Мюмюн Тахир е магистър по литература и културология. Доктор по философия към научния институт „Вектор“. Носител на Годишната литературна награда на Съюза на българските писатели за 2002 г. Автор на книгите „Славеят на Родопите“, „Стряха с много гнезда“, „Животът заедно“, „Земя за обетоване“, „Идентичност и толерантност. Философски и практически въпроси на културната интеграция“, „Бране на диви пчели“ и др. Работи в Министерството на културата.
Големият датски теолог и философ на морала Кнуд Льогструп размишлява: „Характерно за човешкия живот е, че ние взаимно се доверяваме един на друг…Само при особени обстоятелства се случва да не се доверяваме предварително единствено на чужденеца… Изначално ние вярваме на думите си; изначално се доверяваме един на друг.“ Религиозният философ – руски имигрант и професор в Сорбоната, Лев Шестов, пък пише: „Homo homini lupus е една от най-твърдите максими на вечния морал. Във всеки от нашите съседи се страхуваме от вълка… Ние сме така бедни, така слаби, така лесно раними и унищожими! Как можем да помогнем, като се страхуваме!… Ние виждаме опасност, само опасност…“
Разбира се, не могат и двамата да са прави, обобщава Зигмунд Бауман, давайки тези два примера в книгата си „Фрагменти от живота“. Истина е, че Льогструп и Шестов взаимно си противоречат, но не получаваме ли всички ние противоречиви сигнали от това, което сме преживели? Понякога си вярваме, понякога се страхуваме. А най-често не сме сигурни дали да се доверим и обезоръжим, или да бдим за опасността и да се пазим – но в такъв случай сме объркани и вече не сме сигурни какво трябва да правим.
Кое повече присъства в нашия живот –доверието или страхът?
Отговорът зависи, изглежда, от типа живот, който водим, пише Бауман. Той пояснява: Льогструп е роден, живее и умира в спокойния, ведър и мирен Копенхаген, където членовете на кралския двор карат велосипеди по улиците заедно със своите поданици и щом свършат, оставят велосипедите на тротоарите, спокойни, че поради липса на крадци, ще си ги намерят отново там, когато им потрябват. Шестов е бил преследван, по време на царския режим в Русия му е отказано място в университета, защото бил роден в семейство с „погрешни“ убеждения; после е арестуван и изгонен от революцията против царя поради „неправилни“ убеждения; изпил e горчивата чаша на изгнаничеството в чужда страна… Двамата мъдри мъже говорят на основата на два рязко различаващи се житейски опита.
Очевидно на подобна зависимост сме подвластни всички. Винаги, когато казваме „хората са това, което са“, имаме предвид тези около нас. И ако веднъж смятаме, че на хората може да се вярва, а друг път, че те са опасни вълци, ако двете твърдения звучат изцяло или поне отчасти като истини, излиза, че това, което хората са – или по-скоро, което изглежда, че са, – зависи изцяло от света, в който те заедно с нас живеят. Възниква закономерният въпрос
в какъв свят живеем и какъв свят трябва да създадем
За да живеем солидарно и справедливо, въпреки различията ни. Актуално звучат думите на дядо Йордан Герака от повестта „Гераците“ на Елин Пелин: „Така е тръгнало и така ще върви – нареждаше в ума си той, – няма да стане по-добре. Любовта бяга от човешките сърца, хората не са вече братя.“ В разговор със сина си Павел той продължава горните мисли: „Всякой него си гледа, а за другите не иска и да знае. Всеки е зинал като ламя и прибира, мъкне, крие, като че ще векува на земята.“
Думите на дядо Герака се отнасят за първата половина на ХХ век и за българското общество тогава. А как е сега, когато сме вeчe 2009 г.?
„Българите нямат доверие помежду си, не вярват в институциите и в брака, разочаровани са от действията на демокрацията в страната, но все пак 70% смятат, че тя е по-добра от всяка друга форма на управление. Това показват резултатите от четвъртата вълна на изследване на ценностите, които се извършват в ЕС. Проучването показва, че българинът копнее за европейско гражданство, но му липсва европейска идентичност. У нас се прави рязко разделяне на идентичност и гражданство, липса на съзнание за гражданска идентичност. Освен това има очевидна криза и в междуличностното доверие в българското общество – под 20% са хората, които са склонни да се доверяват на другите.“ (Нет инфо, 2009). Данните са предоставени на конференция на тема „България и европейските ценности“. Интересно е, че българите са чувстват горди от това, че са български граждани, но повечето се асоциират с населеното място, в което живеят, а не с държавата. Според проучването имаме по-скоро етническа, а не гражданска национална идентичност – идентифицираме се с етнос, а не с държава.
Българинът иска да е гражданин на ЕС, защото има уважение към институциите на съюза, все още е еврооптимист и не се страхува от членството в организацията. Нараства броят на хората, които смятат, че бракът е отживяла институция. Броят на сключените бракове е намалял за сметка на броя на разводите. Повече от 50% от децата, родени през 2006 и 2007 г. са от извънбрачни отношения. Съжителството е нова форма на семеен живот, която е съвсем добре приета от обществото и може да замести брака. Въпреки кризата в брачните институции обаче, семейството остава важна единица за българския социален живот.
На това импонира песимистичният анализ, основан на понятието „втечняване“, който прави Зигмунд Бауман и който се отнася към съвременното световно общество. Според него „нашето време се отличава с все по-осезаемо отслабване на социалните връзки. Разпадат се не само някогашната класова, корпоративна солидарност и дори солидарността между съселяни, но индивидуализмът е на път да победи дори любовта, заменяйки я с нетрайни семейни връзки, основани на изгодата, при което всеки от партньорите във всеки един момент може да отмени договора за съюз. Разпадането на семейството, лавинообразно нарастващият брой на несемейни в големите метрополии са последица именно от това „втечняване“ (6). За него са налице множество признаци: „старите хора са отритнати от обществото, броят на бездомниците и на незаконните имигранти расте главоломно, сайтовете за срещи и за общуване като Фейсбук, търговията с яйцеклетки и изкуственото оплождане са все елементи от ширещия се меркантилизъм в човешките отношения. Нашето потребителско общество не само трупа милиони тонове отпадъци, но и тласка към бездната живота на милиони неизвестни, принесени в жертва люде… Изглежда, навлизаме в ерата на човека за еднократна употреба, който може да бъде купен и след това захвърлен“ (6). Всичко се купува, индивидуализмът тържествува, а обществото неумолимо се разпада. Професионалната, класовата и дори семейната солидарност са на изчезване. Това горчиво заключение е в основата на една нова борба за възстановяване на връзката между хората, отбелязват Гийом Алари и Александър Лакроа (1).
Справедливостта и солидарността са в пряка връзка със свободата, избора и отговорността. Според Дж. Роулс хората, стремящи се да създадат добре организирано справедливо общество, трябва да приемат идеята за равните свободи. Справедливостта е равно разпределение на свободата между членовете на обществото (8). Свободата е универсална ценност, затова „тя трябва да се предпочита пред всички други социални ценности“ (8). Изборът предполага свобода на решението, способност да се избира между различни възможности без насилие, без натиск отвън. Затова
изборът е свързан с разширяване на самосъзнанието и е осъществена свобода
Тя включва правото на избор, възможността човек да върши всичко, което не е забранено, т.е. да определя сам своите действия, поведението си, като се опира на своята воля, да ги контролира по своята воля и да може да вземе решения. Но е известно, че свободата не е само възможност за свободен избор, тя е необходимост да се избират съзиданието и творчеството; тя е и вяра, че това, което се избира, има определена стойност в националното изграждане на държавата. Което я превръща и в отговорност. Свободата обаче може да премине и в своята противоположност. Нейната същност се изразява в нещо съвършено различно: свободата е моята независимост и определяемостта на моята личност отвътре; свободата е моята творческа сила; не избор между поставените пред мене добро и зло, а моето съзидание на доброто и злото. Самото състояние на избор може да дава на човека чувство за угнетеност, нерешителност, даже несвобода (3). Според Н. Бердяев свободата е тежко бреме. Затова хората лесно се отказват от нея, за да облекчат това бреме. „В справедливото общество, предполага Роулс, хората предпочитат да бъдат свободни, все едно с какви съблазни ще бъдат привличани, особено материалните.“ Трагичната страна на социалния живот той вижда в обстоятелството, че членовете на обществото твърде често жертват своята свобода заради постигането на голямо богатство, власт, престиж, заради надделяване в житейското състезание, изпреварване на други хора на всяка цена. Отказът от свобода в името на цели, чийто резултат е определена изгода, противоречи на справедливостта. Същото се получава, ако заложим и на безкрайното развитие само на свободата, принадлежаща на човека, в ущърб на други свободи (8).
„В понятието „свобода“ се влагат две основни значения. От една страна, свободата се разбира като неограничени възможности на свободната воля. В този смисъл свободата се измерва с неограничеността в желанията и действията на индивида или общността. Това означава те да не се съобразяват с никого и с ничия свобода или с никакви норми на обществено поведение и спазване на законите. От друга страна, свободата предполага личността да се ръководи от разумни доводи, от добре осъзнати цели. От тази гледна точка свободата на личността, общността или обществото да избере как да живее изисква той да се съобразява с множество ценности като равенство, справедливост, толерантност, щастие, сигурност и т.н. Зачитането на свободата на един човек логически води до зачитането на свободата на всички останали“ (4).
Възползвайки се от многоизмерността на свободата, както и състоянието на избор, което може да дава на човека „чувство на угнетеност, нерешителност, даже на несвобода“ (3), определени политически и обществени сили биха могли да противопоставят едни хора на други или едни групи на други. Зигмунд Бауман развива понятието доброта. „Действителната ценност, която трябва да бъде откривана и прилагана, е добротата, а не „доброто“. Множество отвратителни престъпления както колективни, така и индивидуални, са били извършени през изминалия век (и продължават да бъдат вършени в наши дни) в името на доброто. Доброто се възприема като абсолютна категория и ако аз съм уверен, че зная какво означава то, имам право да извърша какво ли не в негово име. Доброта, напротив, означава да изслушваш другия, тя предполага диалог, проява на разбиране към доводите, които той или тя могат да изтъкнат“ (1).
Мисля, че с доброта, съчетана със справедливостта и солидарността между хората, организирани в общности, могат да бъдат решени много от въпросите, които поставя новото време. Винаги съм си задавал въпроса
дали в условията на взаимнозависимия свят „човек може сам да кове съдбата си?“
Отговорът е отрицателен, защото всички ние сме взаимно зависими в бързо глобализиращия се свят. В този смисъл, както посочва и Зигмунд Бауман, благодарение на тази взаимна зависимост никой от нас не може да бъде господар на собствената си съдба. „Има задачи, с които всеки индивид се сблъсква, но с които не можем да се борим и справим индивидуално. Това, което ни разделя и ни кара да пазим дистанция един спрямо друг, да чертаем граници и строим барикади, прави още по-трудно изпълнението на тези задачи. Ние всички се нуждаем от контролиране на условията, при които се борим с предизвикателствата на живота, но за повечето от нас такъв контрол може да бъде установен само колективно“ (2).
По този начин стигаме до дебата между либерализма и комунитаризма. Най-общо казано, предмет на дебата между либерализма и комунитаризма е ролята на общността в съвременното общество. Според едното схващане, това на либерализма, „ценностите на модерността изискват да признаваме приоритет на интересите и автономията на индивида“, а според другото, на комунитаризма – „ние при всички обстоятелства дължим солидарност на хората, с които споделяме принадлежност към едни и същи общности“ (7).
От гледна точка на либерализма, „всеки участник в обществения живот е морално длъжен да зачита правото на Другия да се държи както намери за добре, стига да не пречи на никого. И ако в тези поведенчески рамки се реализират и прояви на някакви културни особености, това не би трябвало да ни притеснява. Индивидът е свободен да се идентифицира с каквато си иска общност и култура, и това да не засяга нечии интереси. Според либерализма най-сигурната гаранция, че реализацията на културни специфики няма да стане причина за конфликти, е тя да се ограничи в рамките на частния живот на индивидите“ (7).
Основната философска школа, която противостои на либерализма, е комунитаризмът. На „ценности като свобода, рационализъм и справедливост, комунитаристите противопоставят автентичност на социалното битие и солидарност“ (7). Именно ценностите на общностния начин на живот са това, от което не си струва да се дистанцираме саморефлексивно.
За комунитаристите „индивидите съществуват в конкретен социо-политически контекст, обединени в общности, където придобиват индивидуална и колективна идентичност. От значение са общностите, колективните ценности и добродетели (лоялност към групата, нацията, етноса), а не либерално абстрактно човеколюбие. Лоялността и членството в общността са първични, особено що се отнася до нацията“ (9).
Комунитаристкото схващане проповядва, че позитивното отношение към културно различния Друг трябва да отиде отвъд границите на обикновената толерантност. „Ние морално дължим на хората, които се различават от нас в културен план, признание на ценността на тяхната идентичност. Дори и да срещнем прояви на нечия културна идентичност, които радикално се разминават с нашите разбирания за високо качество на художествено произведение, или на достоен начин на живот, ние сме длъжни да покажем на носителите на въпросната идентичност, че я ценим“ (7). Либерализмът е най-напред философско течение, проповядващо възхода на индивидуалните свободи. Той е разнородно течение, но почива на някои общи принципи.
На първо място, „моралните съображения се изключват от икономическата и политическата сфера и остават в областта на частното поведение. Освен това – и следователно – смята се за добродетел, полезна за обществото, индивидите да действат в името на собствените си егоистични интереси“.
По-късното учение, „неолибералзмът, проповядва освобождаване на пазара от всякакво регулиране, въвеждане на режим на чиста и съвършена конкуренция, намаляване на митата и минимално участие на държавата в икономиката. Днес неолиберализмът е в криза, тъй като именно освобождаването на финансовите пазари от всякакво регулиране е в основата на сегашния хаос“ (6).
Това са две схващания – либерализъм и комунитаризъм, които в чист вид не биха се реализирали в живота на обществото. И двете са неубедителни за съществуването на едно толерантно общество. „И от двете страни се стремят да изработят убедителна нормативна теория за демократична легитимност, обединяваща изискването за справедливост и правосъдие. Разграничението между тях е в отговор на въпроса откъде се извежда идеята за свободата: от индивидуалните права или от споделените норми в общността“ (9).
Смятам, че една ефективна политика би могла да обедини различните подходи към разглеждания проблем. Кризата, която изживяваме, е криза на цялостната икономическа организация, а не на неолиберализма, в който случай би било достатъчно просто да се върнем към регулиране на пазара (6). Друг е въпросът, че държавата би трябвало да създава условия за реализация на всички членове на обществото, в което някои притежават голяма власт и богатство, както и повече средства за постигане на своите цели, а други са лишени от тези блага и, изглежда, това поражда максимата Homo homini lupus.
Без съответна социална политика на държавата има опасност да се появи остра социална несправедливост и нестабилност. Разбира се, не всичко трябва да се очаква от нея; гражданите непременно трябва да отстояват своите интереси, както и общия интерес. Всичко това би могло да се реализира в условията на гражданското общество. Но „гражданското общество у нас не е достатъчно автономно от държавата и не служи за неин демократичен коректив. Гражданското общество като нормативен идеал трябва да е както индивидуалистично, така и солидарно, но за България това звучи като красив лозунг“ (9).
Острата икономическа криза очевидно влияе на човешките отношения, в резултат на което се нарушават ценности като справедливост, солидарност, разбирателство, взаимопомощ, толерантност…
Литература: (1) Алари, Г., Ал. Лакроа. Хора за еднократна употреба. В: Сп. Факел, бр.1, 2009. (2) Бауман, З. Общността. Търсене на безопасност в несигурен свят, 2003. (3) Бердяев, Н. Самопознанието, 1991. (4) Бърлин, А. Две схващания за свободата. В: Алтернативи на свободата, 1998. (5) Има криза на междуличностното общуване у нас. В: www.Vesti.bg/ 26.02.2009 г. (6) Лакроа, Ал. Странният брак на Карл Маркс с едрия капитал. В: Сп. Факел,
бр. 1, 2009. (7) Макариев, Пл. Мултикултурализмът между толерантността и признанието, 2008 (8) Нешев, К. Политическа етика,1997 . (9) Цакова, И. Фиктивната дихотомия „Държава – гражданско общество. В: Европейски ценности и гражданско общество, 2008.
