В малкото думи тук не си поставям задачата да характеризирам, а още по-малко да анализирам поетическото творчество на Велин Георгиев. Иска ми се да доловя само особеностите на неговия поетичен глас. Този глас е самобитен, както самобитно и неповторимо е всяко човешко лице. В него не се долавя никакво ехо от далечни или по-близки литературни влияния. Този глас е автентичен, открит и честен, безмилостен към себе си, взискателен към другите. Той свидетелства за едно активно напрегнато съзнание, което търси мястото и пътя на индивида, на хората и на света в разбитите, объркани и неясни посоки на съвременната цивилизация. В това търсене поетът е винаги близо до хората, природата и земята, до социалната и нравствената история на родовия корен, от който черпи сили и упование. Велин Георгиев ни въвежда в една своя вселена на гнева, на протеста и на болката. Неговият поетически глас звучи категорично с всички неповторими особености на индивидуалния творчески тембър. В много от стиховете си той определя сам своя характер „че съм втвърден като камък и съм студен като него“. Но това са само думи, защото под камъка пониква опровержението на студенината и твърдостта – пониква цвете. Способността да понася и изтърпява житейските и духовни неволи, ударите на живота и личната съдба са бронята на ранимото и чувствително същество на Велин Георгиев – недоволно преди всичко от себе си, осъзнаващо своята дързост и предизвикателства. Четейки стиховете му, в отделни мигове край нас сякаш минава сянката на един Дон Кихот на чувствата, воюващ с призраци, родени от чувствителното му въображение, което пък предизвиква войната, която поетът води – война с дявола и бога. Това прави тази поезия напрегната по специфичен Велин-Георгиевски начин. Тя в сърцевината си е драматична и в нея се долавят обертоновете на страданието…
Смирението навестява поета само когато, като блуден син, се изправи пред гроба на майка си. Тук той бяга от всички заклинания, бяга от драмата и влиза в пространствата на баладата. Дошъл от Апокалипсиса, стои смирен с въздишката: „Съдник и лекар е само мама“.
Излишно е да търсим в стиховете на Велин Георгиев сложни метафорични внушения, пластични нюанси и тънка лирическа атмосфера. Цялата му поезия е вик на човек, застанал на хребета на времето с ръце, издигнати към слънцето и очи, отправени към всемира: „Защо така? и „Докога?“ Този вик квалифицира живота като страдание. Тук някъде са и моралните силови линии на тази поезия-протест, за който прозира копнежът на една разтерзана човешка душа, копнеж за хармония, мир и човешко щастие, копнеж, характерен за съвременния, уморен от нещастия и беди индивид. В трескавото търсене на истината поетът хвърля шепи от обвинения, самообвинения и въпроси. Така той събира в себе си и ада, и рая, „сам и жертва, и арена, сам и люлка, сам и гроб“, както пише в стихотворението си, посветено на Яворов. Когато се опитва да ни говори „по-човешки“, ни предупреждава да не се боим „от вълчицата, която в мене вие“. Когато изповядва „Аз съм вашият нехранимайко“, той сякаш ни казва: ето, сега ще разбутам вашия примирен порядък, ще ви нараня и обидя не от любов към злината, а защото съм обиден и наранен. От кого? От нашия пълен с разпятия, измами и несъвършенства свята. Това е протестът на един свободен дух.
Поезията на Велин Георгиев е кардиограма на нравствените изпитания и пораженията на човечността, графика на протеста срещу човешкото падение, изразено в огромните тиражи на престъпленията не само на човек срещу човека, но и на правителства срещу народ, в изгубеното чувство за срам и грях, в рухването на нравствените устои на човешкия род.
В едно свое стихотворение Велин Георгиев вижда поетите като щурци, които в унеса на песента си стават удобна стръв. Но посягането към беззащитната песен е гибел за посегателя.
За истинските поети (а това значи и за Велин Георгиев) поезията не е суетна игра, а съдба. Чрез нея те разгръщат пред нас тревожните дълбочини на своите чувства и разум, търсейки опора в наследените човешки добродетели на племето ни. Човещината и духовността озаряват тяхното присъствие в света, свят, който има нужда от обич и милосърдие, от музика и горяща свещ. Нека свети свещта на Велин!
