В творческата съдба и трагическата обреченост на мировъзрението на Албер Камю e фокусирана дълбоката криза на философията на ХХ век и драмата на интелектуалеца, отхвърлил ценностите на своето време и неспособен да предложи нови в замяна. Или както неговият съвременник, критикът Андре Вюрмсер писа: ”Благородството на Камю се състои в това, че той осъди собствения си свят. А слабостта му бе, че приемаше този свят като общочовешки.”
Реч, произнесена пред студенти в Париж през май 1944 година
Мисля, че най-добре е да поговорим за онова, което винаги се изправя срещу приятелството – за лъжата и омразата. Наистина, не бихме могли да направим нищо за приятелството, ако сега не се освободим от лъжата, а също и от омразата. Последната и може би най-продължителната победа на фашизма са тъкмо тези следи, белязали душите ни, макар да се борихме твърде много с тях. А можеше ли да бъде иначе? От четири години живеем под знака на една дива омраза, която няма равна на себе си. Хора като мен и като вас, които сутрин милват децата в метрото, вечер могат да се проявят като истински палачи – слуги на омразата. Вече четири години у нас, откакто започна войната, безнаказано се убиват невинни хора: обезлюдяват се цели села, насилват се жени и момичета, хиляди деца остават сирачета. Цели четири години всеки обикновен французин ежедневно получава със сутрешния си вестник и солидна порция омраза, унижения, обиди. Да, това не може да не остави следи в душата ни…
Да, остана ни само омразата. Вчера в Дижон едно въоръжено момче, само на четиринайсет години(!), залови един колаборационист и беше готово да му пръсне черепа…
Остана ни гневът, който разяжда душата… мисля, че първо трябва да излекуваме отровените си души. По-трудно, разбира се, е да се справим с омразата у самите нас. Ето защо не бива да се оставяме на злобата и на яростта. Има вестници, които всекидневно ги проповядват. Не бива да превръщаме критиката в клевета, да лишаваме опонента си от правото на мнение и самозащита. Трябва да облагородим политическото си мислене.
Но как? Мисля, че на първо място сме длъжни да защитим интелигенцията. Убеден съм, че в това е проблемът. Преди няколко години, когато нацистите заграбиха насилствено властта, Гьоринг заяви на всеослушание: “Когато ми споменат за култура, се хващам за кобура…” Тази “философия”, за съжаление, излезе и извън границите на Германия. През същия период в цяла Европа цивилизацията беше в опасност. Навсякъде триумфираше философията на грубия инстинкт и на примитивния романтизъм. Оттогава интелигенцията изпадна в немилост. Дойде войната, после окупацията. След Виши научихме, че за всичко била виновна интелигенцията…
Да, някои прекалено много бяха чели Пруст…
Известни са ми ексцесиите на интелигенцията и добре знам, че понякога един интелигент може да се превърне в “опасно животно”, дори в “предател”. Но сега си мисля просто така, за истинската, за смелата интелигенция, която вече цели четири години заслужава нашето уважение. Ако тя изчезне, убеден съм, ще настъпи нощта на диктатурата…
Накрая, бих искал да се обърна към вас, младите хора и студентите. Не съм от онези, които проповядват добродетелите и морала. Мнозина объркват добродетелите със слабоволието. Ако мога сега да ви препоръчам нещо, това са любовта и страстта. И, разбира се, да не се отричате от своите идеи и принципи. А също и от истината. Мисля, че на интелигенцията съвсем не й е позволено да лъже. Ако е истинска, тя не би могла да си служи с лъжата, коварството, насилието. Само в една свободна страна, в която истината е издигната в култ, човек може да се почувства наистина човек.
Преведе от френски Огнян СТАМБОЛИЕВ