ЧОВЕШКАТА ДУША В ЕДНИЦИ И НУЛИ

0
192

Конкурсът за студентски стипендии “Ново поколение” се организира за седма поредна година от ВС на БСП. Участие взеха 38 студенти от всички ВУЗ-ове в страната с различни специалности. Участниците писаха есе, избирайки една от седемте теми:

– Европейското бъдеще на България – очаквания и реалност!;
– Еврото – утрешните ни пари?;
– Защо гласуват/не гласуват младите?;
– Справедливостта – претенции и реалност;
– Интернет – свобода или надзор?;
– Човешката душа в единици и нули! – най-предпочетената тема;
– Общуване в единици и нули.

Прави впечатление, че тази година има значителен брой участници от технически специалности, което показва, че конкурсът, макар и от хуманитарен характер, е добил популярност и сред студенти, развиващи се в други сфери на научното познание. Участие взеха студенти от СУ”Св. Климент Охридски”, ПУ”Паисий Хилендарски”, ЮЗУ”Неофит Рилски”, ШУ”Епископ Константин Преславски”, Варненски университет ”Черноризец Храбър”, УНСС, Технически университет – София.

За учебната 2006 – 2007 г. журито присъди 6 стипендии “Ново поколение”, една стипендия съвместно с в. ”Дума”, на името на Стефан Продев, и една поощрителна еднократна награда в размер на 100 лева.

Председателят на ВС на БСП Сергей Станишев връчи наградите на студентите, отличени с най-добри есета: Боряна Гошева, Росен Цветков, Ваня Георгиева, Таня Мандаджиева, Боряна Георгиева и Мария Мандева.

Наградата на името на Стефан Продев за студент, обучаващ се в специалността „Журналистика и масови комуникации” бе спечелена от Виктория Тодорова и връчена от журналистката Велислава Дърева .Поощрителна награда получи Георги Щерев. На всички участници в конкурса бяха връчени благодарствени адреси.

Боряна Иванова Гошева е студентка по право, ІІІ курс в СУ „Св. Климент Охридски“. Сред наградените в ученическо състезание за стихотворение в началното училище, по-късно в прогимназията е отличена в конкурса на в. „Труд“ с тема „Аз съм“. Сред наградените е с есе срещу тютюнопушенето в девети клас, по инициатива на Столична община. В десети клас печели конкурс за есе-реферат на немски език на политико-екологична тема, като наградата е участие в двуседмичен семинар в Германия. Мотото й е: „Anima Sana in Cоrpоrе Sан“ („Здрав дух в здраво тяло“).

Навлизането на модерните технологии във всички сфери от нашата реалност превръща света във все по-компактна и взаимосвързана общност. Но не е ли тази привидна близост измамлива? Като че ли невидимата верига от единици и нули разделя човек от човек със сила и категоричност по-голяма от тази на Китайската стена и неизбродимия за предшествениците ни океан.

Данни на световна организация сочат, че от 1995 г. до 2006 г. броят на Интернет-сайтовете е нараснал от 18 000 на 100 милиона (едно наистина трудно число, добре че си имаме единици и нули, така поне графично ще го изобразим и възприемем лесно). Сто милиона уебсайта, съдържащи информация относно поредния световен форум, съдбата на някой сериен убиец, съвети за най-модните тенденции в къщичките за хамстери или просто безобидна игра за подрастващите и така до безкрайност или поне до сто милиона. Скоро може би всеки от нас ще има поне по един собствен уебсайт, в който с картинки, вицове и някой и друг цитат или „гениално“ творческо стихче ще изразява своето собствено аз и един човек, един живот, една Вселена, ще се усмихва зад LCD монитор като проста проекция от единици и нули… Но дали ще усещаме парфюма на лицето срещу нас, с което може би си „чатим“ в хипнотичен транс, ще можем ли да усетим лекия трепет в гласа, блясъка в погледа или когато несъзнателно протегнем ръка ще срещнем само един течен кристал-монитор шарен и примамлив, но студен и безчувствен…

Нека си спомним „415 по Фаренхайт“, да препрочетем „1984“ на Оруел и може би ще осъзнаем какво става с човешката душа, когато я затворим между единици и нули. Изгорените като престъпни вещи книги и огромните видеостени в хола, които заместват семейството и естественото човешко общуване или зловещите „телеекрани“, през които Големият брат зорко наблюдава – това са футуристични светове, в които всеки различен, всеки запазил душата си, се превръща в мишена, обявен е за луд, поставен извън т.нар. общество и рано или късно бива унищожен…

Все по-често се питам дали разказаното в тези книги все още е в сферата на фантастиката, или се превръща в реалност като света, описан от Жул Верн и „странните“ изобретения на Да Винчи. Може би вчерашната фантастика е днешният реализъм.

Информационните технологии затварят душата някак двустранно – като две приближаващи се стени, готови да я смачкат. От една страна, е нарастващият контрол върху поведението на хората, а от друга, погубването на душата – приспиването на сетивата, обедняването на духа и нуждата от емоционална и личностна реализация.

Не е тайна, че общуването по Интернет се следи непрекъснато, вече е възможно (при нужда, разбира се) да се подслуша всеки един разговор чрез сателит. Скенери преглеждат личните ни вещи по летища и институции, сякаш вече няма нищо лично – камери ни следят от всеки ъгъл, банкова сграда, стават волни или неволни свидетели на покупките ни в супермаркета. В „развитите“ страни се обсъждат и реализират проекти за разпознаване по данните на ретината и имплантиране в тялото на своеобразни дебитни карти… Всъщност една приятелка се беше запознала с момче-жиголо, което било татуирало баркод на ръката си. Тогава ми се стори обидно за човека да бъде третиран като стока, но сега разбирам този своеобразен протест. Нима всички ние си нямаме цена – не работим ли за пари, не продаваме ли времето си, здравето, мечтите за тези ужасни знаци с много нули, от които, ако отстраним първия числов знак, ще разкрием истината – остават само нули, нищо незначещи, нищо необещаващи.

Да – човешката душа за мен е нещо много повече от числов израз, независимо че учените й определят 21 грама?!… Понякога се питам, модерен млад човек ли съм? Защо ли, защото се опитвам да стоя колкото мога по-далеч от екраните, да търся неконвенционалното различно и истинско – доколкото то все още съществува. Това, че предпочитам театъра пред киното, изложбите пред анимацията, един истински чувствен танц в дискотека (или не – по-добре пианобар – там и музиката е на живо), една целувка и нежно докосване пред твърдите студени клавиши на РС-то, прави ли ме толкова различна, ще бъда ли някой ден извън „новото“ общество и ще изчезна ли заедно със света, който обичам.

Надявам се и вярвам, че няма. Докато все още усещам вкуса на сладкото, без да мисля за калориите, не като американците, подчинили мирозданието си на nutrition (науката за храненето), но дебелеещи все повече, докато разговарям с хората просто за удоволствие, докато чувствам морето да се разлива във вените, аз ще знам и вярвам, че съм човек, а не сбор от единици и нули.

Скоро бях в Турция и там срещнах истински хора. Английският на някои от тях не беше блестящ, някои не бяха посещавали училище, но в очите им имаше светлина и дружелюбие. Далеч от хайтеха, ноу-хау и т.н. имаше обслужване, за което ние в България може все още само да мечтаем. В Турция дори в дискотеките има портрети на Ататюрк, а паметникът му е светиня. Когато ме попитаха кой е българският национален лидер, неловко замълчах. В главата ми спонтанно изплуваха имената на Левски и на Тодор Живков. Но всъщност в най-новата ни история, носеща отпечатък на конфронтация и озлобление, няма лидер, признат от всички, т.е от нацията, паметниците изчезнаха с прахта от барута или в пламъците на огъня…

Май се поотклоних от темата, но идеята ми беше, че Турция – страна не водеща в технологично отношение, има народ единен и готов да обича с детска искреност – един лидер, един идеал, а народи технически напреднали като американците не се интересуват и не познават своите лидери. Те обичат единствено the Boss, и то онзи бос, който им плаща по-висока годишна заплата.

Потокът от информация не ни дава, а ни отнема, отнема най-вече желанието да мислим и способността да чувстваме.

Нека бъдем модерни хора, граждани и европейци, но никога да не забравяме, че технологиите са не за да им служим, а те да служат на нас!

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук