ПАТРИОТИЗЪМ, РОДОЛЮБИЕ И ЕВРОИНТЕГРАЦИЯТА НА БЪЛГАРИЯ

0
241

Родена на 10 февруари 1987 г. Студентка в СУ „Св. Климент Охридски“ във Факултет по журналистика и масова комуникация“, специалност „Журналистика“. Завършила е търговска гимназия „Г. С. Раковски“ със специалност „Икономист-организатор“. Автор на статии в Интернет списание „Be On Top“. Спечелила първо място в международния литературен конкурс „Изкуство против дрогата“, организиран от читалище „Любен Каравелов“ и СБУ – Бургас, и под патронажа на областния управител на област Бургас (2007); второ място в международния студентски конкурс за изготвяне на брошура „Explian the EU in your words. Do You Speak Europe?“, организиран от групата на Европейската народа партия в Комитета на регионите (2007); първо място в националния конкурс за есе на тема „Димитър Благоев – парламентарист и политически лидер“, организиран от ВС на БСП (2006); първо място в националния конкурс за есе на тема „Младежта има думата“, организиран от Държавна агенция за младежта и спорта (2005); трето място в националния конкурс за есе на тема „Литературата, в която ще се събудим“, организиран от издателство „Анубис“ (2003)г. Владее английски и немски език.
Казват, че в съня си човек вижда немислимото – това, което не смее да си пожелае или да назове, докато е буден. Но щом заспи и се освободи от страховете си, пред него изниква един различен свят. В него той може да бъде най-богатият, но и най-бедният, най-обичаният, но и най-мразеният. Той може да бъде бърз като вятъра или да стои все на едно място, колкото и да се опитва да избяга. Докато спи, човек може да плува като риба, но може и да не успее да изплува и да се събуди ужасен. В сънищата всичко е възможно – да бъде заобиколен от непознато, въпреки че е в собствения си град, да вижда познатото по нов, прекрасен начин или да открива само грозното. Всичко е възможно. Защото всичко е скрито в неговата душа.

Понеделник. По правило никой не обича първия работен ден. Като че ли тази нощ винаги е по-къса, задръстванията са винаги по-ужасни, шефът е винаги по-ядосан, колегите са винаги по-намръщени… След този Винаги неприятен ден вечерта вкъщи е една малка причина за усмивка. Въпреки че е уморен, човек рядко си ляга по-рано. Стои пред телевизора и неусетно заспива. Първото, което изниква пред очите му, е една малка, увяхнала роза. На пътя. Заглежда се в нея, докато колите я газят. След това зеленото човече на светофара светва и през розата минават още трима души. Тя вече не прилича на себе си. Човекът отмества поглед от нея. Веднага познава своя град – ето ги блоковете, булеварда, неговата любима църква… Да, това е неговият познат свят. Сякаш непроменен от години. И точно това му харесва. Събуждат го думите: „Това беше всичко от нас за тази вечер“. Спира телевизора и лампата, тръгва към своето легло и се унася в дълбок сън, от който на сутринта не помни нищо.

Вторник. Един малко по-усмихнат ден. Хората вече са подновили ежедневния си ритъм, свикнали са със задръстванията и с непостоянните настроения на колегите си. Всичко е наред. Вечерта вкъщи е още по-приятна. Този път човекът записва чак след „Това беше всичко от нас за тази вечер“ в топлото си легло. Отново спи дълбоко и спокойно. Докато изведнъж телефонът не звънва. „Имате грешка“. Едва четири сутринта е. След половин час успява да заспи. Озовава се отново на булеварда. Без да се замисли, поглежда на пътя за розата. Няма я. Минават коли, след тях хора. Този път няма нищо, което да омърсят. Всичко е наред – розата е добре, градът си е същият. Човекът се събужда с усмивка.

Сряда. Средата на работната седмица е прекрасен ден за планове – за вечерта, за другата вечер, за почивните дни. Да, работа има, задръствания има, но атмосферата е различна. Усмивките са повече. Денят става още по-хубав след уговорка за театър. На сцената човекът вижда своето детство. Изненада. Последното, което очаква, е в сряда вечерта, двадесет години по-късно, на 250 км по-далеч да преживее отново един любим следобед. Тогава беше малък, а светът около него огромен.
Седеше в голямата къща на село (сега се навежда, за да влезе в нея) и гледаше баба си с широко отворени очи. Тя пееше. Не запомни нито една песен, но в него остана усещането. То беше сладко като нейните мекици за закуска, силно като аромата на цъфналите рози и някак дразнещо далечно и неясно… като сън, който се опитва да си спомни. Това усещане се събуди тази вечер. Човекът тихичко благодари на театъра. А щом заспа вкъщи, се върна отново назад. И преживя своите любими мигове с баба си. В старата селска къща. Събуди се замислен.

Четвъртък. Плановете за свободните дни продължават. Мислите все по-често бягат далеч от работата. Човекът все по-ясно осъзнава, че наближава почивка. Усмивките стават все повече и повече. Вечерта си ляга рано, за да дойде по-бързо последният работен ден. Пропуска сериалите и предаванията, с които е свикнал и това не му позволява да заспи. Чувства се напрегнат. Ами ако се случи нещо изключително важно? Ако точно в този момент нечие негово действие промени неговия град, неговата държава? И точно сега всички телевизии излъчват репортажи за това? А той научи чак на другия ден! Става, обува чехлите си, отива в хола и включва телевизора. Нищо ново. „Това беше всичко от нас за тази вечер“. Най-после може да заспи спокойно. Внезапно през нощта го събужда аларма на кола. Отново и отново никой не се сеща да я изключи. Завива се през глава и заспива. Отново е на булеварда. Този път гледа към колите. Обзема го неочаквана носталгия към любимите му трабантчета и москвичи. Вече почти не ги вижда. А малкото останали издават толкова тъжни звуци. Сякаш молят да бъдат сменени. Да, светът не е съвсем същият. Неговият булевард също е променен. Само преди дни смениха маркировката му, а чак сега забелязва, че зеленото човече на светофара се движи. Но неговата църква си остава същата. Точно както я помни в деня на сватбата си. И докато я наблюдава, забелязва розов храст до нея. „Странно, че още никой не ги е откъснал.“ Над вратата на църквата светва син надпис „Welcome“. Нещо не е както трябва. Но човекът се събужда.

Петък. По правило петък е най-любимият работен ден. Като че ли тогава събуждането е винаги по-лесно, чакането в задръстване минава винаги по-бързо, а колегите винаги са по-мили. След този Винаги весел ден вечерта идва с въпроса „Какво ще се прави в събота и неделя?“ Човекът не е планирал нищо, затова се доверява на мъдрите думи, че утрото е по-мъдро от вечерта и заспива. „Welcome“. Влиза в своята църква. Усещането обаче не е същото. Липсва ароматът на свещи, мистичният полумрак, недостъпните икони. Църквата е осветена от стотици лампи. Навсякъде са наредени портрети на познати и непознати хора. В дъното се продават различни знамена, а над тях свети надпис. Учуден човекът се доближава до продавача. Сочи надписа и вдига рамене. Вие не знаете английски?!? Тук пише: „Добре дошли. Сега вие сте част от ЕС“. След това прошепва на все още учудения човек: „Нали знаете какво е ЕС?“ Кимва и излиза бързо. Храстът пред църквата го няма. Някой е откраднал розите. И неговата вяра.

Събота. Утрото на човека се оказва наистина по-мъдро. С усмивка съобщава на жена си и двете си деца: „Отиваме на село“. Докато пътуват, започва да вали първият сняг. Въпреки студа, неговата баба ги чака пред вратата. Влизат вътре, а в топлата стая ги посреща малка роза. „Дядо ти ми я подари. Каза, че така правели в Европа.“ Човекът започва да се смее. Да, светът се променя. Може пък да не е за лошо.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук