ОТВОРЕНО ПИСМО ДО ЕВРОПА

0
224

 

Прочетох неотдавна във вестниците, че Европа не приема нашите влакове заради мръсотията. Задържат ги, казват, на западните граници, пък пътниците преминават в чистите парфюмирани европейски вагони. Приех това от Европа като последна лична обида, защото, щом ние се возим в същите тези вагони, значи сме мръсни. Всъщност най-много ме обидиха датчаните, които по същата причина прекъснаха директния влак за Копенхаген, а ние, будалите, години наред обичахме техния принц Хамлет, въпреки че „има нещо гнило в датската държава…“

Е, добре, питам се, яде ли тая Европа някога студено пиле, увито във вестник? Дъвче ли кюфтета и пресен лук? Играе ли тая Европа табланет на куфар, който се слага на коленете? Спи ли Европа на рамото на някой непознат, сваля ли си обувките да протегне уморени, отекли крака, черпи ли спътника със салам и ябълки, влюбва ли се тая Европа на зазоряване във второкласния вагон? И къде Европа хвърля пилешките кости и корите от портокали, като така хубаво пише, че е строго забранено, да се хвърлят през прозореца, а пепелниците тутакси се напълват? Е, да не е пък влакът аптека! Ако Европа продължава да се занася и по-нататък, може би няма да пуска и самолети през нашето небе, да не се изцапат от смога…

Чувам, че дори прочутият „Симплон-експрес“ между Париж и Атина не преминава, след петдесет години, през нашия край, отклонили го през Италия, че им закъснявал седем часа. Голямо чудо – седем часа!

Крайно време е, значи да се опомним и да престанем най-сетне да ухажваме Европа. Тя никога не ни е отговорила на любовта. Вечно сме тичали и закъснявали след тази шармантна, прецъфтяла дама, а тя все ни е подценявала и правила на глупаци. Обяснявахме Ј се в любов, тромаво, провинциално, копнеехме за нейния лъжлив блясък; бяхме настойчиви и прещастливи, когато понякога ни забелязваше и въвеждаше в своите салони, наистина през входа за прислугата. Чувствахме се тогава като мечки (тъй като у нас няма слонове) в стъкларския магазин.

Какво се беше случило? Започнахме заедно: имахме по същото време разкошни дворци и манастири, катедрали и крепости. Европа имаше Джото, но преди него ние имахме по-синьо небе на фреските и преди Петрарка – по-нежни любовни стихове, и преди Лондон – канализация, и преди Париж – урбанистични планове за градовете… А след това започнахме да закъсняваме (не по своя вина): докато скришом от турците пеехме своята поезия под съпровода на гусла, Европа вече нашироко печаташе книги. Докато до нас дойде класицизмът, Европа се набута в романтизма! Ние, едва станали романтични, а те – вече реалисти! Ние – хоп в реализма, а те вече навлезли дълбоко в сюрреализма. Ние носехме още тесни крачоли на панталоните, а те измислиха широките! Докато до нас стигне модата на широките крачоли, те преминали вече на впити. Тъкмо се научихме да подсвиркваме някой европейски шлагер, а той – излязъл от мода! Тъкмо се примирим някак с тъмночервеното червило – а те вече измислили синьо!

Когато отивахме на посещение в Европа, носехме Ј най-хубавото, което имахме: от залъка си късахме – предлагахме Ј икони, фрески, хасанаговища, народни хора, току-що заклано телешко, най-хубавото грозде, пастърма, красавици, които ставаха келнерки и куртизанки, а през лятото се оттегляхме по родните хълмове само и само за Европа да има повече място на нашите пясъчни плажове… Отвеждаше ни най-добрите художници, архитекти, зъболекари, футболисти и лекари и правеше от тях европейски еничари; връщаха ни се побледнели, с папионки и чужд акцент доживотни европейски васали.

Закъснявахме с векове след Европа, напъвайки се с всички сили да намалим това закъснение поне на десетки години, че после на месец, седмици и накрая, когато тази фатална, вечна разлика се сведе само на някакви си пикливи седем часа, тя ни остави на пътя и заобиколи със „Симплон-експрес“ през Италия като че ли сме шугави.

А бяхме добри за нея, когато с тела и копоя задържахме отоманските набези, когато гинехме с нейното име на уста; така умееше тая Европа да звъни с всички камбани на Нотр-дам за победите на сръбската войска при Косово – тогава не закъснявахме; тогава седем часа не бяха от значение. И докато тази копринена и напудрена Европа по време на мир се учеше на точност до минута, ние мерехме времето на векове азиатска тъма. И накрая, когато след много мъки се приближихме до нея, тя какво направи?

Набута ни в канализацията, покани ни на строежи, затвори ни във фабрики, точно както някога гальотите в утробите на корабите, купуваха за грошове най-снажните момци за футболни гладиатори и най-хубавите момчета за любовници на изкуфели стари дами, а в замяна даде малко джинси и автомобилна тенекия, дрехи, които вече не носи, и лицензи, които вече не употребява.

Е, добре де, какво е на тая Европа? Луда ли е? Къде толкова бърза, та са важни тези седем часа? От бързина няма да види просторите, през които пътува, нито ще има възможност да поразговаря с началник-гарата, който в градината зад къщи отглежда пчели и има саанска коза, а на прозореца, над канцеларията, дъщеря за женене. От много бързане няма да успее да се напие с вода на перона, нито да си купи вестник, нито да протегне крака на някоя непозната спирка, където влакът виси ли, виси. Който много бърза надалече не стига. Бързата кучка слепи ги ражда и обратното. Може би Европа ще прочете случайно тези редове и ще върне своите влакове на нашите коловози, когато схване, че на нас ни омръзна тази несподелена, едностранчива любов. На мен лично не ми пука за нейните експреси! Стига ми и местният влак за Лапово.

Между впрочем Европа е вече стара! Ако не се върне и помоли за прошка, ще се влюбя в някой друг, има и по-млади, и по-красиви континенти!

От сърбохърватски: Милена Йоич

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук