Огнян Стамболиев е критик, преводач, публицист. Превежда от румънски, италиански, френски. Публикувал е поезия на Никита Станеску, Лучиан Блага, Мирча Динеску, Григоре Виеру и проза от Мирча Елиаде, Захария Станку, Ана Бландиана. Носител на награди на Министерството на културата на Румъния, Съюза на писателите на Румъния, Румънската академия, Съюза на преводачите в България и др. Автор на двутомна “Нова книга за операта” (2002 г.)
Първият оперен театър в Брюксел е основан през далечната 1682 г., а през 1697 г. благодарение на парите на банкера Джан Паоло Ломбарди и проекта на двама венециански архитекти – Паоло и Питеро Беци (вуйчо и племенник), е построена първата сграда на “Ла Моне”. На френски името означава “монета”. През 1819 г. сградата е преустроена и открита тържествено по повод обявяването на независимостта на новосъздаденото Кралство Белгия – с премиера на операта на Даниел Франсоа Обер “Фенела или Нямата от Портичи”, със сюжет – прочутото селско въстание на Мазаниело. Опустошителен пожар през януари 1855 г. унищожава прекрасната сграда в стил Луи IV, пощадени са единствено външните стени и красивата фасадна част в неокласически стил. Възстановителните работи продължжават само 14 месеца (Да си спомним тук за нашата Старозагорска опера…)
Със своите 1800 места залата на “Ла Моне” е една от най-красивите и функционални в Европа, а театърът – един от най-добрите ансамблови оперни театри днес в света. “Ла Моне” е сред трите белгийски национални институции на пряко подчинение на държавата – останалите две са Кралските музеи и Националният оркестър на Кралство Белгия.
С процеса на обединение на Европа мнозина днес вярват, че “Ла Моне” може да се утвърди в най-скоро време като “театъра на столицата на Европа”.
Предлаганият текст от италианското списание “Амадеус” представя днешния ден на “Ла Моне”, театър, който може да послужи за модел за бъдещето на нашите позападнали оперни сцени.
Ръководителите на “Ла Моне” за театъра и за себе си
ГЕНЕРАЛНИЯТ ДИРЕКТОР
БЕРНАР ФОКРУИ, ОРГАНИСТ И ГЕНЕРАЛЕН ДИРЕКТОР, НАСЛЕДИЛ ХАРИЗМАТИЧНИЯ ЖЕРАР МОРТИЕ, ВОДИЛ ЦЕЛИ 13 ГОДИНИ “ЛА МОНЕ”, ЗА ДА БЪДЕ ДНЕС ТОЙ ТАКЪВ, КАКЪВТО Е – ГОЛЯМ И СЪВРЕМЕНЕН МУЗИКАЛЕН ТЕАТЪР, ПРЕВЪЗХОЖДАЩ В РЕДИЦА ОТНОШЕНИЯ ДРУГИ, ПО-ГОЛЕМИ ОТ НЕГО. ТОЙ Е ЕДИНСТВЕНИЯТ БЕЛГИЕЦ ОТ РЪКОВОДСТВОТО. НЕ СЕ ЛИ ЧУВСТВА МАЛКО ИЗОЛИРАН?
– В “Ла Моне” работят хора от 30 националности. Нашата мисия като национална опера може да се изрази чрез серия концентрични кръгове: първият – община Брюксел (тя е двуезична!), после – регионът Брабант, а след това и федералното Кралство Белгия…
– А след него и Европа?!
– Предпочитаме да говорим за “международно присъствие”. Всъщност, нашето присъствие в Европа е от края на ХIХ век…
– … Когато Вагнер е повече представян в Брюксел, отколкото в Париж…
– Да, а също и авторите от младата тогава френска школа: Шабрие, Рейе, Майяр, Д‘ Енди, идвали тук да поставят своите нови опери, които не са имали достъп до Париж. През 2003 г. чествахме стогодишнината на една важна опера – “Крал Артур” от Ернест Шосон, представена у нас, след като е била нежелана в Париж и Дрезден…
– Междувременно авторът й умира…
– Грижим се много за живите артисти. Откакто съм директор, осъществихме 15 световни премиери. Нашият композитор Филип Бьоман написа наскоро опера по драмата на Стриндберг “Госпожица Юлия”. Поръчахме на японеца Тошио Хосокава опера по сюжет от Юкио Мишима, “Ханжо”. Освен това разполагаме с добра трупа за модерен балет, с която правим спектакли по музика от нови автори. Този състав даде през м.г. 137 представления в 9 страни.
– А традиционният репертоар?
– Балети, концерти, опери – един голям афиш. Нашата формула е “1/3” или всяка година поне по една класическа опера, една съвременна опера и една “нова класика”…
– Което означава?
– Забравени класици или все още непризнати напълно като такива. Стари и нови. Например, “Питър Граймс” на Бритън, която постави за нас Антонио Папано (беше копродукция с операта на Билбао, Испания). Или една абсолютна “новост” от ХVII век – операта – серия “Хелиогабал” на Франческо Кавали, непоставяна никога на сцената поради цензурна забрана.
– За бароковата опера имате много място. Можете да разчитате и на най-големия специалист Рене Якобс… Не ви ли засегна световната криза? Тук, в Белгия, никой не говори колко скъпо изкуство е операта…
– Вярно е, че театрите и музеите, изобщо културните институти са по принцип скъпи предприятия. Но за съжаление никой не прави обратната сметка: колко ще изгуби обществото без тях?! А трябва да се подчертае, че културата е не по-малко важна за икономиката. В Билбао музеят “Гугенхайм” направо съживи регионалната икономика. Днес големите фирми и предприятия, които търсят нови седалища, се съобразяват и с наличието на оперни театри в градовете. Знаехте ли това?
ФИНАНСОВИЯТ “МИНИСТЪР”
БЕРНАР КУГАН, ФИНАНСОВОТО ЛИЦЕ НА “ЛА МОНЕ”, Е КОРЕНЯК-ПАРИЖАНИН И ЖИВЕЕ В БРЮКСЕЛ ОТ ДЕСЕТИНА ГОДИНИ. МАКАР И С МИНАЛО НА “БИЗНЕС СЪВЕТНИК”, ТОЙ НЕ ОБИЧ А ДА ГОВОРИ МНОГО ЗА ЦИФРИ.
– Една френска поговорка гласи: “Църквата трябва да е в центъра на селото”. Нашата “църква” е сцената, центърът на нашето “производство”. “Една “машина за сънища и мечти”, наречена театър.
– Сънища и мечти и нищо друго?
– Да кажем още място за открития, срещи, експерименти, контакти. Ние сме едно голямо предприятие. Габриел Моне, считан за един от “бащите на Европа”, казваше, че “трябва да се започва не от икономиката, а от културата”, макар че културата все още не е влязла напълно в прерогативите на ЕС. Но и това ще стане в скоро време…
– Не ви ли вълнува преди всичко балансът?
– Балансът не е фетиш, а инструмент за изпълнението на една културна мисия. Ние сме 500 щатни служители, произвеждащи спектакли – един пълен цикъл на производство. 20 милиона евро при нас отиват за заплати и осигуровки, 14 за постановки, 6 за сградата и за други основни разходи.
– А приходите?
– 28 милиона от държавата, 5, 5 от билети, 6,5 – от спонсори и турнета.
– И турнетата ли са част от дейността ви?
– Да, те показват лицето ни пред света. Барселона, Севиля, Париж, Амстердам, Виена, Дрезден, Лондон, Токио… Освен това правим копродукции с „Ковънт Гардън”, „Метрополитън”, Шатле, Париж… И това ни носи по 2,5 милиона годишно…
– Впечатляващо! А кои са главните ви спонсори?
– Те са организирани във Фондацията “Ла Моне” и са десетина банкови групи като “Агфа”, “Дексиа”, “Сити банк”. Имаме още партньори като “Пежо”, “Униливер”, телевизионни мрежи, големи ежедневници…
ХУДОЖЕСТВЕНИЯТ ДИРЕКТОР
ВАЛЕРИО ТУРА, НАСКОРО ПРИСТИГНАЛ ОТ ИТАЛИЯ…
– С какви задачи?
– Да помогам на генералния директор и на музикалния директор в осъществяването на проектите, а също и в разпределението на ролите (кастингите).
– Какво е отношението ви към гост-солистите?
– Опитваме се да им предложим подходящи условия и климат за работата им тук. Репетициите при нас са по-продължителни, понякога каним и публика на тях, но хонорарите не са много високи. Въпреки това обаче всички гост-артисти са готови да дойдат отново в “Ла Моне”.
– Може би климатът на работа ги привлича?
– Сигурно. Аз участвам в дирекционния съвет, състоящ се от шест души, които се събират всеки вторник за около три часа. Колегиалността тук е забележителна. Обменят се мнения, идеи, предложения. Накрая последна дума има генералният директор.
– “Ла Моне” не е тетатър на звездите. Спомням си войната на Жерар Мортие през 80-те години срещу Павароти…
– Да, той казваше: “У нас коридорите, а и вратите са твърде тесни за фигурите на Павароти и Джеси Норман!” Тук се предпочита ансамбловият театър, единственият, който дава истински резултат. Освен това ние сме достъпен за широката публика театър. Цените на билетите варират от 8 до 90 евро. Всеки може да влезе тук. Залата се пълни докрай всяка вечер.
– Дори на модерните опери?
– Данните говорят, че “Три сестри” по Чехов на унгареца Петер Етвьош е била посетена досега 96%, а “Балада” на италианеца Лука Франческити – 88%. А това са доста сложни като сценичен и музикален език произведения. Поддържаме политиката на абонамента. Даваме големи намаления за младежи, пенсионери, инвалиди, безработни и социално слаби, дори и за бивши затворници. Поддържаме програмата “Опера- училище”. Освен това имаме и Студия за млади артисти, които нямат постоянна работа и ангажименти.
МУЗИКАЛНИЯТ ДИРЕКТОР
КАЗУШИ ОНО, ЧЕТИРИДЕСЕТГОДИШЕН, РОДЕН В ТОКИО. КОГАТО БИЛ НА ТРИ ГОДИНИ, РОДИТЕЛИТЕ МУ ГО ЗАВАРИЛИ ДА ДИРИЖИРА ЕРОИКАТА НА БЕТОВЕН ПРЕД РАДИОТО У ДОМА… РАБОТИЛ Е В МОНТЕ КАРЛО И МИЛАНО, АСИСТИРАЛ Е НА ВОЛФГАНГ САНАЛИШ, А СЪЩО И НА ДЖУЗЕПЕ ПАТАНЕ. ДИРИЖИРАЛ Е В ПАРМА, КАРЛСРУЕ, ГЕРМАНИЯ, ТАМ Е БИЛ ШЕФ-ДИРИГЕНТ ОТ 1996 ДО 2002 Г.
– Защо точно в Брюксел, маестро Оно?
– За младите японци музиката на класиците е начин на живот и една мечтана кариера, която може да се осъществи най- вече в Западна Европа. Малко са днес оперните оркестри, а също и симфоничните, без японски музиканти в тях. И “Ла Моне” не прави изключение. Тук аз се чувствам като у дома си. Наследих мястото на Антонио Папано. Аз, разбира се, съм японец, но също и европеец. В свободното си време чета Уайлд, Шекспир, Ибсен, Хофманстал, Габриеле Д`Анунцио…
– А Мишима не е ли японският Д‘ Анунцио?
– За мен е чест да дирижирам операта “Ханжо” по Юкио Мишима в Брюксел и Екс Ан Прованс. Мисля, че само интеграцията между културите и езиците в операта може да поддържа това прекрасно изкуство като жив организъм, за да не се превърне то в музей. Аз обичам всяка музика, която дирижирам, но ако е върху драматичен текст – за сцена, аз я предпочитам. Бих искал сега да правя много Моцарт, защото в този невероятен автор има всичко – и прекрасни герои, и прекрасно пеене, и прекрасна музика!
Бележка и превод Огнян Стамболиев
