Набиращата скорост финансова криза заплашва все по-настойчиво, че ще се превърне в криза на реалния сектор, т.е. във всеобща икономическа криза на цялата система по света. Появяващите се тук-там данни за спада на икономическото развитие и намаляването на инвестициите навсякъде по света не са системни и все още не са и окончателен знак, че системата наистина навлиза в поредната си криза. Аз лично не изключвам пропагандно-рекламни хватки, за да се извлекат и от временните трудности печалби и да се потиснат левите движения и желанията за социални реформи. Но все пак трябва да приемем неизбежното: кризата наистина е факт и разпространението й е глобално. Т.е. системата навлиза в поредната си фаза на икономическо изпитание, фалити, трагедии и спиране на социалните реформи.
Противниците на либерализма побързаха да прокламират смъртта на неолибералната политика. Те именно обръщат сега внимание на Марксовия анализ на капитализма и с някаква трудно описуема наслада доказват валидността на Марксовите постановки за развитието на системата. Сякаш е настъпила нова революционна ситуация и в най-скоро време ще се извърши социалистическа революция. Обаче вестта за края на капитализма е преждевременна и невярна и трудно би могла да се използва в агитацията на левите партии на предстоящите избори. Някои избързват и с радостта, че, видите ли, либералните идеи са доказали своята несъстоятелност и че това се проявява с разнобоя на финансовите пазари и спада на производството. Сякаш този спад се дължи на факта, че либералите са оставили пазарът да регулира производството. Искам да кажа в крайна сметка, че проблемът е сложен и всякакви повърхностни коментари и анализи само отклоняват вниманието от важното и същественото и не спомагат за верния анализ на системата и състоянието й в момента.
Да, Маркс блестящо доказа, че кризите са обичайното състояние на капиталистическата система, защото нейното развитие е неравномерно; някои нейни членове, разположени в центъра й, се развиват бързо и интензивно за сметка на останалите, които се намират в периферията й. Това създава диспропорции в производството и потреблението, като в един момент има недостиг, а в друг – излишък. Тази неравномерност не може да се регулира, нито да се премахне. По-късно Ленин забелязва, че кризите на капитализма освен че са естествените му етапи на развитие, са и икономическите и социалните чистилища за обновление и ускорение, на отърсване от негативното, разлагащото, възпрепятстващото скоростта да бъде висока и постоянна. Капитализмът постоянно се преобразува; той изоставя традиционните си форми на съществуване, за да се интензифицира и да разкрие напълно своите огромни възможности. И това е видно непосредствено след тежка и мъчителна криза, когато всички анализатори виждат някакъв край и безнадеждност. В никоя криза не се поражда революционна ситуация, което е доказателство, че тя не засяга изконните му същности и не разрушава основите му, а само е знак за промени…
Когато анализираме сегашната обстановка, по-добре и по-удобно е да се придържаме не само към Марксовия, но към Лениновия анализ на капитализма, защото „Лениновият” капитализъм е по-близък до днешния. Но трябва да държим сметка на обстоятелството, че и у Маркс, и у Ленин кризите се разглеждат като етапи в движението на системата към гибел и заместването й със социализма и диктатурата на пролетариата. За двамата велики мислители непреодолимият недъг на капитализма са неравномерността и натрупването на излишък на производството, който задръства размяната и създава диспропорции във всички сфери на производството и на потреблението.
Днес империализмът срамежливо се нарича „постиндустриално общество”, за да се прикрие същността му – монополистичност, агресията, владеенето на света и подялбата му според правилата, нормите и интересите на по-силните, растеж у едни за сметка на други и т.н. Притъпяването на класовите противоречия, повишаване равнището на живот в най-богатите държави, разпадането на социалистическата система, промяната в структурата на глобалния пазар, в която намалява делът на индустриалните стоки и се увеличава този на „интелектуалните”, на знанието и високите технологии поощриха новите идеолози и агитатори в говоренето им, че сега системата е друга, че е станала по-хуманна, че капитализмът е с човешко лице и се е променил напълно и няма нищо общо с капитализма от времето на Маркс, та дори на Ленин, че този капитализъм няма алтернатива и отбелязва края на историята. Днешната криза доказва, че капитализмът „кожата си мени, но нрава си никога”. Ако беше такъв, какъвто го изкарват неговите идеолози и апологети, нямаше да сме изпаднали в днешната ситуация.
Въпросът обаче е какво представлява днешната финансова и икономическа криза и как ще се отрази върху развитието на системата като цяло. Аз неслучайно насочвам читателя върху анализа на В. И. Ленин, защото там е и методологията, чрез която би следвало да се анализира сегашният капитализъм. Може да е странно и дори невероятно, но един от най-големите врагове на комунизма – Джордж Сорос, е много близо до Ленин и използва неговата методология, когато разглежда проблемите на съвременния, постмодерен капитализъм. Особена важност днес придобива и анализът на големия руски философ и политолог А. С. Панарин. Всъщност, картината, която ни представя Панарин, е най-адекватна. А. Панарин (както и Дж.Сорос, разбира се) точно и проникновено отбелязва, че съвременният капитализъм извлича своите печалби не от индустриалното производство, не след инвестиции в нови технологии и научно-технически и практически разработки, а от финансовите пазари на „виртуалните пари” и от производството на уникални стоки в много малки серии и поради това особено скъпи, предназначени за изключително заможни хора. Тези стоки са от дребни украшения до луксозни автомобили, вертолети, самолети и дори пътувания с космически кораби заедно с необходимата за това екипировка. Фондовите борси изместиха заводите и банките, а търговията с недвижими имоти се превърна в търговия на висши ценности, от която зависи буквално съдбата на държавите. Критерият за равнище на живота стана цената на един кв.м жилищна площ. Днешният капитализъм в анализа на А. С. Панарин е изгубил фундаменталния характер на своята дейност и е насочен единствено към мига, към бързата и максимална печалба от всичко: здравеопазване, култура, наука, образование. Крайният либерализъм е неговото идейно знаме и това знаме дълго време ще се вее, докато не се променят силата и посоката на обществено-политическия и икономическия вятър…
Рухването на социализма създаде илюзията, че капитализмът е по-жизнен и здрав от всякога. Но всъщност този крах му се отрази доста болезнено и го принуди да промени парадигмата на своето съществуване, да намери нови форми и проявления на битието си. Тържеството на видимото скри започващата и набираща скорост криза на промяната. А тази криза нямаше как да не придобие драматичен характер, защото новата глобална социално-икономическа обстановка изискваше реорганизация на системата. Нейните лидери обаче не оцениха реално новата ситуация и побързаха да си се радват и пируват заради толкова неочаквано настъпилия „край на историята”, докато много по-нужно бе да осъзнаят какво чака света в резултат на една пирова победа.
Пировата победа винаги означава достигане до определена точка, отвъд която системата придобива друг вид, защото предишният вече е изчерпан напълно. Тя и затова е толкова страшна, тъй като победителят не осъзнава безполезността на победата си и отговорността, с която се натоварва чрез нея да извърши радикални промени, за които няма дори и представа. Историята дава права, облаги, слава, но и отговорности. Лошото е, че в такова съчетание отговорностите се възприемат като нещо, което може да се пренебрегне.
Както стана и този път.
Кризата наистина може да се предвиди, но не може да се избегне и предотврати. А и едва ли е толкова необходимо. Още по-малко е нужно да се вайкаме, когато навлезем в нея, защото сме длъжни да познаваме нейния смисъл и историческа предопределеност и полезност за цялата система. Но във всички случаи трябва да знаем какво ще се случи след кризата, до какви реални резултати тя ще достигне. В това е и смисълът на размишленията и анализите, които политологията и другите науки правят върху днешната реалност.
Аз очаквам много рязък скок на икономиката, който ще се дължи на бурното развитие и приложение на новите технологии. Второто десетилетие на ХХІ век ще бъде век на нов подем на технологичното развитие. Възможно е дори да станем свидетели на нова научно-техническа революция, която в най-скоро време да преобрази света. Такава революция бе извършена непосредствено след „ленивия период” от началото на ХХ век до Великата депресия, както и след Втората световна война. Тогава именно и системата достигна до своята най-голяма сила и възход през наречения от Ленин „империализъм”. В резултат именно на нея тя успя да победи и разруши социализма.
Мисля, че след тази криза системата ще се опита да притъпи противоречията между своя център, полупериферията и периферията си, като ускори развитието на изостаналите региони от бедния юг. Неравномерността в икономическото и социалното развитие поражда непоносима бедност в изостаналите части на света и това именно е една от важните причини за появата на подобни тежки кризи.
Ще се промени и отношението на държавата като неизбежен регулатор в икономиката. Крайният либерализъм, доминиращ през повечето време след Великата депресия и който даде на САЩ първенствуващата роля на суперсила, ще отстъпи на един по-умерен подход, който бихме могли да обозначим като социаллиберализъм. Чрез т.нар. социаллиберализъм системата ще се опита да облекчи страданията на хората, да ги успокои и да излекува раните, които тази криза им нанася.
Но най-важната, историческата последица от кризата ще бъде преместването на центъра на системата от Америка към други точки на планетата. Дошъл е краят на американското господство! Защото кризата удря най-вече върху САЩ и компрометира най-вече „американския начин на живот”, американския стил на развитие и управление на икономиката и американската валута като основна разменна единица на световния пазар. Пазарът ще продължи, естествено, да бъде основата, върху която капиталистическата икономика ще съществува, но той няма повече да бъде така свободно оставен да се разпорежда с нея и единствен той да определя правилата на производство и размяна на стоки и услуги.
Новата „суперсила” (за съжаление нямам ясновидски дар и не мога да знам коя ще е тя) ще внесе чувствително разнообразие в сравнение с досегашното статукво. Но понеже това ще е без съмнение икономика в подем, тя ще продължи (поне докато трае инерционния й период на икономика в развитие и подем) да поощрява иновациите, ще стимулира новите технологии и ще усъвършенства икономическите отношения.
Тези промени, колкото и същностни да са, са все пак повече външни и не се отнасят до същността на системата, до нейния характер и нравствен патос. Тя няма да стане по-хуманна, няма да промени своя агресивен егоизъм, егоизмът, който е другото име и лице на либерализма, я прави силна, енергична и неуморима.
Най-важното за анализаторите днес е да не бързат с изводите си за окончателната изчерпаност на системата и на либералния модел на развитие. Тази система изпълва именно либералния модел и ще продължи да го следва неотклонно. Онова, което във всички случаи трябва да очакваме от кризата, са, както вече стана дума, новата сили и енергия, с която световната икономика ще излезе от тежкото си състояние.
Без съмнение, след подобни кризи системата излиза обновена, по-силна и жизнена…
