Проф. Ричард Рорти е смятан за най-значимия американски философ-неопрагматик на ХХ век. Известният защитник на постмодерния буржоазен либерализъм е познат у нас най-вече с книгата си “Случайност, ирония и солидарност”, публикувана от ИК “Критика & Хуманизъм”, както и с фундаменталния си труд “Философията и огледалото на природата”, публикуван през 1998 г. от издателство “Наука и изкуство”.
За много леви в САЩ – в това число и за мен – Йошка Фишер е нещо като герой, ако и всъщност да не знаем кой знае колко за него. Немските ни приятели го познават значително по-добре, те могат да съдят по-диференцирано за неговите силни и слаби страни, а и по-добре да преценят какво би могло още да се очаква от него, ако той би имал повече власт. Ала вероятно си струва да се каже нещо по това как изглежда Фишер в цветущата фантазия на хора, които извличат това, което знаят за него, от случайни четива в “Ню Йорк таймс”, в “Иконъмист” и “Нейшън”. От време на време ние четем и “Шпигел” и ни радва, че Фишер, както изглежда, винаги се споменава на първо място, когато немците ги питат кой политик по тяхно мнение би трябвало да играе по-важна роля.
Американците, които се възхищават от Фишер, са тези, които хората на Буш в Белия дом ги смятат за изнежени еврофили, за изцяло непредставителни за “инстинската Америка”. Колко са изнежени си личи например вече по това, че имат високо мнение за журналисти, които формулират въпросите си към Ширак на френски. Президентът Буш пък намира за жалки такива демонстрации на знания на чужди езици. Читатели на “Ню Йорк таймс” като мен са огорчени, че американските избиратели (или поне американският Върховен съд) избраха президент, който изглежда изпитва искрено презрение към интернационално мислещи хора.
По убеждение на президента Буш и неговите приятели “истинските” американци са жителите на шовинистичните, изолационистични щати в “сърцето на страната”, преди всичко на юг и на запад, щатите, значи, в които Буш на изборите през 2000 г. получи най-силните мнозинства. На хора като мен, които са се заселили преди всичко в североизтока и в Северна Калифорния, им липсва от тяхна гледна точка истинската сърцатост, защото не могат да погледнат в очите факта, че Америка има морално задължение да поеме ръководството на една война срещу тероризма. Предполагам, че съветниците на Буш дълбоко не вярват на Фишер, тъй като той е любимец на онези, които си позволяват да се съмняват в мъдростта на решенията им.
В САЩ медиите от дясното крило са в споразумение с правителството на Буш, опитват се да убедят мнозинство от избирателите в това, че международните спогодби са подозрителни като такива, в края на краищата те ограничават силата на САЩ. Въобще няма публично възмущения срещу нашите нарушения на такива споразумения, още по-малко срещу предположението, че ако американския президент счете за нужно една война срещу Ирак, всички други нации, разбира се, веднага трябва да застанат в стройни редици. Хората, които имат непоправима антиинтернационалистична нагласа в този смисъл, образуват най-сигурния източник на гласове за Буш и за републикански представители в Конгреса. Че Америка трябва да предприеме заедно с Европейския съюз кръстоносен поход за справедливост и свобода по цял свят няма за тях никакъв смисъл. И че понякога европейците биха могли да бъдат по-мъдри от американците, те смятат за немислимо.
Интернационализмът има в Америка дълга история, започваща с Удроу Уилсън и продължена от Франклин Делано Рузвелт. Тези двама мъже, каквото и да се казва винаги срещу тях, бяха харизматични личности, които се опитваха да се учат от историята, че предвидиха края на колониалните империи и разбраха, че Америка трябва да престане да се радва на своята неуязвимост и вместо това да започне да носи отговорността на световна сила. В края на Втората световна война повечето американци преживяха вълната от идеализъм от Уилсъновски тип. По онова време в САЩ имаше широка подкрепа за Обединените нации и идеята за световно правителство широко се дискутираше поне в интелектуалните кръгове. Но ерата на плана “Маршал” и на плана “Барух-Лилиентал” (който предвиждаше американският ядрен арсенал да се предаде под контрола на Обединените нации), е далеч назад. Днес “в сърцето на страната” звучи смешно, че трябва да се плащат пари в чужбина, за да се помогне на хората там. Че трябва да се жертва живота на американци, за да се спасяват от изнасилване, убийство или глад сомалийци или босненци или афганистанци, се счита за също толкова погрешно, колкото намесата на американски войници за “създаване на нации”, както пренебрежително казва Буш.
Това са хората, които образуват мнозинството и затова никой изтъкнат американски политик не може да си позволи да се държи с тях безцеремонно, като призове при това да оживее отново духа на Уилсън и Рузвелт. Никой американски президент не би се осмелил да направи предложението да се изпращат през следващите десетилетия и може би векове американски мъже и жени в чужди страни и да постави на карта живота им, за да помогнат на провалили се държави да се изправят на крака и така да попречат светът да се превърне в джунгла. Няколко милиона американци гледат на една “война срещу терора” като на безнадеждно начинание, доколкото тя не се свързва с всеобхватна война срещу глобалната несправедливост и срещу бедността в Третия свят. Но тези няколко милиона не са от голямо значение и нямат влияние върху политиката на страната.
Много американски политици биха признали, че антиинтернационализмът, който все повече доминира в политическия живот на Америка, е късоглед и потенциално опасен. Но малко от тях имат желание да кажат това публично. Още по-малко са готови да признаят публично, че са вероятни по-нататъшни терористични нападения срещу американски и европейски градове, докато бедни страни се управляват от мономани, престъпници и клептократи (хора като Саддам Хюсеин, Кадафи, Кастро, Милошевич, Мугабе и господарите на някои централно-азиатски републики). Защото в подобни страни правителството по всяко време може да бъде подкупено от богати убийци като Бен Ладен да даде убежище и да предостави на разположение съоръженията си.
С две думи никой в обществения живот на Америка не е склонен да каже на американския народ, че ще бъде необходимо богатите демокрации да се обединят в ужасно скъпа, много опасна, много продължителна постколониална Mission Civilisatrice *. Това е идея, която не може да се прокара пред повечето, които гласуват за републиканците. Но представата, че Западът има задължението да се ангажира с такава мисия, е в Америка ужас и за много леви интелектуалци, които никога не биха гласували за републиканците. Те виждат в това в най-добрия случай израз на културен империализъм и в най-лошия случай прикритие на капиталистическата експлоатация. Но ако ги питаш какво трябва да се случи с бъдещите Саддам Хюсеиновци и Милошевичовци, не им хрумва повече от това, че трябва да се укрепват Обединените нации. Така че в САЩ имаме две форми на изолационизъм – отдясно този на тъпоумните южняци, отляво на остроумните и образованите интелектуалци.
Американските почитатели на Фишер като мен са съгласни с хора, които стоят много по-далеч от левицата в това, че се нуждаем от международна полицейски войска и за тази цел от световно правителство. Няма страна, включително нашата, на която бихме се доверили да върши почтена работа като световен полицай. Но дотогава, докато чакаме една нова организация и засилване властта на ООН (надяваме се на това без да имаме и най-малката идея как това да се постигне) мислим, че или САЩ или Европейският съюз – а най-добре и двете, в сътрудничество – трябва да обсъдят как да изглежда такава полиция и как да реагира на спешни случаи като Босна и Руанда. Считаме го за неизбежно, че Западът ще трябва да предприеме дълга поредица от военни намеси, навярно до края на ХХI век.
Ние почти се отказахме от надеждата, че следващият кандидат-президент на демократите, който и да се яви през 2004 г., ще бъде способен да съживи отново сред американските избиратели интернационалистичния дух на Уилсън и Рузвелт. Преди изборите през 2000 г. бяхме по-малко песимистични. Мислехме, че Бил Бредли или Ал Гор биха могли да ни дадат това, което ни липсва от края на Студената война – премислена, дългосрочно конципирана външна политика. Но 11.IХ. беше взет от републиканците за повод да засилят идеята, че Америка в хода на своята отбрана срещу бъдещи нападения трябва да бъде дори по-малко готова да приема съвети от други страни и да сътрудничи с тях. Моята страна днес е значително по-войнствена, по-арогантна, по-себична и по-опасна отколкото преди три години. Тогава изглеждаше твърде възможно Бредли – един мечтател и космополит – да стане нашия следващ президент.
В тази подтискаща ситуация американци с подобни на моите възгледи поглеждат твърде безпомощно към Европа. Ние продължаваме да се надяваме на големия харизматичен интернационализъм, който да поведе Европейския съюз, да даде на САЩ да разберат, че не винаги всичко ще върви по тяхната воля. Този голям харизматичен интернационалист би трябвало да оглави една мощна инициатива за спасението и освобождението на бедните страни, с която и богатите страни да спасят кожите си.
А тази роля ние естествено я отреждаме на Йошка Фишер. Правим това, както вече казах без наистина да знаем колко той подхожда за това или дали би играл добре тази роля, ако би получил такава възможност. Но ние знаем, че той беше за прилагането на военна сила срещу Милошевич и че не се довери в това, че Буш се отнася разумно спрямо Ирак. Затова ние вярваме, че той изпълнява двете решаващи изисквания, които трябва да изпълни един водач на Запада: готовността да тръгне с всички средства срещу злите сили и отказът да предостави на Вашингтон всички решения за прилагането на военна сила.
Дори онези сред нас, които вярват, че богатите демокрации трябва да потърсят в себе си готовността да пожертват може би живота на хиляди от техните млади мъже и жени, за да възстановят в провалили се държави някакъв вид ред и да донесат на хората, които живеят под господства като тези в Бирма, Ирак, Северна Корея и Куба, един минимум от свобода, нямат доверие в Съединените щати по въпроса кога и къде да се изпратят войски. Защото ние не вярваме, че американски президент ще има някога храбростта да поиска от американския народ необходими смъртоносни жертви. В нашите очи мощният американски военен апарат се задвижва за преуспяването и ползата на “военно-индустриалния комплекс” (както го нарече Айзенхауер), значи за хора, които да осигурят с натиск и подкупи конгресът да раздава ужасяващи суми за скъпи оръжия, генерали и адмирали, които – със спомена от Виетнам – не вярват, че външно-политическа цел, която не е непосредствено свързана с борбата против тероризма, би могла да си струва толкова, че да се заложи на карта живота на американци.
За американски леви като мен не е лесно да го изговорят, но все повече млади мъже и жени ще трябва да умрат. Както Фишер и много други немски зелени винаги сме се смятали за пацифисти. Само че сега, както и Фишер, дойдохме до убеждението, че както САЩ, така и ЕС трябва да потърсят в себе си способността и готовността да направят това, което направиха на Балканите чак след дълго и гибелно колебание. За американци от моето поколение също не е лесно да вложат доверието си в един харизматичен немец. Бях на четиринайсет години, когато видях първите фотоси от концентрационните лагери, а тогава смятах плана “Моргентау” за правилен – Германия трябваше да бъде разбита на много малки части, да бъде деиндустриализирана и демилитаризирана завинаги. И още твърде дълго ставах малко нервен при мисълта за обединена Германия.
Ала времето те принуждава да премислиш. В момента за мен Фишер е човека, който се осмелява да мисли това, което никой американски президент не се осмелява да мисли – и ако цивилизацията трябва да продължи да съществува, би било добре, ако всички ръководители от всички демокрации постепенно също биха се осмелили на такива мисли. Той би могъл – би трябвало да му се доверим – да прокара съзнаването, че Западът трябва да поеме ролята на “световна полиция”, и то за много дълго време. Може би този човек би имал всички данни да събере след себе си обществеността на нациите в ЕС и чрез това да направи ЕС поне потенциално независим от Вашингтон: за да разбере Вашингтон, че не може сам да взема всички решения. Той би могъл да стане може би големия харизматичен интернационалист, новият Уилсън, след като напразно се надявахме, че биха могли да бъдат Бредли или Гор. Навярно Фишер да изглежда пък по-добре от другата страна на Атлантика, но в Европа в момента няма друг, който да изглежда така добре.
Превод от немски Владимир Бурилков
