Добрин Спасов е професор, доктор на философските науки, член-кореспондент на БАН. Работи в областта на логиката, теорията на познанието и съвременната философия. Три от книгите му – „Единство и многообразие“, „От логика към социология“ и „Проблеми на познанието“ са преведени в чужбина. Сътрудничи на наши и чужди списания. В продължение на няколко години е бил главен редактор на сп. „Философска мисъл“ и чуждестранен редактор на международното сп. „Революционен свят“. Член на редколегията на сп. „Ново време“.
От многогодишните си философски занимания съм научил между другото, че както лингвистическата философия, така и критиката срещу нея, в последна сметка, потвърждават едно просто, на дело общоприето твърдение. То е, че ако нашите думи се абстрахират от съдържанието, което означават, и от познавателните или оценъчни позиции, които изразяват, те се превръщат в празен шум.
Аз не се наемам да измервам интелектуалната празнота, която зее в нашата политическа говорилня през последните години. Но ще се опитам да допринеса нещо за нейното запълване като се спра на някои на пръв поглед, формално-езикови проблеми.
* * *
Започвам с констатацията, че нещастната идея за „претопяване на малцинствата чрез променяне на имената“ не е била погребана завинаги. С началото на новия век тя възкръсна в нашето т. нар. ляво политическо пространство. Само че сега е насочена срещу населяващото го мнозинство, организирано така или иначе от БСП.
Първото въплъщение на тази идея бе осъществено от Кънчо Стойчев. Той публикува в най-тиражните български вестници мнението,че така да се каже, възродителният процес за БСП трябва да се увенчае със смяна на нейното име.
Това неочаквано предизвикателство беше вече реалистично и критично преценено с поредица от публикации, сред които бих откроил две статии в „Дума“– на Владимир Топенчаров от 17 януари и на Искра Баева от 14 януари. Аз бих ги допълнил само с обосноваване на убеждението си, че предложението на Стойчев трябва да бъде отклонено не само от нашите „консерватори“, но и от чуждите новатори, на които българските им „нови леви“ имитатори най-много искат да се харесат.
Не съм убеден, че един така осведомен и способен човек като Кънчо Стойчев може искрено да твърди например, че „ако БСП съдържа в името си „социалдемократическа“, ще плава много по-успешно във водите на Социнтерна“ („Сега“, 9 януари 2002). Знае се, че на капитанския мостик в тази авторитетна организация стои социалистът Антониу Гутериш. Избраха го единодушно на конгреса в Париж през ноември 1999 и не мислят да го снемат, въпреки че неотдавна в родната му Португалия той бе победен от десницата в лицето на местните…социалдемократи!
От своя страна, британските лейбъристи се реформираха („блеъризираха“) без да обогатяват името си нито със социалистически, нито със социалдемократически определения. Наистина, техни идеолози като Антъни Гидинс претендират, че усъвършенстват социалдемокрацията. Но други като Джон Грей я смятат за умряло куче, което естествено не подлежи на развитие… И в Обединеното кралство, и в разединения свят преобладава гледището, че новият лейбъризъм много повече прилича на стария либерализъм, отколкото на какъвто и да било социалдемократизъм.
Що се отнася до френските социалисти, вярно е, че техният лидер често ги отнася към европейската социалдемокрация. Но когато иска да бъде по-конкретен, той се изразява например така: „Струва ми се,че понятието „множествена левица“ („une gauche plurieil“) е по-подходящо, отколкото е обобщеният термин социалдемокрация“ ( Това може да се прочете и на български в „Ново време“, октомври 2001, с. 71).
А италианските сегашни леви едва ли някога ще се самоопределят било като социалисти, било като социалдемократи, между другото поради крайно и трайно лошите си спомени, както от социалиста Кракси, така и от социалдемократа Де Гаспари.
От големите прогресивни европейски партии единствено германската стои твърдо зад своето социалдемократическо име. Но не и зад неговото ляво съдържание, защото сегашните й ръководители – за разлика от Лафонтен – искат да възглавяват една Neue Mitte, която отстои на еднакво разстояние от левицата и десницата…
Тогава, какво остава от настояването БСП да се присъедини и номинално към социалдемокрацията, защото иначе нямало да я признаят за модерна европейска лява? Остава… плява!
Когато погледнем по-внимателно на Запад, както постоянно ни съветват „доброжелателите“, виждаме, че „европейската социалдемокрация“ нито е нещо единно, нито е непременно лява, нито дори е задължително … социалдемократическа. Позволявам си този парадокс, защото „новината“ „на западния фронт – нищо ново“ отдавна не важи. Вече остаряваща новост е например, че е на изчезване старата социалдемокрация. За нея, най-общо казано, беше съществена националнодържавната стопанска и социална регулация. Тя обаче е пред почти пълна ликвидация, поради добре познатата глобализация, която събаря протекционистките бариери в името на все по-пълната либерализация. При това положение от отдавна познатата ни социалдемокрация остава главно името, но вече само като родово название на реформистки (и в такъв смисъл антиболшевишки) партии, социално загрижени и демократично устроени, които оттук нататък могат да си носят каквито искат конкретни имена. Семантически произвол е например допуснатото в „Дума“ (30 януари т. г.) от добрия социалдемократ-социалист Стефан Нешев отъждествяване на термините „социална демокрация“ и „демократически социализъм“. В първото съчетание „субстантив“ е „демокрацията“, която се определя като „социална“; във второто „субстантив“ е „социализмът“, а определението е „демократически“. „Демократическият социализъм“ може да бъде подведен под споменатия родов смисъл на „социалната демокрация“. В нея обаче, както се вижда от елементите Ј, няма нищо задължително социалистическо.
Но нашият по-конкретен проблем е отношението между името и характеристиката на БСП. Ако приемем „социалността“ и „демократичността“ за достатъчни отграничители на социалната демокрация изобщо, няма да има никакви логически пречки пред отнасянето и на българските социалисти към нея. Приказките, че тя била „бременна“ с „бетонни“ комунистически глави, които трябвало да „абортира“, са или невежествени, или злонамерени. Истината е, че и с приетите чрез референдум основополагащи документи, и с цялото си поведение, в което няма и намек за идейна нетърпимост и организационно „отлюспване“, БСП се доказва като най-демократичната съвременна българска партия. Това по-скоро се потвърждава, отколкото опровергава от толерантното отношение например към „Марксистка платформа“, която – дори наистина да е толкова „ретроградна“, колкото я представят „демократичните“ съдници на БСП, съвсем не определя облика на партията, но би могла да бъде полезна във вътрешнопартийните дискусии.
Има малко повече основание да бъде поставена под въпрос „социалността“ на някои български социалисти. БСП като цяло обаче в никакъв случай не заслужава това обидно съмнение. Макар и скъсала с пороците и догмите на „реалносоциалистическото“ си минало, тя е запазила колективистични чувства и причастност към жертвите на егоистичната ултралиберална демокрация в нашата страна. Ето защо приелите широкия смисъл на „социалната демокрация“, ако знаят що е елементарна последователност, би трябвало да приемат „социалдемократичността“ на БСП. А ако бяха и искрени, биха признали, че тя е „трън в петата“ им (или на още по-чувствително място), доколкото е не само социална и демократична, но и демократично-социалистическа.
Тази мотивация на негативизма им обаче обикновено остава скрита. Своевременно напусналите БСП заради „социалната демокрация“ е нормално сега да ратуват за нейното социалдемократизиране – това може да бъде и закъсняло самооправдание с текст или подтекст „Видяхте ли колко прави бяхме тогава?“. Лошото е, че запитани как по-точно си представят нашата социалдемократизация, те най-често извъртат очите си на Запад, без с нещо да проявяват добро разбиране, както за многообразието в западноевропейската левица, така и за разликата между тамошната и тукашната социална обстановка.
* * *
По-интересни от бившите „наши“ са някои поначало по-чужди на БСП нейни сегашни съветници. Един от тях е Васил Тончев, ръководна фигура в агенцията Сова-Харис. На 18 януари в „Труд“ той заяви, че „ако окончателно вървят към центъра“, българските социалисти трябва „да се сбогуват със социализма и на тази основа да градят програма“. Така Тончев всъщност дешифрира третоянуарското си интервю пред „Дума“, в което присъстваше фразата „социалните идеи могат да бъдат развивани занапред на съвършено различна основа“.
За мен това е просто ехо на гласове, които идват от западна посока – от Блеърови лейбъристи, според които тяхната партия е станала „пазарно-капиталистическа“, от Шрьодерови социалдемократи, които се готвеха да действат „както Кол, но по-добре“. Знае се, че тези две партии още преди изборите, които им сервираха властта, представяха поведението си като движение в политическия център.
Що се отнася до Тони Блеър, той като че ли беше отписал БСП: не е тайна, че подкрепяше управленстването на Иван Костов и президенстването на Петър Стоянов, който дори беше поканен да участва във възможно най-представителна „третопътническа“ среща, въпреки че по-рано се беше подписвал под фразата „Третият път води към Третия свят“… А социалистическата партия немски социалдемократи приеха близо до сърцето си (което, уви, след оставката на Оскар Лафонтен, беше вече престанало да „бие отляво“). Те обаче й обърнаха по-голямо внимание едва след като се бяха убедили, че усърдно поливани от тях социалдемократически издънки не виреят добре на българската социално-историческа почва. Но от техните наставления, които зазвучаха и като къмконгресни поздравления, продължи да вее чужда на българските социалисти социалдемокрация без социализъм.
Но не само на БСП е чужда тя. Навсякъде и всякога социалистическа партия, която не се стреми към социализъм,
би била нонсенс.
Социалистическата партия по принцип не може да бъде прокапиталистическа. Дори Жоспен в качеството си на социалист съчетава абстрактния си „социалдемократизъм“ с такива конкретни твърдения: „Казвам: да, ще се приспособим към реалността. Но казвам и нещо повече – няма да се подчиним на капиталистическия модел, който само привидно е естествен“ (вж. цит. брой на „Ново време“, с.77).
Още по-малко би могла Българската социалистическа партия да каже „Сбогом“ на социализма, както я съветва Тончев. С това сбогуване тя би се обезличила и като българска, и като социалистическа. Но може да каже „Довиждане“, защото също се вглежда в действителността и не възнамерява да строи социализъм с всевъзможни средства още днес или утре. Но той стои пред нея като исторически хоризонт, като рационален краен изход от все по-острите противоречия на капитализма. За БСП е недопустимо такова „окончателно“ движение към „центъра“, което – също така „окончателно“ – изключвало социализма.
Ако на Запад там, в центъра, има все още недостатъчно поляризирана и ерозирана „средна класа“, съобразяването с която спъва олевяването, то в средата на нашето общество по-скоро зее широка и дълбока дупка, в която всеки непредпазлив политик би могъл да си счупи главата…Нима не е ясно, че за да има у нас сериозна среднокласова партия, трябва да има съществена „средна класа“? Аз не вярвам дори Симеон Сакскобурготски, който отхвърля „исторически обременената“ левица и фактически покварената десница, да си представя своята бъдеща партия като някаква, ако може така да се каже, „средница“. Той вероятно си мисли за национално интегриране, което обаче, както върви социалното поляризиране, скоро ще се окаже толкова възможно, колкото обединяването на леда с огъня…
* * *
Ако разпореждания като „Сменете си името“, „Скъсайте със социализма“, „Бегом към центъра“ сравнително лесно могат да бъдат пренебрегнати, значително по-сложно е отношението ни към препоръките за обновление на БСП чрез приемането на т. нар. социалнолиберален управленски модел.
Социалнолбералният модел не е нито случаен гост в нашия политически език след Десети ноември, нито пък е от онези клишета, които – поради многократното им повтаряне без видим референт в обществения ни живот – са престанали да ни говорят каквото и да било. „Социаллиберал“ стана Георги Първанов, докато възглавяваше българските социалисти; „социален либерализъм“ като характеристика на нашето евентуално съвместно управление с ДПС ни препоръча Ахмед Доган в приветствието си към неотдавнашния ни партиен конгрес. Но в навечерието на следващия най-важен форум на БСП по-специално внимание заслужават изказвания на Сергей Станишев като „Изходът от кризата трябва да се търси в съчетаването на социалното и либералното“ (в. „Труд“ от 12 януари, т. г.) и още по-определено в „Сега“ от 26 януари: „Изходът от сегашната тежка криза е в социално-либералния модел на управление“…
На някого може да се стори, че новият председател на БСП е запял в хора на нейните нови възродители, при все че енергично отклони техните претенции към нейното име. Абстрактно погледнато обаче „социалният либерализъм“ прилича на един законен „диалектически синтез“ или общ „хоризонт“ на съвременна идейно-политическа конвергенция. „Етатизмът“, строгото държавно регулиране на целия обществен живот и по-специално на икономиката, което беше характерно не само за управляващи комунисти, но и за класически социалдемократи, се провали поради сковаващото си въздействие върху развитието на обществото. Сега сме в началната фаза на провалянето и на неолиберализма – на т. нар. свободен световен пазар, който все повече се демаскира като фактически монопол на собственическомениджърския елит на глобалните корпорации. С тази си роля той увеличава до експлозивна степен социалните противоречия и заплашва мирното съвместно съществуване в целия свят.
Поради това далновидни представители на двете тенденции – етатистката и либералната – днес предприемат нещо като насрещни движения. Довчерашни социалдемократи от Скандинавския полуостров до Латинска Америка например посягат на своите т. нар. „социални държави“, зачеркват завоювани с десетилетни борби придобивки на трудещите се, за да увеличат, както казват те, шансовете на своите производители в „свободната конкуренция“ на световния пазар.
От друга страна, в документите от последния конгрес на Либералния интернационал се появиха предложения за държавни намеси, за да се предотвратят катастрофални въздействия на „свободната пазарна икономика“ върху социалната и природната среда. Списание „Иконъмист“ дори откри, че държавен интервенционизъм влизал в самата същност на икономическия неолиберализъм. Така че, абстрактно погледнато, нашите нови „социаллиберали“ са безусловно прави: съчетаването на либералното и социалното става световен, значи и български императив.
Трябва да се има предвид обаче, че в зависимост от различните социални условия, включително силовите политически отношения, в различни страни социалнолибералният синтез ще се извършва в различни форми, в различни пропорции, с различни ударения. Българските политици обаче са показали, че колкото и дълбоко да се покланят на националното ни своеобразие, програмните им намерения обикновено издават предпочитания към простия внос от чужбина. Затова ще си позволя едно предупреждение, което обаче не бих искал да се тълкува като безусловен „антисоциаллиберализъм“.
На Тони Блеър е било съдено да стане главен реформатор (някои биха казали „ликвидатор“) на западната левица. Именно неговият „трети път“ доби глобални социалнолиберални измерения. Най-често към него се обръщат за кураж и поука и онези наши „нови леви“, които искат да „възродят“ цялата БСП като я прехвърлят върху своя анемичен корен. Поради това придобива не само теоретическо значение въпросът
„Що е неолейбъристкият социаллиберализъм и има ли той почва у нас?“.
Аз вече съм се заангажирвал с отговор и за да не бъда обвинен в тенденциозност, ще предоставя думата на авторитетен британски специалист, изявил се върху престижен и по-скоро десен публицистичен терен – „литературната притурка“ на лондонския „Таймс“. Там (на 28 септември, м. г) Дейвид Милър излезе с преглед на най-представителни неолейбъристки публикации и направи няколко важни обобщения. Първото е, че в блеъристкия „социаллиберализъм“ либералното има решителен превес над социалното: „Отхвърлят се правителствените опити за управляване на икономиката, независимо дали става дума за икономическо планиране, за контрол върху цени и заплати, за съживяване на умиращи индустрии и т. н. (…); отхвърля се също така пряко преразпределителната политика във формата например на прогресивно-подоходни данъци, които целят да намалят пропастта между бедни и богати. Така поради съпротивата на избирателите и заплахата на пазарно-обиграните капиталисти,че ще насочат капиталите си към други страни, се взривява онова, което някога беше централен стожер на социалдемократическата платформа“. (А наши „новолеви“ социалдемократи продължават да възхваляват Блеър като върховно въплъщение на социалдемокрацията!).
По-нататък Милър се заема с конструктивния аспект на британския социаллиберализъм и го намира в препоръките „правителствата да се активизират на пазара на труда като снабдяват чрез пожизнено образование всички потенциални работници с уменията, които са им нужни за успех в глобалния пазар. А социалната държава трябва да се преобразува така, че да поощрява нови начини на работа, които доставят допълнителни доходи на нископлатените, улеснява получаването на отпуск за преквалифициране, подпомага „гъвкаво“ – например частично заетите и т. н.“
Британският политолог признава, че всичко това се лее като „чистото мляко на либерализма“, но добавя, че неолейбъризмът не е чужд и на по-леви предложения, като например да се осигури „граждански“ или „участнически“ доход на всеки възрастен поданик на Кралството, стига той да извършва някаква – безразлично каква – общественополезна работа. Още по-радикална версия на това предложение е да се предоставя „капиталов грант“ при навършване на пълнолетие, „за да се ограничат наследените неравенства в достъпа на капитали“. Милър обаче отбелязва, че такива идеи имат „повече теоретиците, отколкото практиците“.
Неолейбъристките политици явно се страхуват от „съпротивата на избирателите“ (сред които изглежда преобладават предизборно ухажваните „сиерамен“). А най-страшно им се вижда, че ако „бръкнат дълбоко в джобовете на богатите“, просто ще останат без ръце. Вероятно така се обяснява отклоняването от действителна и действена социалдемократическа политика… Впрочем извън моята компетентност е да преценявам точно какво правят британските неолейбъристи. Но и най-простото око би могло да забележи, че те се съобразяват с общество, различно от нашето, с други съотношения между бедността и богатството. Поради това българските социаллиберали би трябвало да помислят за български социаллиберализъм, с много по-силно ударение върху социалността, отколкото върху либералността.
* * *
Работата е там, че въпреки всички надежди за нашето съвземане и дори възземане, стрелката на наложеното ни
от неолиберализма „развитие“ продължава да сочи надолу
Ако екстраполираме например такъв синтетичен демографски показател като отрицателния прираст на населението, стигаме до мрачното очакване след няколко десетилетия от България да остане само слабо познато за света историко-географско понятие. Ние сме натикани, а и се самонатикахме, в нещастната периферия на една жестока глобална система. В нея, поради вътрешна социална поляризация и външни асиметрични връзки, ставаме нация на изчезване, държава на отмиране.
Затриваме се като хилядолетна култура, пресъхваме като вековен извор на човешки богатства, загиваме дори физически. Това не е преувеличение. Това е проклятие, което може да се отмени чрез нещо много просто, което за съжаление вече е станало твърде сложно: всички власти в страната да действат със съзнанието, че храненето, обличането, осветлението и отоплението, лекуването и образованието на хората не са потребности, чието задоволяване може да се отлага, докато окончателно се натамани някакъв управленски модел. Той трябва да заработи за българското оцеляване веднага. Може да го задвижи обаче само единодействието на всички наистина патриотични обществени сили, ръководени от добросъвестни и висококвалифицирани експерти, които да улеснят градирането и съгласуването на различните социални интереси, така че най-добре да бъдат защитени общонародните.
Това не е измислена задача. Тя витае от години в атмосферата на нашето общество. Наложителната потребност от нейното приземяване беше използвана от Симеон Сакскобурготски за обсебване на политическата власт. Неговото „движение“ обаче не е способно да я разреши. И не само защото в голяма степен е лично негово, но и защото същевременно е разнопосочно, с преобладаваща дясна ориентация. Както се вижда от някои програмни проекти на НДСВ, най-учените му глави все още са пълни с фридмънистки тези за отношението между държавата и икономиката, от които далновидните либерали на Запад вече се отърсват.
Поради всичко това главен мотор на едно действително движение към народно обединение за социално обновление и национално спасение може да бъде само политическа сила, която съчетава нравствеността на „стария“ колективизъм с инициативността на новия либерализъм и насочва дейността си чрез строг научен анализ на обективната обстановка. Мисля, че не се самозалъгваме, когато смятаме, че най-близо до задоволяването на тези изисквания е БСП. Да се надяваме, че тя ще ги покрие още по-пълно с разработката на седемте конкретни проекта, за които тези дни се каза, че очертават нейния социалнолиберален модел на управление“.
Допускам, че този „модел“ може да дооформи облика на БСП като „нова левица“. Но, повтарям, при условие, че е адекватен на българските национални и социални условия, а не е проста имитация на „образци“, чиито автори си остават чужди на БСП, не защото тя е ретроградна, а те – прогресивни… Неприемливи за нас, неприложими у нас ги прави главно тяхната претенция, че се намират някъде „между“, „над“ или дори „отвъд“ лявото и дясното. Още по-непригодни да бъдат наши учители ги правят експертните оценки на техни големи западни приятели и противници, които разобличават илюзорното им самочувствие. Така например според Сеймур Липсет те са „американизирани леви“ в напреднала конвергенция с Клинтъновите демократи, а според „Льо Монд дипломатик“ са не дотам добре камуфлирана „нова десница“…
Отчуждеността ни от тях обаче не бива да води до националистически изолационизъм. Социнтернът например не включва само такива „елементи“ – той има и огромен действително ляв потенциал. Затова връзките ни с него и аспирациите ни към него не бива да бъдат прекъсвани. А бихме могли да погледнем и още по-далеч на Запад и да забележим например антидавоския Световен социален форум. Неговите активисти се проявяват като последователни противници на неолибералната глобализация и борци за „нов свят“, съществено различен от днешния. Те с по-голямо основание могат да бъдат смятани за „нова левица“ и заслужават по-голямо внимание отстрана на българските социалисти.
Разбира се, за Българската социалистическа партия е най-важно да гледа към българския народ и да образува „коалиция“ с него. Без тази ориентация, преливането в или сливането с други политически сили, дори когато не е продиктувано от антисоциалистически или кариеристически сметки на техни ръководители, би било гибелно за истинската лява политика.
