Севелина Гьорова е доцент, доктор на изкуствознанието. Дългогодишен препода-вател в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов” по театрална критика и увод в театрознанието. Секретар на Съюза на артистите по проблемите на театралната критика и председател на българския център на Международната организация на театрал-ните критици (АИКТ) – 1970-1989 г. По-важните й театрални изследвания са “Театрален триумвират” (1981), “Триединството на театъра” (1984), “Малка театрална сага” (1997 г.), “Лиляна Тодорова и чудото на детския театър” (2001), “Ловци на мигове” (2002).
В едно интервю неговият учител в театъра професор Кръстю Мирски беше казал: “Предпочитам скромния на сцената актьор като Кабакчиев, който не препоръчва себе си, не се стреми непременно да привлече вниманието, а търпеливо, вдаден в себе си, изпълнява своята мисия на просветител.” (В “Режисьорите за своята професия”. С., Наука и изкуство, 1974 г., с. 97).
Наистина в изкуството на този обичан и популярен актьор имаше нещо просветителско. И в най-добрите му роли то не беше проповедно и назидателно, а изстрадано в драматическото горение, в порива за постигане на високи нравствени идеали. То приличаше на подвига на онези народни учители, които не утешават учениците си с филантропични илюзии, а с личното си поведение ги увличат. Без да заемат позата на водачи, без съзнание за собствената си неотразимост. Изборът не е въпрос на суета, а на лично човешко устройство.
Този скромен начин, по който Любомир Кабакчиев премина в живота и в изкуството, не му отне от горещо засвидетелстваната любов на публиката, завоювана още чрез първите му прояви и съпровождаща го до сетните му дни. Той е споделял многократно, че е редови артист в театъра, че не се срамува като председател на Съюза на артистите в България да бъде синдикален работник. Никога не подкрепи идеята този съюз да обединява само творческите личности и да изключи от редовете си помощно-техническия персонал в театъра. И позицията му не беше евтин популизъм, нито поза, а дълбоко вътрешно убеждение. Днес, когато вече деветнайсет години го няма, си мисля дали тази е най-отличителната черта на човека, с когото работих в Съюза на артистите всекидневно в продължение на 16 години и чието изкуство наблюдавах и съпреживявах в продължение на 33 години?
Не, разбира се. Главното в неговото творчество беше нравствената и поетическа изповедност. Той показваше душевното страдание на героите си за несъвършенството на света и хората. Неслучайно първата му голяма роля в Народния театър беше Христофоров от “В полите на Витоша” от Пейо Яворов, която той идентифицира със самия поет. Години наред беше живял с неговата поезия и в ролята просто изля всички натрупвани, цялото духовно страдание за нарушената човешка нравственост. Българската поезия винаги е била близко до театралното изкуство. Вдъхновените ни поети са проявявали и продължават да проявяват интерес към драмата.
Изкуството на Кабакчиев има по-сложни, по-глъбинни връзки с поезията. Те се отразяват на цялостния му сценичен стил, на погледа навътре в човека, проникване в същността му, характерна за поетическата изповедност. Емоциите на героите, лирическата атмосфера на действието, мекотата на приливите и отливите в състоянията на човешката душа, сдържаният гняв, метафоричността на внушенията, винаги сериозно са го занимавали. Силата на неговите образи идва не толкова от непосредственото и активно участие в драматическите събития, колкото от размисъла над тях. Чрез тяхното изживяване художествената реалност се превръща в една поетическа реалност. Актьорът даде сценичен образ на преживяното и почувстваното, а най-често – на предчувстваното. Той го изрази деликатно, но достатъчно осезаемо. У него има влечение към драматическото и трагическото преживяване и тяхното проявление чрез силата на духа. И в най-цялостните натури, които е пресъздал, е намирал мигове на колебание, поставял ги е да преминават през тежко нравствено изпитание. Човешкото, разбираемото, което той опоетизира и извиси, винаги преминаваше през Голгота преди да достигне върха. А този връх често се оказва само разпятие.
Такова беше разбирането му за героичното. Не вихрен полет, непостижим за нас, обикновените хора, седнали в залата, а висота, която трябва да се изстрада. Не поставяше героите си на пиедестал, за да ги съзерцава като древни богове. Винаги го е занимавала психологията на съвременния човек и е твърдял, че върхове се постигат с всекидневно изпитание на духовните сили. В съкровената връзка на съвремието с великите идеи на човечеството той виждаше ролята на театъра и своето място като “редови” актьор в него. Тогата на изключителност му беше крайно неприсъща и това бе същественото за него като актьор и личност. За него актьорската професия беше преди всичко дълг и мисия. След това най-важно послание следваха непривичните за хората от втората половина на ХХ век негови маниери на старомоден кавалер. Той поздравява с поклон, иска разрешение от дамите да си свали сакото, когато е горещо, след поздрава добавя: “Бъди ми жив и здрав”, никога не прекъсва събеседника си, никого не наскърбява, а не дай Боже, да напсува.
Той не беше сам в подстъпите към един по същество нов театър, лишен от кадифената мантия и картонената шпага, загърбил кухата патетика и фалцетния патос. Цялото поколение, към което принадлежеше, се стремеше по нов начин да владее умовете и сърцата на зрителите, да преодолее упоителната магия на театралната илюзия и романтическата идеализация. Но отвреме навреме, при някой особено гласово надарен актьор, тези изтъркани хоругви успяваха да надникнат, разчитайки на старите навици на публиката. Това той никога не си позволи. Беше строг художник при цялата си мекота и отзивчивост наглед. Наистина липсата на всякаква показност в неговото изкуство е и въпрос на човешко устройство. Той дълго ще се стреми да се освободи от стеснителността в своя характер, на пръв поглед неподходящ за актьорската професия. Но нали характерът, особено в изкуството, това е човекът. А актьорът няма от какво друго да вае своите образи освен от собствената си човешка същност.
Неведнъж се е твърдяло, че времето ражда хората, които са му необходими. Може би наистина на нашия съвременен театър е бил необходим така устроен творец, за да се освободи от остаряващата, макар все още ефектна приповдигнатост. Едно е съвършено очевидно. Пророчеството на старите аркашки, че сдържан и по природа свит човек не може да стане актьор, беше подложено на сериозно изпитание. Такива ставали лекари, учители, учени. Но той стана изтъкнат артист на българската сцена, без да възприеме примамливата театралност както в изкуството, така и в живота. Онази театралност, която уж отличавала жреците на Мелпомена от обикновените смъртни. С целия вътрешно противоречив, сложен, но категоричен път на своите успехи той доказа как в нашето съвремие актьорската професия става нещо толкова сериозно и всеобемащо, че изисква опита, подготовката, мъдростта и съсредоточеността на професии като лекарската и учителската.
Кабакчиев изигра поредица съвременни герои и вложи в тях много свои мисли за света и човека, вложи своята гражданска позиция. Неубедителността на някои от тези роли беше в еднолинейността на драматургията, а най-често в неспасяемата, лишена от жизненост идеализация. Затова свежестта и дълбочината на много образи, които той създаде в съвременната драматургия, е истински негов принос. Спомням си един такъв герой – Марин Василев в пиесата на Лозан Стрелков “Човекът от досието”, постановка на Димитрина Гюрова и Николай Савов в Телевизионния театър. Тази роля беше изпълнена в духа на най-добрите традиции на хуманистичната литература. Тя беше защита на малкия, скромен човек, несправедливо оскърбен, но въпреки всичко запазил своята почтеност. Той постъпва към околните не по тяхната, а по своята собствена морална мярка. Не е загубил желанието си да работи дори и за тези, които съзнателно го оклеветяват, като поддържат версията за “петно” в биографията му. Лозан Стрелков беше в драматургията си предимно публицист. И езикът му беше журналистически. Но умееше да напипва острите конфликти и имаше гражданската смелост да ги поставя, дори когато това съвсем не беше лесно. Тук той изобличаваше кариеристите и презастраховчиците, за които не представлява никакъв проблем да оклеветят човека, щом от това могат да извлекат някаква изгода. Марин Василев, свитият човечец зад бюрото с прашните папки, почти сляп от дългите колони от цифри, е един своеобразен Дон Кихот. Именно такава нравственост бе по вкуса на актьора – без поза, без парадна демонстративност.
Безименният и незабележим човек, който е клетката на обществото, когато беззаветно се труди, беше любима негова тема. И той умееше от всекидневието, от обикновения делничен ден да достига до нравствения максимализъм на своите герои. Пръв и май единствен свали от митингаджийската естрада образа на Георги Димитров и го показа като умен, проницателен противник на човеконенавистническия фашизъм. Не се побоя да го покаже и уморен, и отпаднал, защото затворът Моабит не е място за укрепване на физическите сили. Толкова оспорван за тази роля, защото нямал темперамент, той разкри търсещата пролуки в несъстоятелното обвинение остра политическа мисъл, показа необоримата логика, силата на убеждението.
А в Естанислао Браво от “Почивка в Арко Ирис” от Д. Димов показа жертвоготовността на интербригадиста, въпреки ясното му съзнание, че битката срещу фалангистите е загубена. В ситуацията на близкото поражение, в очевидното му прозрение за предателството в генералния щаб, в стълкновението с тесногръдието на политическия командир и враждебността на част от анархистите, този образ придобиваше трагичен характер:
“За да се създаде убедителен, сложен образ на съвременника, той не трябва да се рисува като икона, като светец – споделяше Кабакчиев. – Ако сам вижда своите слабости и съзнава своите отговорности, той ще покаже не само високата си самокритичност, но и чувството си за отговорност пред своето дело. Изобщо темата за отговорността на човека живо ме интересува. Ние все говорим, че съвременният човек търси непрекъснато своето духовно усъвършенстване. В такъв случай той не може да няма от какво да се отърси, чрез какво да се пречисти. А именно това вътрешно, духовно пречистване на човека е голямата тема на театъра.”
Едни от най-значителните постижения на Любомир Кабакчиев на сцената са в руската класическа литература, в произведенията на Чехов, Толстой, Достоевски и Горки. Още като студент го съпровожда ролята на Федя Протаков от “Живия труп” на Лев Толстой, този страстен търсач на истината, непримирим с фалша и лицемерието на своята среда. Игра го и на учебната сцена, и в Народния театър, и в провинцията. Неговият Иванов от едноименната пиеса на Чехов завладяваше от телевизионния екран със съзнанието за собствената си опустошеност, с мъката, че не е могъл да се противопостави на обезличаващата човека действителност. Дълбоки прозрения в сложната душа на човека, в плетеницата на добро и зло, той разкри в своя Иван Карамазов от “Братя Карамазови” на Достоевски. А в Тургенев от “Елегия” на Павловски чрез една голяма любов показа жертвеността пред олтара на изкуството, дълбокото съзнание за дълга на твореца пред родината и пред бъдещето. Но особено ярък, неповторим със сложната смесица на драматично и комично, на възвишено и жалко бе неговият Павел Протасов от “Деца на слънцето” на Максим Горки, постановка на Филип Филипов в Народния театър. Надареният човек, страстният изследовател изглежда смешен и безпомощен пред сериозните изпитания на живота. Ограден в стените на своята лаборатория, той е осъден на безплодие поради своето трагическо разминаване с действителността, поради обществената си слепота. И актьорът показа колко това е не само нелепо и смешно, но в същото време трагично.
Истински интелигент и на сцената, и в живота, той беше надарен с творческа проницателност и с усет към сатиричното и смешното. Много негови съвременни герои бяха очертани с тази безпощадна ирония на самоизобличението, при цялата му толерантност и милост към човека като грешно същество. Такъв беше Уолтър от “Цената” на Артър Милър, в който той се изправяше в остър двубой с един от най-предпочитаните си партньори – Апостол Карамитев. Такъв беше Джордж от “Кой се страхува от Вирджиния Улф” на Едуард Олби, една незабравима постановка в Театър 199 на Стефка Прохаскова. И последната му роля – Мървин от “Американска терапия” на Джеймс Сондърс, беше също страстна защита на човешкото в човека и непримиримост с бездушието и егоизма на циниците.
Любомир Кабакчиев беше личност с международно признание. Като председател на Съюза на артистите, той създаде връзки с видни личности на съвременния театър. В последната година от своя живот – 1986-а, взе участие в сезона на Театъра на нациите в Балтимор, САЩ, и като организатор, но и като изпълнител на ролята на Чмутин в “Ретро” от Александър Галин. Тази година в академичната си реч в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов” по случай присъждането й на титлата “Доктор хонорис кауза” Марта Коание, видна деятелка в междуна-родната организация на театрите, говори как тази постановка се е възприела от американската публика без превод, как е била завладяна залата от “магическия превод” на голямото актьорско майсторство. И неслучайно във фоайето на театъра в Балтимор, където той всъщност игра за последен път, е поставен негов барелеф, изработен от скулптора Валентин Старчев, с надпис: “На актьора, който сподели големия си талант за последен път с американския зрител”. Това е всъщност засега единствен паметник на български актьор в чужбина.
Любомир Кабакчиев беше най-дългогодишният председател на Съюза на артистите в цялата му история. От този пост го свали неговата ранна и внезапна кончина. Обществената му дейност бе съществена страна от личността му и в нея той разкриваше едно много важно качество на своя характер – принципиалността. Да, той беше принципен човек, но не налагаше авторитарно мнението си, нито ругаеше опонентите си. Човек с дълбоко критическо мислене, със силно чувство за хумор, беше възприел мекото, деликатно поведение към хората. Нито веднъж не го видях да избухне, да загуби самообладание, да не може да се овладее. А в съюзната работа поводи за това дал Господ. Но той намираше, че не можеш от сцената да внушаваш естетически ценности, а в живота грубо да ги пренебрегваш. Между неговото изкуство и неговата личност съществуваше хармония. Като човек, прекарал почти целия си трудов живот в театъра, аз мога да потвърдя, че това не се среща толкова често. Този толкова интелигентен и възпитан човек никога не подчертаваше превъзходството си над другите. А имаше и рядката дарба да отстоява възгледите си, без да наранява своя опо-нент, без да уязвява и унижава. Може би тъкмо в това невъз-можно единство се изразяваше неговата вродена демократич-ност, характерна и за живота, който водеше, и за изкуството, което създаваше. Искрено съжалявам, че голяма част от неговите мисли не записах и не съхраних като част от духов-ното му наследство. Ние все си мислим, че сме вечни, а живо-тът е толкова бързотечен.
Беше си изработил рядката способност да откликва на момента. Говореше много образно, поетично и същевре-менно разумно, реално по всеки въпрос на театъра, особено когато ставаше дума за творците на сцената. Чувстваше като свещен свой дълг да ги брани. Но в много от случаите това беше невъзможно. Познаваме добре нашего брата. Тогава пледираше да се прояви разбиране. Никога не съдеше. Като юрист знаеше добре древната юридическа максима, че не можеш да осъдиш, без да разбереш, а когато разбереш, все по-трудно съдиш. В преобладаващите случаи изразяваше това, което мнозина мислят. А когато не беше така, винаги имаше готовност да изслуша търпеливо и да потърси още аргументи, за да защити тезата си. Държеше да бъде правилно разбран. Едно от многото добри начинания, които той възкреси и то се е запазило и досега, е връчването на ежегодните награди на Съюза на артистите за всички видове и жанрове на театралното творчество. Това ставаше в съвсем скромна обстановка. Връчваше ги винаги лично той и с голямо чувство за отговорност произнасяше заключителни думи, които много точно отразяваха нашите постижения за изтеклия сезон, трудностите, неосъществените ни намерения. В тези думи нямаше никаква поза и никакво препоръчване на нечие внимание. Те бяха много трезва равносметка и биваха изрични с дълбоко разбиране на театралната реалност.
В неговата личност се съчетаваха реалистът с театралния мечтател. Мнозина, които повърхностно го познаваха, си мислеха, че той идеализира действителността и не познава изцяло големите трудности на театралното ни развитие. Какво заблуждение! Много му помагаше неговото юридическо образование. Великолепно се справяше с разни закони, клаузи, статути и намираше начини за стимулиране на актьорския труд чрез допълнително заплащане. Заплатите в театрите винаги са били крайно незадоволителни. И същевременно, потънал изцяло в куп практически проблеми, у него имаше повече, отколкото у всички нас някакъв неизтощим оптимизъм. Нищо не можеше да разколебае вярата му, че театърът е бил и си остава любимо народно изкуство и никога няма да загуби популярността и очарованието си. Но трябва да се потрудим за това. Той се трудеше всекидневно.
Неговата нестандартна личност и високата му интелигентност будеха подозрение у догматиците и сектантите. Зад гърба му валяха доноси, че бил бранник, че бил легионер. А баща му, известният казанлъшки адвокат Петко Кабакчиев, завършил право във Франция и Швейцария, бил убеден социалдемократ. Снимка на Жан Жорес с автограф стояла на адвокатското му бюро до сетните му дни. Човек с прогресивни убеждения, той защитавал най-сложните дела. В делото срещу ЦК на БКП защитавал Елена Димитрова. Бил първият председател на ОФ преди 9 септември. След това бил избран за народен обвинител. Но заедно с още трима свои колеги се отказал с аргумента, че цял живот е бил защитник и иска да си остане такъв. Отнели му адвокатските права.
Преди няколко години във в. “Демокрация” излезе списък на “народните обвинители”, сред които е и неговото име. Дъщерята на Любомир Кабакчиев намира обявата в Държавен вестник, с която дядо й се е отказал. Изпраща я, но опровержение във вестника така и не излиза. Такава е историята за “тъмното минало” на Любомир Кабакчиев, пълен отличник на Казанлъшката мъжка гимназия и неин знаменосец именно в това си качество, а не поради някакви партийни пристрастия. Като младеж е участвал само в туристическото дружество.
Той никога не се занимаваше с клеветите по свой адрес. Това беше под неговото достойнство. Цялото си време извън репетициите посвещаваше на Съюза на артистите. Нескончаема беше върволицата от хора, с които той се срещаше всекидневно. Те изпълваха кабинета му, коридора, гримьорната, посрещаха го на път към сцена-та. Изслушваше с ангелско търпение молбите и болките и се стремеше с цялата си душа да помогне, ако беше убе-ден. Той беше против временните актьорски договори с дълбокото убеждение, че те създават несигурност у твореца и пречат на неговото спокойно съсредоточаване в творческата работа. Когато през 1966 г. се прилагаше поредната театрална реформа, която навреди извънредно много на театрите, той като член на комисията в Народния театър си бе извоювал прозвището “Санитарят”, защото се застъпвал за набелязаните за уволнение или преместване в друг театър актьори. И го е правел не от състрадание, а по убеждение. Времето доказа колко е бил прав. Трупата на театъра, създавана търпеливо с години, беше така разбита, че дълго не можа да се съвземе.
Чувам и до днес, че той бил “представителна фигура”, затова се бил задържал толкова дълго на тази длъжност. Наистина той представяше съсловието по блестящ начин, щадеше достойнството му. Но не се гнусеше от най-делничната работа. Затрупан от дреболии, преписки и прошения, писма и покани, свенливи искания или настоятелни молби, той съумяваше да се справи с всичко това и във всеки момент да се изправи и да заговори за най-главното. В многобройните доклади, изнесъл през тези години, прозира един трезв анализ на театралната действителност и непресекващата от проблемите вяра в непреходната сила на нашето изкуство. Ние усещахме това и в най-скучната част от всекидневната на съюза работа. И тя ни се струваше привлекателна.
Той умееше да открива нужните хора за нужната работа. Вярваше на младите, гласуваше им доверие, гордееше се с първите им успехи, своите инициативи приписваше на тях, за да ги стимулира. Съзнаваше прекрасно, че обществената работа отнема време и затова за нея е нужна отдаденост. Много точно определяше кой се опитва по този начин да си изгради кариера. Като виждаше ясно развитието на театъра, той не беше привърженик на крайните, радикални преобразования. За него театралното развитие бе еволюционен процес, вековен при това. И промените не биваше да носят драстичен характер.
Времето доказа колко е бил прав. Много разрушени правила днес нямат свои заместители и развитието на театъра се оказа стихийно, промените необмислени, резултатите в организационен аспект – печални. Мисля си днес, защо Кабакчиев така се отдаде на обществената работа. Не беше се стремял към този пост. Решиха да му го възложат когато беше в чужбина. Даже не присъства на конгреса. Беше изненадан от предложението. Но такива решения тогава се вземаха по високите места и срещу тях не можеше да се реагира. Той намери сили да устои и някак неусетно и постепенно се превъплъти в първата си професия – адвокатската. Стана красноречив адвокат на съсловието и малцина днес, а и в бъдеще ще могат да му съперничат по всеотдайност, скромност, убеденост и себеотречение. Направи го за сметка на здравето си, на страшната умора, която в последните години беше негов неизменен спътник. И той не можеше да си прости, че трябва да излиза капнал от умора на сцената, за да въплъщава своите любими герои.
Как ли би се чувствал днес, когато сигурно не би избегнал нападките, че е бил част от политическия елит? Как ли би понесъл, ако го нагрубяха хора, на които е помагал и в които е вярвал?
Убедена съм, че макар да бе изключително благороден и чувствителен, той не беше толкова уязвим. Един високо интелигентен човек не би могъл да идеализира хората до такава степен, че да не допуска техните грозни постъпки и да не предполага тяхната неблагодарност. В негово лице съсловието би имало отново един незаменим защитник, който би дал на доста трудната ни театрална реалност нови и плодотворни идеи, дори без да заема някаква длъжност. И във всички случаи би апелирал да запазим завоеванията си. Но той си отиде уморен, отдаден безразсъдно на задълженията си, защото беше така устроен:
“Единственото нещо, което не мога да си простя, е когато се появявам уморен на сцената. А зрителят трябва да гледа един отпочинал актьор. Но дори да съм съсипан от работа, гледам да съхраня отзивчивостта си. Без отзивчивост човек не би могъл да бъде добър актьор, пък ако щете, не би могъл да бъде и истински човек.”(Изказване във “Всяка неделя”, 9 юни 1980 г.).
“Няма незаменими актьори” – беше казал навремето Николай Лилиев, драматурга на театъра – сцената съществува и без Сарафов, и без Огнянов, и без Будевска. Но има неповторими актьори.
Любомир Кабакчиев беше неповторим. Трудно можем да се надяваме, че скоро ще си дадат среща толкова човешки и творчески качества в една единствена личност. Но можем да бъдем щастливи с духовното богатство, което той ни остави, и с вярата, че то ще облагороди и бъдещите усилия на българския актьор да бъде изразител на народната душевност.
