Мануел Муньос Идалго е испански поет и драматург. През 1979 г. издава в Мадрид стихосбирка на Вапцаров в поредицата „Акуарио“. Използвани са преводи на кубинските поети българисти Хосе Мартинес Матос и Педро де Ораа. Мануел Муньос Идалго е носител на орден „Св. Кирил и Методий“ — първа степен. Автор е на поемата „Смъртта на Никола Вапцаров“.
Поезията на Никола Вапцаров, както и тази на Мигел Ернандес, не може да бъде отделена от живота на народа, който се бори, за да запази достойнството си. Двамата велики поети обединяват автентичните черти на народа в една типология, която придава литературно-социална стойност на творчеството им. Двамата събратя по перо и съдба не са привърженици на пасивното съзерцание. За тях всичко, което блика от обикновените хора и от реалната действителност, е важно и необходимо. Най-значителната прилика, която обединява двамата поети, е тяхната ангажираност с човека на труда.
В „обектива“ на двамата стихотворци и революционери човекът има еднакво важно значение независимо от обстоятелствата. И двамата добре знаят, че не могат да излязат от своето обкръжение, от реалните неща. За тях всяка реалност е еднакво силна, единствена и несравнима. Те с достойнство възпяват най-искрения порив на душата, който започва в борбата за свобода. В стиховете им се отразяват връзките между човека, съдбата и света. Тяхната поезия изобличава в името на по-справедливо бъдеще. Всяка епоха търси своите герои. И България, и Испания имат своите герои и своите поети. Ние искаме от поетите символи на живота, без да изместват съзнанието ни за реалността, която докосваме. В този смисъл Ернандес и Вапцаров разбират обикновения човек и се борят за неговото освобождение. Никола Вапцаров е разстрелян в тунела на Гарнизонното стрелбище в София, а Мигел Ернандес умира от туберкулоза в затвора в град Аликанте. Единият е трибун на Испанската революция, а другият — осъден на смърт за активното му участие в антифашистката съпротива в България. И двамата защитават хуманизма и правото на човека да живее свободен, а обикновеният разговорен език на стиховете им е толкова чист, че извайва най-пълния образ на поетическата им зрелост.
За тях тълкуването и анализът на човешката природа преминават границите на личното. Погледът им към света удивлява с емоционалната си сила. Защото силата е у тези, които се съпротивляват, страдат и възстановяват против властимащите, злоупотребили с властта. Не можем да разберем поезията на двамата сродни поети, без да осъзнаем единствения импулс, който мотивира създаването й. Това са гордостта, себеотрицанието и хуманизмът.
В нашия ден, изпълнен със социална несигурност и страх, стиховете на Вапцаров и Ернандес, написани със собствената им кръв, ни сочат най-чистия път — този на себеотрицанието и на взаимната обич.
Колко много поети са загивали или са били измъчвани само заради това, че не са завоалирали действителността, а са я показвали гола и страшна — такава, каквато е! Да си припомним съдбата на испанеца Федерико Гарсия Лорка, на чеха Юлиус Фучик, на българина Гео Милев. Да възпяваш и защитаваш правото на човека да бъде свободен, винаги е било смятано за престъпление и е било причина за гибелта на поетите.
В годините на Испанската гражданска война Вапцаров написва едни от най-хубавите си стихове, посветени на защитниците на републиката, и това е неговият личен отпор срещу фашизма, който залива цяла Европа. Никола Вапцаров също като Мигел Ернандес плаче над загиналите в боя, защото е убеден, че те се борят за справедливо дело.
Мигел Ернандес пише: Телата им вървят в пустинните полета на Кастиля, подобни на жребци батални, на бикове в победна битка, разказвайки с кръвта си на цветята буйни, че да умреш е най-великото човешко дело.
По същото време Никола Вапцаров изповядва: Но да умреш, когато се отърсва земята от отровната си плесен, когато милионите възкръсват, това е песен, да, това е песен!
Мигел и Никола изминават своя жизнен път, търсейки правдата. И двамата падат заедно с другарите си.
На 28 март 1942 г. в 5.30 часа сутринта издъхва Мигел Ернандес. На 33 години!
Същата година на 23 юли председателят на трибунала произнася смъртната присъда на Никола Вапцаров. Разстрелват го в 21.10 часа вечерта. На 33 години!
И двамата са на Христова възраст! Мъченици и праведници! Никой ли не можа да спре смъртта им?!
–-
Мануел Муньос Идалго (Испания), Бранко Ристич (Сърбия) и Максим Замшев (Русия) са тазгодишните лауреати на възстановената международна литературна награда „Н.Й.Вапцаров“. Тя е учредена през 1979 г. и според регламента, вписан в регистрите на тогавашния Държавен съвет на НРБ, се връчва на всеки пет години. Първите й носители са Едуардас Межелайтис (СССР, Литва), Иняцио Бутита (Италия), Уилям Мередит (САЩ), Ярослав Ивашкевич (Полша), Амрита Притъм (Индия). От 1989 г. наградата не е връчвана, макар че не е отменена.
