Във втория том на „Информационната епоха“ – „Световният и българ-ският преход“, разгледах конкретно историческите причини за краха на съ-ветския и източноевропейския социализъм. Тук ще разгледам макроистори-ческите причини за това. Другояче казано, ще се опитам да анализирам краха на съветския модел на социализма от гледна точка на философията на историята.
За улеснение на читателя ще щрихирам същността на конкретно исто-рическите причини, така както ги виждам аз.
Първо – социализмът за разлика от Марксовите принципни постановки победи не в най-развитите, а в слаборазвититe страни – Русия, Източна Ев-ропа, Китай, Виетнам и др. Управляващите комунистически партии в наши-те страни обаче не проявиха историческо търпение и смесиха политическа-та революция със социалната, т.е. завземането на политическата власт и установяването на социалистическа насока на развитие, за които беше не-обходимо сравнително кратко време, с трайните коренни промени в общес-твото, за които беше нужно по-продължително време, особено в недостатъ-чно развити страни. Така социализмът беше обявен за построен, преди то-ва да беше се случило в реалния исторически процес.
Второ – теорията на социализма изостана от развитието на света – вместо да обобщи новите реалности и предизвикателства, включително ре-алностите на самото социалистическо изграждане, тя в основополагащите си постановки остана в ХІХ век, когато беше създадена. Появиха се нови реалности, но не бяха обобщени нови идеи. Така живите процеси от дейст-вителността се подреждаха в съответните раздели на теорията, а не става-ха източник за нейното ново развитие; така загасваше научната светлина пред социалистическото изграждане.
Трето – политическата система на социализма не осигури по-висш етап в развитието на демокрацията. Тя даде на хората най-важните соци-ални права – работа, приходи, жилище, безплатно здравеопазване и всео-бщо образование, сигурно детство и достойни старини, но накърни полити-ческата свобода и правата на човека. Така хлябът и свободата се оказаха противопоставени.
Четвърто – икономическата система на социализма страдаше от сери-озни дефекти, най-важните от които бяха липса на пазарна икономика, преждевременно премахване на частната собственост и изолация от нап-редналата световна икономика. Командно-административният характер на социалистическата икономика я лиши от най-силните вътрешни механизми за нейното развитие.
Пето – де факто се получи сливане на управляващите партии и дър-жавите. Това доведе до деформации и в едните, и в другите.
Шесто – постепенно настъпи геронтокрация и израждане в управлява-щите политически и държавни елити. Историята предлагаше велики роли, системата ги разпределяше между посредствени личности.
Седмо – безспорна е деструктивната роля на външния фактор в лице-то на Студената война и обединените усилия на капиталистическите дър-жави и разузнавателни органи, преди всичко на САЩ, за разрушаване на СССР и на социализма.
Осмо – провалът на перестройката. Като исторически акт тя бе много закъсняла, като реален политически, икономически и социален процес беше лишена от стратегия и ефикасно ръководство. Иронията на историята е, че тя бе призвана да реформира и модернизира социализма в СССР и в Изто-чна Европа, а де факто го ликвидира.
Разбира се, конкретно историческият анализ на причините за краха на социализма не трябва да пречи на цялостната оценка на позитивната роля, която той изигра за развитието както на страните, в които победи, така и на целия свят. Великата октомврийска социалистическа революция (ВОСР) беше едно от най-крупните събития през ХХ век. Тя оказа силно влияние върху главните обществени процеси в света като цяло и в отделните стра-ни, а също има историческа заслуга за социализирането и „очовечаването“ на капитализма в развитите страни, за премахване на колониализма и за повишаване на жизненото равнище на хората. Светът стана друг след ВОСР и щеше да бъде съвсем друг без нея. Съревнованието между капи-тализма и социализма, особено в социалната област, е една от главните, ако не главната причина за подобряване на условията на живот и труд на народите в капиталистическите страни.
Безсмислени са усилията да се омаловажи постигнатото от социализ-ма в икономическото и социалното развитие на страните, където той побе-ди. Реалността е такава, каквато е, бялото е бяло, черното – черно. Сега например се правят опити чрез статистически спекулации да се поставят под съмнение успехите на съветския социализъм в икономическото разви-тие на Русия, като се сочи, че не двадесет или повече пъти се е увеличил нейният БВП през годините на социализма, а „само“ седем или осем пъти. Това са в най-добрия случай тясно професионални спорове, а в най-лошия – опит да се постави под съмнение нещо, което се вижда от цял свят. И то е, че изостанала царска Русия, с неразвита икономика и с масова бедност, се превърна през годините на социализма във втората свръхдържава в све-та с развита индустриална база, дори с хипериндустриализация и с премах-ване на бедността, които издържаха страшните изпитания на Втората све-товна война; с атомна енергия и термоядрени оръжия; с космическа наука и технология, които й позволиха първа да изпрати човек в Космоса; със све-товно призната наука, особено в областта на физиката, математиката, хи-мията, генетиката – до лисенковщината. Каквито и слабости и деформации да бяха допуснати, съветската икономика се оценяваше до разпадането на СССР от най-големите световни учени – А. Тойнби, Ф. Бродел, Д. Бел, Е. Хобсбом и др. – като втората по мащаби и могъщество световна иконо-мика.
Едно нещо са икономическите и социалните постижения на социализ-ма и друго – неговите грешки и деформации. И едните, и другите се нужда-ят от обективен научен анализ. Предпоставените тези, с които така често се срещаме днес, са противопоказани за обективното научно изследване.
Или да вземем България. До победата на социализма това бе бедна земеделска и занаятчийска страна, без промишленост, с отделни, предимно текстилни предприятия. За 45 години бяха изградени машиностроителна, металургична, химическа, преработвателна, военна и електронна промиш-леност, едро и модерно селско стопанство, безплатно средно и висше об-разование, система за качествено и безплатно здравеопазване, бе премах-ната бедността. Да отрича или да омаловажава тези факти, може само про-пагандата, но не и науката.
Но да се върнем на въпроса за макропричините за краха на социализ-ма. Дискусията за конкретните исторически причини за рухването на социа-листическата система в СССР и в Източна Европа нека да продължи. Тук предстои още много и трудна работа. Важното е да не се боим да подлага-ме реалните факти на строго осветляване, да стигаме не само до същност-та, а и до корена на явленията, независимо дали това е приятно или не за някого или за нас самите. Но колкото и да е важен анализът на конкретните исторически факти, той не е достатъчен.
Необходимо е да се слезе до дълбинните причини за краха на социа-лизма. Това означава от анализа на конкретно историческите факти да се премине към анализ на философско-историческите процеси, т.е. към ана-лиз на съотношението на социализма с кардиналните промени, които про-тичат в съвременното развитие на човечеството. Иначе казано, трябва да се разгледа въпросът беше ли съветският и източноевропейският социали-зъм в крак и в съзвучие с парадигмалните тенденции в световното развитие през втората половина на ХХ век, определящи настоящето и бъдещето на света.
Отговорът на този въпрос се състои според мен от няколко ключови елемента:
• Социализмът е продукт на индустриалната епоха. Като обществена теория и политическо движение той се ражда през ХІХ век в разцвета на индустриализма и капитализма. Неговата поява е напълно естествена и съзвучна с историческите реалности, дори неизбежна в онзи обществен стадий, през който машинната промишленост, капиталът и преобладаваща-та численост на работническата класа са основните параметри на тогаваш-ното историческо развитие.
• До средата на ХХ век социализмът се развиваше в съответствие с определящите процеси в световното развитие – втората и третата промиш-лена революция (откриването и утвърждаването на двигателя с вътрешно горене и въвеждането на електрическия двигател, електрификацията на света). Въпреки допуснатите грешки, увлечения и дори някои деформации като цяло Русия и източноевропейските страни бяха индустриализирани, механизирани и електрифицирани, създадена бе в тях мощна индустриална икономика, въведен бе производственият конвейер, внушителна научна и развойна база, колосален капацитет от промишлени специалисти, квали-фицирана работна сила и учени. Развитието на социализма, независимо от зигзагите, бе съзвучно с индустриалното развитие на света.
• През втората половина на ХХ век, когато се зароди и започна све-товният преход от индустриалната в слединдустриалната епоха, развитието на съветския и източноевропейския социализъм не навлезе навреме във фазата на реформи и модернизация, които да го адаптират към новата ин-формационна парадигма. Напредналите страни интензивно навлизаха в информационната епоха, ние останахме в старата, индустриалната. Съвет-ският съюз и източноевропейските страни исторически закъсняха в постин-дустриалната модернизация на своите общества, а когато я започнаха в лицето на „перестройката“, се провалиха. Това историческо закъснение и този исторически провал на информационната модернизация на социализ-ма е дълбинната причина за краха на социализма.
Нека разгледаме по-широко тези три макроисторически измерения на развитието на социализма.
• Зараждането на социализма, както вече отбелязахме, е в пълно съответствие с тогавашната епоха. Индустриалното производство е достиг-нало висока степен на развитие. Машините и машинните технологии са на-влезли във всички области. В структурата на индустриалното общество са се оформили като основни социални пластове (класи) буржоазията (класата на собствениците) и пролетариатът (класата на наемния труд). „Сините якички“ са най-голямата част от населението и работната сила. Експлоата-цията на работническата класа е безмилостна и е основен източник на за-богатяване на капиталистическата класа и на обедняването на пролетариа-та. Несправедливостта и потъпкването на свободата, правата и достойнс-твото на личността са достигнали непоносими мащаби и форми. Образова-нието и културата са недостъпни за голямата част от обществото. Капита-лът, парите купуват и продават всичко – стоки, вещи, души, любов, омраза, достойнство.
Самото капиталистическо индустриално общество създава условия за зараждане в определено време на своя антипод – социализма. От своя страна социализмът се развива не само като отрицание на капитализма, но и като негова позитивна социална алтернатива. Отначало като утопична ал-тернатива в лицето на социалистическите комуни на Роберт Оуен и в тео-риите на утопичния социализъм. От средата на ХІХ век – като цялостна на-учна теория в лицето на Марксовото учение. Появата на Маркс и Марксово-то учение е предпоставена, може да се каже генетично програмирана в природата и развитието на самия капитализъм.
Анализът, който прави Маркс на капиталистическото общество дотога-ва, особено в теорията за стойността, е блестящ. Няма и до днес друг тео-ретичен анализ, който би могъл да се сравни с „Капиталът“. Вярно е, че ня-кои от Марксовите прогнози за капиталистическото и социалистическото развитие не се потвърдиха, други остаряха, но това е валидно за всички учения от древността до днес, без нито едно изключение. Известни са и други имена на големи световни авторитети в изучаването на капиталисти-ческото общество – Макс Вебер, Карл Кауцки, Едуард Бернщайн, Владимир Ленин от по-старите, Шумпетер, Фернан Бродел, Имануел Уолърстейн, Да-ниел Бел, Карл Попър и др. от по-ново време. Всички те и една дълга фа-ланга от съвременни талантливи обществоведи са създали огромния масив от литература за индустриалното и капиталистическото развитие на света. Но Маркс си остава най-дълбокият изследовател на капитализма и индуст-риализма и един от най-големите обществени мислители на човечеството. Неговото име стои до имената на Коперник, Дарвин, Нютон, Айнщайн, Ва-вилов, които извършиха революция в човешкото мислене в съответните об-ласти и сложиха начало на нови епохи в развитието на техните науки.
Като идея и като обществено движение социализмът по това време се намира в своя начален етап в пълно съзвучие с индустриалната парадигма. Той не влиза в противоречие с нито една нейна основна характеристика. Развитието на производителните сили е според научния социализъм мото-рът на общественото развитие. Създаването на справедливи обществени (производствени) отношения е главната му историческа цел. Издигането на по-висока историческа степен на демократичната обществена уредба – не-гова непосредствена задача. Както се вижда, социализмът не е против ин-дустриализма, а е негова рожба и тласък за неговото развитие. Той е про-тив капитализма като използване на индустриалната парадигма за облаго-детелстване на малобройна част от обществото за сметка на огромното му мнозинство.
Още с появата си на историческата сцена социализмът не противостои на индустриализма като материална и технологическа основа на общество-то, а на капитализма като обществена уредба. Той не идва, за да отхвърли индустриализма, а за да изведе обществото отвъд капитализма. Неговите идеи и неговите цели са напълно осъществими в условията на индустриал-ното общество. Маркс предвиждаше победата на социализма в най-развитите капиталистически страни, т.е. там, където индустриализмът е създал необходимите условия за преход към по-прогресивна уредба на об-ществото.
• Въпросът е там, че историята пожела социализмът да победи не в страни с развито индустриално общество, а в слаборазвити страни. Казват, че това било грешка на историята. Едва ли. Историята не прави грешки. Тя е такава, каквато е. Кой е този, който определя кое е грешка и кое е правил-но в историята и как го прави, по какви критерии е грешка или не. В истори-ята няма условно наклонение. Тя се състои от реални събития, от състояли се и ставащи процеси, от протекли и протичащи епохи.
Такова реално историческо събитие бе победата на социализма в Ру-сия през 1917 г., в Източна Европа през 1945 г., в Китай през 1949 г., във Виетнам, Северна Корея, Куба.
Социализмът бе стартиран като реална обществена система в нераз-вити или слаборазвити промишлени страни. А също в неразвита или слабо-развита капиталистическа страна. Поради това трябваше паралелно да ре-шава и несоциалистически задачи. Една от най-важните измежду тях бе ин-дустриализацията на страните като икономическа база за решаване на со-циалните проблеми, но и като по-модерна за времето си парадигма на све-товното развитие. Без индустрия не можеше да се върви напред в нито ед-на област.
Фактите показват, че социализмът осъществи индустриализирането на Русия, източноевропейските и другите страни, в които победи. Друг е въп-росът, че в процеса на индустриализацията бяха допуснати и грешки, и се-риозно нарушаване на свободата и правата на човека. Тези въпроси също се нуждаят от правдив анализ и оценка. Но като цяло Русия се превърна за кратък исторически период във високо индустриализирана страна.
Още след революцията Ленин постави за решаване проблема за елек-трификацията на Русия. Известно е неговото определение за социализма като съветска власт плюс електрификация на страната. Този държавен курс беше в пълно съответствие с втората и третата промишлена революция. Това беше правилна историческа посока на развитие. Съветската държава изигра решаваща роля за изграждане на мощна добивна, машиностроител-на, електрическа, металургична, химическа и друга промишленост. Това беше исторически успех както за Русия, така и за социализма. Социализмът е немислим без индустриализма. Трябваше да бъде създадена икономиче-ската база на съветското общество, на неговото развитие и сигурност и тя беше създадена.
Разбира се, днес се вижда, че някои проблеми на самата индустриали-зация са могли да бъдат решени по-добре. Редица съвременни руски и за-падни автори, които се занимават с тази материя, посочват прекомерното развитие на тежката промишленост (т. нар. група А) за сметка на леката промишленост (т.нар. група Б), т.е. на стоките за широко потребление; кон-центрирането на модерните технологии предимно във военната промишле-ност и слабата им диверсификация в гражданското производство; изолира-нето на съветската икономика от световното стопанство и оттам отслабва-нето на нейната конкурентоспособност. Това са принципни дефекти на държавната индустриална политика на СССР и източноевропейските стра-ни, от които трябва да се извлекат съответните уроци.
Това, което по-специално ни интересува в тази глава, е дали развити-ето на социализма до Втората световна война съответства на парадигмал-ното развитие на света. Моят отговор е – да, то е съзвучно с индустриална-та парадигма на световното развитие. Докато светът се намираше в индус-триалната епоха, социализмът, с всичките си грешки и зигзаги, се развива-ше в правилна историческа посока. Неговата криза настъпи през втората половина на ХХ век, когато започна световният преход от индустриалната в информационната епоха.
• Опасният, разрушителният застой на социализма не е брежневски-ят, а историческият застой. Вярно е, че при управлението на Л. И. Брежнев, особено през последните му години, когато той беше вече възрастен и теж-ко болен, СССР започна да се задъхва – очерта се очевиден икономически и социален застой. Грешка на перестройката обаче беше да се виждат ост-рите проблеми на съветския модел на социализма предимно в границите на Брежневия застой. Този последният беше акутен израз на застоя на систе-мата.
На дневен ред – исторически и съвършено конкретен дневен ред, бе-ше излязъл проблемът за модернизиране на социализма. Това изискваше друга визия за историческата и конкретната ситуация, друга стратегия за решаване на ключовите проблеми, други исторически срокове, друг тип икономическа и социална политика. За съжаление управляващите партии и елити в Съветския съюз и Източна Европа не се оказаха в необходимата теоретическа и политическа кондиция, за да се заемат с този исторически нов дневен ред на социализма.
В какво се заключава кризата на социализма, погледната през призма-та на световния преход от индустриалната в информационната епоха?
Според мен кризата на социализма в Съветския съюз и в Източна Ев-ропа възникна на ниво макропроцеси, въпреки че бе предизвикана на ниво микропроцеси. Под макропроцеси разбирам неподготвеността на социа-лизма да посрещне настъпването на информационната епоха и предизви-кателствата на фундаменталните информационни трансформации: навли-зането на новата информационна технологична парадигма, мощното и бър-зо настъпление на компютрите и компютърните мрежи, създаването на све-товна комуникационна мрежа, интернет, глобализацията, промяната в ро-лята на националната държава, изострянето на проблема за идентичност-та. Под микропроцеси разбирам състоянието на конкретните вътрешни про-блеми и процеси, които протичат в различните области на обществото – икономика, темпове на растеж, жизнено равнище, политика, медии и така нататък.
Разбира се, че правилното развитие на вътрешните процеси поражда стабилност и просперитет, както и негативното им развитие поражда кризи и сътресения. Това е аксиома. Но тук става дума, че едното или другото протичане на тези процеси на свой ред зависи от посоката и развитието на макропроцесите. Смисълът на тезата, която развивам тук, е, че в основата на негативните тенденции, появили се в развитието на съветското общест-во през последните няколко десетилетия на ХХ век, стоеше разминаването между нашия социализъм и започналия преход от индустриалната в ин-формационната епоха.
Две бяха ключовите събития на ХХ век, които промениха света – Рус-ката социалистическа революция и Втората световна война. Две са ключо-вите събития в края на ХХ и началото на ХХІ век, които променят съвре-менността – крахът на социализма и световният преход в информационна-та епоха. Няма ги вече на историческата сцена свръхсилата СССР и източ-ноевропейските социалистически страни, двуполюсната световна система. Светът навлезе в нова фаза на всемирното историческо развитие – следин- дустриалната, информационната.
Днес ние не сме на прага или в началото, а сме в разгара на този све-товен преход. Ние наблюдаваме „ставането“ на един нов свят, все още не-завършен, неизграден напълно във всички области, но исторически нов и без никакво съмнение се нуждаем от ново разбиране за извършващите се радикални трансформации в него.
Всичко се променя, трансформира се в нещо ново: технологии, труд, творчество, икономически отношения, комуникации, структура на общество-то, разменни потоци между държавите и цивилизациите, международна по-литика. Процесите на тази всеобхватна трансформация не са линейни, а сложни и зигзаговидни. Раздялата с принципите и моделите на индустриал-ното развитие не е лесна, нито безоблачна и твърде малко прилича на до-сегашния исторически опит на човечеството.
Най-ускорено протичат трансформациите в производителните сили и в социалната морфология на обществото. В основата на индустриалната икономика са механичните машинни технологии и преработвателната про-мишленост. В основата на информационната – интелектуалните технологии и услугите. Социалната структура на индустриалния тип общества се харак-теризира с количествено преобладаване на работническата класа – 50–60% от заетите. В информационното общество решително преобладават заети-те в различните услуги – 70–80%, а работническата класа – 10–12%, при това вече е от съвършено нов тип.
Водещите съвременни теоретици са единодушни, че информационно-то общество е общество на знанието и информацията. А също така – че то ще обхване целия свят за разлика от индустриалното, което обхвана част от него.
Подчертавам! За разминаване на съветския и източноевропейския со-циализъм с тези нови исторически тенденции и трансформации става дума. Светът преминаваше в нова епоха на развитие, ние останахме в старата.
Появиха се тези, че съветският модел на социализма изобщо не се е развивал и дори не е подлежал на развитие. Даже бе предложено ново по-нятие за съветското общество като „индустриален статизъм“ (Кастелс). В него има определена истина, която схваща невключването му в световния преход от индустриалната в информационната епоха. Но мисля, че то не обхваща цялата истина за съветското общество и неговото развитие от 1917 до 1991 г., включително развитието му през втората половина на ХХ век.
Съветското общество имаше висока динамика на икономическо разви-тие в индустриалната епоха, защото беше в съзвучие с водещите световни тенденции и защото разполагаше с огромни материални и мобилизационни ресурси. И изпадна в криза, когато се размина с новите слединдустриални тенденции в развитието на съвременния свят. Именно така се обяснява пъ-тят, който измина съветското общество от статута на Русия като изостанала страна до превръщането й във втората след САЩ световна свръхсила. Именно така се обяснява фактът, че Съветският съюз изпрати първи в све-та човек в Космоса и предизвика специални програми на САЩ и Запада за неговото догонване в развитието на космическите технологии. И именно та-ка се обясняват кризисните явления в съветската икономика и общество, които започнаха да се проявяват все по-остро от средата на 70-те години насам.
Китайският опит в модернизирането на социалистическото общество и постигнатото „китайско икономическо чудо“ поставят под сериозно научно съмнение тезата за системната неспособност на социализма да се приспо-соби към всеобхватните трансформации в информационната епоха. Опитът да се излезе от това съмнение, като се обяви социализмът с китайска спе-цифика за капитализъм, има чисто спекулативен характер и не заслужава сериозно теоретическо внимание. Нашата идеология плати навремето дос-та висока цена за преименуването на явленията, които не можеше да обяс-ни, и няма защо да се връщаме към тази методология.
Съветският и източноевропейският социализъм претърпя крах, защото не се оказа способен да отговори на новите предизвикателства на инфор-мационната епоха. Формулата на Тойнби „предизвикателство – отклик“ като път и механизъм за оцеляване и растеж на цивилизациите получи ново и трудно оспоримо доказателство. Съветският съюз не отговори на слединду-стриалните предизвикателства и рухна. Китай им отговори успешно и кита-йското икономическо чудо е пред очите на света.
Въпросът е: защо не успя да отговори на информационните предизви-кателства съветският модел на социализма?
Бих посочил четири основни причини за това.
На първо място – отсъствието на необходимия в такива исторически вододели пасионарен интелектуален и управленски капацитет в партията, стояща начело на държавата и обществото, и особено отсъствието на па-сионарна ръководна историческа личност начело на държавата. Липсата на такъв творчески капацитет от исторически мащаб се прояви и по времето на Брежнев, и по времето на Горбачов. Аз споделям мнението, че застоят в икономическото развитие на СССР през 70-те и 80-те години се корени не толкова в управлението на Брежнев, колкото в неспособността на съветска-та система да се адаптира към настъпващата информационна революция и да я превърне в основен двигател на своето развитие, както това направи капитализмът през същия този период. Но Брежневото управление и сами-ят той не бяха в състояние да модернизират системата, за да откликне тя успешно на новите предизвикателства. През този период се поставяше на конгресите на КПСС проблемът за научно-техническата революция (НТР) като основа на развитието, но не се пристъпи към реформиране на систе-мата, за да се създадат условия за реализация на тази правилна постанов-ка. Старата система не беше в състояние да реагира адекватно на новите предизвикателства, нова система нямаше, нито се предприемаха стъпки за коренното реформиране на изчерпаната исторически индустриална систе-ма. Така застоят на системата пораждаше икономическия застой на Бреж-невото управление, Брежневият застой задълбочаваше кризата на систе-мата.
За съжаление Горбачов не успя да реформира, камо ли да модернизи-ра съветската система. Той е представител на следвоенното съветско по-коление, беше получил високо образование, изминал беше всички стъпала на системата от низините на политическата йерархия до Политбюро, въз-глави КПСС и съветската държава в най-хубавата си политическа възраст (55 години) и което е най-важно – съзнаваше необходимостта от реформи-рането на съветската система. Именно затова започна през 1985 г. перест-ройката. Вътрешната и международната му подкрепа – говоря не толкова за подкрепата на западните правителства, а за подкрепата на хората, на на-родите, на сродните партии – бяха в началото на перестройката невероятно големи, стигащи до еуфория. По света се разрази „горбимания“.
Но надеждите и горбиманията започнаха силно да намаляват, когато и вътре, и навън се видя, че перестройката започва все повече и повече да буксува, а от определен момент да затъва в хаос и забележимо влошаване както в икономиката, така и в жизненото равнище. За да се стигне през 1991 г. до пълен провал на перестройката и до разпадането на Съветския съюз. Няма да анализирам тук причините за този грандиозен провал, който заби последния пирон в ковчега на съветския социализъм и съветската държава. Това съм направил във втория том на трилогията (виж „Световни-ят и българският преход“, с. 91–130).
Тук бих искал да подчертая, че след Втората световна война, особено от 60-те години на ХХ век насам, все по-ясно се очертаваше на историчес-кия хоризонт проблемът за модернизацията на социализма, а от 70-те го-дини – за слединдустриалната му модернизация. Но през този период нито в СССР, нито в другите източноевропейски социалистически страни, с из-ключение на Чехословакия (1968 г.), не се появиха сили и исторически лич-ности, които да реализират тази историческа необходимост. Това не може-ха да направят нито Маленков, нито Хрушчов, нито Брежнев, нито Горба-чов.
Съветският социализъм не успя да излъчи своя исторически реформа-тор. От личностите, които съм имал възможност да наблюдавам по върхо-вете на тази велика държава през един немалък период от време, имаше само една личност, която притежаваше необходимия пасионарен потенци-ал от интелектуални, волеви, политически и биографични качества, които можеха да го направят историческия реформатор на съветския социализъм. Това бе Юри Владимирович Андропов. Такъв, какъвто стана Дън Сяопин за китайския социализъм. Но за нещастие Андропов късно възглави (вероятно неслучайно) ръководството на КПСС и СССР, а когато ги възглави, бързо се разболя и след една година почина.
Така или иначе, ролята на историческата личност, в по-широк смисъл – на творческия, пасионарния капацитет на системата, не може да бъде за-менена с нищо в развитието на човешкото общество. Обществените систе-ми се създават от хората, управляват се от хора и могат да се реформират или да не се реформират от обществени сили и от исторически личности. Когато ги няма – системите угасват и загиват. Пантеонът на историята е пълен с цветущи в миналото си цивилизации, които са претърпели гибел, когато не са могли да отговорят адекватно и успешно на изправилите се пред тях нови предизвикателства.
На второ място – съветският социализъм не можа да извърши ин-формационните си макротрансформации, защото неговата икономическа система нямаше вътрешни стимули и механизми, които да осигуряват пос-тоянното й технологично развитие. Това беше силно инерционна система поради командно-административния си характер, поради липсата на пазар и свързаност със световната пазарна икономика, поради отсъствието на пряк конкурентен натиск. При индустриализацията тези дефекти се компен-сираха в определена степен от големия мобилизационен ресурс на центра-лизираното държавно и икономическо управление. Но когато информаци-онната технологическа революция предизвика акселерация в бързината на иновациите, забавянето в сравнение с напредналите страни рязко се уве-личи. През 80-те и 90-те години това изоставане спрямо САЩ Япония над-минаваше 20 години в усъвършенстването на компютрите и компютърните мрежи.
Всеизвестна е заканата на Хрушчов през 1961 г., че към 1980 г. Съвет-ският съюз ще надмине САЩ в производството на основните промишлени производства и ще започне да изгражда комунистическото общество. Това изявление, което се превърна в програмна постановка и цел, беше пример не толкова за необосновано разбиране на историческото време, необходи-мо за изграждане на комунистическо общество, колкото за фундаментално разминаване с новите технологични тенденции в развитието на света. Све-тът стоеше пред прага на прехода в постиндустриалната епоха, а Хрушчов продължаваше да измерва развитието с индустриални мерки и критерии.
Иронията на историята се състои в това, че към 1980 г. СССР действи-телно излезе пред САЩ в производството на стомана с 80%, 78% повече цимент, 55% повече торове, два пъти повече чугун, пет пъти повече тракто-ри . „Проблемът е там – пише Кастелс, – че в същото време световната производствена система се беше насочила твърдо към електрониката и специалните химикали и се беше надвесила към биологическата революция – все области, в които Съветският съюз устойчиво изоставаше. Според вси-чки пресмятания и индикатори Съветският съюз пропускаше революцията в информационните технологии, в която светът навлизаше в средата на се-демдесетте години.“
Социалистическите предприятия живееха и се развиваха в една затво-рена икономическа система, изолирана от напредналите световни икономи-ки. Те не се конкурираха с тях, а вътре в своята затворена система. Като прибавим към това монополизма, абсолютизирането на плана и бюрокра-тизма на държавното управление, забавянето на информационното й тран-сформиране става лесно обяснимо. Неслучайно китайската модернизация започна с въвеждане на пазарна икономика и с „отворени врати“ към свето-вната икономика.
Странно е, че перестройката не обърна внимание на тази фундамен-тална разлика с китайската модернизация. И не се насочи към създаване на съветска информационна икономика, а се занимаваше с едни или други ас-пекти на досегашната си индустриална икономика. Вместо да формира стратегия и политика за нова, постиндустриална икономическа система и да започне последователното им реализиране, тя спря до идеята за „500-те дни“. Тук е една от най-дълбинните причини за провала на перестройката. Съветският съюз разполагаше с всичко необходимо за включване в светов-ния преход – с научен потенциал на световно ниво, с необятни запаси от суровини, с огромни енергийни източници, с развита индустриална база, с големи постижения в образованието. Но не разполагаше с най-важното за онзи период – реални слединдустриални трансформации, реален преход към новата епоха.
Не наличните икономически фактори, а изчерпаната икономическа си-стема забави постиндустриалното развитие на Съветския съюз и Източна Европа. Тя се нуждаеше от коренна модернизация, но такава не бе извър-шена и между технологическото развитие на социализма и на напредналия свят се образува пропаст. В тази именно пропаст се сгромоляса съветският социалистически модел през 1991 година.
На трето място, в отговор на въпроса „Защо социализмът не успя да отговори на информационните предизвикателства?“ – бих поставил полити-ческите интереси на управляващите елити и идеологическата закостеня-лост на комунистическите партии. Политическият и идеологическият дис-курс при анализа на горния въпрос има ключово значение. За да обясня ка-кво имам предвид, ще се позова на отношението към теорията на Д. Бел за постиндустриалното общество.
Тази теория се появи в средата на 70-те години и предизвика рязко от-рицателно отношение сред голяма част от официалните съветски идеоло-зи. Ако отстраним дежурните идеологически обвинения и епитети, ще ви-дим, че в основата на това отрицателно отношение стоят две неща. От ед-на страна, отчайващата закостенялост на идеологическото мислене в онова време, което остана сляпо и глухо за настъпващите дълбоки промени в съ-временното историческо развитие на света и поради това отхвърляше вси-чко, което не съответстваше на ортодоксалните му представи, много от кои-то бяха безнадеждно остарели. От друга страна, теорията на Д. Бел доказ-ваше, че постиндустриалното общество има нова социална структура, в ко-ято работническата класа, „сините якички“ заемат 10–12%, за разлика от класата на професионалистите, „белите якички“, включваща 70 дори 80% от заетите. Това налагаше принципни теоретически корекции в основните то-гавашни постулати и реални промени в ролята на управляващите комунис-тически партии, в ролята на политическия елит, на партийния и държавния апарат. Интересите на управляващия апарат бяха застрашени.
Формирането на нови теоретически постановки и политически принци-пи бе едно от основните предизвикателства на настъпващата информаци-онна епоха. Закостенялата социалистическа идеология и застрашените ин-тереси на политическия елит спираха обновлението на теорията и полити-ката на социализма в съзвучие с новата епоха. Така се получи сблъсъкът не само на икономиката, а и на идеологията и политиката с новите процеси и реалности.
Идеологическият и политическият фактор играха централна роля в разминаването на съветския и източноевропейския социализъм с предизви-кателствата на информационната революция. Те не могат да омаловажат или да бъдат алиби за също така централната роля на икономическия фак-тор, но във всеки случай не са по-слаби от него.
* * *
От всичко това следва, че социализмът има бъдеще, ако намери ус-пешен отговор на предизвикателствата на настъпилата нова информацион-на епоха и ако се модернизира в съответствие с нейните основни характе-ристики. И няма историческа перспектива, ако не се модернизира. Това е главният урок от краха на съветския модел на социализма.
В следващата, четвърта част на този том, ще се опитам да обобщя оп-ределящите черти на информационния тип общество, така както те се очертават в съвременната напреднала фаза на неговото развитие.
