Този въпрос днес придобива първостепенно значение. Нашето общество не е симетрично със западното. Ние сме много далеч от него, нещата не са такива, каквито са в Европейския съюз. Там има ред и организираност. А у нас отношението държава-пазар не е на висота, типът на системата все още не е разкрит. Обществената мисъл не се е произнесла за нея, за мястото на България в глобализиращия се свят. На част от тези въпроси е посветена настоящата статия.
Държавата и пазарът в променящото се общество
Критиката срещу държавната намеса произхожда от това, че намесата е пречка за свободата на пазара и на икономиката като цяло. Но има ли наистина свободен пазар, или той само съществува в учебните курсове по “Икономикс”? Този въпрос няма еднозначен отговор. За да се отговори, трябва да се види що е свободен пазар?
Свободен пазар – система от пазарни отношения, която дава възможност на икономическите субекти да постигнат своите цели без намесата на държавата. Стоковата размяна се извършва свободно, без някаква принуда, в отсъствие на централни органи. Хората сами избират средствата за нея, с което постигат най-голям ефект.
Свободният пазар се характеризира със следните принципи:
– свобода на пазарните сили;
– пазарът поставя всичко на мястото си (саморегулация на пазара), т.нар. невидима ръка;
– невмешателство на държавата в икономиката;
– свобода на ценообразуването;
– подчинение на държавата на съществуващата пазарна форма на икономиката.
Свободният пазар е саморегулираща (саморазвиваща) се система. Нейните елементи се подреждат по свои вътрешни правила, закони, възможности и сили. Това става без всякакво външно въздействие, но доколкото е налице, то само инициира самоорганизацията на системата. Тя (системата пазар) е също първоначално зададено по своите параметри, външните сили обаче могат да внесат известна корекция в това саморазвитие.
Тези принципи, присъщи на класическия пазар при несъвършената, корпоративна (в марксистката терминология – монополистична) конкуренция, загубват своята сила. Свободният пазар се подрива (подкопава), ограничава се от монопола. Монополът има власт над всички останали. Той налага волята си над другите производители, а там, където има принуда, няма свобода. Пазарът e поделeн между няколко крупни производители (корпорации), а не между множество производители, както беше при съвършената конкуренция.
Ако приемем, че тезата за класическия свободен пазар е валидна и днес, това значи, че между него и съвременния пазар не съществува никаква разлика, и трябва да го разглеждаме в статика. А “статиката, както знае физикът, е само частен случай на динамиката; тя е теория за това как и защо при известни обстоятелства нищо не се случва, т.е. защо не става промяна; и го обяснява с равенството на противодействащите сили. От друга страна, динамиката се занимава с общия случай, т.е. с равни или неравни сили и може да се охарактеризира като теория за това как и защо се случва нещо. Така че единствено динамиката може да ни даде истинските, универсалните закони на механиката, защото природата е процес; тя се движи, променя, развива, макар понякога тъй бавно, че развитието е трудно да се забележи” .
При статиката структурата на пазара е строго фиксирана от местоположението и взаимодействието на нейните части, векторът на движение остава непроменен, пазарът е такъв, какъвто е бил (свободен). Но нещата се промениха. Днешната система е динамична, смесена не само от гледище на формите на собственост (множество форми на собственост), но и от гледище на начина на организация и управление на икономиката.
“Чиста икономика” не съществува. Тя е смесица от пазарни и планови механизми, а това малко или повече ограничава свободата на пазара, но има механизми, които го поставят в определени рамки.
Трябва да се има предвид и това: държавата невинаги прилага пазарните принципи; в много случаи тя не е пазарен субект, пазарният мотив и поведение отсъстват; стремежът не е печалбата, а задоволяване на обществените потребности на хората. Ако саморегулацията на пазара не води до желаните резултати, намесата на държавата е необходимост, тя може да окаже въздействие върху цени, работна заплата, инфлация, с преки и косвени регулатори.
Хората днес не могат да се осланят на пазарната стихия. Стихийното неосъзнато поведение може да доведе до сериозни негативни последици. Затова пазарните процеси трябва да се регулират. Обществото не е безсилно.
Пазарът следва да се подчинява на определени правила. Дж. Кейнс, а по-късно в средата на XX век Й. Шумпетер, Дж. Голбрайт и др. доказаха, че без контрол на пазара не може да се осъществи сложното производство, че без него (контрола) са невъзможни техническото развитие и напредък. Пълната свобода на пазара би ни хвърлила в бушуващо море, от което не знаем как да се спасим.
Щом пазарът е поделен между малко на брой монополистични обединения, свободата на ценообразуването е ограничена, силата на търсенето и предлагането отслабена, цената носи печата на монопола. А нима е свободен пазар, където има принуда?
Свободата и саморазвитието на пазарната система на определен етап преминават в регулираща система, саморегулацията се допълва и с регулация. Свободата не изчезва, но придобива друг характер. Тя се проявява в рамките на новата необходимост (държавното регулиране), подчинява се на неговите принципи, или както се изразява Хегел, нейната същност се състои в разкриването на необходимостта, в познаването на тази необходимост. Следователно, ние сме свободни не изобщо, а само в рамките на необходимостта (регулирането), само в неговите граници сме свободни да избираме средствата и методите на въздействие върху пазара. Съществува не изобщо свобода на пазара, кой каквото си иска да прави, а свобода в разкриването на обществената необходимост. “Разумът”, да употребим този термин, трябва не само да отразява необходимостта от регулацията на системата пазар, но и да се намесва в тази необходимост съгласно нашата цел. Свободата е подчинена на определени правила и закони. Този, който не разбира това, според Платон, не може да се превърне в свободен гражданин. Фактът, че тя се подчинява на закони, на необходимостта, я ограничава като свобода, свобода в рамките на необходимостта.
Няма свобода без необходимост. Свободата се противопоставя не на необходимостта, а на принудата, щом не сме свободни да избираме, ние действаме противно на своята воля. Следователно и при класическия пазар свободата е ограничена, хората не са свободни рационално да действат, а са принудени против своята воля да избират едни или други средства, за да реализират своята цел, което ги прави не свободни, осъществява се дадено нещо по принуда, а това вече не е свобода. Свободата е възможност да се осъществяват цели. А нима всякога при класическия свободен пазар съществува такава възможност?
Човек е продукт не само на дадени обстоятелства, но и формиращ тези обстоятелства. Разумът създава условия за своя живот, намесва се при изменения на обстоятелствата, следователно той може да ги регулира, в случая пазара, в съответствие с целите на обществото.
Оттук и изводът – не съществува изобщо свобода, а свобода като възможност за вземане на решения в съответствие с познаване на необходимостта, а не плод на случайно хрумване и разбиране за връзките между нещата.
“Свободната воля означава, че човек може да преследва определени цели, защото той е запознат с някои от законите, определящи събитията на света. Съществува област, в пределите на която човек може да избира между алтернативите. Той не е подчинен на неизбежното и безнадеждно действие на сляпата фаталност (съдба), подобно на другите животни. В пределите на тесните граници той може да отклонява събитията от направление, в което те биха се развивали, ако би били оставени в покой.”
Защитниците на свободния пазар Фр. Хайек, К. Попер, М. Фридман и пр. градят своите постулати на следните по-важни моменти: п ъ р в о, универсалност на законите на пазарната икономика; в т о р о, разглеждат ги в светлината на Нютоновата механика и т.нар. социална физика и динамика, според израза на един от бащите на социологията – Огюст Конт ; т р е т о, пазарът признава само един тип пазарна икономика – свободен пазар, икономиката се движи по законите на “невидимата ръка на пазара”; четвърто, икономическата система е толкова сложна, че човешкият ум не може да я опознае и регулира (фаталната самонадеяност на Хайек) ; п е т о, сложният ред не се нуждае от организация (държавна намеса), а следва своя спонтанен ред, основан на абстрактни и универсални правила; всяка конструктивна намеса убива индивидуалността и свободата, обрича на провал самоорганизиращата се система; ш е с т о, организацията, разбирайки държавната намеса, или разумът, както се казва, е присъща на простия ред взаимоотношения; спонтанният ред не може да бъде заменен и подчинен на правилата на организация; държавата “замърсява пазара” и затова не бива да има никаква намеса, да изгоним “злите духове на кейнсианството”. “Човек е животно, съблюдаващо правилата в такава мяра, както и целеустременото животно”; не може да има предварително изкуствено конструиран ред на организацията.
Това са в общи линии доводите на защитниците на тезата за свободния пазар. Без да навлизам в детайлите на проблема, ще посоча някои нейни недостатъци:
Първо, не съществуват универсални правила и закони, важащи за всички времена на управление на икономиката; второ, универсалността не бива да се разглежда в духа на Нютоновата икономика, дори и там да има условност, законът важи при определени обстоятелства и допускания; трето, законите на естествознанието, на физиката не може механично да се пренасят в обществото и обществознанието. Социалната динамика, за разлика от физиката, борави с нееднородност на икономическата съвкупност, отличаваща се със специфика и уникалност.
Тезата за приложимостта на Нютоновата механика в обяснение на пазарната саморегулация не може да се приеме и по други съображения: по-висшата форма на движещата се материя не може да се осветли със законите на по-нисшата (механичната, биологическата и пр.). Биологичното присъства в социалното, не в неговия непосредствен вид, а в диалектически снет вид. Законите на пазара и на икономиката като цяло не могат да се обосноват с тези на биологията – социалдарвинизма. А опит за това исторически съществуваше. Р. Малтус обясняваше народонаселението не с икономически, а с биологически причини – хората се размножават в геометрична, а средствата на живот в аритметична прогресия. Защо трябва да повтаряме тази грешка?
Изразяваме скептицизъм в универсалността и непоклатимостта на дадена теория, че може систематически да издържи проверка на времето. Да се твърди противното – че теорията не бива да се потвърждава от опита, значи пред нея да се поставят прегради. Откъсването на теорията от нейния жизнен заряд (практиката) води до голо теоретизиране, нестимулиращо практически изменящия се свят на икономиката. В същото време не трябва да се залита и по емпиризма.
И двата подхода са неправилни. Теорията се преоценява, когато е неспособна да обясни фактите, новата теория обаче трябва да подлежи на проверка. Такива подходи историята на икономиката познава. Кейнс стигна до извода: свободата на пазара и неговата саморегулация трябва да бъдат допълнени с държавно регулиране и социализация на производството. Дори и САЩ, придържащи се към принципите на неолиберализма, не се отказват от държавната намеса в икономиката.
“Новата икономическа философия” се ръководи от разбирането, че правителството трябва да се съобразява и със силните, и със слабите страни на пазарите, както и на собствената си дейност. Правителството трябва да отчита както ефективността на пазара, така и неговите несъвършенства. То понякога е в състояние да подобри функционирането на пазарите, но рядко може да ги замести. За дейността на правителството са характерни и силни страни, и ограничения.” И по-нататък: ”Ние се нуждаем от разбиране на тези ограничения и където е възможно, трябва да работим за подобряване на функционирането на правителството. То не може да игнорира ролята на пазарните сили в собствените си програми”, то трябва да се възползва от силата на стимулите за постигане на целите си” .
Ат. Леонидов в посочената статия привежда достатъчно авторитетни източници и дава собствени коментари и аргументи, че в страна като САЩ не е чужда държавната намеса в икономиката и че тази намеса при определени случаи е необходимост.
У нас обаче управляващият елит не се съобразява с установилата се световна практика. Робува се на концепции от 19-ото столетие. Либерално-монетаристките теории не дадоха резултат.
При анализа на този проблем (държавната намеса) трябва да се ръководим: какви цели си поставя икономическата политика; пригодна ли е тя да постигне тези цели; ще доведат ли до нежелани резултати от гледище на ония, които я препоръчват и внедряват в практиката, или пък преследваната цел е унищожаването на страната, превръщането й в колониален придатък.
Не бива моделите на прехода да бъдат пряко копие на западните образци, нужно е да се отчита спецификата на страната. Без да ги пренебрегваме, те трябва да се ограничават при трансформационните процеси. Икономиката е сложна система, но на нея не бива да се натрапват несвойствени неща. Ако на семково дърво се присади пъпка от костилково, нищо няма да се получи. Подобно става и с икономиката. Спецификата на системата изисква и специфика в разнообразието на нейното преустройство.
За типа на изграждащото се общество
В икономическата теория този въпрос не е на почит, с малки изключения, той въобще не се разглежда. Нашите реформатори не знаят или се правят, че не знаят какво общество строим, но що за общество е това, което не дава отговор за типа на системата и за своя обществено-икономически строй.
Днес такива понятия като капитализъм, империализъм, социализъм, комунизъм и пр. се смятат за идеологически клишета, в ход са други понятия – свободно пазарно стопанство, демократично общество, общество на социалното благополучие, постиндустриално, постикономическо, глобално общество.
Тук възниква въпросът могат ли те да определят характера на обществото?
Ако сме лаконични – не. Те дават едностранчива характеристика на обществото и затова не могат да определят неговия тип. Нужни са други подходи – формационен и цивилизационен, да се интегрират до степен, способни да лишават насъщните задачи, стоящи пред обществото.
Формационният подход представя историята не като хаос от факти, а като система, подчинена на свои закони. Тя е своеобразна цивилизация, доколкото е исторически отрязък от нея, и обратно, своеобразна формация, защото винаги се проявява в определена социална форма.
Оттук и въпросът: какво общество се формира у нас?
Този въпрос няма еднозначен отговор, всеки е ограничен и уязвим, историята все още за него не се е произнесла, “да се определи, значи да се ограничи” (Дж.Ст.Мил).
Началото обаче е зададено, денят се познава от сутринта, въпреки това възгледите са най-разнообразни и противоречиви. Най-трудно се оценява онова, на което си съвременник, онова, което не е кристализирано като икономическа определеност, т.е. не е разкрило и проявило в достатъчна степен своята същност.
Ако типът на обществото се оценява от гледище на формацията, у нас то носи белезите на 19-то столетие: див, варварски капитализъм, спекулативен, мафиотски капитал, продажна олигархия, компрадорска буржоазия, сенчеста икономика, ограбена и обрулена държава. България страда не от развит, а от неразвит капитализъм. Утвърждава се система, присъща на 19-ото столетие.
Ако обществото се разгледа от гледище на цивилизацията, то е своеобразна смесица от доиндустриални, аграрни форми на производство, далеч от т.нар. постиндустриално общество.
Ние не можем с точност да определим към коя степен на човешката цивилизация принадлежим. Социално-икономическите отношения в страната все още не се проявяват във форма, адекватна на своята същност. На неразвити форми на производство съответстват незрели икономически теории, които не подлежат на точни теоретични отражения.
У нас отсъстват онези движещи сили, които бяха присъщи на западния тип капитализъм: “протестантска етика”, “калвинизъм”, “реформаторство”, “просвещение” и др., които, според Макс Вебер раждат капиталистическия предприемчив дух. Православието, по ред причини, не беше такава сила и не създаде такъв дух.
Морално-етическите фактори стават неотменима черта на икономиката, придобиват статут на първични по отношение на материалното и на социалния прогрес. Дори рационалното става морално, щом е нравствено оправдано, да служи на обществото и да не противоречи на общочовешките ценности.
У нас тези принципи не се спазват. Икономическата реформа се движи от лошо към по-лошо и затова е безнравствена, не намира морална и социална поддръжка, а би трябвало да има, особено в превратни моменти на човешката история, каквото е сегашното време. Официалната власт обаче премълчава това.
Внушава ни се, че целта на прехода е да установим демократично общество и пазарна икономика. Но защо в името на тази цел се възпроизвеждат остарели икономически системи и сляпо се копират слабостите и недъзите на пазарната икономика? Реформата, основана на принципа “проба-грешка”, не може да бъде отправна точка на нашето развитие. То ни праща в неизвестността и в хаоса. Икономическото движение не може да тръгне по този път.
Икономическата наука не се е отърсила от стари стереотипи – да бъде слуга на политиците. Тя не е разработила принципите на многолинейността на историческата динамика, робува се на т.нар. еднопосочност на движението. Ако се приеме за многопосочно, социално-икономическата необходимост се реализира в най-различни варианти. Но ние избрахме оня, който е най-неудачен за нас.
Оттук и въпросът: може ли реставрацията на капитализма (дивия и варварския), който се установява в страната, да реши въпроса за бъдещето на България на ХХІ век. Отговорът е – не.
Реставрациите, както показа историята, винаги са временни, възстановяващи рецидивите на миналото и никога не са създавали нещо ново, трайно и конструктивно. Подобно нещо става и у нас. Промените в България не придвижиха обществения напредък. Те ни върнаха на равнище преди 1939 г. В енцикликата на папа Йоан-Павел Втори се казва: “Капитализмът и фактически сложил се (деформиран) социализъм унижава човека в полза на социалния елит, което е несъвместимо с неотменимите права на човека. А руският патриарх Алексей ІІ – социалната пропаст между бедни и богати, обезценява конституционното равноправие на гражданите…, че опитът да се стабилизира режима по пътя на по-нататъшното обедняване на трудещите се е престъпление пред човечеството и грях пред Бога.”
Тезата на А.Смит: “Ние се обръщаме не към хуманизма, а към егоизма и никога не говорим за нашите нужди, а само за собствената си изгода” не може да бъде ръководещ принцип. У човека трябва да се търси не само егоиста, но и твореца, който се ръководи не само от своите интереси, но и от тези на обществото, социалната група и класа, към която принадлежи. Ако се придържаме към принципа на Смит, икономическата реформа се сблъсква с проблема – остава ли човек такъв, какъвто е по времето на “невидимата ръка”. Ако е такъв, това значи, че еволюция в икономиката и общественото съзнание не настъпва.
Внушава ни се, че обществото трябва строго да следва заветите на Смит. Държавата и политическият елит във властта преследват свои лични цели и изгоди, които според теорията на “обществения избор” реализират икономическа рента с политически средства, лобита, закони, действат като “икономически човек”, иначе не може да бъде – обществото в пазарната икономика като цяло се основава върху това.
Либерализмът е изчерпал своите исторически възможности. Той не може да реши проблемите на съвременния свят. Пропастта между бедни и богати се задълбочава. “Невидимата ръка” се оказа твърде мръсна и жестока. Тя трябва да се допълни и съчетае с т.нар. видима ръка – държавното регулиране.
“Природата не предпазва човека от увлечението на пагубни идеи и гибелни доктрини” . Обстоятелството, че някои обхващат значителна част от умовете на обществената мисъл и управляващия елит, още не значи, че теорията не може да има деструктивен характер от гледище на своите резултати. “Доктрината може да бъде съвременна, модерна, може да получи всеобщо признание, но с това да не бъде не по-малко вредна за човешкото общество, на цивилизацията и изживяването” .
Това важи и за либерализма. Всяка теория е рожба на определена потребност, всяка страда от историческа ограниченост. Това, като че ли не искат да видят някои либерали и онези, отстояващи тезата на логическия позитивизъм: теорията не бива да се съобразява с практиката, законите трябва да се извеждат по дедуктивен път, а не от непосредственото наблюдение на фактите, “когато фактите противоречат на теорията, толкова по-зле за самите факти”.
Вместо да изградим общество със социалноориентирана пазарна икономика, което да превъзмогне деформациите на предишната система, като съедини нейните положителни страни с тези на пазарната икономика и засили държавното регулиране за предотвратяване недостатъците на пазара, ние разрушихме всичко ценно от предишната система. Дадохме път на либерализацията или на монетаризма, които при неразвита пазарна инфраструктура не са много ефективни.
Втълпяват ни, че реформата не трябва да има социална насоченост. Социалната насоченост на реформата се разглежда не като двигател на трансформационните процеси, а като бреме за нейното провеждане, не като средство за формиране на ценности, основани на справедливостта и цивилизованата идентичност, а като нещо второстепенно и ненужно.
Надеждите за по-добър живот и демократични промени след 10 ноември 1989 г. бяха попарени. Управляващият елит не се оказа на висотата да оглави тези промени, отправи призив за т.нар. “демократичен капитализъм”. Под прикрита форма на преход към пазарна икономика се установяваше властта на капитала, нямащ нищо общо с този на Запад.
Западният тип капитализъм, както сочи историята, е осеяна с войни, грабежи, жестокост и насилие. Той познава и друг тип: ред и организираност, рационализъм, демокрация и свобода на избора – социално-либерален модел (САЩ), социално-пазарно стопанство – Германия, социално-демократически – скандинавските страни, смесен тип икономическа система.
Този тип капитализъм, според Макс Вебер, може да се роди само от протестантската етика. Проблемът обаче има и обратна страна: нима католическите страни са образец на цивилизован капитализъм и дали изграждащият се у нас капитализъм е цивилизован, можеш ли да станеш богат за сметка на свой труд, в състояние ли сме да изградим капитализъм, подобен на Запада, не съществува ли антивеберовски капитализъм?
Макс Вебер, изучавайки различните форми на религия, стига до извода, че нито една от тях не е в състояние да създаде капитализъм от западен тип. “Този тип поражда капитализъм с особено значение и в такива определящи това значение негови разновидности и форми, направления, които не са възникнали никъде другаде”. Западният капитализъм е уникален. Съществува само в единствено число, други страни не са в състояние да го изградят, но могат да изучават и подражават, в някои случаи да се сближават с него, но никога да се изравняват. Такава съдба ни предричат М.Вебер, Збигнев Бжежински и много представители на западната социологическа мисъл.
Има сили в страната, които се застъпват за този път. Логиката се гради на следните аргументи: първо, Западът навлезе в постиндустриализма, ние не може да го стигнем, а следва да бъдем придатък; второ, формира се еднополюсов свят, който се самовъзпроизвежда върху фона на мащабната глобализация; трето, развитият свят става по-малко зависим от неразвития; четвърто, ние трудно ще попаднем в него, дори да стане, отрежда ни се второстепенна роля.
Това не бива да бъде доминиращ принцип на управленско поведение на икономическо движение. Съществуват сили, които са в състояние да променят хода на глобализацията и парите да престанат да се движат от бедните към богатите. Това прозвуча на световния икономически форум в Ню Йорк и на алтернативния в Бразилия. Генералният секретар на ООН отправи апел: “Най-богатите страни да увеличат помощта си за бедните и да намалят дълговете им”.
Глобализмът е обективен процес, но антиглобализмът също. Глобалната икономика застрашава световната цивилизация, затова съпротивата срещу нея се разраства. Все по-голям брой автори смятат, че лидерството на световната цивилизация може да бъде прехвърлено от Запад на Изток. Западната цивилизация според А.Тойнби е локална, “бъдещият свят може да не бъде еднополюсен, при доминирането на САЩ като свръхдържава”.
Новият икономически ред е прикрита форма на американизация. Капиталът не може да се приспособи към миросистемата, ако не следва глобалния път на източноевропейските страни. На източноевропейските страни се натрапва да приемат ценностите на западната система: социално-икономически строй, култура, идеология, морал. Да се заличи историческата памет, да се премахнат националните държави и те да станат население.
Глобализацията не се движи в границите, които не позволяват на бедните да живеят по-добре. За да разкрие своя вътрешен потенциал, трябва да се промени моделът на управление, да бъде насочена към обикновения човек. Но това не става. Изповядва се т. нар. теория на “просмукването”: днес, когато богатите забогатеят, богатството им ще се просмуква надолу и бедните ще забогатеят. Идеята за “светлото бъдеще” пак е в ход. А подходът би трябвало да бъде друг. Л. Ерхард озаглави своята книга “Благоденствие за всички” благоденствие не само за идните поколения, но и за сегашните. Това трябва да бъде нашият стремеж.
България не извлече поуки от историята. Тя възприе модел, присъщ на 19-ото столетие – деиндустриализира икономиката; реставрира капитализма от времето на свободната конкуренция; приложи хибриден модел на уродливи форми на първоначално натрупване на капитала.
У нас, както се каза, се формира първобитен, а не западен (цивилизован) тип капитализъм. Западът няма интерес да бъдем част от него, той гледа на нас като на нещо странично и второстепенно. Евроинтеграцията на България е подчинена на чужди интереси, формира се т.нар. неоколониален тип капитализъм.
Моралът на управляващия елит също ни тласка към такъв капитализъм. Логиката е странна: не е важно какъв капитализъм се строи, важното е, че се строи . И след като бъде изграден, “лошият капитализъм” ще превърнем в “добър”, “социално-ориентиран”, “цивилизован”.
В тази връзка бих желал да направя някои възражения: първо, ако крайната цел е “добрият капитализъм”, то сегашният трябва да бъде предпоставка за реализиране на първия, но това не се съгласува с логиката, изходното начало, зачатие на бъдещето; второ, ако стремежът е добрият капитализъм, защо се легитимира грабителска приватизация и се амнистират изнесените “мръсни пари”.
Ние копираме архаични ценности на западното общество, основани на егоизма и безнравствеността. Всичко, което е подчинено на тях, се смята за нравствено; нравствено е онова, което те ограбва и обогатява, а това, което е пазарно, неефективно, е безнравствено, измерител на човешката съдба е парата. И това се прави съзнателно от управляващия елит: преждевременно закриване на АЕЦ “Козлодуй”, продажба на земя на чужденци, свръхексплоатация, неспазване на законите, духовна деградация на нацията и пр.
Ако политическите сили се движат по този път, те ще действат така, както повеляват законите и системата – утвърждаването на див капитализъм. Под булото на лозунгите: свободно предприемачество, борба против тоталитаризма, се разработват програми за преразпределяне на доходи в полза на имуществените слоеве, доограбва се онова, което не е разграбено. Иначе не може да бъде. Правителството е свободно да действа само в рамките на необходимостта, единствено в нея то може да прави избор, продиктуван от дадени обстоятелства. В противен случай то или ще падне, или системата ще се разруши.
Ние трябва да преосмислим своя път и да разработим стратегия на развитие, да стиснем зъби и да мобилизираме всички свои ресурси за едно динамично и демократично развитие. Трансформацията е възможна на основата на критическо усвояване на чужди образци, съобразени с нашата специфика.
У нас моделът на прехода е грешен, защото следва чужди образци и схеми. Едностранчивата ориентация към западния модел е не само грешна, но и опасна. Тя закрива пътя към други цивилизации, действа против интересите на нацията. Ако моделът се натрапва на несвойствена система, това значи да се поставят цели, противоречащи на нейната същност. Траекторията се променя, системата се разрушава, подчинява се на чужди образци, за които тя не е пригодна. Кризата се поражда не от трансформация на системата, а от неадекватните държавни мерки по отношение на нейното разрушаване.
Това налага да се вземат мерки против разрухата: да отстоим своето конституционно право, да съхраним социалната държава.
Глобализиращият се свят и съдбата на България
“Глобалното общество се схваща като обединение на цялото общество в едно цяло, подобно на обикновените общества (често наричани “национални държави”) с единно световно правителство и други подобни учреждения, присъщи на съвременната страна, само че по-голямо” . Глобализацията не е нещо ново в икономическия живот. Нейните корени следва да се търсят в дълбока древност и в по-ново време в същността на капитализма, придобили в настоящия момент нов качествен етап в неговото развитие.
Капиталът не може достатъчно да се самовъзпроизведе в рамките на една самозатворена система. За своето развитие се нуждае от външна среда (международна икономика). Това съзря още Роза Люксембург в своя труд “Натрупването на капитала” (1908 г.). Работниците могат да купят стоки и услуги, еквивалентни на стойността на тяхната работна сила. Що се отнася до средствата за производство те могат да се закупят както от капиталистите в страната, така и от други. Производството излиза извън страната и придобива статус на глобалност.
Западният капитализъм разполага с ограничени ресурси. Той не може да се развива, ако не привлича ресурси отвън, в това число от целия свят. Другите страни са допълваща икономика на центъра (развитите страни), условие за неговото развитие. В тази връзка не толкова ние имаме нужда от ЕС, а той от нас, ставаме брънка в неговото обслужване, не сме в центъра, а в периферията на системата, т.е. “допълваща икономика”, която не стои на едно и също ниво с центъра. Щом е така, няма ли опасност в някои развити страни да се оформи паразитен слой, който по пътя на нееквивалентната търговия да ограбва по-неразвитите? Ако отношенията в ЕС се изграждат на пазарни начала, т.е. почиват върху диктатурата на пазара, такава опасност съществува.
Ако сме в периферията на ЕС, ние ще загубим своя суверенитет, държавата престава да съществува, оставаме население, което се свива и в крайна сметка се подлага на геноцид, дава се преднина на други етноси.
Това поставя под съмнение тезата на Маркс: по-развитата в промишлено отношение страна показва на не по-развитата само картината на нейното собствено бъдеще. Ако преди това е имало своите основания, сега като че ли губи значимостта си. Едва ли всички страни ще изминат пътя, който са извървели развитите. Оттук, дали ЕС е картина на нашето бъдеще, ще бъдем ли ядро, или допълваща икономика в неговата орбита? Това ще покаже времето.
Идеята за обединение идва от Запад. Силните страни налагат волята си върху други в съответствие със своите интереси. Това става с мирни и немирни средства. По мирен път, посредством международните финансови институции (МВФ, Световната банка и др.) се закриват училища, болници, заводи, деиндустриализира се страната, земеделието се разрушава, образованието се блокира в съответствие с глобалните цели на капитала, духовното производство се лишава от своята идентичност, историческата памет се затрива. Ако този мирен път не успее, в ход са други средства: изстрели, бомби, окупация, страните насилствено се вкарват в глобалната система.
И все пак, откъде тази страст да се влезе в ЕС?
Желанието е толкова голямо и силно изразено, че се представя само за наше желание, като че ли то не важи за ЕС. Големите надежди обаче могат да бъдат попарени от последиците. Еуфорията взема връх над политическия разум. Забравя се обективността на глобалността, дълбоките промени, обхванали света през първата половина на ХХ и началото на ХХІ век. Страна, вън от глобалните процеси, е отритната. Нейната икономика не може самостоятелно да се самовъзпроизвежда и развива. От тази гледна точка влизането на България в ЕС е оправдано.
Причините да се включим в ЕС и той да се разшири се крият в следните обстоятелства:
– Западът и управляващия елит в страната искат да приемем неговите ценности (социално-икономическия строй);
– по-плътно да се интегрираме с НАТО, предварителният сондаж за членството бе отрицателен;
– да ни противопостави на Русия, да ни откъсне от славянската идентичност и култура;
– да ограничи руското влияние и американското господство;
– геоикономическото положение на страната е със стратегически характер. Никой не иска да го изпусне;
– един мощен ЕС може да се противопостави на САЩ. В Европа има нагласа за вътрешно съпротивление и независимост;
– разширяването на европейския пазар може да отслаби конкуренцията на други икономически блокове и центрове.
И така, каква роля ни се отрежда в ЕС?
На пръв поглед равностоен партньор, но в действителност страничен наблюдател, колониален придатък на метрополиите, на центъра. Ние няма да бъдем ядро на системата, а ще бъдем в периферията, връзките с другите страни ще се стеснят, контролът на крупните корпорации и международните финансови институции ще се засили, суверенитетът – крайно ограничен, армията ще се сведе до изпълнение на жандармерийски функции, за смазване евентуални бунтове на населението и участие в международни мисии, националната култура ще се лиши от идентичност, като се даде предимство на западната псевдокултура.
За да не се допусне това, България трябва да има ясна стратегия за отстояване на своите национални интереси. Тя, обаче, все още няма такава. Внушава ни се, че трябва да развиваме инфраструктура, земеделие, туризъм, да са водещи приоритетни отрасли и сърцевина на икономиката, с една дума неин влекач. Доколко това е целесъобразно?
Не подлежи на спор, инфраструктура е нужно да се изгражда и развива. Тя, обаче, не бива да бъде единствен доминиращ принцип на евроинтеграцията. Ако се превърне в такъв, това значи да станем ханче, където чужденците ще отсядат да си пият бирата и да заглеждат нашите хубавици. Ако за Европа това е изгодно, за нас – не.
Земеделието също не може да бъде ключов отрасъл. Бащите на реформите и много дейци залагат на него, то трябва да се развива, но се натъква на някои обективни ограничители:
– земята като стопански обект и ресурс е ограничена по площ, земи, с редки изключения, могат да се създадат;
– пределната ефективност на капитала може да бъде с неизменен, повишаващ и намаляващ ефект;
– продуктивността и доходът на земята имат граници, добивът, за разлика от промишлеността, не е безграничен;
– земеделието е разрушено и опустошено, кооперативните стопанства не се преобразуваха на акционерна основа;
– поради високите издръжки земеделието не е конкурентоспособно, земята е накъсана на парчета, обработката е затруднена от гледище на научно-техническия прогрес;
– ЕС разполага с излишък от продукция, нашата – нежелана, не сме в състояние да я изместим. Въпреки това почти нищо не се прави за модернизация на земеделието или ако се прави, е недостатъчно то да бъде на европейско ниво.
Твърди се, че туризмът трябва да бъде доминиращ отрасъл, влекач на икономиката. Тази теза обаче не е достатъчно обоснована. Тук има препъни- камъни:
– туристическите обекти са уникални и невъзпроизводими по площ и красота, следователно те имат праг на развитие;
– при една неблагоприятна стопанско-политическа конюнктура притокът на туристи ще намалява;
– пределните величини и законът за намаляващата се възвращаемост по-осезаемо се проявяват;
– частният капитал в стремежа да получи по-голяма печалба предприе незаконно строителство, което влоши жизнената среда;
– динамичният живот и нарасналото нервно-психическо напрежение заставя човека да се върне в лоното на природата, да почувства нейната мощ и девственост, а тя е разрушена – отливът от туристи ще се засилва.
Тези отрасли не могат да бъдат гръбнак и влекач на икономиката. Нужна е ориентация към съвременни отрасли: индустриализация, информатика, нови технологии, образование, знания. Другите страни заложиха на тях и постигнаха значителни успехи. Те отстояват своите национални интереси, а ние ги продаваме.
Нашата икономика е неконкурентна при безразборния внос на някои продоволствени и промишлени продукти. Тя е обречена на неуспех. Куфарната търговия процъфтява, родното производство загива. Не бива да се забравя отношенията Запад – Не-запад са в изгода на транснационалните компании (ТНК). Западът налага модел, чужд на нашите интереси. Ние трябва да имаме собствен, догонващ модел, от който да печелим, а не да губим, да се интегрираме не по второстепенни, а по основополагащи принципи на развитие, за укрепване националната мощ на държавата в икономика, а не да я отслабваме, както е сега, т.е. да бъдем равностоен партньор в европейската интеграция.
Принизената роля на държавата пречи на местния бизнес да се утвърди. По този начин се укрепват позициите на ТНК и ТМБ. Създават се препятствия за внедряване новости на науката и техниката. Вероятно ще се възрази, нали чужди инвестиции се влагат от ЕС. Това е така, но тук трябва да се има предвид следното: Западът изнася капитал в страни, за да станат средище за бизнес, своеобразен канал, чрез който се изсмукват материални и трудови ресурси, извършва се експлоатация и се присвоява доход, следователно подходът е пак едностранчив: обогатяване на развитите страни, евроинтеграция, подчинена на крупния корпоративен капитал, глобализация на икономиката, вкарването й в ЕС в нейния колониален вариант.
Като отправяме някои критични бележки към евроинтеграцията, ние съвсем не отричаме нейната роля за развитие на страната. Западът е много по-напред от нас. Като носител на социален напредък, на нови форми на икономическа организация на обществен живот, ние може да се обогатим от тях, да издигнем страната на по-високо равнище в сравнение с преди. Проблемът обаче е в мястото, което ще вземем, ще бъде ли то в съответствие с националните интереси, или не. Това до голяма степен зависи от стратегията ни за влизане в ЕС, да бъдем в периферията или до ядрото на страните, съставляващи сърцевината на ЕС.
