Юрий Борисов е главен редактор на сп. "Ново време". Доктор по философия. Автор на книгите "Психология на подсъзнанието", "Приказка за Буда", "Войната на Мърфи", "Христос не возкресе", на редица статии в периодичния печат.
Най-веселото нещо през месец февруари беше изявлението на Пирита Сорса, представител на МВФ за България, че данъците у нас са твърде високи за стандарта ни на живот. Нямало как обаче, бюджетът трябвало да се пълни. Иначе икономиката ни била в много добро състояние. За което МВФ ни възнаградило с нов заем от 300 млн долара.
При тази лавина от съчувствие, похвали и щедрост няма как да не зададем отново въпросите, които сп. „Ново време“ задава вече от година.
Има ли МВФ пряко или косвено отношение към факта, че повечето българи трябва вече да избират между това да си плащат данъците или да си купуват хляб?
Защо не ни разрешават по-голям бюджетен дефицит, за да вземаме заеми от себе си, а не от тях? Може би защото ще бъдем по-независими – и икономически, и политически. Може би защото няма да ни изсмукват лихвите и огромните консултантски хонорари.
Защо ни карат всичко да приватизираме, бързо и на всяка цена? При положение например, че австрийската държава държи над 75% в пощите, телефоните, електроснабдяването, производството на газ, нефтодобива, въгледобива, железниците, авиолиниите, автомобилната промишленост и стоманодобива. При положение, че френската държава държи над 75% в пощите, телефоните, електроснабдяването, производството на газ, въгледобива, железниците и точно 75% в авиолиниите и стоманодобива. При положение, че Германия, Италия, Испания, Швеция, а и самите САЩ… Може би защото държава, която няма реална власт върху стратегически отрасли на своята икономика не е никаква държава. Защото може би точно такива никакви държави са необходими на световните господари.
Защо не ни разрешават, разбира се в съюз с други мастити световни организации като Световната Банка и Световната търговска организация, да защитаваме производството си от дъмпинговия внос?
Защо не ни дават заеми, с които да разкриваме работни места или стратегически да се погрижим за човешкия фактор?
Дори да минем в сферата на любопитното, защо ни лимитират производството на злато, на наркотични вещества (за медицински цели, разбира се!)?
Защо ни карат да ги питаме за всеки данък, за цени на ключови стоки, за равнище на заплати?
На всичко отгоре се били шокирали от високите цени. Въпреки че много добре знаят до какви цени води комбинацията от свито производство и свито потребление.
Нормално би било, ако всяка родна партия и гражданска структура търси отговорите на подобни въпроси. Десните партии, защото без собствена национална политика не може да се създаде нито едър капитал, нито да се развие истинска свободна инициатива. Левите партии, защото безумните рестрикции в името на абстрактните макроикономически показатели бъркат най-много в джоба на най-безащитните. Гражданските структури, защото без вярна обществена диагноза и търсене на алтернативно поведение контролът върху партиите е фикция.
Някои ще кажат, какво толкова ще питаме, какво толкова ще разсъждаваме, нали си имаме цар-премиер? Той специално е дошъл в България, за да ни спасява. Той има сериозни световни контакти и умни принцове. Той мисли денонощно, защото го боли за съдбата на народа и защото е един добър цар. Да, обаче ние сме лоши. Като нищо един хубав ден ще го изгоним, защото живеем все по-лошо. Тогава какво? Историци като проф. Божидар Димитров разказват, че има живи наследници на още двама български монарси. Едните живеят в Гърция и са потомци на цар Иван Асен Втори. Като изгоним Симеон, ще си вземем издънка на цар Иван. За да ни спасява – с контактите си, с умните си принцове и с добротата си.
След като го изгоним, ще си вземем потомък на Батенберг, който бил лорд и живеел в Англия. За да ни спасява.
Трудното ще дойде, когато изгоним и него. Защото повече царе няма да имаме. Тогава ще трябва сами да мислим и сами да се спасяваме. И пак ще допрем до въпросите за рационалността на нашето поведение от гледна точка на националните ни интереси, които продължават да си стоят недефинирани, като изключим безкрайно общите и сладникави приказки за Европейския съюз.
