ПИШЕМ, ЗАЩОТО СМЕ НЕЩАСТНИ

0
216

Йожен Йонеско е име, което не се нуждае от представяне. И все пак, през последните пет десетилетия, откакто нашумя с с антипиесата си “Плешивата певица”, повече чувахме и четяхме за него, а по-редки бяха срещите ни със смелите му и блестящи текстове – статии, критически студии и рецензии, както и многобройните му пиеси (комедии и фарсове) – той беше сред нежеланите от българската цензура автори: против него се пишеше, а не биваше да го четем!
Предлаганото есе – неизгубило своята актуалност – е публикувано за първи път в известния сборник “Антидоти” (Противоотрови) на парижкото издателство “Галимар” през 1977 г.

СМЕЛОСТТА ДА НЕ МИСЛИШ КАТО ДРУГИТЕ

Манталитетът на френските интелектуалци се промени чувствително. Метаморфозата стана през последните две-три години. Дори през 1967 г. те не смееха да критикуват режимите на т.нар. социалистически страни – рискуваха да бъдат обвинени във фашизъм.

След като прочете мой ръкопис, една приятелка ме посъветва да не опонирам на “великия вожд и учител” Ленин: “Ще си създадеш врагове на Изток. Няма да те допуснат там!” И наистина, скоро след това бях категоризиран като “антикомунист”, “антисъветист” (как само звучи!) и дори “маоист” (последното обвинение отпадна едва след появата на книгата на Симон Лейс). Да, интелектуалците на Запад доста се заблуждаваха през последните три десетилетия.

Солженицин и руските писатели-дисиденти допринесоха твърде много за голямата промяна. Наистина, освен тях имаше и хора като: Реймон Арон, Тиери Моние, Пиер дьо Сюфер и др. Преди Жанин Ерш, която доказа пропастта между идеология и действителност в комунистическите страни, европейските интелектуалци сякаш отказваха да признаят очевидното. При все че доста преди тях бяха: Андре Жид, Андре Брьотон и румънеца Панаит Истрати, които първи алармираха за престъпленията на тоталитаризма и заради смелостта си бяха забранени в СССР и Източна Европа. Още преди войната Шарл Мора подчерта идентичността на нацисткия и комунистическия колективизъм. А веднага след 1944 г. личности като Кравченко и Кьостлер предупредиха Запада за опасността, идваща от Изток, бяха жестоко оклеветени и публично заклеймени като «долни предатели». Докато Жан Пол Сартр критикуваше в своите пиеси американците и заблуждаваше цялата френска интелигенция. Мисля, че аз бях сред малцината, които не го приемаха като «духовен водач»…Все пак по онова време във Франция бяха Албер Камю и Давид Русе, при все че на тях много не им вярваха, когато говореха истината. Да, тогава истината беше нещо неприемливо. Жул Рой написа доста критична книга за Китай, която му струваше много. И докато Жан Пол Сартр беше въздигнат чак до небесата от идеологическата пропаганда, един светъл ум като Дьони дьо Ружмон бе държан принудително в сянка. А заедно с Жан Грьоние той можеше да бъде сред интелектуалните предводители на епохата. Да, пред грубата истина доскоро се предпочиташе лакираната лъжа.

Но в следвоенна Европа интелектуалците постепенно се пробудиха. Жалко, че това стана доста късно. Наистина, петнадесет или двадесет светли умове не могат да изобличат лесно злото, трупало се в продължение на няколко десетилетия. Докато новото мислене победи, ще изтече немалко вода. Ще трябва да се събудят учителите в лицеите, студентите, обикновените интелигенти от цяла Западна Европа. И това ще стане след като всички се убедят в безперспективността на «най- прогресивното общество на планетата» – съветското…

Лично аз съм доволен, че никога не съм се заблуждавал. И ако сега публикувам тази книга, правя го, за да докажа колко слепи могат да бъдат хората, колко объркан може да бъде духът им. Да не мислиш като другите, съвсем не е лесна работа. Поставя те в доста неблагоприятна ситуация. Да не мислиш като другите – това просто означава да мислиш истински. Другите, които вярват, че мислят, приемат – без да размишляват – лозунги. Те нямат способността да преценяват, да анализират, да стигнат до свои изводи. Предпочитат правилата, системата, постулатите, готовите формули, клишетата – с една дума – конфекцията. И защо го правят? Защото готовите идеи са им по-удобни и защото си въобразяват, че по този начин съвестта им ще стане по-спокойна, чиста. А всички знаем колко странни престъпления са се извършвали в името на «чистата и святата истина». Да, историята изобилства с примери…

Винаги съм бил устроен така: да мисля различно от мнозинството. Ученик в лицея, а после като студент, аз упорито полемизирах със своите учители и професори, с повечето от приятелите си. Доста критикувах, иронизирах, отричах безапелационно «големите идеи» на «големите умове», които се опитваха да ми натрапват отведнъж или на малки порции. Затова, разбира се, има и чисто психологически мотиви. Но мога да кажа, че съм щастлив, да, наистина съм щастлив, да бъда такъв!… Всъщност, аз съм един самотен човек, защото не приемам идеите на другите..

Но кои са «другите»? И сам ли съм аз? И има ли «самотници»?
В действителност «другите» са хората от вашата среда. Тази среда може да бъде и малцинство, което за вас да олицетворява целия свят. И ако живеете в това «малцинство», то би могло да упражнява истински терор върху онези, които не мислят като него. Да направи живота ви непоносим, направо ад!
Понякога, поради умора или страх, ми се е случвало – макар и рядко – да се опитвам «да мисля» като другите. Докато накрая темпераментът ми е «избивал» и съм се отказвал от подобни експерименти. Когато съм сменял средата си, съм срещал мнозина «самотници», които са били всъщност «мълчаливо мнозинство».

Понякога е доста трудно да разбереш къде е малцинството и къде и мнозинството…
Ние, самотниците, все пак не сме сами…
Париж, 1961 г.

Бележка и превод

Огнян Стамболиев

ПИШЕМ, ЗАЩОТО СМЕ НЕЩАСТНИ

Защо пиша? Всъщност аз търся един пречистен свят, огрян от райската светлина на детството, от сиянието на Първия ден, сияние, непомрачено от нищо на този грешен свят, една чиста и непорочна веселена. Това означава, че бих искал да присъствам на Сътворението преди Грехопадението. Но това Събитие го търся у себе си, сякаш бих могъл да обърна хода на Историята чрез моите герои, моето алтер-его…

Оказва се, че доста често говоря за моите страхове. А аз мисля, че говоря по- скоро за страха, от който всички ние искаме да избягаме с помощта на неподходящи средства, потъвайки в ужаса на баналността на ежедневието или в безизходицата на политическите борби, на репресиите и дори на войните…

В моята душа детството и светлината се срещат и преоткриват. Казват, че всичко, което не е светлина, е страх и тъмнина. Пиша, за да намеря отново светлината и да я покажа на другите. Тя се намира на границата. Абсолютното, което аз непрекъснато откривам и изгубвам. Тя, светлината, ме смущава. Гледам снимките си като дете – момченце с кръгли като монети очи, удивено от факта, че съществува, че е на този свят. Не, не съм се променил много оттогава! Способността ми да се удивлявам на всичко на този свят се е съхранила. И сега, за да преодолея страховете си, стоя, сякаш се намирам извън света, и го наблюдавам внимателно – като че ли го виждам за първи път през живота си…

Понякога ми се случва да бъда много радостен. Когато удивлението ми е стигнало до своя предел, не се съмнявам в нищо. Тогава имам усещането, че съм се родил за вечността, че смъртта изобщо не съществува, че всичко на този свят е чудесно. Наистина, славно усещане!

Да, пиша, за да си обясня това мое удивление. Но радостта, разбира се, е краткотрайна. Както голяма част от небето е мрачна, така и голяма част от времето, в което живея, е тревожна. И аз съм свикнал с това състояние. Често се опитвам да си спомня за детството, за неговата светлина, но за съжаление, невинаги успявам…
Живеем, привикнали със страха и нещастието, и ако някога забележим, че животът е
и празник, не можем да го осъзнаем и да се отпуснем, да му се порадваме. Събитията от историята твърде често затрудняват радостта и удивлението. Но какво можем да направим, за да избегнем страшната действителност, да стигнем до вратите на Загадъчното, до чудото на екзистенцията?

Мисля, че най-напред се е появило първото учудване: от екзистенцията – бих го нарекъл метафизично – смайване, радостно и светло, чисто, без предупреждение към света. Учудване, което откриваме в редките моменти на Божията благодат. Второто учудване е различно от първото. Констатацията, че съществува Злото, че нещата могат да вървят и зле. Идеята, че Злото е сред нас, че може да ни унищожи, да ни попречи да опознаем чудото. Като че ли Злото не е част от това чудо –нещо обичайно като ежедневната храна.

Екзистенцията не може да се обясни. Тя е загадка. Велика загадка…
Искам да потвърдя, доколкото ми позволява положението като писател, че нещастието в световен мащаб ме засяга лично! Дори ме наранява. Трябва да се боря с него, за да го отстраня, доколкото е възможно.

Намирам загадката на екзистенцията за нещо приемливо, но не приемам загадката на Злото. То става още по-неприемливо, когато е издигнато до закон. Достатъчно е да се огледаме наоколо, да разгърнем вестниците, за да се уверим, че доброто е безсилно. Достатъчно е да погледнем капка вода под микроскоп, за да видим как микроорганизмите се блъскат, унищожават и поглъщат взаимно. Това, което можем да забележим в тази миниатюрна Вселена, се повтаря във вселенски мащаб.

Стъписващо и дори трагично е “пространството” между раждането и смъртта, но да убиваш или да бъдеш убиван не е едно и също.

Ние, хората, не сме в състояние да си представим Безкрайността. Не знаем какво всъщност правимна този свят. Принудени сме да вършим много неща, които не можем да проумеем и за които не сме в състояние да поемем някаква отговорност.

Като убиваме другите, убиваме и себе си. Да живееш отвъд Доброто и Злото, както искаше Фридрих Ницше, е далече над нашите скромни възможности. Говорят, че самият той направо бил откачил при вида на някакъв стар кон, който паднал пред него и умрял. Да, все пак, милосърдието съществува. И то е Божи дар…

На този свят нито един човек не прилича на ближния си, различаваме се, както се различават отпечатъците нва палците ни. И това също ме удивлява! В Америка хората на съвременната наука са разбрали, че над всичко все пак има една висша сила, която ни управлява. Може би този живот е фарс, създаден за нас, хората…
За света, в който живеем вече толкова години, аз имам две противоположни усещания. Той наистина е чудесен, но от друга страна, е и ужасен. Да, той е едно чудо, но в същото време е и един ад. И тези две усещания са в основата на цялото ми литературно творчество…

Пиша, за да изясня тези фундаментални истини. Защо екзистенцията, или по- точно как екзистенцията и Злото могат да съжителстват и как по-точно Злото се вписва в чудото на екзистенцията…

Бих искал сега да се върна на първите импулси, които ме накараха да пропиша. Бих желал отново да потвърдя моето удивление пред чудото на екзистенцията. Да подчертая факта, че изпитвам удоволствие от писането, радост от възможността да се изразявам, да разказвам истории и неща, които някога съм преживял. С една дума – удоволствието да създавам различни светове. Нима всеки писател, всеки художник не желае това – да създава нещо, да бъде като малък бог, да бъде свободен, да твори?

Така, в удивлението си пред този огромен, хубав, страшен и пъстър свят започнах да преоткривам – съзнателно, полусъзнателно и съвсем несъзнателно – писането, творчеството.

А има и нещо друго: лесно е да се отгатне. Да се опиташ да извадиш от забравата всичко, което си преживял – детството, срещи с хора и различни места – все неща, на които държиш. (Защото лошото всеки иска да го забрави, нали?)
Да пишеш, за да продължиш всичко това, да продължиш себе си, да победиш смъртта. Ние всички – в нашите книги, пиеси, картини, музикални опуси. Всички, в крайна сметка, търсим някакво безсмъртие, макар малцина да го признават. Пишем, защото не искаме да умрем, макар да знаем, че сме смъртни. Пишем, защото сме нещастни. Но аз мисля, че сред тези мотиви има и два много важни: да споделиш с някого учудването си, удивлението си от екзистенцията, от чудото на света и да нададеш вик пред Бог и пред останалите хора. Да покажеш, че съществуваш. Всичко друго е без значение…

Превод от френски

Огнян Стамболиев

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук