Студентка в СУ „Св. Климент Охридски“, ІV курс, специалност психология. Ползва свободно английски и френски. Обича да пътува, пише и рисува за най-важните неща в живота за нея – семейството и приятелите й.
Най-естествената форма на себеосъществяване в света е общуването, единението с другия. В комуникацията ние се доказваме, реализираме се и придобиваме смисъл. Когато Жан-Жак Русо е нарекъл човека „социално животно“ обаче, той едва ли е имал представа какъв смисъл ще добие този израз в началото на ХХІ век. От откриването на телефона до наши дни общуването между хората, а оттам и тяхната социална същност, стават все по-размити и косвени. И все пак сега е ерата на компютрите, ние като че ли комуникираме и сме свързани с другите повече отвсякога.
Общуването в единици и нули. Това може да е бинарният код, с който да се зашифрира всяка информация на света, а може да е и нулева, празна или единична, пълна комуникация. В този втори смисъл единицата е съдържателността в общуването, изразена в своята икономичност (все пак не е девятка…), а нулата е нищото, празнотата на комуникацията, в която липсва заедността и е оставена само информацията. И понеже всеки би се втурнал да защитава положителните ефекти от глобализацията, падащите граници и световната мрежа, аз няма да си правя труда да изброявам тези „всепризнати“ плюсове. По-поучително би било да надзърнем в алиенирания свят на Интернет-общуването.
Мрежата – това е названието на виртуалния свят. Честно казано, навява не много приятни асоциации – капан, паяк, улов. Тя оплита, превръща се в наш мним приятел, става нашия ерзац-свят. Компютърът не ни откъсва от разговорите с приятелите, а от същността на общуването с тях – ръкостискането, прегръдката, целувката. В критичния момент от компютъризираното си битие започваме да се дразним от реалното присъствие на другите, ставаме си физически самодостатъчни. В един още по-фатален миг на изключително случайна разходка в парка, взимайки листо от земята („Кога стана есен?“), се чудим колко пиксела е повърхността му.
Нека все пак се върнем на основния актив при общуването в нули и единици – морето, океанът от информация, който днес е само на една ръка разстояние, и то за всяка точка от света. Знаем всичко, винаги сме в час, плановете ни за деня, годината и живота ни са непоклатими, защото имаме „силата“ (извинявай Люк, извинявай Скайуокър – ние сме джедаи с клавиатура в ръка). Но дали ние владеем тази сила, или тя нас, не е много сигурно. Все си мисля, че Интернет не дава свобода, а потиска, че не провокира творчеството, а го смачква, че не предоставя възможност на човек да бъде личност, индивидуалност, уникалност, а го конформира. За жалост това е съдбата на всеки потребител – битие без инициатива, без креативност, а само с консумация. Информацията, която поглъщаме с минимум критичност, е тази, която ни прави еднакви, слаби и лесни за манипулиране. Само че дали и доколко човекът може да бъде научен да се съмнява и пресява, е въпрос, който засега няма отговор. Просто фактите сочат, че основното преимущество на световната мрежа – да ни прави по-знаещи, разбиращи и можещи, също е медал с две страни.
Дотук аргументите ми бяха, че виртуалното общуване изкривява нашия свят и понякога фактите в него, но вероятно най-лошото е, че то ни ограбва от близостта с другия, от истинската заедност и възможност за интимност. Може да виждаме света в дяволското огледало от приказките на Андерсен и информацията, с която разполагаме, да е само пелена от мъгла пред нас, но докато имаме Другия, Човека, Той или Тя, за да се оглеждаме в очите Му/Й, ние все още сме истински и живи. Когато това свърши и отчуждението вземе връх, от хора ние ще се превърнем в машини, които ще служат на компютрите. Тогава няма да живеем, а ще вегетираме, за да служим на мрежата – далечна и близка, полезна и зловредна, освобождаваща и заробваща.
Общуването в нули и единици… Независимо дали има по-добри варианти или не, тази е настоящата реалност (или поне една голяма част от нея), а пред фактите, както знаем, и боговете мълчат. Но именно затова ние сме хора и ще говорим – един с друг, един на друг. А ако някой има някакви съмнения относно това кой е най-добрият начин да общуваме пълноценно, нека се опита да си отговори на въпроса колко пъти повече е едно от нула… и Аз + Ти не прави ли много повече от всички единици и нули на света. Нека ние, хората, да престанем да натискаме нули и единици, за да се свържем един с друг, защото рискуваме накрая да установим връзка с една много далечна и обезлюдена галактика (може би намираща се в собствените ни глави). Нека просто вдигнем есенното листо от земята, да хванем за ръка човека до нас и да продължим с разходката.
