Професор по обща икономическа теория, доктор на икономическите науки. Преподава микро- и макроикономика в Икономическия университет във Варна, чете лекции и по икономика на социалната сфера. Работи в областта на общата икономическа теория и на социалната сфера. Общественик. Автор е на статии, студии и монографии.
Мнозина сравняват кризата от 2008 г. с тази от 1929–1933г. Някои смятат, че тя по мащаб и граници я надвишава, а други, че по последици и разруха превъзхожда Втората световна война. Кризата наистина постави ред въпроси пред света: случайни ли са кризите при капитализма, или са плод на неговата същност, запазва ли класическата политическа икономия своята значимост при тяхното обяснение; антикризисните мерки адекватни ли са, или се движат в друга плоскост?
Кризата е признак, че нещо става с капитализма, че противоречията му са стигнали предел, който не му позволява по-нататък безпрепятствено да се движи. Тя е отдушник на тези противоречия и начин на тяхното разрешаване. Кризата е плод не на случайни причини, а произтича от самата природа на капитализма, от нарушеното равновесие на икономиката, от стоково-паричната форма на капитала, от стремежа му на всяка цена да получи максимална печалба, която всъщност на определен етап се обръща против самата природа на капитала.
Кризата ни изправи и пред друг въпрос. Потребността от нова парадигма в устройството на социално-икономическия живот, от нов световен икономически ред. Тя застави правителствата в света да разрешат чисто практически въпроси: идват избори, трябва да се обясни на избирателите защо има криза, защо заетостта и жизненият стандарт спадат. Ако този въпрос не се разреши, могат да избухнат социални конфликти.
Кризата най-често се обяснява с необезпечеността на ипотечните кредити. Това е вярно, но недостатъчно. Причините са по-дълбоки, отколкото ни се струват. Това е първата по рода си криза на глобалния капитализъм след рухването на социализма. Тя е криза на неолибералната идеология, на абсолютизация на „невидимата ръка“. Увлечението по „невидимата ръка“ днес е толкова силно, че в учебниците по икономикс има специални раздели, посветени на нея. Нашите политици и либерали строго следват нейните стъпки, пряко копират чужди образци без оглед на времето и спецификата на страната.
„Невидимата ръка“ се появи при неразвити стоково-парични отношения и току-що прохождаща свободна конкуренция. Адам Смит се обяви за нея поради грубата намеса на държавата в стопанския живот. Европа по това време е обзета от политически бури. Идеите за един по-справедлив и хуманен свят си пробиват път. Те също оказват влияние върху възгледите на Смит. Повлиян от тях, той издига „невидимата ръка“ като непоклатим принцип на икономическата свобода. Свободата на пазара е път към политически и граждански свободи.
Нещата обаче днес се промениха. Съвършената конкуренция се замени с несъвършена, свободната конкуренция прерасна в монополистическа. Монополът и глобализмът станаха доминираща сила на икономиката, свободата на пазара малко или повече е ограничена от тях. Монополът подкопава стоковото производство и с това свободата на пазара. Съществува не свобода, а диктатура на пазара, на монопола.
Свободен пазар има само в учебниците по „Икономикс“
Доколкото е налице, той е идеологически обременен. Причините следва да се търсят и в пропагандните цели на западната система. Тя поставя знак на равенство между свободна пазарна икономика и демокрация. Те обаче не са синоними – като кажеш едното, да разбираш другото.
Свободата на пазара не бива да се разглежда извън контекста на времето, да се третира като универсален принцип на пазарната икономика. Принципите на свободния пазар не могат да придадат социална насоченост на пазара. Днешната криза е тяхна рожба. Тя е криза не само на икономиката, но и на теориите, които я осветляват и обясняват, в алтернативите на нейното разрешаване.
Финансовият капитал в условията на глобалния капитализъм се откъсна от реалния; фиктивната му част се разрасна до такава степен, че му се придаде статут на самостоятелно и независимо съществуване; започна да се говори за финансова икономика (финансоикономика); че не друг, а финансите са първично звено в структурата на икономиката; предимството е на обръщението, а не на производството; наложи се разбирането, че връзката пари – злато е окончателно прекъсната, което според нас не е така, тя е отслабена, но не и прекъсната. Сегашната криза потвърди несъстоятелността на една такава теза.
Финансовият капитал установи господство и контрол на всички форми на обществения капитал, подчини реалния капитал на себе си, породи крах на златния стандарт и установи тържество на парично-кредитната система, на глобална мрежа от фондови борси и пазари, засили спекулациите, превърна се в международна сила, откри пътя на всевъзможни машинации и спекулации.
Колкото и значима да е ролята на финансовия капитал в нашето съвремие, той задълго не може да се откъсне от реално функциониращия капитал. Неговите граници и мащаби се определят тъкмо от този сектор. Рано или късно той трябва да се приведе в съответствие с неговите изисквания. Това обаче, като че ли не се отчита от неолибералната идеология.
„Невидимата ръка“ се приема от неолиберализма за истина, която не подлежи на критика и на опровержение, брани се с всички средства, не се подлага на „проверочен тест“. Може би това е плод на разбирането, че щом дадена теория е доминираща в търсенето на научното знание, значи е безпогрешна в научно отношение, следва се доктрината на Т. Кун (не бива да има критика към господстваща теория). Сляпото преклонение пред непогрешимостта на дадена теория (неокласиката) и нейната приложимост за всички времена обрича науката на застой, алтернативните теории в случая са изключени. Науката се превръща в своего рода религия, пропита с догматика и схоластика, каквато е била по времето на средновековието.
Икономическата криза е криза на неолибералната идеология, на възгледите на свободния пазар и неговите постулати
Пазарът притежава свойствата на саморегулация на системата. Това разбиране е толкова вкоренено сред западните икономисти, че най-големите авторитети сред тях (М. Фридман, Фр. Хайек и др.) смятат, че всяко държавно вмешателство е пагубно за икономиката. Великата депресия от 1929-1933г., а и сегашната криза опровергават сляпото безкритично преклонение пред пазара, самодостатъчността на пазарната саморегулация. Теорията на либерализма влезе в противоречие с практиката, оказа се непригодна да намери изход от кризата.
Стихийният пазар деформира икономиката и ускорява монополизацията, конкуренцията е пред заплаха, пораждат се т. нар. странични дефекти и провали. Пазарът е деформиран, системата се разклаща и мутира. Нейният потенциал се разрушава, губи градивните си функции, ресурсите се изчерпват, в ход влизат защитните £ механизми. Ако това не помогне, държавната намеса в икономиката става необходимост, посредством нея тя може да се приспособи към променяща се среда. Ще бъде погрешно да се преувеличава ролята на стоково-паричните отношения в развитието на икономическата система. Приносът им за прогреса на обществото е неоспорим, те обаче не бива да се идеализират, т. е. да се изпада на позициите на т. нар. икономически романтизъм. В същото време е наивно да се твърди, че пазарът без държавно регулиране и без планови обществени връзки е ефективен. Съвремието (сегашната криза) показа, че пазарът не може да бъде действен, ако не се обвърже с държавното регулиране. В противен случай той ще ни хвърли в бушуващо море, от което не знаем как да се спасим.
Кризата показа несъстоятелността на твърдението, че доларът трябва да бъде незаменима световна валута. Според Бретън-Уудското споразумение от 1944г. той стана доминираща валута в регулирането на валутно-финансовата система на света. Всички други валути се сравняват с него. САЩ е силата, която контролира световните финанси. Доларът бе стабилна валута, обезпечен със златни резерви. Но след 1971г. неговите позиции отслабнаха. Транснационалните корпорации се изплъзнаха от контрола на държавата, стоковото покритие на долара намаля, настъпи разминаване между финансовата и реалната част на капитала. Финансите нараснаха и се отдалечиха от реалния свят.
Това откри пътя на всякакви машинации, спекулативният капитал се засили, появиха се много финансови пирамиди, без да имат стоково покритие. Финансовите активи започнаха да придобиват виртуален характер, откъснати от реалното производство, т. е. започнаха да преследват чисто спекулативни цели. Тук възниква въпросът финансовите активи истински пари ли са или не, могат ли да се инвестират в производството или предпочитанието трябва да бъде към реалните пари.
Маркс доказа, че лихвата, търговската печалба е част от промишлената печалба. Но при разрасналата се финансова сфера нейният източник трябва да се търси не толкова в реалната икономика, а в изплащането на доходи от акции, ценни книжа, които нямат пряка връзка с производството на продукция. Печалбата в повечето случаи се използва не за производително потребление (натрупване), а за непроизводително потребление: придобиване на луксозни стоки, разкошни жилища, на такива, увеличаващи обществения престиж на техните притежатели, т. е. тя не отива за обновяване на основния капитал, за иновации, изграждане на общество на знанията.
Всеобщата формула на капитала (П–С–П’) засилва спекулативната дейност на парите. Придобиването на пари, на пъти повече пари промени източника на печалбата, пренасочи се от сферата на производство в сферата на обръщението, финансите. Това обаче има предел, ако производството се съкрати, печалбата също намалява. Финансовият сектор рано или късно трябва да се приведе в съответствие с реалния сектор. Днешната криза е стъпка към това привеждане. Тя е потвърждение на тезата, че причина за кризата е противоречието между обществения характер на производството и частно-капиталистическата форма на присвояване. Глобалният капитализъм изостри това противоречие, присвояването остана частно. Печалбата отива в ръцете на богатите, на бедните се поднасят трохи, дори понякога и това не става.
Кризата ускорява пропастта между бедни и богати. Тя задълбочи отчуждението и неговите форми. Потвърди разсъжденията на един мислител на хилядолетието: „Трудът произвежда чудесни неща за богатите, но произвежда оголяване за работника. Строи палати, но и коптори за работника. Създава красота, но и осакатява работника. Замества ръчния труд с машини, но отхвърля и част от работниците назад към варварския труд, а останалата част превръща в машина. Той произвежда ум, но произвежда и тъпоумие, кретенизъм за работника.“
Осиротелият и обезличен човек се връща в лоното на животинското: ниско потребление, невъзможност биологически да оцелее, притъпени потребности, сведени до чисто животинско равнище. Човек загубва своята „родова същност“, превръща се в животно, в скот с ниски животински страсти – оскотяване и озверяване на човека, деградация на човешката личност. Пресата всеки ден ни поднася потресаващи примери за това.