КЪДЕТО ИМА МНОГО ПЕТЛИ, ТРУДНО СЕ СЪМВА*

0
200

Юрий Борисов е доктор по философия. Работил е като учител, университетски преподавател (1980-1990), народен представител (1991-1997), председател на Комисията по образование и наука на 37-то Народно събрание, политически наблюдател на в. “Земя”, изпълнителен директор и първи зам.- главен редактор на в. “Дума”.

От 2000 г. досега е главен редактор на сп. “Ново време”.

Френските социалисти помнят своите конгреси не чрез поредния им номер, а чрез града, където са се състояли. Конгресът от Бурже, конгресът от Дижон… И всеки конгрес, респективно всеки град, оставя в партийната история синтезиран спомен, квалификация или крилата фраза. Например конгресът от Рен (1990 г.) се помни с думите на Франсоа Митеран, казани на Жак Атали: “Социалистите ли? Те са непоправими. С тях никога нищо не може да се постигне.” Тази традиция обяснява защо Жан-Клод Булар, кмет на Льо Ман, домакин на 74-ия конгрес на Френската социалистическа партия (ФСП), започва своето приветствено слово с притеснението: “Винаги е рисковано да дадеш името на града си на социалистите.” Тези думи са произнесени в самото начало на конгреса. Момент, в който не е ясна съдбата на сложните вътрешнопартийни отношения.

Френските социалисти влязоха на своя висш форум изпокарани. Дебатите и гласуванията по повод проекта за Европейска конституция натрупаха враждебност, издълбаха пропаст. На вътрешнопартийния референдум от 1 декември 2004 г. повече от 40% от социалистите казаха “Не” на проектоконституцията. Шест месеца по-късно френският избирател, благодарение предимно (или по вина) на левицата каза окончателно “Не” на проекта и го провали. По повод на този проект социалистите водиха истинска идеологическа война помежду си. Водачът на противниците на Европейската конституция, така както е предложена от Брюксел, бившият втори във ФСП, бившият министър-председател Лоран Фабиус обвини ръководството в “присъдружен” социализъм. Това е обвинение в конформизъм, в недопустими компромиси с десницата, с наложения модел на глобализация. Привържениците на “Да”-то отговориха с не по-малко тежки обвинения. За тях противниците на Проекта са саботьори на общоевропейския процес, популисти, експлоатиращи по твърде егоистичен начин естествените страхове на избирателя. Страх за работното място, страх от падане на покупателната способност, страх от разкъсване на мрежата за социална защита… Двата лагера стигнаха дотам взаимно да си късат плакатите – нещо, което рядко се случва между левица и десница в една страна с утвърдена демокрация и култивирана толерантност. Такава бе атмосферата, в която започна конгресът в Льо Ман.

В началото – почти ритуални изказвания на регионални партийни ръководители. Няма програмна реч на първия секретар. Седем – осем минути отчет за работата на партията между двата конгреса, възложен на Стефан Льо Фол, директор на кабинета на Франсоа Оланд и европейски депутат. Гостът остава с впечатлението, че първият ден е подгряващ, като на представление на мегаконцерт. За “тенорите” (така френските журналисти наричат големите имена на партията) е резервиран следобедът на втория ден. От първия секретар се чака само заключително слово, естествено в края на конгреса.

Ораторите носят листове, но не четат. Състезават се с оригинални синтези на познати проблеми, с конкретика на своите претенции към националната политика, с градация на собствените си жестове и интонация. Всеки се стреми да изтръгне овации от една аудитория, която мигновено наказва с невнимание и пренебрежение всяка монотонност, всяка баналност. А в залата са 4000 души… Водещите заседанията по правило са двама, седнали зад скромна маса в левия край на сцената, дават думата за по три до петнадесет минути по собствена преценка. Водещите често са принудени да призовават делегатите да прекратят сновенето си из залата и да тушират разговорите, които в своята цялост са способни да заглушат оратор, преценен като неинтересен.

Всички чакат “тенорите”

или “слоновете”, както още наричат водещите имена. И те се появяват. Без ограничение във времето за изказване.

“Правителството е слуга на дивия капитализъм…Трябва да приключим с това класово и кастово правителство” (Жак Ланг, водещ в сондажите за предпочитан кандидат на социалистите за президент); “Необходим е народен съюз, който идва от народа и говори на народа. С други думи, необходимо е да се управлява по друг начин” (Жан – Люк Меланшон); “Ние сме убедени, че единството е необходимо. Необходима е също така обаче яснота на политическата линия, ако искаме да си върнем доверието на французите” (Енри Еманюели); “Необходима е спешност, но не тази на полицията. Необходимата спешност е икономическа и политическа”; “Нашият хоризонт не е хоризонтът на пазара”; “Ние ще пристъпим всеки път, когато е необходимо, към временна национализация” (Доминик Строс – Кан); “В миналото левицата водеше две битки. Външна – срещу индустриалния капитализъм, и вътрешна – срещу комунизма, който искаше да жертва свободата в името на равенството. Днес левицата отново води две битки. Външна – срещу финансовия капитализъм, който иска да организира глобализацията според своите ценности, и вътрешна – срещу тези, които искат да жертват равенството в името на свободата” (Енри Еманюели).

Венецът на втория ден е Лоран Фабиус. Плахите опити за освиркване в началото са пресечени от един оратор, който без особено усилие овладява публиката. Градиране на тезите, градиране на емоционалния заряд. Втората половина от изказването през десетина секунди е прекъсвано от оглушителни ръкопляскания и одобрително тропане с крака. Няколко пъти публиката става на крака. “Равносметката, която ще остави десницата, е плах растеж, висока безработица, нищожна солидарност, разпадаща се сигурност и разкъсвано от противоречия общество”, “На Франция трябва да се върне това, което най-много й липсва – надеждата. Да се обеденим, за да спечелим; да спечелим, за да донесем промяна – това е пътният лист на нашата вяра.”

В дискусията се намесва и Романо Проди – обединил италианската левица чрез гласуване на четири милиона избиратели, членове и симпатизанти на тази левица, които чрез своя вот са посочили основния противник на Берлускони: “Истинското разцепление е между тези, които искат да ускорят политическия процес, и тези, които се стремят да сведат Европейския съюз до обширна зона на свободната търговия без проект.”

Всички оратори, запазвайки своите специфични позиции, призовават за обединение. Изключение правят само две имена – Мишел Рокар, бивш министър-председател, който заявава: “Не ме интересува единството. На нас ни е необходима яснота, а не синтез на лъжата.” Вторият е Арно Монтбур, един от ръководителите на “Нова социалистическа партия”: “Днес обединението е маскарад”.

Целта е властта – изборите през 2007 г. Врагът е десницата, която по думите на водещите фигури е хвърлила страната в невероятна икономическа и политическа криза, в опасна криза на ценностите. Без обединение на фракциите на ФСП е невъзможно единодействие на левицата. Без единодействие на левицата не е възможна победа на изборите, не е възможна промяна на политиката. Над всички тежи сянката на изборите от 2002 г., когато харизматичният Лионел Жоспен остана трети в президентската надпревара, дори след ултранационалиста Льо Пен…

Идва нощта, в която призивите за единство трябва да се материализират в обща резолюция. Дискусиите на комисията, отговорна за тази резолюция, започват в 20 часа на 19.11.2005 г. и приключват на другия ден в 3,30 ч сутринта. Резолюцията е приета от ръководствата на всички платформи. На следващия ден представители на тези ръководства от трибуната на конгреса подтвърждават водещата роля на платформата “Оланд” и своята воля да бъдат прекратени вътрешнопартийните битки. Големият победител, първият секретар, демонстрирайки самочувствието на своето превъзходство, е принуден да направи жестове: “Проектът за Европейска конституция е мъртъв. Вотът на френския народ трябва да бъде уважаван. Това е вот на суверена.” Жестовете се посрещат със ставане на крака.

Следва анонсиране на конкретни ангажименти:

ако социалистите вземат властта,

• минималната работна заплата от 1217 евро сега, ще стане 1500 евро в края на мандата (2012 г.);
• Френската електрическа компания (EDF) ще бъде ренационализирана;
• ще се води битка за въвеждане на общоевропейски защитни мита;
• ще се реализира специална програма срещу младежката безработица, особено за младежите от предградията.

Не липсват и ефектни изречения: “В основата на всяко наше действие е оспорването на пазара!” “Единственият месец май, който има значение, е май 2007 г, а не май 2005 г. (на 29 май 2005 Оланд загуби битката за Европейска конституция – б.а.)!”.

Как противниците на френските социалисти реагират на техния конгрес? Десницата светкавично дава следната оценка: “Социалистите върнаха машината на илюзиите.” В редакционния си коментар от 21.11. 2005 г. в. “Фигаро” пише: “Ако смешното можеше да убива, жива душа нямаше да остане на конгресните седалки в Льо Ман.”

Критиката от ляво е три вида. Едната се реализара чрез специално подготвен вестник “Идвам” (J’arrive), раздаван свободно на делегатите и на гостите на самия конгрес: “Социалистите са загубили компаса си и блуждаят в нощта като котка, която търси опашката си. Те не смеят дори да поставят въпроса за доктрината си, за програмата си. Социалистите разменят загубената си идентичност срещу обещания за постове. Да си социалист през 2005, дами и господа, скъпи другари, какво означава това?”

Вторият вид критика е на представители на по-леви партии. Например националният секретар на Френската комунистическа партия (ФКП) Мари-Жорж Бюфе прави следното изявление: “Днес социалистическата партия подхранва обезверяването чрез своя тъжен спектакъл на вътрешните си проблеми.”

Третата реакция от ляво е тази на алтерглобалистите, които на входа на конгресната зала раздават своята листовка. На втория ден питам един от тях: “Вчера получих същата листовка. Според вас колко пъти трябва да прочета едно и също нещо?” Получавам отговора: “Тези, които сте вътре, трябва да четете едно и също нещо по няколко пъти, защото бавно загрявате…”

В съзвучие с тези думи агитка от тийнейджъри пеят популярния френски канон: “Скъпи Жак, скъпи Жак, спиш ли, спиш ли…Утрото звъни…скъпи Жак…”

* Пословица, използвана от делегат на 74-ия конгрес на ФСП, призоваващ за разбирателство между лидерите

Как френските социалисти избират националното си ръководство

Конгресите на френските социалисти нямат кадрови функции. Съставът на висшия орган, Националния комитет, се определя от резултатите от гласуването на платформи, които се съревновават преди всеки конгрес. Ръководството на всяка платформа посочва такъв процент от състава на Националния комитет, какъвто процент е спечелила платформата при вътрешно-партийното гласуване. За конгреса в Льо Ман например 75% от социалистите подреждат състезаващите се платформи по следния начин:
• 53, 63% за платформата на официалното ръководство начело с първия секретар Франсоа Оланд;
• 23,54% за платформата на основната фракция “Нова социалистическа партия”, ръководена от триото Пейон – Монтбур – Еманюели;
• 21,17% за платформата на най-яркия критик на ръководството и вдъхновител на “Не”-то на проекта за Европейска конституция Лоран Фабиус;
• 1,02 за платформата на фракцията “Утопия”
• 0,64% за платформата на Жан-Мари Бокел, предложил на социалистите “За либерален социализъм”, вдъхновена от практиката на английските лейбъристи. Делегатите на конгреса, в самия край на работата му, изслушват за сведение списъка на членовете на Националния комитет.
Самият първи секретар се избира няколко дни след конгреса отново чрез вътрешнопартийно общо гласуване. Всеки, който желае, може да се кандидатира. При последния конгрес кандидатът е само един – сегашният първи секретар Франсоа Оланд.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук