МИНАЛОТО КАТО ПОУКА. “БОРБИ И ЧИСТКИ В БКП (1948-1953)“

0
339


Искра Баева е доцент по съвременна световна история в Историческия факултет на СУ „Св. Кл. Охридски“. Занимава се с проблемите на Източна Европа след Втората световна война. Автор е на книгите „Източна Европа след Втората световна война 1953–1956 г.“, „Българските преходи 1994–1999 г.“ и др. Главен редактор на сп. „Ново време“ (1993–2000 г.).

Дали миналото може да послужи за поука на съвременниците – този спор е толкова стар, колкото и опитите да се уточни социалната функция на историята. Но поне според мен, всички онези, които, перефразирайки Хегел, категорично заявяват, че историята не може на нищо да ни научи, просто се опитват да избягат от неизбежната си зависимЯост от миналото, а това подценяване на миналото обикновено им отмъщава жестоко. Подобни размисли ме налегнаха докато четях многобройните, някои от които с ужасяващо съдържание, документи, представящи наказанията на членове на БКП в най-мрачния период, преживян от левицата през 20 век – когато в почти цяла Източна Европа господства насилствено наложеният сталинизъм.

Става дума за документалния сборник, озаглавен „Борби и чистки в БКП (1948-1953)“, и издаден в края на миналата 2001 г. като том 17 от поредицата на Главното управление на архивите при Министерския съвет „Архивите говорят“. Подбраните от Любомир Огнянов, професор по съвременна българска история в Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, 270 документа от огромните масиви на бившия Централен партиен архив (сега част от Централния държавен архив) и от Архива на Министерството на вътрешните работи са събрали свидетелства за съдбите на хиляди хора. Хора, които в преобладаващото си мнозинство са членували в БКП, но след като са споменати в тази документация, те обикновено са се разделили с партията, със свободата си, а някои и с живота си.

Въпросът за репресиите от епохата на сталинизма е обсъждан многократно след смъртта на Сталин на 5 март 1953 г. До момента това е ставало с различна степен на откровеност, на желание да се търси истината и на готовност да се поправят несправедливостите. Темата за репресиите за последен път се оказа във фокуса на общественото внимание в годините на „перестройката“ – нарочно използвам съветския термин, а не българския „преустройство“, защото точно съветската „гласност“ превърна свидетелствата за сталински репресии в политическо оръжие за разбиване на политическата система на държавния социализъм от съветски тип. И толкова – съдбата на репресираните и на техните близки бързо престана да интересува когото и да било, след като беше постигната целта – да се разруши системата.

Можем ли да приемем, че това се случи и с жертвите на българския „сталинизъм“? Едва ли. Свидетелство за факта, че мрачният период на БКП от 1948 до 1953 г. не е забравен, е и този документален сборник. Неговата поява днес обаче вече няма нищо общо с политическата публицистика и големите политически битки от края на 80-те и началото на 90-те години, а е подчинен на не толкова популярния, но затова пък много по-траен като въздействие научен подход. Само на основата на автентичните документи бъдещите поколения, пък и професионалните историци, могат да се опитат да направят своите изводи за причините на толкова масовите чистки и репресии, за характеристиките на онова общество, но и за трайните характеристики на човешката природа. Защото документалният сборник „Борби и чистки в БКП (1948-1953)“ дава достатъчно много лични свидетелства – доноси, обвинения, оправдания, които при това понякога излизат от перото на едни и същи хора.

Професионалните историци, любителите на историята (тези последните са значително повече), съпричастните по някакъв начин към онзи период и просто хората с ярко изразено гражданско чувство могат да намерят в документалния сборник оригинални свидетелства за известните противопоставяния в управляващата тогава, вече безразделно, БКП. Между тях трябва да се споменат на първо място репресиите срещу ген. Димитър Томов, който има значително участие в завземането и утвърждаването на властта на ОФ през есента на 1944 г., срещу ген. Петър Вранчев, ген. Крум Лекарски, срещу видните стопански дейци, като се започне с Кирил Славов и се продължи с Петко Кунин, Манол Сакеларов, Ангел Тимов, Цончо Цончев, Георги Казанджиев, Никола Павлов, Иван Масларов, Иван Тодоров, Георги Попов, срещу най-популярния и високопоставен деец на БКП Трайчо Костов, но и срещу Добри Терпешев, Груди Атанасов, Асен Павлов, Титко Черноколев, Асен Йорданов, Стефан Дечев, Геро Грозев, Крум Мавродиев, Наум Илиев, срещу научни дейци като Добри Брадистилов, художници от мащаба на Александър Жендов, журналисти като Радой Ралин, Иван Ковачев, Дженю Василев, Веселин Йосифов, Милко Григоров. И много други с регионална или по-ограничена популярност, но всички те са живи хора със своите стремежи, идеали и разочарования.

Що се отнася до най-широко коментирания в професионалната историческа книжнина случай с Трайчо Костов, публикуваният документален сборник запълва една все още съществуваща празнина. Многобройните български изследователи на съдебното убийство на Трайчо Костов, първо място сред които по право заема Мито Исусов, са работили с документацията, представят я на читателите, но за пръв път от новоизлезлия документален сборник същите тези читатели имат възможността сами да прочетат всички трудни за разбиране обвинения – от страна първо на съветския диктатор Йосиф Сталин, но после и на българите Васил Коларов, Вълко Червенков, Титко Черноколев и много други. А после – и не по-малко унизителните оправдания на Трайчо Костов в обреченото му усилие да спаси първо партийната си репутация, а накрая и живота си.

Всъщност заглавието на книгата „Борби и чистки в БКП“, което поставя ударението върху репресиите, донякъде подлъгва за съдържанието, тъй като в нея присъстват, макар и значително по-малко като бройка, документи, които свидетелстват за отмяна на наложени наказания и дори за реабилитации. Вярно е, че повечето от тези документи заемат последните страници, в които съставителят проф. Л. Огнянов е излязъл извън заявения в заглавието петгодишен период, и се е обърнал към следсталинския първи опит за преразглеждане на вътрешнопартийните репресии.

Така научаваме кога и как е създадена комисията на ЦК на БКП за преразглеждане на политическите процеси и какви са резултатите от нейната дейност. Последният документ под номер 270 е датиран 16 септември 1958 г. Тогава част от несправедливо и незаконно репресираните получават една малка частица от справедливостта, но наистина малка. Защото наказанията им са отменени, но те не са реабилитирани. За това трябва да чакат още десетилетия. Тъжно е, когато оправдаването става посмъртно. Но дори когато преживелите несправедливи обвинения и наказания са все още живи, трудно може да им се възмезди поруганото име, прекършените професионални и житейски кариери, личните и семейни проблеми.

Наред с тези известни и широко коментирани процеси, изключвания и чистки, в документалния сборник се съдържат и голям брой документи от друг тип – това са отчети на местните партийни организации, които докладват за изпълнената задача да „прочистят“ управляващата партия БКП от всякакви „неподходящи“ елементи. В първата група на изключените са вече споменатите – обвинени в различен вид враждебна дейност, най-често в съдействие на чужди разузнавания, на „световния империализъм“, в сътрудничество с предишната система, наречена „български фашизъм“.

Но най-многобройните все пак са други – отпадналите или изключените поради липса на интерес и активност към партийната дейност, „случайни елементи“, „морално-битово разложение“ (с много сексисткото от днешна гледна точка уточнение – женкари), кариеризъм, нарушение на законността, кражби, злоупотреби, антипартийни прояви. Описанието на всички тези „простъпки“, довели до отстраняването на хиляди членове на БКП, представляват изключително интересен и богат материал за съвременните историци при опитите им да опишат онова отдавна приключило съществуването си общество, но не неговата парадна политическа фасада, а задкулисието – всекидневието на милионите българи.

Не бива да се пропускат и друг тип документи, които говорят за партийни и други наказания на дейци, които имат „заслуги“ преди всичко в преследването на партийни дейци, но и на обикновени граждани. Техните наказания също са документирани в сборника. На хора като Петър Семерджиев, Христо Боев, Пенчо Стоилов, Никола Дворянов, Васил Джананов, Радослав Миларов, Койчо Койчев, Велчо Чанков, Хенри Коен, Георги Куманов, Апостол Зафиров, Людмил Цачев, Иван Райков, Георги Цанков, Израел Зеев са наложени наказания не защото са станали жертва на донос или на борба в ръководството на БКП, а защото са осъществявали репресии. Не зная дали точно те трябва да влязат в списъка на „репресираните“.

И накрая, за да не бъда голословна и за да се опитам да представя на бъдещите читатели на документалния сборник духа на времето отпреди половин век, ще цитирам едно нехарактерно обвинение. То е отправено към Йордан Минчев (Илич), който при завръщането си от Съветския съюз през 1937 г. е написал в анкетния си лист в полицията следното: „В СССР тежко е още положението на нископоставените работници. Има от населението недоволни от съветската власт. Това положение ме и застави да се върна в България и като се отказвам от идеите до излизането ми от България и обещавам, че ще заживея мирно в своето си родно място и се подчинявам и изпълнявам българските закони“. Та за тези оценки на живота и положението на работниците в Съветския съюз 15 години по-късно, на 14 юли 1952 г., на Йордан Минчев му се налага да се оправдава пред обвинението в антисъветски позиции. И това след като решението му за завръщане в България е взето от Задграничното бюро на БКП в Москва. За това негово писмено мнение в полицията на него му е наложено „мъмрене“, но членът на Контролната комисия при ЦК на БКП Раденко Видински обявява писменото си несъгласие с тази твърде мека мярка и иска „изключване от Партията“ за неискреност (док. 224).

Ако смятате, че подобен род документи трябва да се прочетат като предупреждение за настоящето, тази книга трябва да се пропагандира. И то не само в средите, които по някакъв начин се чувстват заинтересовани или засегнати – например наследниците на БКП, а и сред много по-широк обществен кръг. Защото, както виждаме достатъчно често днес, рефлексът да се преследва всяко отклонение от официално приетото мнение и мислене не е изживян. И даже в много по-голяма степен той е присъщ на новите политически сили, които не разполагат с болезненото наследство на БСП, свидетелство за което е и наскоро публикуваният сбор от архивни документи „Борби и чистки в БКП (1948-1953)“.

Моят отговор на въпроса дали историята е поучителна е положителен. Да, историята учи, но само онези, които желаят да го направят и които полагат усилия за това.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук