О. з. полковник. Роден е на 3 март 1933 г. в с. Пирин, община Сандански. Завършил е педагогическа гимназия, военно училище, военна академия “Г. С. Раковски” и генералщабна академия “Ворошилов” в Москва. Като военен специалист, в продължение на 38 години служи в Българската армия, преминавайки последователно през войсковата част, съединението, оперативните обединения, генералния щаб и щаба на ОВС на Варшавския договор. Участвал е в разработването на редица ръководни документи, отнасящи се до подготовката и боеспособността на българската армия. От 1992 г. е пенсионер.
Започнах все по-често да си задавам въпросите: накъде върви светът? Вярна ли е посоката, в която той се насочва? Съответства ли очертаващата се посока на развитие на въжделенията на народите в началото на ХХI век?
Предизвикателството за възникващите въпроси е, преди всичко онова, което днешната американска администрация налага на световното обществено мнение – обявяване на нов пореден враг на света – тероризмът и оправдаване на войната срещу него в Афганистан, обявяване на Ирак и ръководството му за опасен враг на САЩ и предприемането на широкомащабна подготовка за война срещу иракския народ. Изглежда според тях гладът и недохранването на милиарди жители на планетата не представляват опасност за съществуването на нормален политически климат, остават извън полезрението им, въпреки че САЩ е една от страните, които в наши дни налагат сериозен отпечатък върху посоките за развитието на човешкото общество.
При такова развитие на нещата не отиват ли в небитието надеждите на народите, особено тези от Европа и Азия след премахването на Берлинската стена и предприетите стъпки от бившия Съветски съюз, САЩ и другите големи страни за ликвидиране последствията от Втората световна война, за премахване на възникналия и просъществувал 45-години период на студена война, за преминаване към едни мирни години на междудържавни отношения, за насочване усилията на човечеството към създаването на по-добри условия за живот на планетата, и особено премахването на глада, развитието на науката, културата, изкуството, техническия прогрес и създаването на екологично чисти райони за развитието на флората и фауната.
Видимо посоката, към която САЩ тласкат света днес, не съвпада с надеждите и очакванията на народите. Нещо повече, голяма част от света е поставена в ситуация, непредвещаваща нищо добро за човечеството, а нови икономически сътресения и кризи, нови човешки жертви, отново глад и мизерия за цели народи. Онова, което се разиграва на световната сцена предизвиква въпросите – американската администрация наистина ли не вижда истинските причини за случилото се на 11 септември 2001 г. във Вашингтон, или може би станалото преднамерено се използва за други стратегически цели? Практическите действия на САЩ и нейната дипломация през последните две години показват, че тя се стреми да подчини всичко на своите стратегически цели и интереси днес и в обозримото бъдеще. Като една от водещите страни в света, тя не насочи усилията си, с помощта и на ООН, към мобилизиране на световните икономически ресурси за подобряване условията за живот на бедстващите народи от Африка, Азия и Латинска Америка, а твърде егоистично избра пътя на въоръженото нахлуване в Афганистан и подготвя агресия и срещу Ирак. Публично обявените цели за въоръженото нахлуване в Афганистан за залавяне на водача на Ал Кайда – Бен Ладен не се постигнаха, но може би е реализирана другата, истинската цел. Остава загадка и истинското намерение за нахлуването в Ирак.
Интерес предизвиква и въпросът – защо американската администрация не положи усилия, обединявайки се с другите велики сили, да насочи развитието на света в друга посока, тази на хуманните междудържавни отношения, на зачитане на достойнството на другите държави и техните народи, на решаване на проблемите на една или повече страни с мирни средства. ООН и светът като цяло имат достатъчно възможности за мирно и безкръвно решаване на проблемите.
Все повече се затвърждава убеждението, че изборът на подобно поведение на американската администрация е заложено в природата на самото американско общество. Изтеклият исторически период от края на Втората световна война до днес и поведението на САЩ на международната арена потвърждава това.
Очевидно американското общество не може да функционира нормално, ако периодически не участва в един или друг въоръжен конфликт, в някой район на планетата. Затова може би през всичките тези 45 години водиха войни срещу Виетнам, Корея, Ирак и Югославия. Поддържаха въоръжените конфликти в Близкия изток, Иран, ЮАР, Ангола, Етиопия и в други страни. С други думи на всеки 4-5 години те участваха в поредния въоръжен конфликт за постигане на определени цели. В едни – за защита на мними свои интереси, макар и на хиляди километри от тяхната територия, в други – за стабилизиране и разширяване производството на своя военно-промишлен комплекс, а в трети – просто за изпробване на новите си системи въоръжения. При това без да се интересуват от последствията за държавите и народите, станали жертви на тези агресии. Изглежда и през новия ХХI век жителите на планетата ще продължат да преживяват подобни ужаси, след като егоизмът и преследването на националните цели на някои държави ще се осъществява не с нови по-хуманни способи, а чрез грубото едностранно въоръжено насилие.
Наблюдавайки развоя на събитията отново около Ирак неминуемо възниква и въпросът – дали администрацията на САЩ е решила по такъв начин да демонстрира края на преразпределението на света и сферите си на влияние след периода на Студената война, или тази агресия ще предвещае ново начало към нещо друго?
Стратезите от рода на Бжежински и други тем подобни, продали националните си съвести, които чертаеха и чертаят стратегическите намерения на САЩ едва ли ще могат да скрият истинските си намерения за действия след въоръженото нахлуване в Ирак. Анализаторите на подобни процеси не изключват войната срещу Ирак да е едно ново начало, подчинено на стратегическите интереси на САЩ за следващите 15-20 години.
По всяка вероятност американската администрация си дава сметка, какво може да се случи и как ще изглежда светът след едно-две десетилетия. На САЩ не им е безразлично обстоятелството, че в далечния изток Китай неудържимо развива своя икономически потенциал. Днес Китай произвежда съвкупен обществен продукт, надминаващ един трилион и двеста милиарда долара и това съставлява повече от 60 % от този на САЩ и не скрива намеренията си да го удвои в близките години. С бързи темпове се развива военно-техническата модернизация на китайската армия. Космическите изследвания и експерименти на тази страна доведоха дотам, че през 2003 г. е планирано извеждането на човек в космоса. Всичко това предизвиква безпокойство за стратезите от САЩ.
Затова е логично да се очаква, че след войната с Ирак САЩ ще посегнат и на Иран с цел да осъществят пълен контрол на южната централно-азиатска част, докосвайки се и подчинявайки на своите интереси най-богатите петролни находища в света. С това и да се окажат в по-изгодни позиции срещу западните граници на Китай и с по-голяма увереност да посрещнат очертаващите се предизвикателства на световната арена след 15-20 години.
Днес все повече граждани си задават въпроса – ще остане ли Хитлер само в историята на ХХ век с налудничавите си идеи за световно господство, погазвайки цели народи и предизвиквайки десетки милиони човешки жертви, или ще има и свои последователи през ХХI век, макар и от други народности и от други континенти?
Поведението и отношението на българското правителство към политическите и военно-техническите процеси днес силно озадачава специалистите от тези сфери.
Налице е едно безотговорно поведение на министри, на депутати и на политици към събитията около Ирак. Вместо внимателен предпазлив подход, като малка страна, към изработването на най-оптимални национално-отговорни отношения, наблюдаваме изказвания и изразяване на отношения, граничещи или с детска наивност, или с едно сляпо лакейничество пред силния на деня. На подготвящата се въоръжена агресия срещу Ирак се гледа като на някакво сватбено тържество, или друго народно веселие. Изразява се едва ли не готовност да се участва в авангарда на една с нищо неоправдана от международното право агресия. Още преди да ни е потърсил някой за нещо членове на правителството инсценират пресконференции, дават интервюта, чрез които предлагат територии, бази, въздушно пространство, военни формирования и още какво ли не, за да завоюват нечии чужди симпатии, пренебрегвайки грубо интересите на своя народ и родина. И изглежда няма кой да обуздае подобно поведение.
Добре е да се напомни на нашите държавни мъже, че отношението към война, предизвикана едностранно от един, на този етап военно-технически колос, срещу един полугладуващ, беззащитен народ не може да бъде отношение като към бразилски карнавал.
