Oт гр. Левски, студент във Факултета по журналистика и масова комуникация при СУ “Св. Климент Охридски”, специалност „Журналистика”, втори курс. Сътрудничи като репортер на Българското национално радио, Университетското радио “Алма Матер” и Българската национална телевизия. Има награди от многобройни регионални и национални конкурси. Едно от най-големите постижения до този момент е лауреатската му титла от Националната олимпиада по български език и литература.
Изборът – тоx е изпитание за всеки млад човек, който стои пред него. Той е провокатор, иска да те провери, да те попита, да те накара да направиш смела крачка. Да докажеш, че можеш без никакъв проблем да осъзнаеш и намериш правилното решение, което отвежда по-близо до избавлението, рая, прогреса, върха…
Това е Изборът! Избирането. Гласуването. Припомняме си го периодично през няколко години, когато, призвани да застанем пред урните, ние, младите хора, правим преди всичко важния избор дали изобщо да подкрепим когото и да било. Но за тази апатичност към политиката, към процесите, които се случват в страната, към бъдещето ни, не можем да виним само другите, само родителите си, само околния свят. Вината е и наша. Вина на собственото ни поколение. Ние предпочетохме да вървим по други пътища. Да мислим повече за ВЪН, отколкото за ВЪТРЕ. Да дирим как да тръгнем към едни по-различни, небългарски съдбини из чуждите краища на света. И от това бягство не намерихме време да повярваме, че има едно друго място, което трябва да ни изпълва със значимостта си. Което е наше, принадлежи ни и можем да го наричаме с гордост свое. И заради което трябва да се научим да бъдем избиратели.
Да, младите хора се лутат. И не гласуват толкова, колкото действително трябва. Или ако отиват до избирателната секция, влизайки в тъмната стаичка, то те „потъмняват“ и бъдните си дни. Защото често вместо да гласуват ЗА някого, гласуват срещу. Пускат бели бюлетини. Играят си с важността на случващото се, с пламъка, със себе си.
Грешка има, щом има кой да бърка. Явно е, че младите в повечето случаи не знаят какво искат. С други думи, има празнота, липсва някакъв дефицит. По-често срещана е ситуацията, в която гласуващите не знаят кои са претендентите в техния тъй съдбоносен избор. Просто не знаят. И тук проблемът е двустранен. Те хем не питат достатъчно, хем не се интересуват, хем не показват, че искат да знаят. От друга страна обаче, може би и самите кандидати не подават уверено и убедително ръка към тях. От това може да последва само едно – дълбока бездна. Празни урни. Ниска избирателна активност. Неслучили се на практика избори. Защото какви избори са тези, когато гласувалите са намерили своето място в един срамен, твърде нищожен процент?
„Гласувайте!“, „Бъдете обективни!“, „Покажете, че „ви пука!“ – лозунги, лозунги и пак лозунги. Въртят ги медиите, крещят ги политици на всички избори през последните години. И какво от това? Какво като някой се опитва (само отвън) да те тласне към нещо, което дори и в училище не са ти обяснили достатъчно добре какво означава.
Кампаниите (рекламните предимно) са неуспешни, ако апелират, без да доказват, че гласуването е смислено. Ако не показват резултатите от брането на гъби, лова на риба и мързелуването пред телевизора вкъщи в изборния ден.
Младите имат нужда не от размахване на пръст в назидателен план, не от смехотворни послания, „усмихващи“ се от известни билбордове. А от ясни разяснения, които да отворят очите, да докоснат чувството за дълг и отговорност към случващото се в границите на България.
Ние може съвсем лесно да повярваме, да пожелаем неистово да пуснем своята бюлетина в изборната кутия, ако забележим кандидата, който има силата да ни помогне и е способен не да обещава, а да изпълнява.
Факт е, че не може да ни спечели онзи, който вместо да отговаря на въпроси, затваря шанса за общуване. Който е агресивен, нападателен и още със самото си поведение издава неискреност.
Някой може да се подведе. Друг може да реши, че няма смисъл да гласува. Трети – да гласува и да спечели неговия кандидат. Възможностите са много. Затова има и избори. Защото има разнообразие. Има колебание, което трябва да направи път на успешния избор.
Не осъзнаваме, но ние младите тъкмо сега имаме най-важното задължение в житейския си път. Не може да си позволим пасивност. Не е правилно да казваме: нека друг гласува, нищо не зависи от мен! Напротив, зависи! Зависи утрешният ден, който освен всичко останало ще бъде потопен в европейска светлина. Зависи и защото ние сме тези, които предстои да бъдем България, да диктуваме нейните правила, да градим съществуването й.
Времето е в нас и ние сме времето – позната дефиниция, която е в сила и днес. Важи за младите. Важи за всички, възприемащи изборите не като някакво съвсем обикновено начинание, което ни съпътства от време на време. Изборите са изговарянето на глас на желанията ни, на вярата ни и на надеждата за това, което ни очаква. Изборите са важният миг, в който правим гласа си така силен, защото именно той разпределя отговорностите в страната ни.
И все пак… пътят не е без край. Задънената улица има изход. А след тъмнина не може да няма и светлина. С други думи, както се казва, има и изключения от правилото. И какво се оказва? Младите хора започват бавно, но видимо съвсем сигурно да приемат, че трябва да изразяват своя вот в дни, когато нацията класира своите управляващи, така както самата тя реши.
Факт. Истина, която радва. Така на последните избори за президент готовността на младия електорат надмина всякакви предварителни очаквания. Естествено това не е максимум, нито пък равнище, което може да накара някой да вярва, че младите вече са в „кърпа вързани“. Те трябва винаги да бъдат печелени, убеждавани и търсени. Трудни са като избиратели, но са значим ориентир, който не може да се подценява.
Но това печелене, убеждаване, търсене не бива да бъде само в предизборна ситуация, само когато е наложително. Така не се осигурява доверие, не се намира път към младите, които са критични, интелигентни и претенциозни що се отнася до властта. Затова хората, които я представляват, трябва да осъзнаят това. Да бъдат с младите хора, постоянно да приемат грижата за тях за свое значимо занимание, да вярват в способностите им, да им дават шанс…Не е невъзможна тази симбиоза. Има я в толкова много страни, защо тук също да не се изгради? Младежта на България има нужда да се обозначи, да е видима, да бъде част от случващото се на „високо“. Защото нали и тя е елемент от обществото, от деня, от живота, от Смисъла…
Някой би казал, че ние, бъдещото на България, все още не сме зрели, нямаме опит, има време да стигнем там, закъдето сме се запътили. Но няма време! За да не сме така безволеви, плахи и неизбиращи, нуждаем се от активност. От участие, от желание да бъдем полезни. Тогава няма как да ни обвинява някой, че сме безгласни. Такива сме само когато ни зачеркват недостойно и когато гласът ни е важен заради проценти и числа, не и за нещо друго…
Аз гласувам! Но гласувам не просто за някого, а за всичко, което е той. Гласувам, защото не обичам другите да ме обвиняват в липса на интерес и глупав мързел. И защото добре познавам правата и задълженията си.
Избирам, без да стоя дълго на кръстопът. Посоката си я знам – тя си е моя и я следвам, така както сърцето може да ми покаже.
Не се вслушвам в съвети, в чужди предпочитания и убеждения. Какво значение да имат те за мен, след като аз съм този, който има последната дума?
Да, аз съм само парченце от огромна и необозрима мозайка. Но държа да намеря точното си място. Да не стоя отстрани безучастен и плах. Искам да бъда част от реалността, да я създавам, да бъда нейният смисъл.
Не гласувам по навик или защото това правят моите родители, близки, приятелите ми. Правя го, защото имам съвест, а тя не е от тези, които си спестяват лесно угризенията. Гласувам, защото не ме радва мълчанието, безплодната критика, когато друг е избрал вместо мен. Избирам, защото съм убеден, че това е правилното и разумното поведение, което се изисква от мен.
Отдавна съм прозрял, че пускането на бюлетината е акт, който ти дава право да казваш, че си гражданин на страната, от която си. Не можеш да твърдиш, че обичаш България, че си патриот, ако в дни, когато предопределяш нейното израстване или пътя й в погрешна посока, се правиш, че не съществуваш. Има те! Всички ни има! Там сме, в избирателните списъци, където трябва да отбележим признанието си, че сме отговорни пред родината си.
Когато има достоен кандидат, няма дилеми, всичко е просто и лесно. Когато няма за кого да кажеш, че е твой кандидат, е по-сложно. Но не е ли глупаво дори и в ситуация като втората „да махнеш с ръка и да отсечеш: не!“
Изборите са да се избира. Колкото и да е непосилна задачата.
Изборите са главоблъсканица. Но винаги има правилен отговор.
Изборите са игра между истини и лъжи, но винаги може да се намери техният балансьор.
Изборите са предложение за сътрудничество. Важното е и двете страни да повярват, че могат да си бъдат взаимно полезни.
Нищо никога няма да бъде лесно и просто. Дали има рай на земята?…Отдавна е въпрос, на който търсим отговор. Но гласуването е знак, че си готов да искаш по-доброто бъдеще и да го правиш сам.
Избирали сме какво ли не. Дори не се сещаме, че го правим всеки ден. Механично. Някак случайно. Но гласуваме постоянно.
Ето защо нищо не ни коства да го направим и както това се изисква от нас във важни изборни периоди. Подкрепа – това е равно на глас за себе си. А ние, ние сме младите, ентусиастите, вечно искащите по-доброто, красивото и истинското…
Изборът – той е изпитание за всеки млад човек, който стои пред него. Той е провокатор, иска да те провери, да те попита, да те накара да направиш смела крачка. Направиш ли я, стигнал си вече много далеч…
