Поводът за настоящата рецензия е излязлата нова книга на доц. д-р Димитър Денков “Гледки от българския вагон”. Книгата е съставена от отделни статии, публикувани от видния български философ и общественик в един от най-интелигентно списваните наши ежедневници – вестник „Сега”. Структурата и композицията на книгата индикират по недвусмислен начин многообразието от теми и проблеми, засягащи почти всички сфери на обществения и културния живот на страната. Специфичното тук е, че не става въпрос за хаотична амалгама от несвързани помежду си предметности, а за проведеното в типично кантиански дух подчиняване на феноменалното многообразие на онова смислово, ценностно и целево единство, обезпечаващо холистичния, цялостен характер на текста и съставляващо лайтмотива на последния.
Смятам, че водещата идея, обуславяща снемането на отделните текстуални единици в една хармонична и органично структурирана онтологична цялост, е прилагането на принципите, постулатите и методите на разработената критическа теория от представителите на т. нар. Франкфуртска школа. Тази школа, обединяваща светила като Хоркхаймер, Адорн, Маркузе и Хабермас, безспорно се числи към най-значимите проекции на философския ейдос през изминалото столетие. Тази школа често се асоциира и със западния марксизъм, чиято основна цел е създаването на концептуален и теоретичен инструментариум за критично, но недогматично отнасяне към капиталистическата реалност. В този смисъл критическата теория възниква именно като инструмент за осмисляне и преди всичко за разобличаване на социалните язви и недъзи.
Прилагането на критико-теоретичния подход при интерпретирането на социалните феномени никога не се е радвало на особена популярност в България, като тук става дума за следствие, обусловено от различни причини. Така действащото в епохата на реалния социализъм политическо и идеологическо рамкиране и цензуриране на носещите критичен заряд словесни изяви, стимулира единствено догматизма, конформизма и съзнателното прикриване на обективно съществуващите проблеми. В периода на т.нар. демократични промени политико-идеологическата регулация бе принудена да отстъпи място на императивите на икономическата целесъобразност, направляващи все по-явно процесите в българските медии. Тоталната икономизация и комерсиализация е органично свързана с налагането на едностранчиви и пропагандни тези, откровено противоречащи на обективния, реалистичния и критически поглед към действителността.
В този смисъл появата на книгата на доц. д-р Димитър Денков се отличава с подчертана несвоевременност, доколкото съдържащите се в нея статии са с ярко изразена критична и полемична насоченост, имаща за предмет неизменно съпътстващите българската реалност обществено уродливи явления. Социално ангажираните текстове на доц. Денков представляват синтез на ерудиция, интелект и професионален опит, от една страна, с усет към детайла, директна центрираност върху конкретността и с един експлицитен акцент върху актуалната събитийност, от друга. Сред достойнствата на книгата следва да се причисли и фактът, че авторът успява да остане еднакво чужд както на квазиинтелектуалната претенциозност, така и на профанния, лаически поглед към действителността, оставащ дълбоко чужд на дълбинните, същностно определящи основания на обществените явления и процеси. Удържането на баланса между интелектуалното и реалното се проявява експлицитно и при онтологическата фундираност на критическия патос на доц. Денков.
Една от най-съществените характеристики на представителния труд е, че прилагането на метода на критическата теория към протичащите в България обществени процеси се реализира типично хегелиански, в съответствие с идеята на великия немски философ за отношението между понятието и неговите предметни проекции. Водещото понятие в труда на доц. Денков е понятието за държава, мислена преди всичко като снемаща природните единичности нравствена субстанция. Всъщност именно това понятие е аршинът, с който се измерват отделните събития и явления в родната действителност. Характерно тук е суровото разобличаване на теоретически и пропагандно замаскираните социални недъзи, разкриващи огромното несъответствие между понятието и реалността, или, казано с етическата терминология на Кант, между това, което трябва да бъде и това, което наистина е. Впечатлението за невъобразим контраст между дълженстващото и биващото се проявява особено експлицитно именно по отношение на идеята за държавата, която в българския случай престава да бъде единящ индивидуалностите морален субстрат, за да се превърне в тотален антипод на това идеално понятие, т.е. в обслужваща изцяло частни интереси квазиуниверсална и квазисоциална структура.
Тук обаче следва дебело да подчертаем, че критическото разобличаване на разминаването на биващото с понятието за същото не бива да се интерпретира като форма на нихилизъм или примиренчество. Подходът на доц. Димитър Денков се отличава с конструктивното си отношение към действителността, респективно с очертаване на определени перспективи и алтернативи за развитието на страната. Несъмнено е, че симпатиите на автора са насочени преди всичко към Европа, мислена не толкова в географски, колкото в идеен смисъл, т.е. като своеобразно духовно единение, базиращо се на общосподелени ценности. Именно европейското във вече експлицирания идеен смисъл се дефинира като фундаменталната алтернатива на очевидно неудовлетворителното политическо, икономическо и социално статукво в България. Разбира се, и в този пункт доц. Димитър Денков се придържа стриктно към характерния за цялото му публицистично творчество реализъм, проявяващ се в конкретния случай в ясното съзнание за трудността на конвергирането на българското с европейското, обусловено от базисните различия в сферата на манталитета, културата и цялостното световъзприятие.
Бих искал да кажа няколко думи и за отношението между философията и политиката, или, в един по-глобален план, за динамичната релация между науката, от една страна, и обществената ангажираност, от друга страна. Въпросните корелати често са били разглеждани като взаимодопълващи се, но още по-често като репрезентиращи директно противоречащи си етоси и мисловни нагласи, каквато е позицията на големия немски философ и социолог Макс Вебер. Ако науката е същинският изразител на всеобщото, трайното, истинното, то политическото и общественото се асоциират по-скоро с временното, актуалното, ефимерното. Проблемът обаче е, че метафизическото, антидиалектическо отделяне на тези сфери води до дегенериране на политическото във вулгарния прагматизъм и утилитаризъм, от една страна, и до изолирането и херметизирането на нравствените и интелектуалните категории, от друга страна. Вулгаризацията и изолацията са две противоположни по смисъл, но еднакви като причинна обусловеност следствия на сепаратизма, атомизма и догматизма. Бъдещето е не на противопоставянето, а на диалектическия синтез, снемащ антагонизма на всеобщото и единичното в едно хармонично цяло, чийто фундаментален смисъл се корени в два паралелно протичащи процеса, а именно изпълването на политическите и социалните процеси с нравствено и интелектуално съдържание, както и иманентизирането на универсалните норми и ценности, т.е. трансформирането им от пусти абстракции в реални определители, в изпълнени с конкретно съдържание смислови ориентири, направляващи и насочващи протичащите в социума процеси. Една от основните заслуги на доц. Димитър Денков е, че чрез цялото си творчество и лично поведение реализира идеята за синтеза на противоположностите, демонстрира диалектическата съвместимост на философа и общественика, две фигури, черпещи основанията за валидността и значимостта на своя труд от корелативната си отнесеност към своето друго.
