Българска редакция: Божана Алиахмед
Съвременната арабска нация е древен исторически цивилизационен плод. Тя се отличава с расов, културен и духовен плурализъм в един национален, цивилизационен тигел , както и с готовността за отвореност към различните световни цивилизации и култури на Изтока и на Запада, а и за творческото взаимодействие с тях в интерес на цялото човечество.
С тази свойствена особеност арабската нация – с всички свои етнически, национални и религиозни притоци и съставни части – се натоварва, през своята дълга история, с двойнствена роля. Първо, като истинска (цивилизационно и духовно) майка на древния свят; а впоследствие като оригинален цивилизационен фар и като мост на равновесно взаимодействие между Азия, Африка и Европа. И второ, като главна крепост срещу всички нечовешки и нецивилизационни инвазии от Запада или от Изтока.
Нагърбвайки се с тази мисионерска роля, арабската нация за хиляди години пази линията на равновесно цивилизационно развитие на целия свят – нещо, което е позволявало на всеки народ да притежава свое самостоятелно развитие, със собствени национални възможности, в рамките на свободното цивилизационно взаимодействие с „другия”.
От времето на финикийците древните араби са общували с древните гърци и други развити европейски народи, като са дали на световната цивилизация наука и знание в интерес на благото на човека и неговото по-добро бъдеще.
Въз основа на тази автентична и древна цивилизационна база арабският изток е успял бързо да неутрализира враждебния характер на войните на Александър Велики и гръцките „завоеватели”, и да влезе с тях в един взаимодействащ процес. От това взаимодействие е възникнала елинската цивилизация, простираща се между Константинопол, Балканите, Месопотамия, Финикия и долината на река Нил, която все още има силен отпечатък върху цялата човешка история. Този период е увенчан с възникване на двете арабски религии: християнство и ислям, а впоследствие и арабско-ислямската цивилизация. Историческите изследвания доказват, че не само ислямът, но и християнската религия е „сирийска религия”, и че „светото семейство” е било „арамeйско – сирийско” семейство, и Исус Христос е говорел и проповядвал на „арамeйски – сирийски” език (църковният историк свещеникът Бутрос Дау, “Езикът на Исус е арамейският”, статия на електронния арамейски-арабски сайт Freesuryoyo). Големият ливански историк Филип Хитти казва, че „с тази религия сирийската цивилизация е дала своето трето изключително постижение (наред с откриването на азбуката и Атлантическия океан), което е най-великото от нейните постижения за напредъка на света.” (Philip Hitti, History of Syria, 1951, Macmillan Company, New York). Подобно мнение споделят и много други западни и източни учени начело с големия английски историк Арнолд Тойнби, който казва: „Гърците си носят вакханалиите… египтяните донасят култа към Изис, Озирис… сирийците – християнството” (вж Арнолд Тойнби, Изследване на историята, том I, с. 157-158, изд. Захарий Стоянов, София, 2001 г.). Този цивилизационен процес е започнал да се изопачава и разпада само под въздействието на колониалистическите тенденции на Западна Европа.
Съществува един мит за финикиеца Кадим, който научил гърците на азбуката (Филип Хитти, Историята на Сирия, Ливан и Палестина, арабското издание, с.117-118), и за неговата сестра Европа, за която господарят на гръцките богове Зевс се оженил. Европа дала своето име на Стария континент, а този мит показва дълбочината на цивилизационното арабско-европейско взаимоотношение от древни времена.
Благодарение на това взаимодействие са положени основите за изграждане на световната цивилизация върху морални устои, които извеждат на преден план човешката идейна и духовна формация, и които са подобрили репутацията на човека и човешката мисъл, против експлоататорската визия, която не отдава необходимото значение на толерантността и общуването между нациите, за продължителността и развитието на човешката цивилизация.
Падането на двата близнака на световната цивилизация, Константинопол и Андалус (арабска Испания), и след това падането на арабската държава под отоманската окупация, която изопачава толерантния ислям, и позволява т.нар. чуждестранни концесии на западните монополисти, са довели арабската нация до загуба на световноисторическата й роля. Това довежда до дебалансиране на целия световен цивилизационен баланс, в интерес на доминиращото малцинство, за сметка на болшинството от народите на света. И така възтържествувала епохата на пиратството.
„Пътят на коприната” се превръща в пътя на мизерията. Великият изток, лоното на великите цивилизации и процъфтяващият Балкански регион се е превърнал в ограбени, изостанали и безплодни земи.
Оттогава съществува голямата историческа битка, която арабската нация води срещу световните сили на доминация и деспотизъм. Видно е, че съдбата на целия свят зависи именно от тази битка в качеството й на централното звено на стремежа на всички народи за развитие на собствена цивилизационна идентичност, за творческото съучастие в обогатяване на всеобщата човешка цивилизация.
Няма съмнение, че най-важният аспект на тази битка е културният, защото доминиращите световните сили най-много се опасяват от активизиране на ролята на арабската култура и нейното творческо човешко взаимодействие с културите на всички други народи – напреднали, както и бедни, неоправдани – с цел възстановяване на цивилизационния баланс на света.
Още с началото на новия арабски подем в края на XIX и началото на XX век световните сили, враждебни на човешката същност на цивилизацията, се изправят против този подем, разбирайки каква опасност представлява за тях възможността арабите да възвърнат своята световна мисионерска роля.
В наши дни и при новата революция в науките, информацията и всеобщото човешко самосъзнание, в резултат на които светът се превръща в едно „вселенско село”, доминиращите сили се стремят да дадат нечовешко съдържание на глобализацията, което унищожава истинското световно цивилизационно взаимодействие и превръща болшинството от страни, народи и нации във васални и подчинени периферии, с чийто живот и съдбини се разполага едно малцинство от световни монополисти, скрити зад Атлантическия океан.
В отчаяните си опити да наложат монополистическа формула на глобализацията господстващите световни сили си поставят за цел да заличат и изопачат арабското културно лице, както и особената историческа роля на арабско-ислямската цивилизация. Те мобилизират цели армии от „интелектуалци”, харчат стотици милиарди долари на антиарабския „културен” фронт. Откровено пропагандират „сблъсъка на цивилизациите” и се стараят да обърнат истината, представяйки арабите и мюсюлманите като убийци, терористи, деспоти, реакционни и развратни и т.н., с цел установяване на враждебна стена между тях и останалите народи.
Но каквато и сила да стои зад демагогската по вид, расистка по същество, монополистическа информация, то думата на правото, правотата и свободата е по-силна.
На искрените арабски деятели не им липсва вяра в справедливостта на тяхната кауза. Ако те осъзнаят значимостта на информацията и културата и обединят своите възможности и усилия, те са способни достойно да се справят с мисионерската роля, завещана исторически на арабската нация, за успеха на която са налице необходимите предпоставки:
– цивилизационността и световното значение на арабската кауза;
– историческите отношения и взаимното състрадание между арабите и болшинството от народите на света;
– геоисторическото местоположение на арабската държава (средищно) и притежанието на неограничени природни богатства и възможности;
– духовната корелация с около милиард и половина мюсюлмани по света;
– специфичната роля на арабските християни като мост на световното цивилизационно взаимоотношение и взаимодействие;
– и не на последно място присъствието на десетки милиони араби по всички краища на света и тяхното творческо взаимодействие с всички роднини.
Средновековната мракобесна ретракция
След епохата на древната източна цивилизация-майка се появява гръцко-елинско-римската цивилизация, по време на която възникват християнството и ислямът, и която е белязана с появата на арабско-ислямската цивилизация, като междинно звено между гръцката цивилизация и съвременния цивилизационен европейски подем (ренесанса).
Средновековието е настъпило не като допълнителен епохален период в цивилизационното пътешествие на света, а като мракобесна антицивилизационна ретракция, която открива своето начало с разпъването на Исус Христос и с всичко, което символизира този процес, от стремежа на експлоататорско-колонизаторските сили на злото да господстват върху човешкия род.
От средновековната мракобесна ретракция са произлезли „черни” резултати:
а) Кристализацията на западноевропейската колонизаторско-расистка тенденция, която е използвала християнската религия на почвата на нарастване на първите семена на дивия капитализъм и „златната треска” в недрата на старата патриархална феодална система. Оттук тръгва първата „кръстоносна” вълна, ударила Константинопол и арабските страни от запад, превръщайки кръста от символ на любовта и саможертвата за човечеството в символ на ненавист и поробване, и то около хиляда години преди появата на свастиката на Хитлер.
б) Появата на „ислямския раков тумор” е в лицето на отоманската колонизаторска тенденция, която се ражда от традициите на турския военен феодализъм, който няма никакво друго преимущество освен убийствата, разбойничеството и ограбването, и то при възникване на колонизаторството в Западна Европа, което враждува с източнохристиянския и арабско-ислямския свят. Отоманският „тумор” е съдействал за вътрешното разрушаване на арабско-ислямската цивилизация, за атакуване на Константинопол и арабските страни от „изток”, за превръщане на исляма от народно освободително явление в колонизаторско деспотично явление. В пълна хармония със западноевропейското „кръстоноство” то се насочва срещу източните християнски народи, включително и българския, и срещу самите ислямски народи начело с арабския.
в) Унищожаването на източнохристиянския цивилизационен фар – Константинопол, и неговото превръщане в отоманска мракобесна база за колонизиране на Балканите и арабските страни.
г) Стартиране на втората „кръстоносна” вълна, която унищожи арабско-ислямския цивилизационен фар в Андалус (арабската Испания), откри пътя за стартиране на дивата капиталистическа система с най-грозните й колонизаторски и империалистически форми, превърна Западна Европа (и впоследствие Америка) в стартова база за колонизиране на света на изток и на запад.
д) Изгонването на арабите (иронично наричани „маври”, а днешна република Мавритания носи това странно наименование) от Испания и заедно с тях арабските евреи „сафардим” – по-голяма част от тях са се върнали в арабския Магреб, а други са емигрирали в Европа (Западна, Средна и Източна, включително и България). За откриване на „маврийски” произход на онази част от арабите (включително и евреи), „покръствани” в Испания, се появила Инквизицията (и заедно с нея „кладата”), чието име станало символ на средновековното мракобесие.
е) Възникване на треската за колонизаторски „откривателски” походи за колонизиране на изтока, като например походите на колонизаторските пирати на Магелан около Африка и Азия, и на Колумб за откриване на „западен път” към Индия.
ж) „Откриването” на Америка, изхождайки от капиталистически-колонизаторски и расистки стимули, унищожаването на нейните коренни жители, лова на свободните хора (африканските негри) и тяхното продаване като добитък, превозването им с милиони, за да работят като роби при строителството на „рая на капитализма”, наричан „новия свят”, без да бъдат лишени, разбира се, от благословията и молитвите на западната „християнска” църква. Ако вземем само северната част от Американския континент, можем да кажем, че възходящият тогава империализъм има „образцов” успех при установяване на нова политическа структура (държава) за сметка на древните жители, на основата на пълна заселническа колонизация. И въпреки всички трескави усилия, последното от които е опитът за поставяне на Израел на мястото на историческа Палестина, империализмът не успява да повтори изтребителния „американски модел” в Африка и Азия. Кръвта на индианците и негрите, десетките милиони жертви продължават да тежат на съвестта на всички свободни и честни хора в света. Този „смъртоносен исторически грях” трябва да бъде поправен. Иначе цялото човечество скъпо ще плати цената на заселническата колонизация, наречена САЩ, най-грозният продукт на средновековното мракобесие. Ясно е, че съществуването на тази чисто колонизаторска държава, днес представлява пълен антипод на цялото човешко свободно съществуване, заплашваща с робство хората и с пълно унищожаване живота на Земното кълбо.
з) Съществуването на „раковия тумор”, който представлява финансовата лихварска еврейска върхушка, с всичките й експлоататорски и расистки тенденции, враждебни на цялото човечество. Той е възникнал в резултат на съюза между финансовата лихварска юдео-еврейска (сафардим) върхушка (идваща от Испания) и еврейско-хазарската (ашкеназ) (идваща от крайбрежието на Каспийско море). Този съюз се установява на фиктивната „духовна” база – базата на „религиозното братство”; и на реалната материална база – базата на капиталистическата колонизаторско-расистка тенденция, изостряща се в средновековна Европа. В последно време този монополистически колонизаторско-расистки „тумор” е възродил т.нар. политически ционизъм, чиято последна и най-чудовищна изява на отмиращите форми на расизма и традиционния колониализъм наблюдаваме в Израел .
Забележителната роля на България и арабско-българските отношения
Въпреки всички недостатъци на средновековната мракобесна ретракция, в историята на българския народ срещаме знаци, напълно противоположни на тази ретракция:
Сегашна България е малка източноевропейска страна, с население по-малко от 8 млн. души. Но с местонахождението си, с националната и религиозната си принадлежност, демографска структура, старата й и нова история, тя притежава цивилизационно значение, по-съществено от политическия, географския и демографския й обем.
По-голямата част от българския народ е със славянски произход и изповядва православна (източнохристиянска) религия. С това си качество България исторически е била и си остава в тясно цивилизационно и духовно – религиозно отношение с други славянски народи (като руснаците, украинците и др.) и с не-славянските православни християни (като гърците и арменците), и с източните християни изобщо, особено с арабските християни.
Богатите археологически находки в Тракия и други български области и историческите записки откриват тесните културни, религиозни, политически и икономически отношения между древните българи, гърци и араби в Месопотамия, Финикия и долината на Нил. Доказателства се откриват и в забележителната книга „Записките на Ибн Фадлан” – на младия и смел арабски пътешественик и учен Ахмед Ибн Фадлан, който посетил българите на Волга и други народи на север през 921 г. начело на голяма експедиция. Пътуването е в отговор на писмо от българския хан Алмуш Ялтивар към абасидския халиф Ал-Муктадир Биллах, в което поискал помощ за религиозно просвещение и подкрепа срещу враждебното юдейско хазарско кралство. Експедицията на Ибн Фадлан наброявала 5000 духовници, учители, майстори и занаятчии.
Необходимо е да се спрем на някои изтъкнати моменти, които хвърлят светлина върху забележителната цивилизационна българска роля и древните арабско-български отношения:
– „Духовната” (религиозна) история на древните българи наподобява религиозната история на жителите на Месопотамия. В някои епохи религията на древните българи е базирана върху ранна форма на зороастризъм, който бил разпространената религия в Месопотамия и Иран, и намира и днес историческо продължение в язидийската религия, изповядвана досега от част от кюрдския народ в Сирия и Ирак.
– В езика на древните българи, още запазен в историческите находки, има много думи от шумерски и акадски (иракски) произход.
– В следващ исторически период древните българи са приемали ислямската религия като свободен избор, преди да стигне до тях арабско-ислямското нашествие. Привлича вниманието и фактът, че древните българи са приели ислямската религия преди турците. Но след това се отказали от ислямската религия, след като турците я приели (българите на Волга са били в конфликт с юдеите-хазари и езичните турци. Когато турският военен феодализъм приема исляма през X век не за верски, а за користни цели, древните българи се отказали от исляма и приели християнството като продължение на конфликта с враждебните хазари и турци). Накрая българите приели друга религия, също така от арабски (сирийско-палестински) произход, в лицето на християнската религия.
– Забележително е, че Ахмед Ибн Фадлан, в своята записка за историческа експедиция до древните българи на Волга и северните народи, нарича руснаците „руус” (на арабски), а древните българи – „сакаалиба” (по древния класически арабски термин „сакаалиба”- славяни), въпреки че руснаците са най-големият славянски народ. Може би това показва, че „славянското” наименование „сакаалиба” е цивилизационно описание, а не „национално-расово” описание; и че то също показва, че руснаците и другите славянски народи са взели „славянското” наименование от древните българи, а не обратното; и че древните българи са носили две наименования: българи и славяни; и че след като „славянското” наименование е било обобщено за другите цивилизационно „славянизирани” народи, българите са запазили своето собствено „българско” наименование. Този вероятен извод има превес, по наше мнение, защото изхожда от факта, че древните българи са били в онзи период по-напреднали цивилизационно от руснаците и другите народи по на север. Това се потвърждава и от факта, че българите са тези, които са разпространили славянската азбука (кирилицата) при руснаците и останалите славянски народи.
– Когато българската държава начело с Борис I – Михаил, е приела християнската религия в средата на IX век, е имало голяма борба между Папството в Рим и вселенския патриархат във византийския Константинопол за привличане на българите. Историческите българо-източни отношения са играли основна роля в българския избор за присъединение към Константинопол и елинската цивилизация – нещо, което по-нататък намира своето отражение в разкола на църквата на „източна” и „западна” през XI век, и изборът на България да принадлежи към „източното” православно християнство, въпреки че св. Кирил е бил погребан в Рим и канонизиран за светец от страна на Ватикана.
– Исторически е известно, че създаването на финикийската азбука е представлявало въплъщение за национална корелация на древните националности, от които се е образувала арабската нация, тъй като финикийската азбука се е появила като творческа качествена ендогамия (извършена от финикийците) между двете „азбуки”: египетската йероглифска и ирако-сирийската клиновидна, от една страна, и източната математическа символичност, от друга страна. От финикийската е взета древногръцката азбука, която достойно може да се смята за вярната дъщеря на финикийската цивилизация-майка. А и от гръцката е взета латинската азбука, от която се разклоняват всички азбуки на западноевропейските езици. В този последователен цивилизационен процес, от гръцката азбука е взета също и славянската азбука (кирилицата), която освещава древния български език и независимата национална идентичност на българската култура. От кирилицата са взети азбуките на всички други славянски езици, така че българската култура е играла ролята на истинска майка на културата на всички братски славянски народи. В нашите дни славянските народи празнуват 24 май, ден на създаването на кирилица, като ден на славянската култура. Тази забележителна славянска роля на българите не е била случайна. Тя констатира и освещава забележителната българска роля като творческо, цивилизационно и древно свързващо звено между трите големи източни светове: арабския, гръцкия и славянския.
7– Със своята славянска-православна принадлежност, българите, също като гърците, руснаците и други православни християни, не са участвали в кръстоносни походи срещу арабите и мюсюлманите, а са били жертви на тези кръстоносни походи и са воювали срещу тях.
8– През периода на отоманската окупация на България, моралните и духовните отношения между българите и арабите са се укрепили, благодарение на това, което българските граждани (особено хаджиите на Йерусалим, и българските свободомислещи, арестувани и заселени в арабски области) са разказали за арабското народно съчувствие срещу отоманския деспотизъм.
9– След II световна война, и събарянето на стария експлоататорски профашистки режим, България е установила много стабилни и широки отношения с арабските страни, може би повече от всяка друга страна в източна Европа. Тя е подкрепила арабските национални каузи, начело с каузата на палестинския народ и справедливата борба срещу израелската окупация.
10– В арабските страни са работили десетки хиляди от най-добрите синове на българския народ, от квалифицирани работници, специалисти, инженери, медици, военни, дипломати, журналисти, търговски представители и други професионалисти. Преобладаващото множество от тези хора и техните семейства са останали с положителни впечатления от арабските граждани, с които са живели и работили, независимо от характера на дадените политически системи в България и арабските страни. Начело на целите на заговора по проблема на либийските деца заразени със СПИН, и арестуването на българските заподозрени по този проблем, е било: разрушаването на отношенията на народната българо-арабската дружба, и отслабването на единния фронт между арабските народи и народите на бившия соц-лагер в съвместната борба срещу политиката на международната доминация на американския империализъм и световния ционизъм. Този съмнителен опит е бил първоначална крачка по пътя на предизвикване на взаимни расистки конфликти. Неговите нишки са преплитани от американските, израелските и техните тайни съюзници: либийските спецслужби. Но той се е провалил да осъществи своите черни цели, благодарение на бдителността на българския, либийския и други арабски народи.
11– Малката и с ограничени възможности България е дала десетки хиляди стипендии на арабски студенти. Това е голям исторически дълг на цялата арабска нация. Срамно е това голямо цивилизационно достижение да се слага под заглавието на политическо или теснопартийно използване. Политиката и партиите се сменят, но науката и цивилизационното строителство си остават и се развиват. Завършилите араби от България са основна опора за научния и културен подем в техните родини, и в същото време те са здрав мост за цивилизационните арабско-български отношения и приятелство.
12– В националния български университет има стар арабски отдел, в който са завършили досега десетки арабисти. И има стотици учители, които са обучили арабските студенти. Болшинството от тези са верни приятели на арабите, и верни привърженици на арабската кауза.
13– Наред с болшинството от славянските православни, в България живеят, като неразделима част от българския народ, стотици хиляди от български мюсюлмани, турци, роми, католици, евреи, арменци и други, в една отлична форма от толерантност, религиозно и етническо съжителство. И това намери своето положително отражение върху арабското землячество което живее сега в България.
14– Арабското землячество днес в България е относително голямо. То наброява няколко хиляди. Голяма част от арабите вече имат българско гражданство. Има голям брой съвместни бракове. В землячеството има голям брой интелектуалци – болшинството от тях са завършили в България. Някои арабски бизнесмени заемат значителни икономически позиции в България. Има и три арабски училища в които учат болшинството от арабските деца и ограничен брой от български ученици. От време на време арабското землячество организира някои национални и обществени дейности, което подкрепя арабската репутация в България.
15– След печалните събития от 11 септ. 2001г., и обявяването на президента Джордж Буш своята нова „кръстоносна война”, в „демократичната” Америка по-особено, и в много западни страни въобще, е станала голяма срамна кампания от репресии и расистки провокации, срещу арабите и мюсюлманите, която напълно напомни на хитлеризма. Противоположно на това, в България, арабското землячество по-специфично, и мюсюлманите въобще, не са срещнали никакво изключително расистко положение. А напротив, много отговорни лица и политически сили, в и извън властта, са обявили своята готовност да защищават арабите и мюсюлманите от всякакви посегателства. Това явно подчертава автентичността на формулата на цивилизационното съжителство в България и здравината на древните традиции на цивилизационните арабско-български отношения.
