БЪЛГАРСКА КЪЩА
На този дом вратите са заключени.
На портата му – катинар ръждясал.
А в мъката си – побесняло куче.
Из къщата – ерозия, корозия,
а в двора – бурета сред бурени
и шествие на мравешки обози.
На старците портретът на стената
останал е да стопанисва къщата
под полилея светещ на луната.
ИЗЛИШНО ТРИСТИШИЕ
Толкова ли е голяма мъката ти, Поете,
та щом направиш крачка –
накланяш земното кълбо.
ВЯТЪРНИЧАВО
Попитах вятъра: Ти кой си.
А той нехайно ми отвърна:
Въздух, който бърза.
ЖИВОТ С ПРОДЪЛЖЕНИЕ
Кръчми, в които съм бил,
багер сърдит ги разкърти.
Хора, с които съм пил,
вече са мъртви.
Бармани и сервитьори…
Всичко отиде Отвъд…
Аз се мотая из втория
земен живот,
мойта смърт
дирите май ми загуби
във панаира на Текери.
Още съм жив.
Още влюбен.
Мъртви са старите шмекери.
В моя живот с продължение
вярната Муза открих.
И при това положение
пиша съдбовния стих.
Пиша го с хъс и надежда.
Оригинал, не менте.
Словото ми е убежище.
Бога ми, ще се чете.
Н А П О М Н Я НЕ
Ти очакваш, мой човек, повече,
а получи монети изкрънкани.
Ще ти стигнат за новите ловечи
и крайпътните къкрини.
Тях недей ти забравя,
че близо са
твоите явки и ханчета,
страшни са
българските достойнства и низости,
щом към тях си запрашил.
Отвори си очите на четири.
И на спусъка дръж показалеца.
По-високо и по-отчетливо
говори, неандерталецо.
А когато достигнеш примката,
погледни през сълзата на храбрите.
Остави им не гроб, а снимка.
За да знаят с кого имат работа.
БАЛАДИЧНА ПОЕМА
На Димчо Дебелянов
Как да стигна до тази
недостъпна балада.
Подстъпите си пази.
Всеки вал е заварден.
В тебе, мила родино,
атакувам рубежа.
Но попадам на мини
и на откоси режещи.
Аз към твоята крепост,
към самата ти кота
пак поемам със трепет.
Зад плета на живота
изненада ме чака.
Но защо ми е кожата.
И се хвърлям в атака.
И с ръка хващам ножа,
ножа с две остриета,
срещу мене насочен…
Плисва кръв от Поета.
Но Поета е скочил
вече вътре в окопа,
в крепостта твоя влезе.
Аз съм твоето копеле,
моя майко Поезийо.
Майко, тебе превземах.
И за тебе загивам.
И, убивайки времето,
бях от него убиван.
Богородице свята,
всичко беше за тебе.
Падам в твоите обятия.
Понеси ме със себе си.
ЖИВОТ В БАЛАДА
Тайно се моля някак си скоро, по-скоро
да се почука и ти да отвориш вратата.
Ала са чужди стъпките по коридора.
И се превръщам в студената стая на статуя.
Но се любувам на снежната бяла завеса.
Третият ден е от третия месец. Град Банско.
Вънка снежинки танцуват и танцът им весел
не означава ли всъщност, че Банско е дансинг.
Нека танцуват в полуда, щом нямат друг избор.
Миг подир танца ще станат на маса безлична,
за да потънат в земята, ще тръгнат към извор.
И се досещам, че ние със тях си приличаме.
Танцът житейски през дните е толкова кратък,
че невъзможно е миг да поспрем, да починем.
Тръгваме после под бяла покривка нататък.
И проумявам, че тази е само причината
и във минати пред нашата среща да пиша,
за да ти кажа, че танцът е кратък до ужас.
В танцова стъпка са моите четиристишия.
Че ако легна в постелята – няма събуждане.
Но и за друго въздишам… Морякът на Глазне
толкова време пътува и все не се връща.
А по съседство леглото му нощем е празно.
Мене май пита гранитната негова къща:
Що си не идва Никола… Пътува навярно…
Към Фамагуста… Навънка снежинките падат
като искри от небесната пещ на Огняря…
Боже, живот ли е да се живее в балада.
РАНА
На Драгомир Шопов
Старият човек стоеше пред ямата и гледаше как непознати лица изравят костите на заровените в нивата му през 25-а. Старият човек не познаваше нито жертвите, нито терористите, не беше и чувал дори за атентата в църквата „Света Неделя“, подир който започна кървавата дъбнишка трагедия. Старият човек знаеше само своя монолог.
Аз не познавам други разстояния,
освен родопските пътеки кози,
завързани за моето Хвостя´не.
Чете Хвостя´не димни некролози
над покривите плочести на Дъбница
и се досеща, че по тази стълба
изнизват се души, на смърт мирише…
Прозорците клепачи пак затвориха.
Заспа Хвостя´не, сякаш няма нищо.
Но някой чука. И снове из двора.
Излизам. И какво да видя. Пушки.
Увисва в миг животът ми на косъм.
Ала по свойски някой ми пошушва:
Не ме познаваш, но се сещаш кой съм.
Впрегни воловете. Нощес ще трябва
да изореш ожънатата нива
в дола, за да ти бъде сладък хляба.
Жената ме попита де отивам.
Не казах нищо. Впрегнах двата вола.
И тръгнах през заспалото Хвостя´не.
Вървят и пушките след мен надолу.
И само дявол знае що ще стане.
Фенерът стар на месеца ми свети.
Дано ми бъде той поне свидетел.
Бразда подир бразда. Ори, орачо.
Светулките гората са запалили,
а аз размахвам дрянова копраля.
Петлите като гарвани заграчиха.
Езика съм си глътнал. Таласъм съм.
Ори, орачо. Скоро ще се съмне…
Защо стоиш, дочувам глас от храстите.
Ори, да те не люляме на орех…
Ала воловете стоят на място.
Нозете им се вбиха като корени.
Мучат хайваните им и се мятат.
Когато ги измъкнах от земята –
започнах да се кръстя разтреперан.
Разбрах каква е тази нощна оран…
И запомни, ще ти разгоним верицата,
ако пред някого си проговорил… –
тъй пушките устата ми запушиха.
Приех мълчанието за условие…
На заранта жената рече: Слушай,
кажи защо са кървави воловете…
Аз взех котлето и измих краката
на двата вола от кръвта човешка.
Стояха те съвсем като сакати.
А нощната ми оран сън им беше…
Хвостя´не се събуди и се звери
защо е нивата ми изорана.
Не се досеща неговата верица,
че нивата ми е дълбока рана.
Затуй му отговорих на въпроса
като нарамих семето за посев…
Бял побелях да пъдя черни врани.
Ала засях пшеница върху мъртвите…
А те през хляба влязоха в мен вътре.
Душата ми превърнаха на рана.
МИЛОСТ
Спомням си всеобщия подем.
Викахме във смешните си роли:
Милост от природата не щем.
Милост от природата не молим…
Кой ни вкара в този тъжен цирк.
Кой написа тази смешна драма.
Казвате, че авторът го няма.
Заслужава не ритник отдире,
заслужава жив да го дерем
и едва ли то ще е достатъчно.
Милост от природата не щем…
А сега ми казват: Куче влачи,
диря няма… Мутри… Как така.
Мигар куче влачи – диря няма…
Здрав и прав бях, а сега – сакат.
Господи, какъв живот-измама…
Милост от природата поне
искам да поискам. Прошка моля.
Нека тя ми бъде опонент.
И да ми даде нормална роля.
Искам да й остана роб до гроб,
за да се съвземе, за да може
тя да ме запомни със добро…
Вярвайте, обичам ви, госпожо…
