Валери Станков завършва руска филология в Шуменския университет „Константин Преславски“. Автор на книги с поезия, белетристика, публицистика. Публикувал е стотици статии в централния и местния печат. Носител на много национални и регионални литературни награди. Член на Съюза на българските писатели и на неговия Управителен съвет. В момента е директор на университетското издателство във ВСУ „Черноризец Храбър“.
Аз съм щастлив човек.
Родих се при диктатора Тодор Живков и, както са тръгнали нещата, ще умра по времето на медицинската фурия Катерина Мази, палавия Освалдо Риос, непорочната родилка на столетието Сали Спектра, невинното създание Андреа Селесте, красавеца Рич Форестър и мистър Олимпия Арнолд Шварценегер. За Силвестър Сталоун няма да споменавам, то се разбира от само себе си, спяхме креватче до креватче в детските ясли.
Живях в задружното семейство на Пеко Таков, Тано Цолов, Милко Балев, Огнян Дойнов и Гриша Филипов. Поради липса на прадядо дядо ми беше някой си Георги Трайков. Баба ми се казваше Цола Драгойчева. Понеже всички бяха стари, четяха единствено „Работническо дело“ и „Земеделско знаме“. Тогава демокрацията все още не беше дошла в чистия си вид и все още нямаше „Демокрация“, „Чук-чук“ и „Насаме“. Ето защо по цяла вечер край лагерния огън пиеха руска водка и ми разказваха приказки за подводничари, подземничари и парашутисти от великия и нерушим СССР. Понякога призори едри бараби в сиви костюми и с микрофони в ушите ги водеха да посрещат Тодор Живков на летището. Пак те го изпращаха, но не успяха да го изпратят. Изпрати ги Тато. Другаря Живков с горещи сълзи на очи го изпратиха други, но за това ще стане дума в по-следващите ми мемоари.
Тъй като в отряда бяхме много хора, вече не помня имената на мама и тати. Това обаче няма значение, защото всички бяхме синове и дъщери на полка, живеехме заедно за България, подготвяхме бъдещето за България, коалицията за България и всичко останало, което ви идва наум, пак за България. Помня, че бяхме в един клас с отличници като Андрей Бунджулов, Станка Шопова, Дража Вълчева, Краси Премянов. В съседния клас драпаха Андрей Райчев, Евгений Дайнов, Огнян Минчев и други хлевоусти момчетии, а Емил Кошлуков все още сричаше питат ли ме де’й зората в първо отделение и все не можеше да го наизусти. Тези мрачни още тогава типове влизаха в час рядко, но навреме. Появяваха се като ангелчето на Андреа Селесте, защото по това време вече ги бяха цанили на дребен хонорар в подгряващите структури на ДКМС. По-късно някои докопаха щатната ведомост в ЦК.
И Сашко Йорданов беше в нашия клас. Още тогава го подозирахме в син уклон, защото си падаше по ФК „Левски-1914“, в голямото междучасие риташе чантата си в коридор №8 и ходеше измокрен, гладен, уморен и посинял от ритниците на игрището. Най-много го шутираше Георги Марков с партизанското име Савата. То и до ден днешен тъй си му е и прякорът. В ония блажени все още години Едвин Сугарев, който седеше на първия чин, до прозореца, вляво, си заплю да е вечният дежурен. После стана професионален еколог. Имаше голям мерак да мъкне гъбата от вкъщи и да трие дъската. В междучасието залягаше под чина, викаше „Варда!“ и започваше да гони плъхове, паткани, мишки, скорпиони и гневни мравки, привиждаха му се клинове, мечове и кинжали. Може би точно тогава нещо му стана, започна да гледа някак по-иначе, прописа стихове и захвана да яде нощем. Тй, затова после успя да изкара и гладната стачка срещу Желю. Сега е на пост, молитва и коренища в Индия.
Класен ръководител, съвсем естествено, ни беше пак другарят Тодор Живков. Портретът му вечно ни следеше от стената. Откачаха го само при смяна на тапетите, а когато го откачиха завинаги, разсилния го пенсионираха, школският звънец ръждяса, после циганите му изтръгнаха езика и го шитнаха за старо желязо, а на стената под любимия портрет задълго остана едно бяло петно.
Помня, че привечер през землянката, където на два ръждясали гвоздея до калашника на тати ми беше окачена рождената люлка, по партийни дела се мяркаха и със сериозни лица пак изчезваха Петър Младенов, Станко Тодоров, Добри Джуров и Андрей Луканов. Аз съм свидетел как четиримата една нощ решиха Тодор Живков да бъде свален. С две-три пушки френгии на рамо за кратко от Африка идваше и пак нататък отпрашваше Пенчо Кубадински, който обаче с потрес и гневен патос отказа високата мокра поръчка. След Байпенчовите африкански иди ми-дойди ми в отряда дълго имаше месо, рога, копита и приказки за ловци-герои в Серенгети.
Винаги загадъчно усмихнат, чичо Сашо Лилов седеше в ъгъла, над лампа жумяща пишеше наведен някаква тайна стратегия, плюнчеше молива в народните болки и чакаше удобен момент да излезе на светло. Понеже светлото утре все се бавеше, в мрачните следобеди всички се събираха и вкупом отиваха да правят пленум. Пленум се казваше, когато всички много се караха за недъзите в българския футбол, а после си пиеха ракията с футболистите. Какви футболисти имаше тогава! Гунди и Котков още не бяха умрели, Стоичков сладко рецитираше „Мамо, мила мамо!“, а Гонзо си стоеше на Герена все така непродаден.
Да гледат Рич Форестър, Дим Дуков и Освалдо Риос идваха момчета и от съседния революционен окръг, понеже ние имахме, а те още нямаха телевизор. Веднъж, когато токът случайно спря, (после почна да спира три към едно), моите съученици Еди, Краси, Сашо, Гошо, Станка и Андрей използваха тъмнината и в суматохата ми вързаха една пионерска връзка, напоена с кръвта на героите, погледнаха ме съсредоточено и казаха строго: „Димитровско пионерче, за делото на социализма, за щастието на нашата родина – бъди готов!“
Е, повече от 45 години съм готов. Само дето не знам за какво точно. Нося си червената връзка, а от майка ми (също както и у Андреа Селесте) ми остана една носна кърпичка с инициали „Т. Ж.“
Което може да се чете, че Тато е жив.
Но което може да означава и тъжно.
