Велко Вълканов е професор, доктор на юридическите науки. Завършил е Юридическия факултет на СУ „Св. Кл. Охридски“ и аспирантура в Лайпциг – ГДР. Работил е в Съвета по законодателството при Министерството на правосъдието, а след това като научен сътрудник в Института за науките за държавата и правото при БАН. От 1990 до 2001 г. е народен представител. Автор на 7 монографии по правни проблеми и три книги публицистика. Председател на Комитета по правата на човека, на Българския антифашистки съюз и на Международната фондация „Георги Димитров“.
В нашата общественост вече се обсъжда въпросът доколко би бил възможен един гражданскоправен иск срещу г-н Симеон Сакскобургготски за вредите и загубите, причинени от неговия наследодател цар Борис III. Аз самият си позволявам да мисля, че един такъв иск би бил напълно обоснован.
Като наследник на покойния български цар Борис III Симеон Б. Сакскобургготски прие всички негови активи. Той в частност прие да му се възстанови собствеността на притежаваните от наследодателя му имоти. Но приел активите в наследството, той заедно с това следва да приеме и всички негови пасиви, включително и възникналата за наследодателя му гражданскоправна отговорност. Наследниците не отговарят, разбира се, наказателно за деянията на своя наследодател.
Наказателната отговорност е безусловно лична и непрехвърляема (ненаследима). Гражданскоправната отговорност обаче на общо основание се наследява. Тя е неразделна част от патримониума на наследодателя.
Пасивите, оставени на Симеон Б .Сакскобургготски, са огромни. В резултат на политиката, осъществявана от наследодателя му Борис III, нашият народ понесе изключително тежки материални и морални вреди и загуби.
На 1 март 1941 г. България се присъедини към Тристранния пакт, т.е. към съюза на фашистките държави, чиято политика бе дълбоко противоправна и противочовешка. Нацистка Германия и нейните съюзници предприеха изтреблението на цели раси и етноси: славяни, евреи, цигани и много още. В похода срещу евреите участва и българското правителство. То предаде на немските власти за унищожение над 11 хиляди евреи от територия, намиращи се под негов контрол (Тракия, Беломорието, Македония).
Последваха нови, крайно опасни за страната ни решения. На 13 декември 1941 г. България без всякакъв повод и основание обяви война на Съединените американски щати и Великобритания.
Участието на България във Втората световна война като съюзник на нацистка Германия и другите фашистки държави доведе до огромни преки и косвени материални и морални загуби за нашия народ. България бе подложена на военни удари от страна на демократичните държави. Бяха разрушени огромен брой жилищни и обществени сгради, хиляди български граждани загинаха. Над страната ни надвисна трета, изключително тежка, национална катастрофа. Тя бе предотвратена единствено благодарение на оказаната от нашия народ съпротива срещу следваната от правителството фашистка политика и на Отечествената война (1944-1945 г.), т.е. на войната, която България обяви на нацистка Германия.
Независимо от това българската държава бе натоварена с огромни репарации и контрибуции. С Мирния договор от 1947 г. България бе задължена да заплати на Гърция и Югославия 70 млн. долара репарации, както и да им възстанови отнетата или увредена собственост. Непреките вреди са далеч по-големи, а за моралните вреди и да не говорим.
Вредите, настъпили в резултат на престъпната политика на българските власти, не се изчерпват само с репарациите и контрибуциите. Съюзила се с нацистка Германия, България постави в нейна услуга и цялото свое стопанство. Осъществяван бе един подчертано неравноправен търговски обмен. Нацистка Германия по същество ограбваше България. Загубите от неравноправните търговски отношения с водещата фашистка държава възлизат на милиони долари.
Трябва най-после да отбележим, че именно поради престъпната политика на българското държавно ръководство България бе лишена от земите, които Ј осигуряваха излаз на Бяло море (както това бе предвидено в Ньойския договор). Претърпените по този начин загуби са неизчислими.
Пагубната за страната ни вътрешна и външна политика бе осъществявана под прякото ръководство на цар Борис III. Добре известно е, че от втората половина на тридесетте години в България се установи личният режим на Борис III. Всички по-важни законодателни и правителствени решения са израз на собствените му пристрастия. Той самият е привърженик на една прогерманска и в случая профашистка политика. При състоялата се през ноември 1940 г. среща с Хитлер Борис III го уверява във верността на България: „Вие имате там, долу, малък верен приятел, който не бива да отблъсквате.“ (Б. Филов. Дневник. С. 1968, с. 199). Хитлер няма основания да се съмнява в дадените му уверения. В произнесена на 4 май 1941 г. реч той говори за „останалата ни вярна и с еднакви разбирания България.“ (Б. Филов, пак там, с.304). Осъществявайки своята лична политика, Борис III пренебрегва върховния дълг във всичките си действия да се ръководи единствено и само от интересите на нашия народ и нашата държава. По същество поддържаната от него политика представлява измяна и предателство спрямо българската държава и българския народ. По този начин Борис III ангажира и своята най-висока отговорност.
Отговорността на Борис III трудно може да се оспори. Вярно е, че съгласно чл.8 от Търновската конституция лицето на Царя е „свещено и неприкосновено.“ Но този текст, който цели да създаде определен държавноправен комфорт на монарха в отношенията му с отделните граждани („поданиците“), не може да намери приложение в отношенията му със същинския суверен в държавата – народа.
Международното наказателното право, възникнало в хода и в края на Втората световна война, потвърди принципа за отговорността на всички лица, извършили пряко или косвено военни престъпления и престъпления против мира и човечността. Този принцип намери израз и в Мирния договор с България. Съгласно чл. 5 от договора „България се задължава да вземе всички необходими мерки, за да обезпечи задържането и предаването за съдене:
а) на лицата, обвинявани в извършването на военни престъпления или на престъпления срещу мира и човечността, заповядали извършването на такива престъпления или съдействали за тяхното извършване.“
Текстът, както виждаме, не прави разлика между наказателната отговорност на различните длъжностни лица в държавата заради осъщественото от тях престъпно поведение. Държавните глави наравно с правителствата са отговорни за извършените по време на Втората световна война престъпни деяния. Не съществуват никакви основания бившият български държавен глава Борис III да се изключи от действието на посочения принцип. Той най-малкото е „съдействал“ за извършване на въпросните престъпления. Може следователно да се предполага, че ако бе доживял края на Втората световна война, Борис III щеше да бъде привлечен да отговаря наказателноправно за извършеното от него.
Симеон Б. Сакскобургготски не може, както вече отбелязах, да отговаря наказателно за деянията на наследодателя си. Доколкото обаче е приел наследството, оставено от баща му Борис III, той следва да поеме възникналата за баща му гражданскоправна отговорност.
Пострадали от деликтното поведение на българския цар Борис III са всички български граждани. Всеки български гражданин може следователно да предяви срещу правоприемника му Симеон Сакскобургготски гражданскоправен иск за претърпените вреди и загуби. Гражданите, преживели ужасите на Втората световна война, имат право да предявят иск и за претърпени морални вреди.
Дотук ставаше дума за отговорността, която Симеон Б. Сакскобургготски следва да носи за противоправното поведение на наследодателя си. Тепърва ще има да се говори за отговорността, която г-н Сакскобургготски следва да поеме заради собственото си противоправно поведение. Тя е в процес на наедряване.
