БЪЛГАРСКИЯТ ПОЛИТИЧЕСКИ ЕЛИТ ПРЕЗ 21 ВЕК – II

0
475

Трендафил Митев е доктор на историческите науки. От 1992 до 1999 г. е главен редактор на сп. „Военноисторически сборник“. От 1999 г. преподава политология в УНСС – София. Автор на 12 монографии („Македонобългарският Централен комитет в САЩ“, „Българската емиграция в Америка и борбите за освобождението на Македония“, „Широкият социализъм“, „Основи на политическата наука“, „Американският юнионизъм и българските еселписти в САЩ (Идеология и политическа практика)“ и др.), 80 научноизследователски студии и статии и над 250 популярни публикации. През 1988 г. спечелва стипендия на американската фондация „Фулбрайт“ и специализира в Станфордския университет в Калифорния. През 1990, 1995 и 2001 г. работи по различни научни проекти в САЩ.

II. Центърът*

Ако проследи по-внимателно съдбата на центъра в българската демократична политическа система, наблюдателят ще се сблъска със серия „уникати“, които не се срещат така видимо в съвременния свят. Прецизността изисква да уточним, че първият от тях се появява в самото начало на ХХ век.
По време на „засечката“ в демократичния политически процес в България около 1900 година, когато започва налагането на „личния режим“ на княз Фердинанд, държавата има преобладаващо аграрен социален облик. 80% от населението Ј живее в селата и се занимава със земеделие. В социалната структура на селото доминира средният собственик, владеещ между 30 и 100 декара земя.По това време десницата в България се представлява от либералните партии, а левицата от партиите на тесните и широките социалисти. Либералните партии обаче взаимно се обезсилват в изтощителната борба за власт, а компрометиращите методи на първоначалното натрупване на капитала девалвират доста от престижа на десния политически елит. В резултат селската маса се отдръпва от него. През декември 1899 г. е основана самостоятелна селска организация – БЗНС, която от 1901 г. се превръща в политическа партия. Така за пръв път именно кризата на българската демократична политическа система и отслабването на десницата от началото на ХХ век раждат ярък, самобитен политически център със стабилна собствена социална база. И което е най-важно – с оригинален политически елит. Той разработва уникалната доктрина на аграризма, сочена като принос в политическото мислене на новото време изобщо.

Центристката същност на аграристкото политическо мислене се заключава в умението на Александър Стамболийски и неговите съратници да открият конкретиката – като реалност и специфични нужди на преобладаващата средна селска собственост в България в началото на ХХ век; да предложат цялостна политика за нейната защита и развитие; да формулират една умерена балансирана линия за поведение на държавната власт, както във вътрешно-обществените, така и в международните отношения. Затова в продължение на четвърт век „оранжевият център“ в българския политически процес непрестанно разширява своето влияние. БЗНС непрекъснато нараства числено, а двете национални катастрофи от 1913 и 1919 г. му осигуряват такъв прилив на социална подкрепа, който го превръща във фактор с решаващо значение в българската политика. Така се стига до създаването и на първото (за съжаление останало и последно) истински центристко правителство, което е управлявало България от 1920 до 1923 година.

Следователно, при наличието на стабилна средна класа в държавата деформирането на демократичната политическа система не само че не спъва, а точно обратно – стимулира раждането на един уникален политически център в страната. В момент на върховни изпитания за съдбата на държавността, и даже на нацията, центърът предлага алтернатива за излизане от кризата. Нещо повече! Вследствие на националните загуби и задълженията, наложени на народа с Ньойския мирен договор, компрометирането на десницата след 1919 г. е толкова тежко, че земеделската центристка власт дори се очертава като безалтернативна перспектива в обозримо бъдеще. В превод на прагматичен политически език това означава десницата да не може да се върне скоро на власт по демократичен, изборен път. Затова ултрадесните среди – Военната лига и Демократическият сговор, през юни 1923 г. отстраняват със сила законното центристко правителство на Александър Стамболийски.

С физическото ликвидиране на земеделския лидер българският политически център е обезглавен, а с разгрома на БЗНС по време на юнския опит за самозащита от политическата сцена е отстранен естественият носител на центризма в българската политика – партията на средното селячество. Така насилственото ликвидиране на БЗНС води до фактическото ликвидиране (от страна на десницата) на естествено възникналия център в българската политическа практика. БЗНС се разцепва на няколко враждуващи една срещу друга организации. А слабостта на българската десница през 20-те и 30-те години налага необходимостта фракцията „БЗНС – Врабча“ да бъде инкорпорирана трайно в дясното политическо пространство – факт, който окончателно обезсилва „стария център“.

Суспендирането на Търновската конституция от 1934 до 1944 г. и налагането на еднопартийната власт след 1947 г. направиха невъзможно каквото и да било възраждане на уникалния (земеделския) център в българската политическа практика. Проблемът става абсолютно необратим след разгърналата се мащабна индустриализация на държавата и ликвидирането на частната собственост в селското стопанство. Така че към 1989 г. селското съсловие в България в продължение на половин век няма статута, идеите и манталитета на наемния работник.

Затова като първа фундаментална особеност на българския преход след 1989 г. трябва да се посочи невъзможността да се „рециклира“ старият, традиционният център в българския демократичен политически процес. Така че демократизацията започва без участието на реална, центристка политическа сила. И това не е случайно. Повече от 70 години на политическата сцена в България липсва ярка, центристка партия. В резултат сред нацията закърнява традицията да се „мисли умерено“ – т.е. центристки, като се избягват крайностите на антагонистичните идеологии. В центъра вече липсват ярките политически лидери от мащаба на Александър Стамболийски. Тоест, след 1989 г. в България отсъства и традиционният центристки елит. Самата идеология на стария български политически център – аграризмът, вече е фатално овехтяла. Един век по-късно при условията на индустриалното общество, земеделската доктрина вече е един напълно безпомощен анахронизъм, който не може да предложи реална, убедителна перспектива за развитието на демократизираща се България през ХХI век.

Казано по друг начин, в края на ХХ век в България вече е невъзможно да се състои традиционният политически център от началото на века. Затова всички опити за възраждането на един единен и силен БЗНС през 90-те години претърпяха пълен провал. А за ярък, уникално мислещ и действащ центристки земеделски политически елит вече и дума не може да става. В резултат онова, което все още претендира за лидери там, е или приютено сред силите на десницата (Анастасия Мозер), или пък се опитва безпомощно да имитира самостоятелност (Георги Петров). Така че една от най-големите политически заблуди през годините на прехода е илюзията за възможността да се реставрира някогашната земеделска мощ като доминиращ фактор в центристкото политическо пространство на нова България. В това направление би могло да се мисли едва след възникването на новото българско фермерско съсловие, но на качествено друга теоретична база, за която съвсем очевидно ще е нужен и нов аграристки политически елит.
Невъзможността на земеделското движение да възвърне позициите си в центъра по същество предизвиква „центристка криза“ в българския преход.

Българското общество неистово се нуждаеше в началото на 90-те години от реална политическа сила, която да избягва опасностите от крайната конфронтация между лявото и раждащата се десница. Потребен беше политически фактор, който би наложил курса за плавен преход от плановата към частната и корпоративната икономика, така че да се осигурят шансовете за зараждането на нова, стабилна средна класа в българското общество. При явната невъзможност на земеделските организации, претендиращи, че представляват „автентичния БЗНС“, да запълнят очертаващия се вакуум в центъра, с тази мисия се нагърбиха възстановените социалдемократически партии.

Ако се говори обобщено, социалдемокрацията в България (основен неин представител до средата на ХХ век е БРСДП с лидер Янко Сакъзов) никога не успя да се наложи като реален, самостоятелено мислещ и действащ център в българския политически процес. Причините за това в миналото са много: преобладаващият аграрен облик на България до 1944 г.; голямата бедност на обществото през междувоенния период; наличието на изключително силна левица, лидерствана от Комунистическата партия; някои особености на социалдемократическия елит и пр. Затова българската социалдемокрация по традиция гравитира около дясното политическо пространство. Моментите, в които тя нарушава стила на общественото си поведение (примерно участието в ОФ от 1943 до 1946 г.), са или епизодични, или продиктувани от екстремни външни обстоятелства, но във всички случаи – краткотрайни. Следователно възкръсващата социалдемократическа партия в началото на новия демократичен преход в България през 90-те години на ХХ в. трябваше да покаже дали ще предпочете традицията, или ще се опита да мисли и действа самостоятелно, съобразно условията на постиндустриалните реалности, за да се наложи като политически център.

В началото най-бърз старт набра БРСДП на д-р Петър Дертлиев. За около една година тя събра числен състав, който я нареди на трета позиция сред новоочертаващите се политически сили на нацията. Само след още една година обаче тази партия загуби инициативата за овладяване на политическия център. Най-голяма роля затова отново изиграха два фактора – липсата на стабилно средно градско съсловие в страната и качествата на новоизлъчения социалдемократичен елит. А тъй като първото очевидно не можеше да се създаде бързо, втората причина се оказа решаваща.

Най-напред силно впечатление направи, че социалдемокрацията в България „не беше забравила нищо старо и нищо ново не бе научила“. БРСДП се възраждаше в своите стари политически измерения и като състав на лидерския екип, и като доктрина, и като политическа практика. Д-р Петър Дертлиев говореше „социално“, а в политическата практика гравитираше около десницата. На втори план много рано в средите на БРСДП възкръсна традиционният за социално ориентираните политически сили вождизъм. „Маститият старец“ за едно десетилетие не допусна израстването около себе си на млади, модерно мислещи хора, които да намерят ново, самостоятелно място на БРСДП в центъра на политическия процес. И на трето място, възраждащата се стара социалдемокрация все така безапелационно продължи своята „стогодишна война“ с политическите сили на левицата в България. Не беше осъзната безперспективността на тази конфронтация, след като става въпрос за една постоянно обедняваща нация. Следователно не беше намерен нов подход и към такъв солиден полюс в българския политически живот, какъвто е левицата. В резултат възкръстващата стара социалдемократическа теория и практика също доказа, че не е в състояние да осигури на българското общество един стабилен, модерен политически център. Затова членската маса на БРСДП се стопи. Самата партия се разцепи, а отделните Ј отслабнали крила или потърсиха приют традиционно при десницата (Иван Куртев), или останаха „самотни бойци“, но крайно безпомощни на арената (д-р Петър Дертлиев).

Казано по друг начин, за пореден път старият тип българско социалдемократическо мислене доказа невъзможността си да изиграе самостоятелно основната държавнотворна роля за възраждането на България при нейната конкретна специфика. Стана безапелационно ясно, че старата социалдемократическа фаланга не знае нито пътя, нито средствата за създаването на едно проспериращо общество в страната, опряно на стабилната средна класа. Затова около средата на 90-те години, когато обществените потребности с още по-голяма сила налагаха нуждата от силен център, социалдемократическата традиция в българското общество се опита за задейства компесаторните си механизми. Появи се „новата“ социалдемокрация в лицето на „Евролевицата“.
Нейният програмно-идеен облик беше значително по-европейски – нещо, което се чувстваше дори от името Ј. Практически обаче и опитът за раждането на „нова социалдемокрация“ се оказа в плен на старите догми на българската социалдемократическа традиция. Реално партньорство „Евролевицата“ търсеше предимно със „старата социалдемокрация“ (д-р Дертлиев), без да разбира, че там вече не беше останало сериозно центристко политическо градиво, което да се използва в бъдеще. Спрямо левицата тя наложи все такова традиционно дистанциране, каквото се наблюдава и при старата социалдемокрация. И което е най-интересно, инициативи за реално партньорство се инициираха преди всичко по отношение на десницата. Подобен подход не можеше да не претърпи провал и то най-вече под въздействието на две основни причини: катастрофалната разруха, в която непрекъснато изпадаше българското общество през втората половина на 90-те години, и непопулярните резултати от вътрешната политика на управляващата десница след 1997 година. Затова и следствията за „новата социалдемокрация“ се явиха някак си закономерно в началото на ХХI век. Евролевицата не само че не изгради нов мощен социалдемократически център. Тя претърпя катастрофално поражение на парламентарните избори през 2001 г., в резултат на което кризата също навлезе сред нейния елит.

И все пак, ако трябва да маркираме уникалното в ситуацията, възникнала в началото на ХХI век, то без съмнение трябва да се търси във факта, че реално сега за пръв път в демократичния политически живот на нашата нация десницата и центърът изпадат по едно и също време, и в еднотипна по същността си политическа криза. Т.е. днес в криза се намира и елитът на българския политически център. На практика в България към началото на ХХI век липсва нов, модерен, идеологически оригинално обоснован политически център. В миналото, поне около началото на ХХ век, когато в България се ражда изобщо политически център, ситуацията не е такава. Тогава кризата в дясното политическо пространство благоприятства раждането и засилването на позициите на уникалния български политически център. Днес това явно не е възможно. Първо, поради липсата на трайна средна класа в обществото. На второ място, вследствие на непреодолените десни тежнения на силите, играещи в центъра. И на трето място, поради неспособността на новата политическа класа на България да съзре спецификата на съвременните центристки интереси в България и съответно да им предложи адекватна програма за действена защита. Така че в страната да започне създаването на средна форма на собственост, да се разработят необходимите Ј закони и да се демонстрира градивният стил на „стабилно“ обществено поведение, което да избягва крайностите на политическата конфронтация. Т.е. да се създадат условията, при които центристките сили, ако не доминират, то поне да се превърнат в един от „трите основни кита“, на които да се опре модерната българска държавност.

Когато се обобщават обществените беди, породени от липсата на съвременен, модерен политически център в България, то не е заради стремеж българското общество на всяка цена „да заприлича на европейското“. Главната причина, поради която се ровим и трябва да продължим да се ровим в центристката политическа проблематика, е обстоятелството, че в резултат на неумението на българския политически елит да намери формулата за центъра, обществото ни е принудено да се люшка самт между крайностите на дясното и лявото. В българското общество липсва стабилен, балансиращ фактор на политиката, под чието въздействие крайностите да се тушират. Казано по друг начин, отсъствието на стабилен център е една от важните причини за драматизма на българския преход. За дълбочината на кризата, която го съпровожда, и за високата цена, която плащат българите. Има обаче и още нещо – липсата на модерен, европейски тип политически център в демократизираща се България създава условията за появата на серия нови „уникати“ на политиката, за които трябва да се говори отделно. Без съмнение първият и един от най-интересните „уникати“ е появата на „етнически български политически център“. Имам предвид ДПС. Истина е, че лидерският екип на ДПС се опитва да наложи представата, че тази политическа организация е „дясно-центристка“ по своята идеология. Реалността обаче изглежда друга. Социалната база на ДПС е съставена предимно от обеднели български граждани. Следователно дясноцентристката идеология не би могла да има голямо въздействие върху тях. Освен това в текущата политика ДПС вече едно десетилетие се изявява като политически играч, който най-видимо успява да балансира между лявото и дясното. И то съвсем не епизодично. Най-малко два пъти за десет години благодарение на ДПС в България се създават правителства, които не са „нито десни“, „нито леви“ (1992-1994 г.), (2001-2002 г.). Без реалната политическа подкрепа на ДПС тези две правителства не биха могли да се задържат дълго на политическата сцена. Така че реално ДПС изпълнява най-ярко в съвременния български политически процес ролята на „балансьор“ – нещо, което по принцип може да се нарече центристки стил на обществено поведение.

Този периодически изявяващ се нов политически център в България, обаче може да бъде наречен и „своеобразен център“. Това не е класическият, социално подплатен и доктринално обособен център, какъвто познаваме от европейската политическа практика. Главната му особеност е неговият преобладаващ „етнически облик“. Той обединява преди всичко една малцинствена група в българското общество. Следователно, ако и периодически ДПС да е в състояние да създава „нито дясно“, „нито ляво“ правителство в София, тази партия не може да обедини около себе си целия потенциален електорат на центъра. Така в съвременния български политически процес се набелязва парадоксална ситуация: когато обстановката в България налага да се създаде „нито ляво“, „нито дясно“ правителство, с помощта на ДПС то е възможно да се получи. В същото време обаче, поради липсата на достатъчната социална база, а и в резултат на невъзможността тя да бъде увеличавана, ДПС не е в състояние да създаде истински стабилно, самостоятелно центристко правителство.

С други думи, в българския политически живот днес съществува „нещо“, което при нужда може да изпълнява „центристка функция“, без „то“ да е реален, съвременен тип европейски политически център. Така че наличието на уникалния „етнически“ център в българската политическа практика днес определено изземва част от центристките функции в българския демократичен процес. Там засега „нишата на центъра“ не е напълно свободна, за да може в нея да се настани една силна политическа партия на средните слоеве, която да си завоюва самостоятелни роли. Това е другото голямо предизвикателство за съвременния български политически елит, насочил се към центъра: как да се освободи там нишата, която периодически може да се заема от „етническия център“, който не е в състояние сам по себе си да прерасне в модерен, предимно социално обусловен, европейски тип политически център. Фактът, че по медиите вече тече фразата „Който играе с Доган, печели, а който е срещу него, губи“, само подсказва колко трудна е подобна задача за онази част от българския политически елит, която би се опитала да реши очертаната по-горе дилема през ХХI век. А тази дилема трябва да се разруши, защото това е императив на демокрацията.

Липсата на средна класа и неспособността на старите (традиционните) центристки политически сили да създадат нов, модерен политически център осигуриха на България един „траен“, но недостатъчно силен „етнически политически център“. ДПС не е в състояние поне в обозримо бъдеще да излъчи само собствено центристко правителство, избрано по демократичен начин. Това твърдение се доказва най-добре от политическата криза, очертала се в България към началото на 2001 г., когато десницата се оказа в губеща позиция, а левицата все още не беше готова да поеме сама управлението на държавата. Точно тогава българското общество даде масова подкрепа на идеята, лансирана от Симеон Сакскобургготски, за създаването на някакъв „нов политически център“. Така празнотата в българския политически център роди следващия уникат – „царската партия“ НДСВ.

А ДПС логично се коалира с нея. На практика се извърши обединението на „уникатите“, раждани от българския политически център, при отсъствието на силна средна класа и на съответстващ Ј доктринално обоснован модерен политически център. За последствията от неговата политика предстои да съдим по резултатите. На този етап обаче може да се каже със сигурност само едно: българите като че ли стартират в ХХI век с уникален политически център. Както и в началото на ХХ век, при създаването на БЗНС и аграристката идеология, така също и днес, етническо-модернистичният център не е съизмерим с теориите на големите европейски идеологии на съвремието.

Какви обобщаващи изводи могат да се направят за елита на българския политически център?

1. Очевидно заради по-бавното и по-трудно развитие по пътя на капитализма през ХХ век в свободна България липсва социално-класова структура, напълно еднаква с тази във високо развитите индустриални европейски общества. Затова за разлика от десницата и левицата, центърът в българския политически процес (тогава когато е бил силен в миналото) не е копирал така буквално идеологията си от европейски образци. Малко или много той е отразявал конкретиката, онова, което е специфичното за средните слоеве в българското общество. Съответно давал му е подходящо идейно обяснение. Следователно, когато на базата на спецификата на българското общество у нас се е мислело оригинално, тогава и доктринално, и физически в България е създаван мощен политически център (БЗНС). Дори може да се каже без преувеличение, че именно центристкото българско политическо мислене даде едни от най-интересните си теоретични приноси в ново време (аграризмът), съизмерими с големите идеологии на епохата. А носителят на аграризма – БЗНС, превърна центъра във водещ фактор на българската политика.

2. Тъй като отразява спецификата в българската европеизация, уникалната центристка идеология в България – аграризмът, е обречена на неизбежна криза. Особено след радикалната промяна на социално-класовата структура на българското общество със средствата на индустриализацията и принципно новите възможности на родените от нея пластове в политиката. По тази причина в условията на прехода от края на 80-те години на ХХ в. българският политически елит се изправи пред абсолютната невъзможност да реставрира буквално традиционния политически център, познат ни от миналото.

3. За кризата, обхванала центъра на българския политически процес след 20-те години на ХХ в., определена вина носят, както българската политическа десница, така също и левицата. Десницата със силовото унищожаване на самостоятелната селска власт през 1923 г. и с политиката си да не допусне възраждането на единния земеделски съюз, чрез ангажирането на неговите по-десни крила със собствената политическа стратегия. А левицата – заради декоративната роля, която е отредена за БЗНС след 1944 г., и за абсорбирането на социалдемокрацията. Явно и десницата, и левицата са дали „своя принос“ за изтощаването, в последна сметка и за елиминирането на центъра от политическата сцена.

4. Българският преход след 1989 г. доказа невъзможността при новата обстановка в България да се извърши обикновена реанимация на „стария център“. Днес българското общество носи различна социална характеристика, друг политически опит и се стреми към нови цивилизационни хоризонти. Затова днес празно губене на време в политиката ще бъдат усилията за създаването на център да се хвърлят предимно в начинания за „реставрация“ на неговия стар еталон. Политическият елит, съсредоточен около центристкото мислене, на практика е изправен пред алтернативата на Александър Стамболийски от началото на ХХ в. – нуждата да мисли самостоятелно и да се даде оригинален отговор на въпроса „Що е това политически център в България и как той трябва да изглежда днес“.

5. Липсата на стабилен политически център сега не бива да радва никого в съвременна България. Първо, защото това е ясен признак, че никой от досега управлявалите не е решил основната задача на демокрацията – да създаде нейната най-естествена и стабилна социална база – средната класа. Още от времето на Аристотел се знае, че именно средната форма на собственост е най-достъпна за максимална част от обществения масив в една държава. Че тя осигурява нужното на индивидите, без да ощетява други. И че точно заради това демокрацията е стабилна власт.

Втората причина, поради която не бива да има радост при липсата на ярко обособен, силен политически център в България и през ХХI век, са застрашителните размери, които е взело в българската политическа култура „крайният“, „конфликтният тип“ политическо мислене. Вече 80 години в българското общество липсва силна, самостоятелна и умерена в действията си политическа партия, която да гарантира на мнозинството от нацията висок стандарт, без да допуска силата, диктатът и враждебността да оцветят публичните отношения в обществото.

Ако в съвременна България липсва консенсусна нагласа за мислене и действие, ако конфронтацията все така неуморно върши своята разрушителна работа, една от най-важните причини за това трябва да се търси именно в липсата на стабилен център в политиката. Как би могло да е друго, след като при 120 години свободен живот, 80 от тях – т.е. две трети от свободното битие на българина, е преживяно без облагородяващото въздействие на силното, умерено центристко политическо мислене. Така че посочените дефекти в българския политически манталитет да бъдат отстранени през ХХI век.

6. Липсата на стабилна (собствена) социална база, отсъствието на оригинална доктринална обоснованост и сериозно закърнялото умение за умерено центристко политическо мислене в съвременна България, по неизбежност раждат онези „центристки уникати“, за които стана дума по-горе. Явно някои трайни специфики на съвременното българско общество налагат през ХХI век в центристкото пространство на българската политика да присъстват подобни уникати. От гледна точка на политиката това трябва да се приема за нормално. Проблемът е те да бъдат ситуирани в една много по-мащабна, съвременна центристка среда, каквато подобава на европейския тип модерно общество. Защото „увековечаването“ на тенденцията центърът да се представлява от „уникалното няма да доведе до намаляването на самоубийственото напрежение, съществуващо повече от осем десетилетия в българското общество. То постоянно ще свидетелства за неумение на политическия елит на нацията като цяло да модернизира напълно държавата си. В последна сметка политиката на българската нация ще се лиши от инструментариум, тактика и идеи, които също могат да помогнат много народът ни да се нареди достойно в семейството на обединена Европа. Така че, ако десницата и левицата в България имат шанса да заимстват от своите европейски аналози, центристкият политически елит няма такива големи възможности. Той отново е поставен при ситуацията, в която е действал Александър Стамболийски в началото на ХХ век – да осмисли със собствени сили и оригинално онова, което е специфично за българското общество в обозрима перспектива (икономика, култура, политически традиции) и да го защити по демократичен начин. Така както вече това е правено с успех от идеолозите и представителите на традиционния политически център в българската политика.

(Следва: „Проблеми в елита на левицата“)

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук