Веселин Стоянов е завършил специалност „Българска филология“ в ПУ „Паисий Хилендарски“. Автор е на сборниците с разкази „Шлагери“ (1992), „Вечеря с Ангели“ (1995 ), „Сантиментална като пума“ (1999) и „Белите полета на спомена“ (2000). Работи като журналист в Казанлък. Член на Съюза на българските писатели.
Пролог
Сигурно Той така си е преценил, но понякога се жаля от Бог, че сред дребните дарбици, с които ме е почел, е лишил мен от най-голямата – тази да рисуваш. Не крия, че винаги съм искал да бъда художник, а ръцете ми са чужди за чудото.
Заради това и се опитвам, също като децата, да рисувам с камъчетата от спомени, с мидички от мечтите, с цветните стъкълца на вярата. Сигурно несигурни и не дотам завършени са моите картини, но аз си ги харесвам, защото в тях, от време на време, ще блесне усмивка на момиче, стих на приятел или ще се чуе звън на щастлива чаша.
Такива работи…
Не зная как изглеждат чуждите Родини, но Моята има очи на влюбено момиче. Пролетно жадни, есенно меланхолни, топли през зимата и жарки през лятото, мечтите на това момиче ме правят гражданин на Планетата.
Колко много светла вяра има в пловдивските ми сънища, когато със широко отворени очи лежах по гръб сред тревите на полосата в Н-ското поделение и се взирах в небето, където вместо обичайните хеликоптери, в мигове на затишие тихо минуваха облаците.
Още не знаех, че това са облаците-пътници на Иван Милев, роден в същия град, в който и аз. Но с някаква сладостна нега подозирах, че всеки миг ще тръгна подир сенките на другите облаци, тези на душата-скитник на Пейо Яворов. И в този благодарен път разцъфтяваха приятелства, ден след ден се пълнеше торбичката ми с радости и аз се опивах от щастието да имаш света.
Което всъщност значеше, че имам Родина…
Мила ми е нейната простота и заради това ще ви разкажа една притча, която съм посветил на всички казанлъшки, а от там и вечно български пророци.
В очакване под цъфналата вишня
Когато ходел по Галилея и поучавал и церял всякакви болести, за Иисус Христос се пуснал слух по цяла Сирия и подире му тръгнали тълпи от Галилея и Десетоградие, от Иерусалим и Иудея и отвъд Юрдания. Като видял, че народът се е събрал, Иисус се възкачил на планината и седнал, а учениците му Го наобиколили…
Такава е била библейската картина, но тук е важно другото – поученията, които Иисус отправя към хората. Всяко едно от тия слова е било едно излизане от тъмнината, едно взиране в слънцето и, както е при всяко взиране в светлината, хората ослепявали в различни степени.
Така и в нашия градец, като в една малка Галилея, периодически минавали различни по вид и всякакви по калибър пророци. И всеки оставял по някакъв свой знак, за да бъде картината на бедния ни градец по-пъстра и по-пълна откъм човешки работи, та когато дойде време и ние да възкръснем из живите, да не се срамуваме, че ни е сив животецът и да няма с какво да се похвалим.
Още в турско време, например, имало един чорбаджия, за когото пеели песен дори: „Два царя царуват на земята, единият в Цариград, другият Стоенчо Груеоолу в Акча Казанлък…“ Когато той минавал по улицата, изпървом тичали две силни хрътки, после минавали низамите и накрая самият той, от който дори султанът зад Високата порта имал страх. Какво да кажем пък за кмета Никола Самев, който също като Иисус Христос, сутрин тръгвал с магаричката си от къщи, стигал до кметството, връзвал я отпред, работил що работил и като си свършел, каквото има да свършва по кметските дела, отново яхвал магаричката и се запътвал я към нивата, я към къщи.
Да говорим ли за кръчмата на Чорето, дето музиката не спирала до късно, и където живеещият съвсем на близо Емануил Манолов сътворил любовния химн на казанлъчани: „Коя е тази с бяла премяна, която слиза от Тюлбето?“ И първата българска опера „Сиромахкиня“…
Да си представим и малкия Дечко Узунов, когото баба му току-що е сложила за тежест на другия край на кросното и, докато тя тъче на стана, той бавно ще пътува сред пчелите и цветята на двора.
Да прибавим ли и бащата на Иван Милев, бедния овчар, който продава млякото за пет стотинки, без да подозира, милият, че синът му е един от най-гениалните художници на България.
Ще поръсим за цвят и онзи казанлъшки розотърговец, чието име ще спестим на читателя, който като получил телеграма, че е канен за министър, цяла нощ черпил де когото види, а на другия ден се разбрало, че това е солена шега на останали неизвестни казанлъчани… Все пак случката вдъхновила един голям български писател и така в скромната книжнина на Отечеството се появил министър Големанов.
Списъкът на пророците е безкраен, но за да спрем, ще се поклоним пред слепия Петко Стайнов и най-сетне пред невъзможния по своята същност и толкова естествен по своето присъствие Чудомир…
Много може да се каже още, но нека се върнем в планината при Иисус. Ето какво казва той на учениците си: “…ако пък твоето око бъде лукаво, цялото твое тяло ще бъде тъмно. И тъй, ако светлината вътре в тебе е тъмнина, то колко голяма ще е тъмнината?“ (Матея, гл. 6, стих 23). Тия Иисусови думи винаги са ме впечатлявали, мислил съм върху тях и съм си говорил като в сън: “Мрак е човешкото тяло и какво тогава го озарява така, че понякога то свети по-силно и от слънцето?“…
Открих моя отговор веднъж, когато се заслушах в сърцето си. С огромна изненада установих, че сърцето ми също се е заслушало в мен и когато стреснати открихме, че сме се заслушали един в друг, то ми каза:“Прави така, че когато възкръснеш, да се наредиш между живите…“
Не винаги ни е дадено да проумеем веднага какво иска да ни каже сърцето ни, но сега отново се сещам за това, че нашият малък градец си е една скромна Галилея и ми се струва, че неусетно подгъвам крака и под светлия купол на цъфнала вишня се оглеждам към пътя, за да видя дали не се задава отнякъде някой пророк.
Пък кой знае дали не чакам да видя коя е тази, която слиза от „Тюлбето“…
Финал
Прочие, любезни читателю, вярвам вече да си разгадал от несръчната ми картинка как винаги ще имам Родина…
Ако тази мисъл ти остане чужда, не си мъчи сърцето, а излез навън и изпуши едно цигаро, както беят съветваше Киряк Стефчов в главата „Представлението“ от романа „Под игото“ на писателя Иван Вазов.
Него, вервам, сте го чели…