Искра Баева е доцент по съвременна световна история в ИФ на СУ “Св. Климент Охридски”. Занимава се с проблемите на Източна Европа след Втората световна война. Автор е на книгите: “Източна Европа след Сталин 1953-1956” С., 1996; “България и Източна Европа” С., 2001 г.; в съавторство с Евгения Калинова: “Българските преходи 1939-2002” С., 2002 (и на френски език в издателство Арматан); “Следвоенното десетилетие на българската външна политика 1944-1955” С., 2003 и др. Главен редактор на сп. “Ново време” (1993-2000 г.).
Изминаха 16 години от началото на българския преход и 15 от съществуването на БСП като наследник на БКП, чиято задача беше не само да запази наследството на лявата социална идея, но и да отрече недемократичното от 45-годишното управление на БКП, осъщест-вявано в условията на държавен социализъм от съветски тип.
Важността на отминалото десетилетие и половина е преди всичко в това, че ни помага да се отдалечим от неминуемите за бурните преходни времена лични и политически емоции и че даде на участващите в прехода партии достатъчно дълго историческо време, за да покажат на какво са способни.
Как от днешна гледна точка могат да се оценят опитите на БСП да управлява България в условията на преход?
Този въпрос продължава да звучи остро политически, при това той може да получи най-различни отговори, според критериите, които искаме да приложим към целите и задачите на управлението. Ще се опитам да дам моята оценка, постигната с помощта на историческия анализ и в сравнение с дейността на другите бивши комунистически партии, управлявали в страните от Източния блок в следвоенния период1.
Ще започна с историята. Промените в България започнаха от върха – с успешния опит, наричан още и вътрешнопартиен преврат, на част от тясното ръководство на БКП (Политбюро) да отстрани генералния секретар и държавен глава Тодор Живков от власт, за да отвори път за необходимите трансформационни процеси2. Докато в останалите страни от Източния блок – Полша, Унгария, ГДР, Чехословакия, Румъния, дори и тогава, когато промените бяха обявени от властта, те бяха предизвикани и наложени от недоволното общество. Не искам горното твърдение да прозвучи голословно, затова ще маркирам
източноевропейските събития от края на 80-те години, които поставиха началото на прехода3
ПЪРВА, КАКТО ВИНАГИ, БЕШЕ ПОЛША: масовите стачки от есента на 1988 г. принудиха ръководството на ПОРП (Полска обединена работническа партия) да започне политически отстъпки. То легализира независимия профсъюз (по същество политическа формация) “Солидарност” и започна с него на Кръгла маса (февруари – април 1989 г.) преговори за механизмите, по които трябва да се осъществи политическият преход. На тази първа за региона Кръгла маса полските управляващи и опозицията се договориха за конституционни промени (въвеждане на втора камара – сенат) и за провеждане на плуралистични, макар и полусвободни, избори през юни 1989 г., спечелени категорично от “Солидарност”4. След изборите само за няколко месеца ПОРП беше отстранена от властта: през август 1989 г. загуби изпълнителната власт, преминала в ръцете на правителството на Тадеуш Мазовецки, после законодателната, защото 65-те процента депутати на бившата управляваща коалиция (ПОРП, Обединената селска и Демократическата партия) бързо започнаха да се преориентират към новите управляващи, гравитиращи около “Солидарност”, докато накрая загуби и президентската, след като през 1990 г. ген. Войчех Ярузелски доброволно освободи поста.
В УНГАРИЯ демократизацията на УСРП (Унгарска социалистическа работническа партия) беше толкова напреднала, че още през май 1988 г. партийните реформатори, водени от Имре Пожгай5, отстраниха остарелия Янош Кадар от реалната политика. Това обаче не успя да спре нарастващите опозиционни обществени настроения и през 1989 г. те се изразиха в открито политическо противопоставяне. То се проявяваше при всяка масова проява: паралелните демонстрации (правителствена и опозиционна) на 15 март, годишнина от Унгарската революция от 1848 – 1849 г., традиционните Първомайски манифестации, препогребването на костите на екзекутирания през 1958 г. Имре Над на 16 юни. Опозицията, която вече беше структурирана в две големи групи – Унгарският демократичен форум и Съюзът на свободните демократи, спечели и всички частични парламентарни избори. Това развитие принуди УСРП да организира Кръгла маса (13 юни – 18 септември), за да уговори с опозиционните сили механизмите за политическия преход. Така се стига до първите в региона напълно свободни парламентарни избори, проведени през март – април 1990 г. В тях претърпя не просто поражение, а крах, не само наследничката на УСРП – УСП (Унгарска социалистическа партия) с получените 10,89% от гласовете (33 депутати от 386), но и най-популярният реформатор от 1989 г. Имре Пожгай. На практика наследничката на управлявалата до 1990 г. партия се маргинализира и можеше да наблюдава само отстрани управлението на десницата6.
В ДЪЛГО “НОРМАЛИЗИРАНАТА” СЛЕД “ПРАЖКАТА ПРОЛЕТ`68” ЧЕХОСЛОВАКИЯ властта изглеждаше силна и стабилна. Но още през 1988 г., стимулирани от кръглите годишнини от големи исторически събития, чехите и словаците се раздвижиха. Те излязоха на многохилядни демонстрации на 21 август (20-годишнината от интервенцията на войските на Варшавския договор), на 28 октомври (70-годишнината от обявяването на Първата република), както и на 16 януари 1989 г. (20-годишнина от самозапалването на студента Ян Палах). Така съвсем неочаквано чехите и словаците показваха, че немногобройните Харта`77 и дисидентското движение все пак са успели да променят общественото съзнание и да делегитимират властта7. И вече беше нужен само повод – студентската демонстрация от 17 ноември 1989 г., припомняща за убития от нацистите през 1939 г. студент Ян Оплетал, и фалшивата (както по-късно се оказва) вест за убийството на един студент, за да започне рухването на системата. За малко повече от 40 дни – от 17 ноември до 29 декември 1989 г., от пълната власт на ЧКП не остана нищо – новият премиер Мариан Чалфа стана безпартиен и така оглави първото некомунистическо правителство, парламентът гласува промени в конституцията, а мястото на Густав Хусак в президентския дворец Храдчани по волята на старото Национално събрание беше заето от дисидента Вацлав Хавел8.
В ГДР ПОДГОТВЯНИТЕ С РАЗМАХ ТЪРЖЕСТВА ПО СЛУЧАЙ 40-ГОДИШНИНАТА НА ДЪРЖАВАТА СЕ ПРЕВЪРНАХА В НЕЙНО ЛУКСОЗНО ПОГРЕБЕНИЕ, след като германците “гласуваха с краката си” – започнаха масово да напускат ГДР и през отворилата границите си с Австрия Унгария се отправиха към ГФР. Със скандиранията си “Горби, Горби” те показаха недоволството си от Ерих Хонекер, както и с т. нар. Понеделнишки демонстрации на “Новия форум” в Лайпциг.
Поведението на източните германци през есента на 1989 г. демонстрира, че те повече не искат да търпят догматичния режим, а да последват започналите промени в Полша, Унгария и Съветския съюз. Открито изразеното обществено недоволство през октомври доведе до промени в ръководството на управляващата ГЕСП (Германска единна социалистическа партия): беше свален Хонекер и бяха обявени реформи, които обаче новото партийно ръководство с Егон Кренц и Ханс Модров не успяха да довършват, защото събитията ги изпревариха. В атмосфера на хаос и объркване на 9 ноември 1989 г. вечерта много жители на Източен и Западен Берлин, чули във вечерната емисия на телевизията, че се премахва граничният контрол, се струпаха край пропускателния пункт на Стената, разделяща от 13 август 1961 г. двете части на града. Те започнаха както да преминават през нея, така и да я откъртват парче по парче, докато за броени дни тя изчезна. Живописното разрушаване на Берлинската стена и до ден днешен си остава най-яркият образ, символизиращ революционната “Година на чудесата” в цяла Източна Европа. До края на 1989 г. и в ГДР всичко беше напълно променено, а страната очакваше обявените за 18 март 1990 г. свободни и демократични избори9.
И накрая, според хронологията, НЯКОЛКО ДУМИ ЗА РУМЪНИЯ. Уникалният режим на Николае Чаушеску, който още през 60-те години успява безапелационно да се наложи чрез странната смесица от независима от Съветския съюз външна политика и силно национа-листическа и диктаторска вътрешна, в края на 80-те достига до границите на възможностите си. “Черното десетилетие” – така в румънската историография се наричат 80-те години, защото тогава Чаушеску налага на подчинените си нечовешко “затягане на коланите”, за да бъде изплатен външният дълг. По ирония на съдбата Румъния изплаща изцяло дълга си в средата на 1989 г., но ожесточението в страната нараства до такава степен, че тя се оказва единствената в Източна Европа, проляла кръв. Сривът започна в населената с унгарци Тимишоара, където католическият свещеник Ласло Тьокеш се превърна в център на спора между населението и властта. Силите за сигурност бяха използвани срещу демонстрантите, но вестта за кръвопро-литието предизвиква общо възмущение и несрещана дотогава солидарност между унгарци и румънци. На митинга на 22 декември 1989 г. в центъра на Букурещ, който трябваше да приветства завръщането на Чаушеску от Иран, той е освиркан и принуден да избяга. Сраженията продължиха до 28 декември, като междувременно Николае и Елена Чаушеску бяха заловени, набързо осъдени и разстреляни10.
Пространната разходка из станалото в Източна Европа през 1989 г. ми беше необходима, за да се върна на първоначалната си теза. А именно, че В БЪЛГАРИЯ ПРОМЕНИТЕ И НАЧАЛОТО НА ДЕМОКРАТИЗАЦИЯТА СА ИНИЦИИРАНИ ОТГОРЕ, от ръководството на БКП, докато обществото, макар и силно развълнувано от “перестройката” и “гласността” в Съветския съюз, пасивно изчаква промените, а дори дисидентите са приятно изненадани от свалянето на Живков11.
Тази констатация показва спецификата на българския исторически процес, но е в основата на много от проблемите, проявили се по-късно в годините на българския преход.
Струва ми се необходимо да уточня и още нещо: ръководството на БКП тогава несъмнено демонстрира политическа воля за промяна – както Живков със своята Юлска концепция, така и неговите противници, които го отстраняват в името на реформите. Волята за реформи е мотивирана не само от външните фактори (съветското реформаторско ръководство и натискът на Запада за промени), а и от многобройните кризисни прояви в системата – икономически, социални, идейно-политически.
Еволюцията на бившите комунистически партии
За да стане ясно с какви предизвикателства се сблъсква БКП/БСП в годините на прехода, е добре да сравним нейната еволюция с тази на останалите управляващи до 1989 г. комунистически партии в бившия Източен блок в началото на прехода.
Ще започна с най-драстичния пример: СЛЕД “КЪРВАВАТА РУМЪНСКА КОЛЕДА” РКП ИЗЧЕЗВА ОТ ПОЛИТИЧЕСКАТА СЦЕНА. На 12 януари 1990 г. тя е забранена, като партия осигурила диктатурата на Чаушеску и съотговорна за декемврийските кръвопролития. Но в членския състав, ръководството и структурите на новата формация Фронт за национално спасение, оглавен от Йон Илиеску, лесно може да се проследи наследството на РКП. Не е чудно, че по-късно тази формация еволюира в социалдемократична посока. Фактически трансформацията на РКП първо във Фронт за национално спасение, а по-късно и в СДП се извършва с помощта на възможно най-категорично разграничаване от РКП.
Този механизъм на еволюция – отграничаване чрез забрана, беше приложен и в бившия Съветски съюз, където КПСС беше забранена след опита за консервативен преврат, направен през 19 – 21 август 1991 г. Забраната и в двата случая обаче не довежда до изчезване на (пост)комунис-тическата парадигма, а до нейната по-лесна трансформация в новата демократична система, защото на изповядвалите я критично дейци не им се налага да поемат тежкото наследство от десетилетното еднопартийно управление.
СЪВСЕМ РАЗЛИЧЕН МОДЕЛ НА ЕВОЛЮЦИЯ ПРЕДЛАГАТ ДВЕТЕ ДЪРЖАВИ, КОИТО ПОСРЕЩАТ 1989 Г. С ОТДАВНА СТАРТИРАЛ ДЕМОКРАТИЧЕН ПРОЦЕС: ПОЛША И УНГАРИЯ. Техните компартии, които неслучайно не използват в имената си прилагателното “комунистически”, еволюират по сходен начин. През октомври 1989 г. УСРП се саморазпуска и веднага се конституира като Унгарска социалистическа партия12. Всъщност с този акт тя се отказва не само от определението си като “работническа”, а и от значителна част от кадрите, привързани към догмата на ленинизма, към пролетарския характер на партията и държавата. Тези отхвърлени кадри малко по-късно се опитват да възстановят УСРП като класическа марксистка организация, която запазва значително по-голям членски състав, отколкото остава в продължаващата да се дистанцира от миналото нова УСП. Но новата “стара” УСРП така и не успява да се превърне в парламентарна партия, защото по-големият членски състав не я прави по-привлекателна за обществото. Докато “малката”, но реформаторска УСП съумява да се възползва от всички грешки на дясното консервативно управление на Унгарския демократичен форум и на следващите парламентарни избори през 1994 г. получава абсолютно мнозинство в парламента и се връща на власт с помощта на новия си партньор и бивш противник Съюза на свободните демократи.
ПОРП изминава подобен път. Предварително запазеното й мнозинство от 65% на изборите от юни 1989 г. се оказва илюзорно. След като е изтласкана от властта, от 27 до 30 януари 1990 г. на поредния си конгрес ПОРП осъществява процедурата по своето закриване вечерта на 28 януари, а на сутринта на 29 януари същите делегати обявяват учредителен конгрес на новата партия13. Тя приема името Социалдемокрация на Република Полша (СдРП), но без да прекъсва връзката си с миналото, най-малкото защото запазва материалната база на ПОРП. Опитът за по-драстично разграничаване от ПОРП, поискан от част от делегатите на конгреса, предизвиква разцепление в новата формация, от която се отделя по-десният Социал-демократически съюз на Тадеуш Фишбах. Той обаче не успява да се превърне в трайна и парламентарно представена формация и малко по-късно изчезва от политическата сцена. СдРП продължава да се възприема в полското общество като наследник на ПОРП и поради това в първите месеци и години от съществуването си тя изпада в т. нар. “номенклатурно гето” и на първите наистина свободни избори, проведени на 27 октомври 1991 г., получава едва 12% от гласовете.
ТРЕТИ ВАРИАНТ НА ПАРТИЙНА ТРАНСФОРМАЦИЯ Е СТАНАЛОТО С ЧКП. Както става навсякъде в Централна Европа, тя напуска властта под натиска на недоволното общество и на 20 – 21 декември 1989 г. провежда извънреден конгрес, на който “се извинява” за репресиите в годините на “нормализацията”, изключва от редиците си Васил Биляк и Густав Хусак, избира ново ръководство – за председател Ладислав Адамец и за първи секретар Васил Мохорита, но запазва в името си определението “комунистическа”. На първите свободни избори, проведени едновременно с нашите, на 8 – 9 юни 1990 г., ЧКП получава гласовете на 13,6 и 13,7% граждани съответно за долната и горната камара14. Тази партия преживява разпадането на федеративната държава и в обявената на 1 януари 1993 г. Чешка република продължава да действа като парламентарна под името Комунистическа партия на Чехия и Моравия.
Извънредният конгрес на ГЕСП, проведен от 7 до 17 декември 1989 г., също решава да ПРОМЕНИ ИМЕТО НА ПАРТИЯТА ОТ ГЕСП НА ПАРТИЯ НА ДЕМОКРАТИЧНИЯ СОЦИАЛИЗЪМ (ПДС) и избира за свой нов лидер Грегор Гизи. Новата партия получава 16,4% от гласовете на първите демократични избори в ГДР и последни за тази държава, проведени на 18 март 1990 г. А на първите избори след обединението на Германия, осъществени на 2 декември 1990 г., в източните провинции ПДС получава 11,1% от гласовете15.
За сравнение, нека си припомним: БКП ЗАПОЧВА ДА СЕ РАЗГРАНИЧАВА ОТ МИНАЛОТО СИ ОЩЕ ПРИ ПЪРВИТЕ СИ ПЛЕНУМИ СЛЕД 10 НОЕМВРИ 1989 г. – през втората половина на ноември и декември, а на 29 декември 1989 г. прави голяма стъпка в тази посока, като се отказва от “възродителния процес” и дори го осъжда. Свой извънреден конгрес БКП провежда малко по-късно от изброените по-горе партии – едва на 30 януари – 2 февруари 1990 г. Но подобно на останалите, и тя на този конгрес се отказва от организационния принцип за демократичен централизъм, осъжда недемократичното си минало, приема “Манифест на демократичния социализъм”, избира нови ръководни органи и макар да не сменя името си, конгресът подготвя механизма за смяната му чрез общопартиен референдум. На 3 април 1990 г. е обявено новото име Българска социалистическа партия.
Лесно е да се забележи, че в началните стъпки на трансформация БКП/БСП не се отличава от извършеното от партиите от другите страни от Източна Европа. Ако може да се потърси голяма разлика, тя не е в решенията на пленумите и конгресите, в отграничаването от старите документи и приемането на нови принципи, а в това, че през целия период преди и след ХIV извънреден конгрес БКП/БСП е управляваща, а всички останали провеждат трансфор-мационните си конгреси, когато вече са изтласкани от властта. Това означава, че на БКП/БСП й се налага на първо място да взема решения по държавните проблеми: въвеждането на политическия плурализъм, създаването на условия за съществуване на опозиционните партии, да съобразява държавната политика с променящите се вътрешни и външни условия. Докато централноевропейските партии нямат други грижи, освен да се съсредоточат върху решаването на вътрешнопартийните си проблеми, БКП/БСП е поставена в условия, които ни напомнят за разказите за невероятните приключения на барон К. Ф. И. Мюнхаузен: да се хване за косата и сама да се издърпа от блатото, в което е попаднала.
Такава е българска специфика в началото на прехода и тя трябва да се има предвид, когато се прави анализ на поведението на БКП/БСП, когато е на власт.
Разбира се, длъжна съм да направя още една уговорка: направените по-горе сравнения неслучайно не включват балканските държави Югославия и Албания, които също са въвлечени в прехода. Причината за липсата им е, че там политическите процеси се развиват значително по-късно и в доста по-различни форми, отколкото става в страните като България, които започват прехода и които преди това са били пълноправни членки на международните организации на Източния блок СИВ и Варшавския договор.
Какво най-общо може да се каже за
първия период на управление на БСП – двете правителства на Андрей Луканов (8 февруари – 22 декември 1990 г.)
Това е времето, когато се извършват началните политически трансформационни процеси. Тогава завършват преговорите на Кръглата маса, определили като цел на първите свободни и демократични избори конституирането не на обикновено, а на Велико народно събрание (ВНС), което трябва да изработи нова конституция. Това е българският принос в източноевропейския преход, защото във всички други страни първо са осъществени дълбоки промени в действащите конституции, често гласувани още от социалисти-ческите парламенти16.
Най-характерната черта на този пръв опит на БСП да управлява в новите плуралистични условия е желанието на премиера Луканов да ангажира опозиционния СДС в управлението. С други думи, Луканов се стреми да подели властта със СДС, за да ги ангажира и с нейните отговорности. Веднага трябва да кажа, че желанието да се включат в управлението всички политически сили не отговаря на принципите на парламентарната демокрация, където спечелилата изборите партия (в изборите за ВНС на 10 – 17 юни 1990 г. БСП печели абсолютна изборна победа и разполага с мнозинство от 211 депутати от 400) съставя самостоятелно правителство, а не търси пълно парламентарно представителство, което отново би оставило НС без опозиция.
Опитът на Луканов да опре второто си правителство (тъй като първото е съставено преди изборите) на “широката коалиция” от двете основни сили вляво и вдясно може да се обясни не само с още неусвоените принципи на парламентарната демокрация, а по-скоро с огромните предизвикателства на прехода, изискващи възможно най-широка политическа и социална подкрепа. Такава обаче не е и не може да бъде получена в условията на изострена политическа борба след неуспеха на СДС да спечели изборите и при явното нежелание на ръководството му да приеме поражението. Дори и избирането за президент на лидера на СДС д-р Желю Желев, осъществено от социалистическото мнозинство във ВНС на 1 август 1990 г., не променя нежеланието на СДС да се ангажира в управлението. При тези условия, премиерът Луканов предпочита да подаде оставка на 29 ноември 1990 г., вместо да започне драстична икономическа реформа от рода на онази “шокова терапия”, реализирана от Лешек Балцерович в Полша17. При тези условия оставката на Луканов би трябвало да се третира не толкова като страх от политическо противопоставяне, колкото като ясно разбиране на високата социална цена на прехода и неготовността на българското общество през 1990 г. да я заплати.
С други думи, още през 1990 г. се очертава големият проблем пред управлението на БСП в годините на прехода. В нея обществото вижда, с право или не, консервативна сила, способна да запази социалната сигурност от годините на държавния социализъм, като я обогати със свободите на демокрацията. Това е основната причина, поради която мнозинството българи подкрепят БСП на изборите за ВНС през 1990 г. Но на ръководството на БСП и най-вече на ръководителя на правителството А. Луканов е ясно, че подобно съчетание е напълно невъзможно.
Извършеното от десницата в Централна Европа показва, че става дума за нещо съвсем друго: въвеждане на пазарната икономика, което означава разграждане на социалистическата социална държава и води до ускорено социално разслоение. Това са все неща, които са естествени за едно дясно управление, но не отиват на левицата. Затова Луканов прави всичко възможно да замени самостоятелното управление на БСП с ограничено нейно участие в коалиционно правителство, което да ангажира всички основни политически сили в отговорността за икономическите реформи. Според този принцип е създадено правителството на Димитър Попов, в което основните икономически постове са отстъпени на представители на СДС (Иван Костов, Иван Пушкаров, Димитър Луджев). Правителството на Д. Попов бележи поредния етап от оттеглянето на БСП от властта.
БСП е окончателно изтласкана от властта едва след изборите от октомври 1991 г., с други думи две години след като това става с бившите комунистически партии в Централна Европа. А докато са в опозиция те успяват да укрепят структурите си, да формулират по нов начин социалните си послания и да си върнат симпатиите на населението, което неочаквано попада в условията на начален капитализъм, а е свикнало със социалната сигурност при социализма. Съчетанието на дясно управление с висока социална цена и лява алтернатива, предложена от демократизиращите се бивши комунисти, ражда новата лява вълна, започнала да залива Източна Европа от есента на 1993 г. Тогава, за изненада на всички наблюдатели, поляците антикомунисти връщат на власт СдРП, съставила широка коалиция с леви и профсъюзни организации, наречена Съюз на демократичната левица (СДЛ)18.
В тази лява вълна попада и БСП, която през декември 1994 г. се завръща на власт
И то не как да е, а с абсолютно мнозинство: 125 от 240 места в 37 НС. БСП няма особени заслуги за промяната в настроенията на хората, които й носят изборната победа. Основната “заслуга” е на първото правителство на СДС, оглавено от Филип Димитров. То наистина прави важни стъпки в икономическата трансформация: реституция, приватизация, нов закон за земята, залагащ изцяло на принципа на “свещената и неприкосновена частна собственост”, външно-политическа преориентация от Изток (Русия) на Запад (САЩ). Но в действията си, вероятно мотивирано и от желанието за ускоряване на преобразованията, правител-ството на Ф. Димитров показва недемократични рефлекси както в конкретните си действия, така и в законодателството.
През 1995 г. идва времето за истинската проверка на умението на БСП да управлява в условията на парламентарна демокрация и пазарна икономика. Правителството на Жан Виденов поема властта със самочувствието, че абсолютното мнозинство му дава възможност да промени посоката на реформите от крайно дясно в умерено ляво. Според нагласите на ръководството на БСП, изразени в предизборната платформа, а по-късно и в Програмата за управление19, това означава, че трябва да се намали социалната цена на прехода, да се запазят съществуващите работни места, да се стимулира обработването на земята с помощта на създадените по първия закон за земята (от март 1991 г.) земеделски кооперации, както и да се използва приватизацията за социални цели – обещаното увеличаване на пенсиите и заплатите.
Всъщност, през първата година на управлението си (1995 г.) правителството на Жан Виденов се опитва да намали скоростта на икономическите реформи и да запази остатъците от социалис-тическата социална държава20. Но се сблъсква с недоизградената пазарна система, която дава възможност на създадените в предишните години икономически групировки да продължат с ускорен темп източването на държавните предприятия и незаконната (или полузаконната) им приватизация. Към всичко това се прибавя и кризата в банковата система, достигнала апогея си през 1996 г.
Плановете на правителството на Жан Виденов за ляв завой в прехода завършват в средата на 1996 г. с крах, след като се сблъскват с реалностите: прекъснати връзки с МВФ, срив на банковата система, зърнена криза, дължаща се и на нежеланието на правителството да освободи цените на хляба, за да не стане той непосилен за обеднялото население. В края на краищата финансово-икономическата криза, която през март прави инфлацията 300% и създава огромен бюджетен дефицит, принуждава правителството да пристъпи към структурна реформа на промишлеността.
През юли 1996 г. е обявен списък от предприятия, които трябва да бъдат обявени във фалит, и още един, на предприятия без които не може, които трябва да бъдат изолирани от нови банкови кредити. Този завой свидетелства за капитулацията на правителството пред икономическите реалности на прехода, но едновременно с това е и първата крачка към преструктуриране на промишлеността. За съжаление, тя не е направена в началото на прехода, а едва на седмата му година. И вината за това е на цялата политическа класа в България.
От лятото на 1996 г. нещата вървят към естествената си развръзка: БСП губи президентските избори, правителството възстановява отношенията си с МВФ и по негов съвет предлага да се въведе валутен борд. Но това става вече в условията на дълбока вътрешнопартийна криза, която завършва на извънредния 42 конгрес на БСП (21 до 23 декември 1996 г.), на който Жан Виденов подава оставката си и като премиер, и като председател на партията21.
Неуспехът е явен, но не бива да забравяме, че опитите на БСП да реализира лява икономическа политика не са съпроводени с рефлекси за ограничаване на демокрацията: не е застрашено функционирането на опозицията, нито на частната собственост в промишлеността (първата голяма приватизационна сделка за Соди – Девня е осъществена именно тогава) или в селското стопанство, нито пък е спряна интеграцията на България в европейските структури: на 1 февруари 1995 г. България става асоцииран член на ЕС, а през същата година се включва и в програмата на НАТО “Партньорство за мир” (въпреки негативното отношение на БСП към НАТО). Така че често срещаните обвинения за “комунистическия” характер на правителството на Жан Виденов в най-добрия случай имат чисто пропаганден характер.
Ако потърсим обяснения за втория неуспех на БСП да се справи с предизвикателствата на управлението в годините на преход, можем да ги намерим в много и различни посоки. В основата им обаче лежи голямото разминаване между обществените очаквания от управлението на левицата и императивите на прехода.
До средата на 90-те години обществото свързва БСП с надеждите (или опасенията) за връщане на социалната сигурност от годините на държавния социализъм. Огромният брой гласове, които БСП получава през декември 1994 г., се дължат на обедняването, причинено от прехода, и на надеждата, че БСП ще върне стабилността. И това усещане няма нищо общо с истинските намерения на БСП или с нейната предизборна платформа. Хората искат точно това и никой не може да ги убеди в противното. А след като БСП не го прави, идва голямото разочарование и отдръпване от левицата.
Крахът, който преживява правителството на Жан Виденов през есента на 1996 г. и БСП в началото на 1997 г., когато безуспешно се опитва да състави второ правителство, се оказва оздравителен както за БСП, така и за нейните избиратели. Те се освобождават от илюзиите, че в условията на преход към пазарна икономика може да се запази социалната стабилност или социалната държава от годините на социализма. Този общ урок струва скъпо на БСП, защото я оставя вън от властта в продължение на осем години – от 1997 до 2005 г.
С връщането си във властта след изборите от 25 юни 2005 г.
БСП отново е изправена пред предизвикателства, но от друг характер
Този път тя е само една от партиите в тройна коалиция с две либерални и центристки партии. И сега БСП не е застрашена от изкушенията на прекалено лявата политика. А от това, че не може да си позволи нищо истинско ляво. Както заради коалицията, така и заради положението, в което се намира българската, европейската, а и световната икономика.
Но тази опасност е не по-малка от изкушенията на левичарството от времето на Жан Виденов.
Бележки:
1 Една такава оценка, макар и във връзка с 10-годишнината от смяната на името на БКП, вече съм давала. Но тя е направена от друга гледна точка и в друго време. Баева, И. Десетгодишният път на една социалистическа партия – Ново време, кн. 1 – 2, 2000, 23 – 44.
2 Необходимо е да се направи уточнението, че Живков също лансира широка реформена и дори трансформационна акция с т. нар. Юлска концепция през юли 1987 г. Но реформите, осъществени между лятото на 1987 и есента на 1989 г., показаха, че е по-лесно да се формулира теоретично един пазарно ориентиран модел, отколкото той да се осъществи, при това от същите хора, които са работили с години в предишната централно планирана икономическа система.
3 За някои основни тенденции вж.: Баева, И. Новата левица в Източна Европа пред предизвикателствата на прехода. – Понеделник, Кн. 6 – 7, 1998, 129 – 142.
4 Тези избори са полусвободни, защото в долната камара на сейма е запазена квота от 65% за управляващата коалиция, а за свободен избор са оставени останалите 35% от местата в сейма и изцяло в новия орган – сенат. В резултат на изборите, проведени на 4 и 18 юни 1989 г., “Солидарност” печели на практика всички оставени за свободен избори места, докато ПОРП не успява да осигури депутатски мандат дори на най-ярките си реформаторски фигури, какъвто е премиерът Мечислав Раковски от националната листа. Вж.: Rakowski, Mieczyslaw F. Jak sie to stalo. W., 1991; Roszkowski, W. Historia Polski 1914 – 1994. Warszawa, 1995, 397 – 428.
5 Става дума за известната четворка реформатори Карой Грос, Режьо Ньерш, Миклош Немет и Имре Пожгай.
6 За началото на прехода в Унгария вж.: Bruszt, L. & Stark, D. Remaking the Political Field in Hungary: From the Politics of Confrontation to the Politics of Competition. In: Eastern Europe in Revolution, ed. By Ivo Banach. Cornell University Press, 1992, 14 – 55.
7 Баева, И. Циклите – граници в съвременната история на Чехословакия – Balkanistic Forum, 1-2-3 ’98 г., 46-56
8 Wheaton, Bernard & Zdenek Kavan. The Velvet Revolution. Czechoslovakia, 1988-1991. Westview Press, 1992.
9 За промените в ГДР вж.: Naimark, N. M. “Ich bin hier raus”: Emigration and the Collapse of German Democratic Republic. In: Eastern Europe in Revolution, 72 – 95.
10 Verdery, K. & G. Kligman. Romania after Ceausescu: Post-Communist Communism? Ibidem, 117 – 147.
11 Като доказателство ше си позволя да цитирам част от спомените на дисидентите за 10 ноември. Михаил Неделчев разказва: “Иван Радоев, Бог да го прости, ми каза в 12 часа, че вече е станало всичко и е сигурно. И си спомням, че аз тогава отидох в Радио София да получа официалното съобщение. Получи се това съобщение, а моите приятели седяха в писателския клуб и вече в тайно предчувствие пиеха вино… И в Съюза на писателите настана едно много странно веселие, защото някаква лихорадка обхвана всички, независимо дали са живковисти или антиживковисти, дали са комунисти или антикомунисти”. Николай Колев-Босия: “Същия ден бях в Дупница. С Краси Кънев бяхме. После – в Южния парк и после в “Тиролска среща”, където дебнехме телевизията да кажат дали е вярно. Аз се изненадах, че стана конкретно на тоя ден, но иначе беше ясно, че се събаря къщата”. Д-р Константин Тренчев: “Самият 10 ноември беше до известна степен изненада за нас. Аз го посрещнах в Стара Загора и чухме по радио “Свободна Европа”, че Тодор Живков е подал оставка. Радостта беше много голяма, телефонът звънеше постоянно, поздравявахме се, считахме, че сега вече малко по-спокойно ще можем да се борим за каузите, които ни въодушевяваха и така и стана”. Елка Константинова: “Аз го възприех като нещо много неочаквано. Като страхотен късмет.” Иванова, Е. Българското дисидентство. 1988 – 1989. С., 1997, 222 – 226.
12 Това става на ХIV извънреден конгрес на УСРП, проведен от 6 до 10 октомври 1989 г., който избира реформатора Режо Ньерш (автор на унгарската икономическа реформа от 60-те години) за председател и подкрепя кандидатурата на Имре Пожгай за президент. East, R. Revolutions in Eastern Europe. Pinter Publishers, London and New York, 1992, p. 104.
13 Новата партия СдРП избира Александър Квашневски за председател и Лешек Милер за генерален секретар (и двамата са били в ръководството на ПОРП), тя се отказва от демократичния централизъм и приема парламентарната демокрация, но не се отказва от наследството на ПОРП. Пак там, с. 132.
14 Пак там, с. 51, 58. Navrh pisemne zpravy UV KSCS pro XVIII. Sjezd KSCS.
15 Пак там, с. 76 – 77, 82.
16 Този момент в българския преход има немалко значение. Инициативата за ВНС идва не от БСП, а от СДС (Димитър Луджев, Стоян Ганев, Снежана Ботушарова). Основанието на дейците на СДС са в това, че изработването на нова конституция ще позволи на България да навакса своето изоставане от преобразованията в Централна Европа. Идеята е подета и подкрепена от БСП, тя има голямо значение за партията, защото след като печели изборите за ВНС, БСП получава уникалната възможност да формулира правилата за формиране на новото плуралистично българско общество. От друга страна, ранното изработване на конституцията, преди още да са оформени реалностите на българската демокрация, създава проблеми в по-късните етапи на прехода. Калинова, Е..И. Баева. Българските преходи 1939 – 2002. С., 2002, 261 – 262.
17 За това, че премиерът А. Луканов разбира какво е нужно, за да се осъществи икономическият преход, говори подготвеният по негова поръчка през октомври 1990 г. “Доклад върху проекта за икономически растеж и преход към пазарна икономика в България” от екип под ръководството на американските икономисти Ричард Ран и Роналд Ът.
18 Основни тенденции в прехода на бившите социалистически страни от Източна и Средна Европа. В: Защо рухна реалният социализъм. С., 2001, 276 – 294.
19 Правителствена програма за 1995-1998 година. С., 1995.
20 Резултатите от 1995 г. са окуражаващи: инфлацията е сведена до 33%, БВП нараства с 2,6%, а безработицата намалява. Но с това се изчерпват успехите. Вж.: Оценка за управлението на Демократичната левица. – Ново време, 1997, кн. 2 – 3, с. 19.
21 Баева, И. Участието на БСП в управлението – трудна равносметка. – Ново време, кн. 2 – 3, 1997, 13 – 18.
