Роден на 3 август 1956 година в град Елхово. Завършил специалността Българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”, работил е последователно във вестниците “Марица – изток”, “Септември”, “Днес”, “Домино”, „Континент”, “Стандарт”, “Земя”, “Сега”, “Дума” и “Република. В момента е кореспондент на вестник “Пари” за Старозагорска област. Автор на документално-публицистичната книга “Стъпала към хоризонта” и сборника “Рогати работи-бивалици от настоящето”. Член на СБЖ.
За Мелани Грифит, Марлон Брандо, Иво Карамански и …
Преди години, някъде в началото на т.нар. преход от тоталитарно към демократично общество, една песничка на актьора Тодор Колев, в която се разказваше за опита да настигнем американците с откраднати от неизвестно кого чистачки на предното стъкло на трабанта се превърна в истински хит.
Нещо повече – изразът “Как ще настигнем американците?” стана синоним на мечтата за нещо ново, нещо различно, много бяло, много топло и много, много пухкаво.
Роди се дори и нещо като отговор-контрапункт, според който… срещу нас да тича новият Бял брат, пак ще ни трябват столетия.
Сетих се за това в самото навечерие на Коледа, докато четях интервю с американската белетристка, носителката на наградата „Пулицър” Елизабет Франк, която на въпрос, дали открива някакви разлики в България след първото си посещение тук преди 9 години и сега, отвръща спонтанно: ”София все повече заприличва на Ню Йорк. Където, ако си богат, можеш да имаш всичко…”
В същото издание попаднах на репортерски хленч , че поскъпването на трюфелите в световен мащаб не подминало и търговската верига “Метро”, в която стотина грама от деликатеса вече гонели 2000 евро.
Но всяко зло за добро, утешава ме същият новинар-икономист: с помощта на фирма “Виртуален офис” вече съм можел да си поръчам … секретарка за 94 лв. на месец.
Която да убеждава с ласкав глас търсещите ме кредитори, че съм зает във важна бизнессреща извън офиса, както и да пренасочва обажданията от стационарен към мобилен номер. При това, без да има нужда регистрирам собствена фирма.
Е, евтиното “работещо момиче”едва ли ще има прелестните форми на Мелани Грифит, но в крайна сметка къде са 2000 евро за 100 грама трюфели, къде са 94 лв. за галещо ухото сопрано : “Г-н Х в момента е изключително зает, но Вашето обаждане ще му бъде предадено при първа възможност!!!”.
И усетих как изтерзаната ми от скептицизъм и евронихилизъм душа започва да прелива от бяла нежност, а едва докоснали се до протрития ми балтон снежинки като във филм на Холивуд се превръщат в уханни жасминови цветчета.
Усещането за нирвана прекъсва остър писък на трамвайни спирачки и дрезгав глас: ”Селянин със селянин, едва не те утрепах, тъй както си се запрял насред релсите…”
Ще кажете – звучи пошло!
А аз ще добавя – и глупаво! В Холивуд никога не си позволяват да развалят красивата приказка с кофти финал.
Защото мислят пазарно, а пазарът не предвижда връщане в изходна точка.
Ако ли сценаристът все пак е предвидил някакво връщане, то там, при новия старт, никога няма да откриете въпроса за…първия милион по сметката на главния герой.
Нали знаете: как Рокфелер купил ябълка за цент, излъскал я и я продал за 10 и така… докато не сключил брак по сметка с наследницата на банкер.
Това, за ябълката и богатството на Рокфелер, ми хрумна, като прочетох за неотдавна опандизената от родните криминалисти суперлуксозна кола с пренабити номера, карана от ексманекенката Цеци Красимирова.
Онази, дето преди няколко години насред Амстердам пое с челото си куршум, предназначен за Косьо Самоковеца, но за разлика от него оцеля.
Тогава красавицата твърдеше, че със скандалния бизнесмен я свързва единствено намерението да отглеждат холандски лалета по нашенските географски ширини. Идея похвална, но така и не дочакала реализацията си поради преждевременното гушване на босилека от страна на приятеля й. Помните ли, що сълзи се проляха? Само дето така и не се намери кой да спретне сценарий за латино-сагата …
А можеше. И още как!
Представям си епизод, в който Цеци засажда в каспичански саксии луковици; втори, в който заедно с Косьо галят първите разцъфнали лалета; трети, където пред ширналата се на неколкостотин хектара оранжерия се подрежда върволица ТИР-ове за прясната стока; четвърти …
Тук ще спра, защото се присещам, че една такава върволица ТИР-ове преди време беше спряна на митниците и вътре наместо документално описаните пилешки бутчета се оказаха…свински обрезки. За по-малко от денонощие обрезките бяха префасонирани в китайски кецове, а до месец кецовете се трансформираха май в светещи коледни играчки с неясен произход и още по – неясни цени за обмитяване.
Оттук нататък споменът тъне в мъгла, изтърканите гуми на трабанта буксуват в неразчистените по автомагистрала „Хемус” преспи сняг, чистачките пак са откраднати, а от тонколоните на гедерманската стереоуредба звучи гласът на Марлон Брандо от ролята му в
“Кръстникът”.
Всъщност, дали не го бъркам с гласа на Иво Карамански?
Има ли значение?
Та нали и двамата се женят и развеждат по няколко пъти, но и Карамански, като Брандо, най-дълго живее с една дама без брак?! И с нея, както и великият актьор се чувства най-щастлив. Макар и двамата към финала на живота си да започват да пълнеят и постепенно да губят част от очарованието си…
Стоп кадър.
Предпочитам оттук нататък да се върна в реалността, в която същата тази Елизабет Франк допълва: ”…А ако си беден – не можеш да имаш нищо!”
Как да не се сетиш за охтичавия Смирненски и одрипаните му братчета на Гаврош, застанали с трескави очи пред обсипаните с безброй жадувани неща витрини.
Два свята, един срещу друг, не през океана.
Кой ли ще се окаже излишен?
Излишен въпрос.
Особено в заранта след святата Коледна нощ.
Апропо, според официалната статистика под 7 на сто от българите са безработни, но едва 0,1% от пълнолетните нашенци някога са слагали на трапезата ястие с трюфели.Същата тази официална статистика мълчи по темата с виртуалните секретарки.
16 декември 2007 г.
