Георги Стоименов е завършил Юридическия факултет на Софийския университет “Св. Кл. Охридски”, магистър по политика и администрация на ЕС от Колежа на Европа в Брюж и по политически науки (институции и публични политики) от Университета Париж 1 Сорбона. Възпитаник на престиж-ната Национална школа по администрация (ЕNА) във Франция. Специализирал в УНСС и Сивил сървис колидж в Лондон. Участник в Постоянния университет на Френската социалистическа партия и на Движението на френската социалистическа младеж.
– Господин Стоименов, познавате добре Френската социалистическа партия, да започнем разговора си за европейската социалдемокрация с Франция. Какво се случва с левицата там след референдума за европейска конституция?
– Френската левица се намира в сложен период. След трите убедителни победи през 2004 г. – на европейските, регионалните и департаменталните избори, всички мислеха, че ФСП много бързо е преодоляла кризата от 2002 г., когато нейният кандидат за президент, премиерът Лионел Жоспен, остана трети. Вътрешнопартийното допитване по проекта за Конституционен договор на ЕС, показа, че партията е доста разделена, въпреки тези 59 % “за”. Личността на лидера също е особено важна, тъй като президентските избори са през пролетта на 2007 г. Под ръководството на Франсоа Митеран ФСП се бе специализирала в изготвянето на потенциално печеливш “синтез” между конгресните проекторешения на различните течения или “чувствителности” в партията, около които да се обединят социалистите и цялата левица. Така че и този път очакваме подобен развой. Алтернативата е дълго управление на десницата, и то в нейния ултралиберален “американски” вариант, който засега се казва Никола Саркози.
– Можем ли да откроим особеностите на френската левица?
– Важни са три особености на левия пейзаж във Франция. Първо, Социалистическата партия, както и другите френски партии, е малобройна, с едва 120 хиляди членове за 63-милионна страна. “Свръхпредставени” са, особено в ръководството, висшите държавни служители, а хората от реалната икономика, науката и университетите са малко. Жоспен развиваше тезата, че малобройността на партията има и положителна страна – прави я по-адаптивна към бързо променящите се условия и съответно по-реактивна и готова за “отскок”. Мисля, че това не е така. В политиката една партия от социалдемократически тип трябва да е истински народна – представителна за нацията и по-специално за хората на наемния труд, както и достатъчно многобройна, което е известна гаранция за нейния демократизъм. Второ, тази малобройност и непредставителност не се компенсират от солидни връзки със синдикатите, които, освен че са слаби (едва 7 % от работещите членуват в синдикат) са и разпокъсани. И трето, френската левица е доста фрагментирана. ФСП отдавна е безспорен лидер вляво, но освен нея има комунисти, зелени, леви радикали, леви републиканци плюс крайно леви. За да се постигне краен успех, цялото това пъстро и на моменти експлозивно множество трябва да се обедини зад една програма и един лидер. И трите особености на френската левица са нейни слабости.
– Какво е положението с другите леви партии в Европа? Говори се за криза в редиците на социалдемокрацията.
– Тази криза я има, откакто се интересувам от политическия живот в Европа, т.е. от около 30 години. Междувременно рухнаха съветската империя и модел, за които почти никой не казваше, че са в криза. Много комунистически партии се саморазпуснаха и се трансформираха в нови партии, а социалистите продължават редовно да печелят избори. Но извън шегата безспорно демократичният социализъм стои пред много сериозни проблеми. Социалният модел, наричан понякога “социалдемократически компромис”, появил се първо в скандинавските страни през 30-те години и разпространил се в цяла Западна Европа след Втората световна война, е в криза, и то не криза на растежа. Това се отнася за всички т.нар. правителствени партии, било на власт, било в опозиция. Но ако за десните либерално-консервативни сили това е в унисон с тяхната идеология за дерегулация и максимално освобождаване на пазарните сили, то за демократичните социалисти, които винаги са поставяли демокрацията над пазара, тази криза и по-точно причините, които са в основата й, са източник на много рискове.
– Какво всъщност представлява т.нар. европейски социален модел?
– Много важно е да се подчертае контекстът на неговото налагане. Това става след най-ужасяващата война, която избухва точно в Европа – люлката на съвременната цивилизация и култура, разпростира се в целия свят и то само двадесетина години след т.нар. Голяма война – Първата световна, за която съвременниците й смятали, че е завършено варварство. Разумните хора във всички антифашистки и демократични партии тогава са осмислили дълбоките социални и икономически причини за появата и възхода на нацизма и фашизма и са ги видели в нищетата, в социалното и културно “изключване” на много широки слоеве от народа, включително в страни, които винаги са били демократични през този период. Вярно е, че левите партии са били особено влиятелни в този момент, но е вярно също, че в някои страни този модел е “построен” от други партии, имам предвид Германия, Франция и Италия, където прогресистите бяха дълго време или в опозиция, или “малък” партньор в правителството. Ето защо е по-точно да се каже, че този модел не е социалдемократически, а е социален и демократичен.
– Какви са основните характеристики на този модел?
– Ключовите думи са реформи и взаимно приемлив компромис: между труда и капитала, между държавата и пазара и между конкуренцията и солидарността в рамките на една стабилна пазарна икономика. Съотношението на силите е в известно равновесие. Разбира се, става въпрос за едно конфликтно равновесие, което не изключва изостряне на отношенията според обстановката и съотношението на силите. Но двете страни действат общо взето в една и съща рамка – националната.
Моделът се основава на особен вид пазарна икономика, регулирана от публичната власт при повече или по-малко участие на социалните партньори, чиято цел е да се съчетаят икономическата ефективност и социалната справедливост. Нейното наименование е различно – смесена икономика, организирана или съгласувана икономика, социална пазарна икономика. Последният термин фигурира и в проекта за “Конституция” на ЕС. Особено важно е да се подчертаят силно развитите и качествени обществени услуги, разбирани не само като преразпределение на средства, но и на шансове за социално издигане чрез достъпно за всички образование на високо равнище.
– Защо този модел забуксува и откога?
– В края на 70-те и през 80-те години европейският социален модел започна да изпитва трудности. Някои от причините са в самия му успех – значително увеличена продължителност на живота, съответно на броя на хората в пенсионна възраст, които се нуждаят и по-често от медицинска помощ и социални грижи, увеличени доходи на населението, демократизиране на образованието, и то не само на университетското, но и на докторското равнище. Появи се безработица от нов тип. В резултат, броят на неработещите драстично нарасна, а на работещите – се намали, а оттук и “цената” на социалната държава се увеличи рязко. Очевидно, данъците и задължителните отчисления за нейното финансиране от страна на работодателите и наемния труд не могат да нарастват безкрайно.
– Не оказа ли влияние и общата тенденция към глобализацията на света?
– Разбира се, особено по отношение на икономиката. Големите фирми станаха наистина транснационални и започнаха масово да практикуват “износ” на производства към малки предприятия подизпълнители, където по правило синдикатите са по-слаби, ако въобще ги има или към страни от Третия свят. Появиха се или се утвърдиха и нови икономически “свръхсили”. В крайна сметка националните кейнсиански политики за стимулиране на потреблението и за мащабни публични инвестиции престанаха да работят.
Най-важното и с най-силни последствия е, че новата глобална икономика е преди всичко финансова и технологична, а не промишлена. Решаваща роля при нея имат световните финансови пазари, а не производителният капитал. Поради това, в глобален мащаб, равновесието на силите между труда и капитала се наруши в полза на капитала. Вече се говори за “дисоциативен” капитализъм – капиталът е все по-наднационален, по-бърз и по-мобилен, а трудът, заедно с неговите организации, си е все така териториален и фрагментиран. Някой много образно беше сравнил мобилността на финансовия капитал със скоростта на светлината, а тази на реалното производство и производствените отношения със скоростта на звука. В първия случай нещата се развиват на момента, милиарди долари и евро сменят собствеността си по електронен път, а във втория имаме много по-бавни процеси, тъй като те касаят материални реалности и обществени отношения, в крайна сметка живи хора.
– А тези процеси доведоха ли до промяна в класовата структура на обществата?
– Много може да се говори за тези промени, които доведоха до: намаляване на работническата класа или на самоопределящите се като принадлежащи към нея; поява на нов тип наемни работници; по-голям процент жени и имигранти на пазара на труда; нарастване на индивидуализма и голямо разнообразяване на индивидуалните предпочитания, включително в една и съща социална група. Неравенствата стават по-сложни, като неравенството на доходите е само едно от измеренията на това явление. Като резултат, чисто преразпределителните политики не са ефективни, а понякога са с точно обратен на очаквания ефект, нещо, което можем да видим и у нас.
– Което какво означава, че абдикираме от идеята за по-голяма справедливост като ценност на социал-демокрацията…?
– Веднага ще кажа, че тази засилена индивидуализация не е свързана с отказване от искането за справедливи правила и за регулиране, както се казва – за държавност, дори напротив. Просто задоволяването на този стремеж не става вече чрез някакви глобални подходи и реформи.
– А как става?
– При глобализираната икономика и свързаните с нея промени реформизмът губи своята привлекателност и дори легитимност, тъй като застрашените и губещите от тези промени я възприемат просто като приспособяване, с жертви от тяхна страна, но без насрещни придобивки.
– Ясно е, че светът е друг и са нужни промени, но какви и на каква цена?
– За нас рискът е да ни възприемат като реформисти, но без реформи. Това налага да преосмислим какво може да означава социалдемократическият компромис днес. Преди всичко трябва да е ясно, че глобализацията не е някакъв заговор, а обективна тенденция в развитието на производителните сили, създаваща големи възможности и въобще не е временно явление. Това, което наблюдаваме, е само началото. Тепърва демографските колоси Китай и Индия и страни като Бразилия ще се намесят в играта като атакуват – и “отдолу” с ниска себестойност на труда, и “отгоре” – с високи технологии. Проблемът с дъмпинговия китайски текстил ще ни се стори сравнително лек.
– При това положение кои са и кои ще бъдат главните задачи пред социалдемокрацията?
– Главното е социалдемокрацията да отстоява и да налага, че са недопустими промени без съответните придобивки за труда. Основен става критерият за справедливост. Не може исканията за 3-4 % увеличения на заплатите да се отхвърлят с възмущение като икономически безотговорни, а в същото време акционерите да уволняват мениджърите за това, че не са постигнали 10 или 15 % печалба годишно. При тази динамична икономическа и социална среда социалдемокрацията трябва да се бори не за запазване на определени статути на хората на наемния труд, в социологическия или в юридическия смисъл, а за гарантирана подкрепа при постоянните промени, които ще съпътстват човека в трудовия му път.
– Да откроим основните разлики между левицата и десницата в политико-практичен план…
– За десницата неравенствата са “естествени”, както в природата, а за нас те са социални. За социалистите свободата е немислима без равенството, а за десните свободата, особено на пазарните сили, ражда от само себе си равенство и справедливост. Пазарът е не само уникална система за разпределение и преразпределение на ресурси и за събиране на информация за тези ресурси, несравнимо по-пълноценна от всеки Госплан. Пазарът е и власт – форма на доминиране над индивида, която трябва да бъде постоянно ограничавана, нещо което неолибералите отричат.
В същото време съвременният социализъм трябва да възпитава чувство на лична отговорност у всеки. Трябва да стане ясно, че ако отговорността на държавата и на обществото да осигурят достъп на всеки до известен брой блага е неотменима, индивидуалната отговорност пък стимулира демокрацията и икономиката – те са двете страни на един медал. Стимулирането на личната отговорност въобще не е отстъпка пред либерализма, а е подпомагане на правото да бъдеш пълноценен гражданин.
– Как да тълкуваме лозунга: “Да” на пазарната икономика, „Не” на пазарното общество”?
– Популярният вече лозунг е верен, но трябва да бъде развит. Левицата трябва убедително да обоснове кои са общите блага – на национално и наднационално равнище, които не могат да бъдат “опазарени”. Например водата и водните източници, както и други ограничени природни ресурси, са точно такива. Ред дейности, които създават “социалност”, гарантират, че човешкото общество ще остане такова, а не сбор от атомизирани индивиди, дори при отваряне на капитала или при приватизация трябва да се имат предвид критериите универсалност, достъпност и непрекъснатост. С една дума, ясно да покажем докъде е ролята на производителя, на клиента-потребителя, на стоката, на договора, на различните общности и къде е гражданинът. Общото благо и законът са абсолютно незаменими.
– Как трябва да се води тогава борбата за нов социалнодемократически компромис?
– Като се създадат справедливи норми, задължителни за всички – в световната търговия, в социалната и екологическата сфера. Както и механизми за санкции при тяхното нарушаване. Трудността е в това, че бедните страни биха могли да приемат тезите на либералите за свободна търговия, в нея те виждат своя шанс, но без социални и екологически ангажименти. Споделям изразеното вече мнение, че въпросът за собствеността, по-точно правата на собственост и преразпределението в рамките на глобалния свят ще се постави много остро и то скоро.
– Може ли да се слага знак на равенство между кризата на социалдемокрацията в Европа и краха на съветския комунизъм, каквито опити имаше в редиците на БСП?
– Този паралел е неправилен и би могъл да ни доведе до стратегическа безпътица. Просто демократичният социализъм е толкова свързан с демокрацията и модерността, че тяхната криза не може да не му се отрази. Социалдемокрацията не е някаква вечна система, а е постоянно търсене на подходящите за момента и конкретните условия средства, чрез които да се реализират нашите ценности. На тях трябва да сме верни и те трябва да са ни ориентир в тези наистина коренно променени условия.
– Какви все пак са пътищата за преодоляване на тази криза?
– Едно от най-важните средствата, с което социалистите могат да се противопоставят на този тип глобализация и да предложат друг е Европейският съюз. Разбира се, ако подходим реалистично към това какво да представлява този “неидентифициран политически обект” (по думите на Жак Делор, бившия председател на Комисията). Общо взето, цялата европейска левица е съгласна, че икономическият гигант, какъвто е ЕС, трябва да бъде и първостепенен политически фактор в световните дела. Въпросът е как. Хората очевидно не желаят европейска супердържава, каквато прозира зад искането за “политическа Европа”, а и отмирането на нациите и националните държави, за щастие, не се вижда в обозримо бъдеще. Според мен левицата трябва ясно да каже, че в скоро време няма да има политическа Европа или както е популярно “Европа – велика сила”, в традиционния външнополитически и военнополитически смисъл.
– Защо мислите така?
– Просто, защото страните-членки имат твърде различни представи за своята сигурност и кой е главният гарант за нея. За неутралните държави това е неутралитетът, за други – НАТО, а общата отбранителна и външна политика на ЕС са само за поддръжка, за Великобритания и “специалните” й отношения със САЩ няма какво да говорим, а Франция е подозирана, че с искането за Европа – великата сила се стреми да компенсира изгубения си статут на такава и да наложи своята хегемония в ЕС. Видяхме новите страни-членки от Централна Европа или поне сегашните им “елити” как се държаха и кого слушаха по време на Иракската криза.
– Как изглежда в момента идеята “европейски проект”, не се ли отдалечаваме все повече от нея?
– Мисля, че е време да се погледне по по-реалистичен начин на европейския проект, да видим какво може да се направи, а не какво ни се иска. Това, което е днешният ЕС, плод на интеграционен процес, започнал в началото на 50-те години, е нещо наистина уникално. Такова пространство на мир и сигурност, създадено от правото и функциониращо чрез правото, не е имало никога, а както знаем, мирът в Европа въобще не е неизбежен. То създава и трябва да създава правила, норми. Тези правила могат да предотвратят още “на входа” много нежелани последици на глобалната пазарна икономика и еднополюсния свят и да са по-ефективни от всякакви последващи мерки. Това, което наричаме “Европа”, създаде две правни конструкции, които са най-добрите в света: за защита правата на човека и за регулиране на пазара (конкуренция, допустими държавни помощи, търговия, някои преразпределителни политики), гарантирани съответно от Съда по правата на човека към Съвета на Европа в Страсбург и Съда на ЕС в Люксембург.
Гигантите „Боинг” и „МакДоналд-Дъглас” не се сляха именно поради противопоставянето на Европейската комисия в името на свободната конкуренция и срещу монополното положение на една фирма в рамките на Единния пазар. Вярно е, че от наша гледна точка на социалисти, това не е достатъчно – Европейската конвенция за правата на човека не съдържа социални права, както и европейското право все още не е “произвело” на равнище Европейски съюз една истинска индустриална политика, статут на публичните услуги или териториална политика на мащабно благоустройство например. Но нищо не пречи, нито сегашната нормативна база, нито проектът за Конституция на ЕС, едно бъдещо социалдемократическо и прогресистко мнозинство в Европа да ги осъществи, като предвиди и необходимите ресурси за това. Ето защо съжалявам за трудностите при ратифициране на проекта за Конституционен договор, в чиято Глава втора се съдържа цялата гама от права със съответната съдебна защита, както и правна възможност за статут на публичните услуги на равнище ЕС.
Твърдо вярвам, че засега ефикасното средство за противопоставяне на единствената военна, технологична и медийна “хиперсила” и нейния диктат, е точно правото, без да пренебрегвам възникващото международно обществено мнение. Така че Европа може да стане “велика сила” именно като политическо и културно влияние и като модел за подражание.
– Какво е мястото на европейската социалдемокрация в тези процеси?
– През 1996 -2002 г. социалистите бяха водещата сила в ЕС на 15-те – само в 2 или 3 страни те не бяха на власт начело на правителството или в коалиция. Вече можем обективно да оценим този период, когато Европа беше “червена”. Тогава беше отбелязан най-високият икономически растеж от две десетилетия насам, безработицата спадна до много по-поносими равнища, а някои страни се доближиха до пълна заетост (4-5 %), подготви се пускането на еврото, което за мен е един от най-забележителните успехи на европейската интеграция. Взето беше решение за голямото разширяване на ЕС, съпроводено с напредък в областта на правосъдието и вътрешния ред. Най-важното, беше преодоляна господстващата от края на 70-те и през 80-те години неолиберална и ултрапазарна идейна хегемония, в смисъла на Грамши. Пазарните фундаменталисти се преместиха в Източна Европа, а в Западна дори и десните започнаха да признават, че пазарът не е панацея и генератор на всеобщо и задължително щастие. През 2000 г. беше приета Лисабонската стратегия за превръщане на ЕС до 2010 г. в “най-конкурентоспособната и динамична, основана на знанието икономика в света, даваща възможност за устойчив икономически растеж, с повече и по-добри работни места и по-голяма социална справедливост”. Не съм първият, който казва, че като анализ и цели Стратегията е отлична, изцяло социалдемократическа в силния смисъл на понятието, но не са предвидени необходимите средства и ресурси за това. Факт е, че “червената вълна” не можа да даде нов старт и съдържание на европейското изграждане.
– Защо не можа, кои са причините за трудностите?
– Те са много и сложни. Една от тях е, че европейската социалдемокрация все още е изцяло национална. Актуална е саркастичната забележка на Игнацио Силоне, че социалистите национализират най-лесно самия социализъм. Не омаловажавам съществуващата Партия на европейските социалисти, но въпреки предвидените уставни възможности за вземане на решенията с мнозинство и след това те да се изпълняват от всички, тя още е далеч от истинската Европейска социалистическа партия като политически субект в институционалния механизъм на ЕС. Засега това е само една “шапка”, която периодично събира партийните лидери, изготвя интересни доклади, подпомага кампанията за избори за Европейски парламент. Решенията като правило се взимат с консенсус, като обикновено това е най-малкият общ знаменател. Напоследък се очертават известни промени.
– Бихте ли посочили някои от тях?
– На последния конгрес на ПЕС за пръв път имаше двама кандидати за председател, с различни визии за бъдещето. Обнадеждаващ е изборът на Пол Расмусен, стар синдикалист и бивш премиер на Дания. Неговото правителство постигна забележителни успехи като траен икономически растеж, рязко намаляване на безработицата, реформа на социалната държава в диалог с мощните датски синдикати. Тогава се появи неологизмът “гъвксигурност”, съчетание от гъвкавост на пазара на труда и сигурност за работещите. Беше много активен като председател на Световния форум за прогрес, налагайки като водеща тематика новите неравенства, породени от глобализацията и предизвикателствата пред левицата, и то в диалог и дискусия с твърде разнородното алтерглобалистко движение. Това е особено важно за нас, тъй като тази ключова тематика не бива да бъде “подарена” на троцкистките паразити. Най-важното сега е да се намерят нови и ефективни форми за взаимодействие между ПЕС и европейските институции, парламентарната група в Европарламента и партиите-членки, които да осигурят съвместни еднопосочни действия и политики. Банално е, но вярно, че ПЕС трябва да се изпълни със съдържание и пълноценен политически живот на истинска партия, макар и транснационална.
– Да се върнем отново на ценностите на социал-демокрацията и да потърсим ролята на държавата в условията на пазарната икономика…
– Въпреки глобализацията държавата и публичната власт имат свои собствени средства за справяне със социалните проблеми и осигуряване на по-голяма социална справедливост: Чрез активни политики на пазара на труда, трансфер на ресурси на регионално и местно равнище, различни видове социални престации, чрез данъците. Всичко това си остава на национално равнище. Вярно е, че проблемите и предизвикателствата са общи, дори глобални, но липсата на отговор на национално ниво означава само и единствено абдикиране на левицата от отговорност. Факт е, че има примери на успешно управление на социалистическите партии в своите страни и при новите условия.
– Можем ли да дадем пример с Великобритания, където Лейбъристката партия във Великобритания спечели исторически трети мандат?
– Самият факт на трета поредна победа е забележителен. Може категорично да не приемаме позицията на британското правителство за Ирак, но опитът на Партията на труда, на британските лейбъристи, наистина заслужава обективно и внимателно изучаване.
– А какво представлява т.нар. блеъризъм или третият път?
– Преди десетина години от някои писания или изказвания на Тони Блеър, на “идеолога” Антъни Гидънс и на “стратега” на “блеъризма” Питър Манделсън можеше да се разбере, че става дума за нещо “отвъд” социалдемокрацията и либерализма. Но скоро след това и те, и партията им категорично започнаха да твърдят, че тяхната амбиция е модернизация именно на социалдемокрацията. Ключът за разбиране на днешната “Нова лейбъристка партия” е според мен в условията, при които падна последното лейбъристко правителство през 1979 г. и дългото господство на тачъризма след това. Правителството на Калахън приключи управлението си с общ хаос в държавата от безспирни стачки и с де факто фалит на публичните финанси. Това не беше обикновен управленски неуспех, а наистина тежък провал, нанесъл удар по убеждението на хората, че лейбъристите могат да управляват успешно.
– И каква е поуката от този факт?
– Че едно ляво правителство никога не трябва да завършва по този начин, защото след това реваншът на десницата е страшен. Не трябва да отричаме, че Маргарет Тачър схвана преди другите някои трайни тенденции, като ги вкара в своя цялостен ултралиберален модел. Лейбъристите с право се гордееха, че са създали система на общински жилища с евтин наем, но консерваторите първи усетиха, че техните обитатели, обикновени трудещи се с ниски или средни доходи, биха искали да ги купят и да ги оставят на децата си, които да не плащат вечно наем, и ги пуснаха за продажба. Това е само един пример.
– Какво се случи във Великобритания през годините на консервативното управление?
– Годините на консервативно управление дълбоко промениха Обединеното кралство – и икономически, и социологически, и културно. А и светът стана съвсем друг. Партията на труда загуби три пъти поред след 1979 г., което я принуди да преосмисли някои свои постановки, за да заслужи отново народното доверие да управлява. Видя се, че въпросът не е дали платформата на партията е “лява”, или недотам, защото най-унизителната загуба, едва 27 %, беше с най-”лявото” ръководство, издигнало абсурдното за Британия искане за едностранно ядрено разоръжаване, все пак става дума за 1983 г.
В модернизацията на партията има както винаги в такива случаи елементи на приемственост, на еволюция и новости. В центъра на лейбъристкия проект е социалната интеграция. Подчертава се взаимозависимостта между икономически растеж и социална справедливост. Няма по-сигурен фактор за социализация на индивида от труда, трудовия процес и среда, както и чрез обществените услуги – най-вече образованието и здравеопазването, финансирани чрез бюджета и основани на нуждите, а не на финансовите възможности. Следователно първостепенната цел е заетостта, като социалните помощи са само временни и съпътстващи, докато изпадналият от пазара на труда си намери работа. За такива хора, например за самотните майки, трябва да бъде по-изгодно да работят, отколкото да живеят от социални помощи. Разбира се, те трябва да са подготвени за изискванията на днешния пазар на труда. Тук пък е ролята на системата за подготовка и преквалификация, както на училището от различните степени, така и на “ученето” по време на цялата трудова кариера.
Силно впечатление прави свързването в едно неразделно цяло на правата и на задълженията, отговорностите. Това се отнася както за държавата и обществото, така и за всеки член на обществото, съчетавайки личните интереси и амбиции, т.е. съвременния индивидуализъм с характерния за левицата колективизъм и чувство за солидарна общност. В този контекст е и особеното внимание на лейбъристите към проблемите на семейството, неговата роля при възпитаване в чувство за дълг и отговорност към себе си и околните, солидарност и уважение към другите хора. Силен и много печеливш е ангажиментът за борба с престъпността, който включва както мерки за социално включване, подобряване качеството на училищата и жилищните условия в засегнатите квартали, така и безкомпромисна репресия срещу всякакви закононарушители. Съответно са предвидени много повече щатове за полицаи, които трябва да са “на терена”, а не в кабинетите.
Лейбъристите, изглежда, първи преодоляха характерното за левицата “херувимско” отношение към представителите на дребната престъпност и лицата с асоциални прояви като за някакви преди всичко нещастни жертви на капитализма и неговите пороци. Това е особено неприемливо, тъй като най-засегнати от този тип противоправни деяния са точно най-бедните и уязвимите, те са жертвите на различни банди, които “определят закона” в някои квартали. Въобще към триадата на нашите непреходни ценности свобода – справедливост – солидарност трябва да добавим още една, четвърта сигурност: за живота, здравето и имуществото на хората, тъй като без нея другите три са празни думи.
– Следователно, за да се постигне желаното, е задължително партньорството между държавата и частния сектор?
– Да, особено важно е, че държавата не абдикира от своята отговорност, осигурявайки необходимото финансиране чрез бюджета, с други думи – данъците. Вече се наблюдава преоценка на тенденцията, включително от социалистически правителства, данъците, дори и на най-високите доходи, на големите фирми, постоянно да се намаляват. Бизнесът е против това фискалните приходи да не се използват както трябва, да се издържа ненужна бюрокрация, но си дава сметка, че добрите инфраструктури, качественото публично образование и здравеопазването са решаващ фактор за икономически растеж. Говоря за истинския бизнес и предприемачи, а не за новоназначените капиталисти.
Така че споделям мнението, че зад доста умерения, “центристки” политически език “новите лейбъристи” водят една типична социалдемократическа политика.
– Бихте ли се аргументирали с примери?
– Например веднага след първата победа през май 1997 г. Великобритания ратифицира Европейската социална харта, и беше въведена гарантирана минимална работна заплата, истинска революция за тази страна, съчетана с т.нар. негативен данък за ниските доходи. Реализирана беше амбициозна програма за заетост на младите (150 000 души), финансирана със специален данък за тези, които са “неприлично забогатели” (изразът е на Блеър и влезе в предизборната програма) от приватизацията на някои публични услуги при консерваторите. Откакто Партията на труда пое властта през 1997 г. до 2004 г. в публичната администрация са създадени 860 000 нови работни места (данните са на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие). За сравнение през целия период на правителството на Мейджър (1990-1997 г.) те бяха едва 97 000.
Публичните разходи нараснаха от 37 % от БВП през 2000 г. на 42.8 % през 2004 г.; от 2001 г. насам заплатите в публичния сектор нарастват повече от тези в частния.
Реализирани бяха и ред демократични реформи като засилване на самоуправлението в Шотландия и Уелс, възстановено беше кметът на Лондон да се избира пряко, беше сложена основата за разрешаване на кризата в Северна Ирландия. Можем много да се чудим как в една класическа демокрация през целия ХХ век може да има такова нещо, каквото са наследствените перове в Камарата на лордовете, но ги премахна точно това правителство и неговото мнозинство.
Вярно е, че направеното според проучванията на общественото мнение е недостатъчно, но проблемът е, че пораженията на тачъризма са много силни. Само защото във Великобритания се работи 25 % повече часове в сравнение с Франция и Германия тази страна има приблизително същия БВП на глава от населението. Факт е, че 26 години след идването на Тачър на власт и нейните “реформи”, обект на възхищение на домораслите ни либерали, Обединеното кралство си остава страна с недостатъчна производителност на труда и квалификация на работещите. Логично, за да наваксат, там се възприемат подходи, характерни за по-бедните страни – дълго работно време и фискален дъмпинг.
Сигурно е доста неудобно да те хвалят десни лидери, но ако политиките на днешните лейбъристи се провеждаха от леви правителства, да речем, в Италия или Франция, Берлускони и Саркози щяха незабавно да издигнат лозунга на британските консерватори от 1997 г. – “New Labour – New Danger” (Нова лейбъристка партия – нова опасност) с един Блеър, изобразен с демоничен поглед. Известно е, че за десните добрите социалисти са само тези в чужбина.
– А как ще коментирате изборите тази година във Великобритания, на които Блеър отново спечели?
– Въпреки много добрите иномически резултати – икономически растеж 3 до 4 пъти по-висок, отколкото в Еврозоната, с безработица от 4.8 % при около 9% за Еврозоната, на последните избори тази година партията запази своето мнозинство, но с много загубени мандати. Мисля, че това се дължи на промененото отношение лично към Блеър. Сондажите сочеха, че с кандидат-премиер Гордън Браун, финансовия министър, резултатът щеше да бъде почти същия като предния път. Освен нормалното “изхабяване” след осем години начело, Блеър стана жертва на собственото си послание за морала като най-важен и водещ в политиката, и в частност, че за него социализмът е преди всичко един морален ангажимент. Целият свят, а и британците разбраха, че за Ирак той просто излъга. Избирателите могат да простят неизпълнени предизборни обещания, но са свръхчувствителни към това политиците да не крадат и да не лъжат.
Така че “новият лейбъризъм”, разбира се, не е новият “модел”, който е задължителен за всички социалисти. Просто имаме различни истории, памет, партийни структури, политически противници и съюзници. Но е вярно, че Тони Блеър и “новите лейбъристи” успяха да изготвят и защитават вече 10 години една позитивна, цялостна и най-вече настъпателна програма, и то на терена, който се смята за феодална собственост на десницата. А е известно, че винаги и навсякъде, където силите на прогреса са водили дефанзивни битки, те са били бити, и то задълго.
– А какво става с примера на Швеция, с т.нар. шведски модел?
– Опитът на шведските социалдемократи може да бъде полезен за всички демократични социалисти. На базата на дълъг опит виждаме, че е възможно една партия едновременно да бъде траен изразител на интересите на хората на наемния труд, да има интензивни връзки с единното и мощно синдикално движение, постоянно да се обновява кадрово, идейно и на ниво правителствени политики, така че да запазва както философията на социалната държава, така и да осигурява траен и качествен икономически растеж. И всичко това в изцяло променения и променящ се контекст на европейска интеграция и глобализация. Аз лично винаги съм се питал как безспорната идейна хегемония и почти непрекъснатото след 1932 г. еднопартийно управление на Шведската работническа социалдемократическа партия не я превръщат в една лява консервативна сила. И защо дори когато провеждат дълбоки и често болезнени реформи на социалния модел, създаден от самите тях, шведските социалдемократи не губят доверието на народа. Причините са най-различни: и исторически, и културни. Обикновено се посочва, че това е страна, където никога не е имало феодализъм, свободните селяни, а по-късно и жителите на градовете, са се самоуправлявали, централизираната държава винаги е играла активна роля, много отдавна е неутрална. Изтъква се ролята на протестантските ценности: култ към труда и неприемане на богатство, натрупано без труд, съпричастие към делата на общността, в която всички са равни като права и задължения. В Швеция безспорно има култура на компромиса и на преодоляване на противоречията не чрез сблъсък, а чрез търсенето на съгласие. Социалдемокрацията е получила това наследство през 1889 г., когато партията е създадена от профсъюзите. Въпросът е какво са направили с него вече в индустриалната епоха и след нея.
От самото начало работническото движение залага на прагматичния реформизъм – борба за истински парламентаризъм и за завоюване на демокрацията във всичките й измерения, както и за конкретни придобивки в полза на трудещите се. Силният и ефективен реформизъм на шведската социалдемокрация се опира на три елемента: частен производствен сектор, като по-ефикасен и по-ефективен; преговори между държавата в лицето на социалдемократическото правителство, синдикатите и работодателите; прогресивно данъчно облагане на високите доходи, за да се финансират качествени и разнообразни обществени услуги. Още в началото на 30-те години партията се отказва от искането за одържавяване на средствата за производство и размяна срещу ответния ангажимент на работодателите за по-справедливо разпределение на новосъздаденото национално богатство, както и на трудностите при периодичното преструктуриране на шведската икономика. От това време социалдемокрацията задава дневния ред на обществото и е централният елемент, около който се структурира политическият живот и дебати в Швеция. Не е случайно, че десните партии се определят като “несоциалистически блок”.
Историческият компромис, характерен всъщност за цяла Северна Европа, е оттогава: собствениците свободно ръководят своите фирми, спазвайки законите и договорите, като в замяна са длъжни да осигурят траен растеж чрез нови инвестиции, технологично обновление, завоюване на нови пазари, постоянна преквалификация и обучение на работещите. Моделът струва скъпо, но явно работи добре, и то по-общо в Скандинавска Европа, противно на тезите на “правилно мислещите”, според които такъв модел е икономически неефективен. Факт е, че едни от най-успешните фирми в света са Волво, Ериксон, Сааб, Нокиа, Икеа, Електролукс, Сканиа, Тетрапак, Ейч енд Ем.
За да бъде обществото така привързано към социалната държава, е абсолютно необходимо тя и услугите, които осигурява, да бъдат максимално ефикасни. Когато през 1976 г. десните смениха социалдемокрацията, причината беше в тежкия бюджетен дефицит и обърканите публични финанси. Ето защо пред партията постоянно стои въпросът за реформиране на социалната държава към повече ефикасност, справедливост, прозрачност и децентрализация на управлението. Ако държавата не изпълнява както трябва своята част от договора с нацията, легитимността на цялата конструкция е застрашена. Постоянното реформиране на държавата и публичните услуги се възприема от шведската социалдемокрация като политическо и морално задължение, тъй като те са най-нужни именно на по-слабите.
– Оказва се, че в обстановка на несигурност и неяснота на бъдещето вотът за социалдемокрацията е вот за нещо сигурно, предвидимо и при всички случаи по-справедливо…
– Така е. Например на последните избори през 2002 г., в много труден контекст: евентуално въвеждане на еврото, международно напрежение около Ирак, след атентатите в Ню Йорк, премиерът Йоран Першон повтаряше, че “когато бъдещето се очертава да е мрачно и неясно, Социалдемократическата партия остава единственото ефикасно решение за всички и единствената ефикасна защита за слабите, възрастните и самотните”.
Иначе, както навсякъде, така и в Швеция изникват нови проблеми: поява на необичайно много за тази страна хора, злоупотребяващи със социалните услуги, нарастване на непривични социални неравенства, докъде трябва да стига прогресивното данъчно облагане, за да се избегне “изтичането на мозъци” и демотивация на някои категории и др. От отговора, който ще дадат социалдемократите, зависи изходът на изборите догодина.
– След толкова дълга разходка из Европа, да се върнем и у нас. Какво става с българската левица и кои са рисковете пред нея?
– Ако си спомним големите победи на левицата след войната – на Партията на труда във Великобритания през 1945 г. и 1997 г., избирането на Вили Бранд за канцлер през 1969 г., на Фр. Митеран и Съюза на левицата през 1981 г., на социалистите в Гърция и Испания през 1981-1982 г., на Ал. Квашневски за президент на Полша срещу Лех Валенса през 1995 г., в малко по-друг контекст – избирането на Клинтън в САЩ, всички те бяха израз преди всичко на един силен стремеж на обществото за промяна и повече справедливост. Забележителното на тези партии и техните лидери е, че навреме са успели да схванат този стремеж, да се идентифицират с него и да го насочат. Подробностите в управленските им програми не са чак толкова важни. Мисля, че най-важното за новата Социалистическа партия в България е точно това. Тя трябва да разбере, че господстващото настроение у нас е, след провеждания досега ултралиберален преход с минимални правила, които най-често са само текст, да се отиде към общество с по-голяма справедливост, или поне – с по-малка несправедливост, но с правила, които се спазват.
Никой не може да бъде сигурен, че едно евентуално социалистическо правителство ще успее да постигне така нужния ни догонващ растеж от 9-10 % годишно, но то може да осигури едно по-справедливо разпределение както на досегашния растеж, който е реален, така и на многото трудности, които тепърва ни предстоят. В този смисъл демократичната и републиканска Конституция от 1991 г. трябва да бъде ориентир за нас. Една конституция е Основният закон на една държава, но също е политически манифест за бъдещето на нацията, това е известният “обществен договор”. Като всяка демократична конституция и нашата е компромис от социални и либерални моменти. Работата е там, че досега се изпълняваше, и то зле, само едната част от този договор, другата беше реално суспендирана. Не е никак случайно, че агитпропчиците на олигархията така упорито напоследък се опитват да прокарат тезата, че преходът бил завършил.
Точно българската секция на Социалистическия интернационал и член на Партията на европейските социалисти трябва да обоснове кога и при какви условия, с други думи, каква социална трансформация е нужна, за да може да се каже, че общественият договор се изпълнява в неговата цялост.
– И все пак какви са рисковете пред БСП?
– Рискът е да не ни сполети съдбата на две партии с генезис като този на БСП, които ни бяха давани за пример в началото на 90-те – Партията на демократичната левица в Словакия и полската Демократична левица. След две разцепления първата въобще не влезе в парламента след последните избори – двете отломки от нея получиха по около 2 %, а втората, която сега управлява Полша, според сондажите за предстоящите избори в Полша е на ръба на бариерата от 5 %. Очевидно зад приказките за радикална социалдемократизация и евроатлантическа преориентация тези партии просто бяха инструментализирани от най-алчните и безскрупулни сили на “стария режим”.
Реалното противоречие в БСП въобще не е между някакви митични социалдемократи, комунисти и модерни леви партийци. То е между голямото мнозинство, записали се в тази партия, защото признават нейните ценности и програма, които без съмнение са социалдемократически, и искат да ги видят реализирани, и другите, чиято цел е да я използват за своите егоистични и тяснокорпоративни интереси. Това противоречие крие големия риск за левицата. Преди да стане партия на народа, БСП трябва да бъде партия на истината.
Интервюто взе Татяна Кирякова
