор срещу изключването. Бек не говори за теориите за „златния милиард” или за бедния Юг и богатия Север. Те остават в 60-те години на ХХ век. Но неговата имплицитна идея за преодоляването им предполага политическото моделиране на глобалността. Казано по друг начин – отговорът на глобализацията е отговорът на политиката. Нито той, нито читателите му могат да кажат дали това действително е възможно.
Общото и за тримата споменати автори е специалният интерес към политиката и политическото като фактори в анализа на глобалните процеси. Те застъпват гледна точка, която откроява огромното самостоятелно значение на политическата сфера за разбиране на случващото се в хода на глобализацията.
Във времето на информационните технологии обективната и неподлежаща на контрол икономическа експанзия отстъпва място на политически водената и контролирана експанзия. Вярно е, че глобалните трансакции не са само политически или само икономически, но би било акт на модерна заблуда, ако в основата на протичащите трансакции се поставят чисто икономическите отношения. Защото тези икономически отношения се развиват в рамките на политическите условия, създадени не от икономически, а от политически субекти.
Глобализацията има политическа логика, защото самите икономически, информационни и технологични процеси се развиват във връзка и под политическата шапка на държавата, свръхдържавата или политическите съюзи от държави. Често се дава за пример аргументът с успеха на Бил Гейтс и пълната либералност на неговото образувание Майкрософт. Такъв аргумент обаче не е валиден, защото Бил Гейтс е Бил Гейтс под шапката и чадъра на свръхдържавата днес САЩ. Той не би могъл да развива в подобен мащаб своята дейност, ако преди него не се движеше държавната силова политика на САЩ, премахнала политическите бариери пред движението на информацията. Илюзия е, че бариерите са просто технологични и чисто информационни. Бил Гейтс не би бил той, ако не обслужваше същата свръхдържава и нейния подход към света.
Направените разсъждения дотук постепенно оформят отговорите на основните въпроси, стоящи пред изследователите на глобализацията.
Модерна ли е логиката на глобализацията? Един положи-телен отговор би възпроизвел неадекватните представи и решения, които съставляват един от най-тежките ни проблеми в днешната динамична ситуация. Затова трябва да се отговори отрицателно.
Икономическа ли е логиката на глобализацията? Изкуше-нието от положителен отговор винаги е голямо. Когато си зададем такъв въпрос, няма как да не се сетим за колосалните икономически трансформации, които стават буквално пред очите ни и които за броени десетилетия промениха живота на милиарди. Само че дали икономиката е в основата на всичко това? Нека формулираме въпроса по друг начин. Пазарно ли е налагането на пазара в глобален мащаб? Или пазарът се явява нещо като метаидеология на глобалността? Сякаш отрицателният отговор на първоначалния въпрос изглежда предпоставен.
Каква е разликата между модерната и глобалната логика? Този текст си постави задачата да демонстрира, че тази разлика е и политическа. Ето защо стъпките към конструиране на политически подход към глобализацията не са произволни и изясняването на съдържанието на политическия подход не е самоцел. Тук ще се набележат фактори, които изграждат политическия подход без претенция за задълбоченото му изложение.
Политическият подход започва с оценка на властовите отношения, на елитите и йерархиите в глобален мащаб; властовите отношения в конкретността и степента, в която влияят на националните държави и ограничават националния суверенитет. Необходимо е да се определи естеството на съответните ограничители – наддържавните институции и силните национални държави. Геополитическите отношения се формират на базата на институционалните реалности във властови и йерархичен план. Специален интерес в рамките на политическия подход представляват силовите линии на политически въздействия в света – политическия империализъм и силните протек-ционистични политики на водещи либерални държави. Проблемът за свръхдържавите добива нови измерения в контекста и на понятието за нов световен ред, и на раждащите се нови идеологии на глобалния ред. Глобалният ред не може да се обяви нито за чисто политически, нито за чисто икономически. Глобалността решително скъсва с разделението на икономика и политика в професионален смисъл, като разделение на труда. Сферите на икономиката и политиката остават да съществуват все още в научния анализ и по особен начин пренасят това деление от модерността (където то е реално) в новата глобална ситуация.
Политическият подход като конкретно-исторически не може да избяга от факта, че глобалността става реалност чрез експанзията на световния лидер Съединените щати. На лидерството на САЩ може да се гледа като на първи етап във формиране на тотално взаимосвързан свят. Отговорността за настоящата глобалност най-вече се носи от световния лидер, който в много голяма степен определя и каква ще бъде структурата на следващия етап от глобализацията – полицентрична в политически смисъл или еднополюсна. Империалистическото поведение по-скоро води до поредна бъдеща еднополюсност, до свят, доминиран от пореден нов лидер, защото лидерството не е вечно. Ако заложим полицентризъм днес, ще имаме полицентризъм утре. Ако продължаваме да изнасяме едностранна доминация, от нея ще се възползват и други. Те вече се възползват. Политическият подход подсказва, че налагането на единни йерархии и подчиненост в политически смисъл е последвано от технологична и културна експанзия. Ето защо сегашният опит крие огромни рискове за бъдещето, в което новият лидер може да се окаже многомилиарден. В глобалния свят политиката е сферата, решаваща за оцеляването. Поради това малките държави като България се нуждаят от огромна доза прагматизъм при формиране на бъдещите си стратегии.
Литература
1. Бауман, Зигмунт. Глобализацията. Последиците за човека. С.: ЛИК, 1999
2. Бек, Улрих. Що е глобализация? С.: Критика и хуманизъм, 2002
3. Бобков, Ф.Д., Е.Ф.Иванов, А.Л.Свечников, С.П.Чаплинский. Современный глобальный капитализм. М.: Олма-Пресс, 2003
4. Гилпин, Робърт. Глобална политикономия. С.: Дамян Яков, 2003
5. Горбачев, М.С. и др. Грани глобализации: Трудные вопросы современного развития. М.: Альпина Паблишер, 2003
6. Дракър, Питър Ф. Мениджмънт-предизвикателствата на ХХI век. С., 2000
7. Дракър, Питър Ф. Посткапиталистическото общество. С.: ЛИК, 2000
8. Зиновиев, А.А., Глобальный человейник, Москва, 2003.
9. Кенеди, Пол. В подготовка за двадесет и първи век. С.: Обсидиан, 1995
10. Кенеди, Пол. Възход и падение на Великите сили. С.: Военно издателство “Св. Георги Победоносец”, 2003 (второ изд.)
11. Лилов, Александър. Диалогът на цивилизациите. С.: Захарий Стоянов и Унив. изд. “Св.Климент Охридски”, 2004
12. Мартин, Ганс-Петер, Харальд Шуманн. Западня глобализации. Атака на процветание и демократию. М.: Альпина, 2001
13. Недялкова, Анна. Глобализацията – нищо фатално. Варна: Унив. изд. на ВСУ “Черноризец Храбър”, 2002
14. Николов, Иван. Глобалната икономика. Теория и реалност. С.: СИЕЛА, 2003
15. Пиргова, Мария. Българският парламентаризъм в условията на глобален преход. С.: Парадигма, 2002
16. Проданов, Васил. Глобалните промени и съдбата на България. С.: Христо Ботев, 1999
17. Стиглиц, Джоузеф. Глобализацията и недоволните от нея. С.: ИнфоДар и Унив. изд. “Стопанство”, 2003
18. Томов, Александър. Четвъртата цивилизация. С.: Труд, 1996
19. Удовик, С. Л. Глобализация: семиотические подходы. М.: Рефл-бук, К.: Ваклер, 2002
20. Уткин, А.И. Глобализация: процесс и осмысление. М.: Логос, 2001
21. Фрийдман, Томас. Лексус и маслиновото дърво. С.: Дамян Яков, 2001
22. Фукуяма, Франсис. Нашето постчовешко бъдеще. С.: Обсидиан, 2003
23. Фукуяма, Франсис. Строежът на държавата. С.: Обсидиан, 2004
24. Beck Ulrich. Die Globalisierung dеr Biographien, Frankfurt, Suhrkamp, 1998.
25.Hans-Peter Martin/ H. Schumann. Die Globalisierungsfalle, Hamburg, 1996
26.Levitt Theodor The Globalization of Markets, Harvard Business Revieu, 61, 1983, (May-June) pp 92-102.
27.Rogers, Mary F., George Ritzer. Multicultural experiences, multicultural theories. Mc-Graw-Hill: 1996
