Проф. Сергей Георгиевич Кара-Мурза е съветски и руски учен, доктор на химическите науки. Автор на разработки по история на СССР, теоретик на науката, философ, известен политолог и публицист. Член на Съюза на писателите на Русия. Главен научен сътрудник на Института за социално-политически изследвания на Руската академия на науките. Сергей Анатолиевич Батчиков е кандидат на икономическите науки, автор на повече от 50 научни публикации по икономически въпроси. Действителен член на Международната академия за корпоративно управление. Участвал е в разработването на икономическата програма на Комунистическата партия на Руската федерация.
*Два раздела от доклад под горното заглавие, изнесен на конференцията „Глобализация и развитие“, Хавана, 6 — 9 февруари 2006 г.
Разрушаването на държавата
Няма в световната история зло, подобно на перестройката, когато върховната власт уби собствената си държава. Минаха 20 години от началото на перестройката. Необходимо е да си спомним урока, даден ни от историята, да си спомним и за интелектуалния елит на Запада, който подбуждаше към тази безотговорна програма на руските привърженици на неолиберализма. Именно подриването на държавата и на нейните основни функции поставиха кръст на възможността за успешни реформи.
Самият Горбачов се представя днес за безстрашния Давид, победил Голиат: „Разбираха ли тези, които започнаха, които се осмелиха да вдигнат ръка срещу тоталитарното чудовище, какво ги чака? Разбираха ли те мащаба на това, към което вървяха?“ А всъщност какво ги чакаше? Нима разпънаха или хвърлиха в затвора някого от тях за онова, което сториха? Всички тези герои живеят днес в охолство, че отгоре на това се и гаврят със своите бивши поданици. Не е имало на земята ръководител, който да е говорил такива думи за собствената си държава, на която се е клел във вярност и която сам е погубил: „Моите действия следваха разработен план, насочен към една задължителна победа… Въпреки всичко ние решихме историческата задача: тоталитарното чудовище рухна“!
Ненавистта у Горбачов и неговите съветници към държавата и нейната собственост поразява. Тя има характера на параноя — на тях сякаш им се привиждат дяволи и демони. Разсъжденията на тази тема са съвършено нелогични, макар че техни съветници бяха и видни западни интелектуалци!
Ето например твърдението на М.С. Горбачов: „Отличителна особеност на съветската тоталитарна система бе това, че в СССР фактически бе напълно ликвидирана частната собственост. По този начин човекът бе поставен в пълна материална зависимост от държавата, превърнала се в монополно икономическо чудовище“ (1).
Възможно ли е да се говори нещо подобно от един държавен глава! Същественото обаче е в неговата логика. Защо държавата, притежаваща собственост, се превръща в „чудовище“? При какво количество собственост тя се превръща в чудовище и защо? А защо не е чудовище частната корпорация „Дженерал електрик“, чиято собственост е по-голяма, отколкото на много държави? И защо, ако собствеността е държавна, човекът е „поставен в пълна материална зависимост от държавата“, а не например от своя труд? С какво държавното предприятие в това отношение е по-лошо от частното предприятие? В повечето жизнено важни направления то е многократно по-добро за работника, както това потвърждават и логиката, и практиката. Поради тази причина навсякъде на Запад работниците излизат на демонстрации против приватизацията на техните предприятия. Всички тези изказвания на Горбачов са приумици, фантазии, лишени от реален смисъл. Насаждайки ненавист към държавата, Горбачов изважда от нафталина троцкистския тезис за „отчуждението“ на съветския работник от собствеността: „Народните маси, отчуждени от собствеността, от властта, от самодейността и творчеството, се превръщаха в пасивни изпълнители на заповедите отгоре. Тези заповеди можеха да имат различен характер: план, решение на съвета, указание от райкома и т. н. — това не променя същността на нещата. Всичко се определяше отгоре, а на човека се отреждаше ролята на пасивно винтче в тази страшна машина.“
Това е примитивна схоластика, поставила си за цел да удави разума на човека в потока от думи. Защо хората, които имат надеждно работно място в предприятието и широк достъп до културата (включително и до изобретателската дейност), ще се оказват „отчуждени от самодейността и творчеството“? И тази глупост е само една от тухлите в цялото това фантастично здание, построено върху лъжливи основи. Горбачов, подобно на шаман, произнася заклинания за страшния образ на „заповедите отгоре“. Но би ли могло да бъде иначе, след като човек живее не в джунглата, а в едно цивилизовано общество? Как е възможно да се режат самите корени на организацията на обществото, изградила се в течение на хилядолетия? „Планът, решенията на съвета, указанията на райкома, сигналите на светофара и т.н. – всичко това са само различни форми на координация на нашето поведение в условията на съвместния ни живот. Защо не бива да им се подчиняваме? Защо, ако следваш един разумен план за действие, ставаш „винтче в тази страшна машина“? Всичко това е бълнуване на параноик или на политически мошеник и човек се пита как е могъл западният интелектуален елит да не го види! Как е могъл той толкова години да поддържа върхушката на съветската номенклатура, която повлече в пропастта 300 милиона души! Как е могъл той да поддържа пропагандирането на безработицата, водена с езика на един ярък социален расизъм!
По време на елцинизма руската държава бе обезобразена и придоби наистина чертите на някакво чудовище. Първата от тези черти е корупцията. За Русия това е корупция от нов тип, корупция на едно „хибридно“ общество, в което свойственият за либералния пазар култ към парите се свързва с архаични форми на самоорганизация на престъпното общество. На върха изплува дъното на съветското общество. Условия за това създадоха философията и практиката на реформаторите от началото на 90-те години. Тогава на повърхността излезе цялата каста на „идеолозите на корупцията“, включваща и възхваляващия подкупите декан на икономическия факултет на МГУ Г. Попов.
Страната се оказа в порочен кръг – корумпираната част от държавния апарат развращава все още здравата част на чиновничеството по-бързо, отколкото могат да се „излекуват“ неговите поразени участъци. Корупцията се превръща във възпроизвеждаща се система. Тя изработва механизми, автоматически разрушаващи защитните сили, които държавата и обществото успяват да съберат за борба срещу нея. Поразената от корупцията част от чиновничеството се свързва с престъпния свят и те заедно целенасочено развращават, подкупват и подчиняват тъкмо ония органи на държавата и обществото, които трябва да осигурят тяхната безопасност – съдебната система и прокуратурата, органите на държавната сигурност, пресата и представителната власт. Възниква организираната престъпност, която успоредно с държавата създава своя, сенчеста псевдодържавност.
Днес всички „институти на корупцията“ в Русия са укрепнали дотолкова, че вече формират нов начин на живот и създават паралелна „воровская (2) цивилизация“. Може да се каже, че в „пазарна Русия“ корупцията е особена обществено-икономическа формация, неописана в нито един учебник. Марксистът би казал, че са възникнали непознати досега производствени отношения, определяни не от господството на капитала, а от неговото срастване с държавния апарат в единна система, свързана с корупцията, с която взаимно се гарантират.
Корупцията придоби международни измерения. Корумпираните политици и чиновници от горните етажи на властта създават световна „сива зона“ – един престъпен интернационал, където се приемат и най-важните решения по овладяване на нашето жизнено пространство.
Това е исторически капан. Ако в началото на реформата корупцията бе инструмент за разрушаване на съветската държава и съветския обществен строй, то в средата на 90-те години злият дух, който демократите пуснаха от бутилката, започна не само да живее свой собствен живот, но и да диктува на всички своята воля. В началото хранителна среда за корупцията бе преднамерено създаваната от тандема Горбачов-Елцин икономическа и духовна криза. Днес обаче самата корупция стана движеща сила на тази криза, която тя поддържа като своя хранителна среда. Без извънредни мерки няма да можем да излезем от този капан и колкото по-дълго стоим в него, толкова по-страшни ще бъдат тези мерки.
Втората по-малко страшна, но не по-малко тотална промяна в държавата е лавинообразното нарастване на раковото образувание, наречено бюрокрация, при неудържимото падане на нейната квалификация и отговорност. Тук се прояви едно странно болезнено свойство на целия антисъветски проект: всеки дефект на съветската държава, срещу който критиката на либералните интелектуалци в СССР и на Запад насочваше своя огън, след унищожаването на Съветския съюз, изскачайки сякаш на свобода, изведнъж придоби зверски образ и невиждани размери. Но вече не като дефект, а като активно, организиращо зло.
Говореше се, че съветската държава е обременена с раздут бюрократичен апарат. И това изглеждаше да е вярно. Но това е очевидна неистина, ако го съпоставим с онова, което стана в антисъветската държава. В държавния апарат на целия СССР бяха заети 16 млн. души. Около 80 процента от неговите усилия бяха насочени към управление на народното стопанство. Днес в държавния апарат само на Русия има 17 милиона чиновници. При това държавата вече не управлява стопанството (90% от него са приватизирани), а населението в Руската федерация е два пъти по-малко, отколкото в СССР. Следователно в резултат на реформата чиновничеството, съизмерено със своите функции, е нараснало десетократно!
Това, което неолибералната реформа направи с държавата, е само един от многото нейни типични аспекти. Тук, както и при другите аспекти, се вижда нейната философска и духовна матрица. Тя е несъвместима с общата рационалност и етика! Още по-страшно е другото. Светът наблюдаваше как в елита на една голяма страна се разпадат всички стабилни интелектуални конструкции, възниква мисловен и нравствен хаос, а на арената излиза тъмен, тъп социалдарвинизъм. И западните либерали, социалдемократи и дори значителна част от европейските комунисти приветстваха всичко това. Това бе колосален провал на западната култура, страшно отстъпление от нормите и идеалите на Просвещението.
Разрушаване на културата на Русия: социалдарвинизмът като философия на реформата
В хода на перестройката се извърши бърза промяна във възгледите и социално-философските представи на тази част от съветския елит, която бе отговорна за разработването и реализацията на реформаторската програма. Това в голяма степен бе предизвикано от интензивното интелектуално взаимодействие със западните колеги от неолибералното направление.
Тази културна мутация, която бе една от причините за дълбоката криза, бе важен експеримент в областта на общественото съзнание и вече влезе в историята като достойно за изследване явление на културата. Забележителен е и парадоксалният, но и постоянно повтарящ се в историята факт, че в туземния елит под натиска на западните наставници се извършва културен регрес, става изместване към антирационализма, отстъпва се от европейското Просвещение. Делото на великите реформатори, прокарали през ХХ век пътя към модернизацията (Ленин, Сун Ятсен, Ганди), показа, че опитът на Запада може успешно да се усвои само ако се запази духовната и културната автономия спрямо него.
Антисъветските реформатори в Русия, напротив, се превърнаха в епигони на Запада, като по този начин, колкото и парадоксално да изглежда това, измениха на идеалите и рационалността на Просвещението. Общо взето, руските пазарни икономисти приеха една основана на социалдарвинизма представа за света и човека, което противоречи на цялото духовно развитие на Русия. Това се прояви преди всичко в крайния, стигащ до абсурд натурализъм, разпространен веднага и върху икономиката. Поразително е как с помощта на идеологията неолиберализмът успя по един впечатляващ начин да изтрие от съзнанието на образованите хора напълно очевидното – че икономиката е социално явление, т.е. присъщо само на човешкото общество. Тя е продукт на културата, а не на природата. Бяха съборени всички интелектуални бариери против натурализацията на икономиката, които така усърдно изграждаха Макс Вебер и Кейнс.
Икономистът, дългогодишният декан на Факултета по икономика при Московския университет Г. Х. Попов заяви в началото на реформата: „Социализмът дойде като нещо изкуствено, а пазарът трябва да се върне като нещо естествено.“ Нека отбележим неговата свенливост: противопоставяйки на социализма капитализма, той заменя думата „капитализъм“ с думата „пазар“.
А. Стреляний, водещ в радио „Свобода“, каза още през 2001 г.: „Цялото съветско народно стопанство, от първия тракторен завод до последната пералня, се появи на този свят по неестествен път. Тези изкуствени произведения (артефакти) можеха да съществуват само в изкуствена среда, което означава за сметка на хазната, а не на потребителя.“
Да наречеш „естествен“ завода, построен по указание на потребителя, а не на държавния план, е глупост. Това именно е такъв „артефакт“, който може да „съществува само в изкуствена среда“. И, пита се, как са могли европейските интелектуалци толкова години да слушат подобна глупост и да я подкрепят!
Да се придават на обществото характерни черти на дивата природа е културна болест на Запада, отдавна осмислена и в голяма степен преодоляна. Изглеждаше невъзможно, че в края на ХХ век тя изведнъж ще завладее ума на елита на руската интелигенция – нали имаше много предупреждения не само от руските философи, но и от самия Запад. Ние преживяваме уникален в историята на културата случай, когато елитът на руската интелектуална общност се проявява в идеологията като обскурантска, антинаучна сила – при аплодисментите на западния елит.
Ако сравняваме съветското „семейно“ и западното „пазарно“ стопанство, то пазарното стопанство е много по-малко естествено и универсално. Та естествено (натурално) всякога се е смятало именно непазарното стопанство, стопанството за задоволяване на потребностите — поради това се и нарича натурално стопанство. Нима не е странно, че образовани хора престанаха да забелязват тази намерила отражение и в езика същност. Отдавна, още от началото на ХХ в. стана понятно, че капитализмът (пазарната система) е особена, уникална култура. Съвместяването й с други култури е огромен и сложен проблем, който нашите реформатори и тръгналата след тях част от интелигенцията просто игнорираха.
Модният руски икономист В. Найшул даже написа статия с красноречивото заглавие „В нито една православна страна няма нормална икономика“. Това е, ако се позамислите, просто нелепост. Православни страни има, някои съществуват от хиляда и петстотин години, но защо тяхната икономика не може да се смята за нормална? Нима не е странно, че икономистите смятат за нормална икономиката на Запада – този неотдавна възникнал при неголяма част от човечеството тип стопанство?
Дж. Грей писа за смъкването до „пещерния“ либерализъм: „Реалната опасност от палеолибералната мисъл и политика в цялото многообразие на техните форми се заключава в неразбирането от техните привърженици на обстоятелството, че пазарните институти са живи и могат твърдо да стоят на земята само доколкото се намират в контекста на културата на обществото, чиито потребности са призвани да удовлетворяват.“
Реформаторите започнаха да разглеждат човека през призмата на социалдарвинизма. Правото на живот (като например право на труд и на жилище) бе поставено под съмнение – в началото прикрито, а след това и открито. Положението се измени кардинално в края на 80-те години, когато това отрицание се превърна в основа на официалната идеология. Пресата доведе създадените идеологически модели до крайното малтусиаство (но не пресата, разбира се, създава тези модели, тя само заостря идеите, изложени от научните авторитети).
Във Върховния съвет на СССР видният учен Св. Фьодоров защити приватизацията по следния начин: „Природата е дала на животното зъби и нокти. А за предприемача зъбите и ноктите са частната собственост. Когато я получим, ще бъдем въоръжени.“
В печата абсурдните изявления в духа на социалдарвинизма са вече нещо обичайно. Ето изказването на един от първите крупни съветски бизнесмени Л. Вайнберг (1988 г.): „Биологичната наука ни даде една твърде необикновена цифра: във всяка биологична популация има четири процента активни особи. При зайците, при мечките. При хората. На Запад тези четири процента са предприемачите, които дават работа и хранят всички останали. У нас такива особи винаги е имало, има и ще има.“
Тази част от руското общество, която се обедини около неолибералните реформи, придоби съзнанието за нова висша раса („новите руснаци“) и смята, че има правото, че дори и задължението да експлоатира нисшата раса в нейна собствена полза. Теорията за деление на човечеството на подвидове, водещи вътрешновидова борба, развиваха някои видни социолози, а идеята за „генетичното израждане“ на съветския народ бе общата основа на множество различни разсъждения, и никой от западните икономисти не посочи нелепостите, натрупвани от ентусиастите на тази идея.
Икономистите на руската реформа изхождаха от принципите на методологическия индивидуализъм и вземаха homo economicus като стандартен модел на човека. Общо взето, в разсъжденията на господстващото малцинство от руските икономисти започна да прониква биологизмът, свеждането на социалните и културните явления до явления на животинския свят. В цяла редица случаи социалдарвинизмът на реформаторите стигаше до груб социален расизъм.
За този вид разсъждения бе характерно системното премълчаване на социалната цена, която гражданите трябва да заплатят за реформата. Икономистите действаха и като автори, и като изпълнители на огромната измама, прибягвайки до тотална дезинформация относно трудностите, които обществото трябва да изпита, като по този начин го лишаваха и от възможността да има собствена позиция. С други думи, те се проявиха като оръдие, което едно користно малцинство използва за манипулиране на общественото съзнание.
Под демократически лозунги на власт в Русия дойде едно малцинство с крайно антидемократични възгледи. Доколкото масовото съзнание в късния СССР бе проникнато от дълбок, макар и не напълно „европейски“ демократизъм, това предизвика тежък културен шок, та хората сами докараха на власт този нов елит, а той, както се оказа, изповядва социален расизъм.
Ако режимът в Русия бе следвал нормите на буржоазната демокрация, курсът на реформите на Гайдар нямаше да може да мине. Самият парламент от 1989 г. до 1999 г. отричаше този курс, а и непрекъснатите допитвания показваха, че мнозинството от населението не го приема.
След краха на СССР сред икономистите се формира компактна господстваща група, чиято идейна основа бе антисъветизмът. В нея бе развита месианската представа за нейната роля на разрушител на „империята на злото“. Видният идеолог на перестройката О. Лацис писа за реформата: „Когато болният е на операционната маса и в ръцете на хирурга има скалпел, би било гибелно за болния да се обсъждат демократично движенията на ръката на хирурга. Специалистът е длъжен да приема решенията сам.“ В контекста на демократичното мислене казаното от Лацис звучи чудовищно. Страната не я питаха за операцията, а просто я вързаха, събориха и рязаха, като излъгаха и за диагнозата, и за изхода от операцията.
По време на перестройката видни икономисти (Н. П. Шмельов,
С. С. Шаталин) и някои социолози започнаха открито — в нарушение на нормите на рационалността и етиката — да пропагандират безработицата. В икономиката, където бе постигната пълна трудова заетост, те призоваха да се внесе изкуствено вирусът на тази тежка социална болест.
Т. И. Заславска писа през 1989 г.: „По оценката на специалистите частта на излишните, т.е. фактически ненужните работници съставлява около 15%. Освобождаването от тях ще позволи да се повиши производителността на труда с 20-25%. От съпоставянето на тези цифри се вижда, че излишната работна сила не само че не носи полза за стопанството, но му причинява и пряка вреда… Според експертите общият брой на работниците, които предстои да се уволнят от заетите сега места, възлиза на 15-16 милиона души, т.е. една грамадна армия… По данни на направено допитване 58% от хората смятат, че безработицата в СССР е недопустима …мнението пък, че безработицата е необходима за една по-ефективна икономика, се поддържа от едва 13%.“ (3)
За руските „демократи“ мнението на мнозинството е несъществено и те превърнаха масовата безработица в Русия в реалност. „Ненужните работници“ се смъкнаха на социалното дъно, а „ненужните хора“ паднаха още по-ниско. И какви бяха аргументите! „Освобождаването“ на 15% ненужни работници трябваше съгласно направените разчети да повиши производителността на труда с 20%. Установи се обаче, че обемът на производството нарасна само с 2%. И заради този нищожен резултат само по един показател, който трябва да прикрие десетократно по-големите общи загуби, социологът предлага 15-16 милиона души да бъдат превърнати в безработни! Н.П.Шмельов придава на доводите в полза на безработицата тотален характер, стигайки до абсурд. През 1995 г. той пише, че в Русия имало уж огромен излишък от заетите в промишлеността работници: „Днес 1/3 от работната сила в промишлеността по нашите технически норми е излишна, а в редица отрасли, градове и райони всички заети са абсолютно излишни.“ (4)
Тук нарушената без мярка логика е доведена до гротеска. Замислете се върху тези думи „в редица отрасли, градове и райони всички заети са абсолютно излишни“. Как трябва да се разбира това? Какво значи „в този отрасъл всички заети са абсолютно излишни“? Що за отрасъл е това? Отгоре на всичко Н.П. Шмельов твърди, че такива отрасли в Русия има не един, а цяла редица. А какво значи „в град N всички заети са абсолютно излишни“? Що за градове и райони са това?
И тъй като тази налудничава мисъл за излишните хора в Русия се е превърнала в идея-фикс на академика, той я повтаря където трябва и където не трябва. През 2003 г. Н.Шмельов писа: „Ако днес икономиката би се развивала строго пазарно, т.е. без оглед на социалните сътресения, би се наложило да освободим една трета от страната. При това сега у нас има вече 12-13% безработни. Отчетете и обстоятелството, че в близките десетилетия заводите-гиганти ще трябва да изхвърлят едно огромно количество работници, оказали се просто ненужни.“
Ето докъде стигнахте вие, господа икономисти и съветници на президента! Като част от националната култура народното стопанство може да бъде подкопано не само чрез преки политически действия (например война или реформа), но дори и чрез въздействие върху най-фините и почти невидими елементи на културата. Особено място в нея заемат символите. Това са отложили се в съзнанието образи на неща, явления, човешки отношения, които са придобили метафизичен смисъл. Това е част от съоръженията на нашия разум. Светът на символите легитимира живота на човека, придава му смисъл и порядък. Той внася порядък дори в историята на народа, на страната, свързва нейното минало, настояще и бъдеще. Човекът с разрушени символи губи ориентирите, своето място в света, понятията за добро и зло.
Стопанството има своя универсум от символи и вън от него то просто не може да съществува. В културата на Русия определено символично значение имаха основните икономически категории – собственост и труд, богатство и пари. Те бяха неразривно свързани с цялата система от символи и тяхното произволно премахване или подмяна разтърси цялата култура. Криза предизвика и кампанията по ликвидиране на свещения смисъл на понятието земя, настояването да се признае, че тя е не повече от средство за производство и обект на покупко-продажба.
В историческата памет на народа образът на националната промишленост бе тясно свързан с образа на родината и нейната сигурност. Като я приватизираха, икономистите отхвърлиха културния й смисъл и дори издевателстваха над факта, че съветските заводи и фабрики бяха построени с извънредните усилия и жертвите на миналите поколения и буквално върху техните кости. Тези заводи, както и земята имаха символично значение, те притежаваха святост. Насмешките над тези символи заложиха в колективното подсъзнание тежка ненавист към реформата.
Свещен символ бе и науката, една национална ценност на Русия и особен храм на руската култура. Нея започнаха да я ликвидират под пошлата песничка за нерентабилността. Нека западните икономисти, които даваха такива съвети на руските реформатори, знаят как това се възприемаше от руските учени. Един неотдавна починал крупен руски химик страдаше, че като млад войник във Втората световна война не загинал на фронта заедно със своите връстници, защото в своята старост той трябваше да види унищожаването на забележителни лаборатории, на създаването на които бе посветил половин век от своя живот.
Тежки последствия имаха и манипулациите със символичния смисъл на собствеността. В руската култура нямаше отрицание на частната собственост, отношението към нея бе рационално. Смятаха я за предмет на обществен договор, който можеше и трябваше да се ограничи с човешки закон. След 1920 г. я ограничиха, а през 80-те години решиха, че могат вече да я включат в икономиката. И изведнъж на хората започнаха да говорят за собствеността с някакъв тоталитарен екстаз, изисквайки те да £ се кланят като на идол. Архитектът на перестройката А. Н. Яковлев издигна собствеността на религиозна висота: „Трябваше отдавна да се узаконят неприкосновеността и свещеният характер на частната собственост.“
Какъв регрес в мислите и чувствата! Населението смяташе спокойно и разумно да усвои пазарните институти и частната собственост, а изведнъж в Русия, сред културите, израснали от православието, исляма, юдеизма и будизма, пропълзява, излизайки сякаш от пещерите, академик-икономист и произнася заклинанието: свещена! свещена!
Общо взето, идеолозите на реформата предприеха в Русия разрушителен щурм срещу символите. Те унищожиха съвестта в икономиката и я поставиха в тежка криза. Разрушавайки символите, икономистите направиха много, за да отстранят от икономиката понятията грях и нравственост. Н. Шмельов писа: „Ние трябва да внедрим във всички области на обществения живот разбирането, че всичко, което е икономически неефективно, е безнравствено, и обратното, това, което е ефективно, е нравствено.“ Тук е обърната наопаки формулата за съподчинението на фундаменталните ценности ефективност и нравственост. Наркобизнесът и доставката на момичета за публичните домове в Европа са икономически ефективни? Ако е така, значи те са и нравствени. Тези икономисти легитимират не гражданското, а криминалното общество.
Разрушаването на нравствените ориентири наред със социалните бедствия предизвика в Руската федерация взрив на масова престъпност. Нейните жертви, между които и самата въвлечена в престъпността младеж, ежегодно възлизат на милиони и това е само началото на нашия страшен път. Задвижен е маховикът на наркоманията, който скоро ще си създаде собствен двигател, и да се спре този маховик ще бъде много трудно. И във всичко това пръст има елитът на световното интелектуално общество. Благодарение на неговата поддръжка престъпното съзнание зае господстващи висоти в икономиката, изкуството, телевизията. Пазарът, господа! Култът към парите и силата! Сега кършат ръце, ужасени от детската престъпност и „руската мафия“. Съдействахте на порно- и наркотърговците да извършат културната революция, разгромила съветския начин на живот, така че имайте сега мъжеството да видите и последствията — това е също норма на рационалността.
Обратна страна на социалдарвинизма, разрушаването на „универсума на символите“ и на йерархията на нравствените ценности стана създаваната в Русия система от потребности, която е несъвместима с живота на народа. Последните 15 години гражданите на Русия бяха обект на небивало мощна и форсирана програма по внедряване в тяхното съзнание на потребностите на западното потребителско общество.
От средата на ХХ век Западът, използвайки механизмите на културата, започна интензивно да експортира в незападните страни своята система от потребности. Различни страни по различен начин са защитаваха от този експорт, запазвайки баланса между структурата на потребностите и средствата за тяхното удовлетворение. С такава бариера например бе защитено селячеството в Русия, а след това и съветското общество. На селянина не би му минало и през ума да купува обувки или хармоника — той трябваше да събира пари за кон и плуг, поради което ходеше с цървули. Така в средните векове е било защитено населението на Индия, а в голяма степен и на Япония. С отслабването на тези защитни механизми от системата за формиране на потребностите започва, по израза на Маркс, „да се изплъзва националната почва“, в резултат на което потребностите се формират вече напълно в центровете на световния капитализъм. По забележката на Маркс такива общества, загубили своята културна желязна завеса, могат да бъдат „сравнени с идолопоклонници, страдащи от болестта на християнството“.
Културната защита на СССР беше разрушена в годините на перестройката чрез ударите на идеологическата машина. При това новата система на потребностите бе внедрена не върху основата на икономически подем, а при рязко намаляване на ресурсната база за тяхното удовлетворяване. Това породи криза на съзнанието и бърз упадък в производството – успоредно с разпадането на солидарните връзки.
Когато провеждаха тази акция, идеолозите и икономистите преследваха конкретни политически цели. Но нанесения върху здравето на народа удар е несъвместим с тези цели – създаден бе порочен кръг, в който народът гасне. Приемайки вируса на „потребностите на идолопоклонника“ при архаизацията на производството, населението на Русия в огромното си мнозинство получи реалния шанс да започне да вехне.
Да се изработи нов проект на солидарното рационално мислещо общество с пълноценен универсум от символи е трудна задача, към решението на която не ни позволяват да пристъпим, използвайки при това и авторитета на западната наука.
Бележки:
(1) М.Горбачев. Декабрь-91. Моя позиция. M.: Изд. „Новости“, 1992.
(2) От рус. вор — крадец.
(3) Т.И.Заславская. Перестройка и социализм.—В кн. „Постижение. Перестройка: гласность, демократия, социализм“. М. Прогресс. 1989. С. 230-232.
(4) Н.П.Шмелев. Экономические перспективы России. СОЦИС.1995, № 3.
Превод Велко Вълканов
