ВМЕСТО ПАРЛАМЕНТАРНА – ПРЕЗИДЕНТСКА РЕПУБЛИКА

0
365

Академик, действителен член на Световната университетска академия “Платон”. Титуляр на учебните университетски дисциплини “Международно право”, “Международно морско право”, “Международно икономическо право”, “Туристическо право”, “Аграрно право”, “Международноправен режим на държавните граници” и др. Автор е на учебници по основи на правото, по международно, аграрно и туристическо право, по международно-правни отношения в търговското корабоплаване.

I. Идеи за промяна на Конституцията на република България (1991 г.)

След 13 години търпеливо мълчание в края на 2002 г. започна спонтанна обществена дискусия във връзка с конституционното парламентарно управление на Република България. В същността на тази дискусия е протестът на гражданското общество, че у нас няма обществен договор, който да отразява свободната воля на народа суверен. Конституцията не е приета с референдум, защото отразява волята на новата разноцветна политическа класа (на здрав политически разум за мирен преход – Ал. Лилов), за скрито от народа преразпределение на народната собственост. Конституцията е обременена от Програмата “Ран-ЪТ” относно раздържавяването, приватизацията (разграбването, разрушаването и унищожаването) на материалната и духовна база на социализма, разоряването до безизходност и отчаяние един народ, с общопризнат световен принос в развитието на култури и цивилизации. Конституционалистите афишираха демокрацията, за да наложат чрез парламентарното мнозинство диктатурата на партокрацията на криминалния капитал.
Дискусията във връзка със състоянието и промените в Конституцията се задълбочава и разширява за безотлагателни действия. В различни мотиви участват учени, политици, представители на държавната власт и управление, на различни партии и обществени формирования, средства за масова информация, граждани.

Дискусията отразява интереси и има следните акценти: промени в статуса на президента, народния представител, премиера, министъра, респективно в титулярите на трите власти: законодателна, изпълнителна и съдебна власт; замяна на противоречията между власти и в структурите на отделните власти, дисхармонизацията и дезинформацията, с разпределение на властите в държавата между различни и независими една на друга и в същото време взаимно възпиращи се власти; радикална замяна на безотговорността, бездържавността и беззаконието с регламентиран контрол и реализация на правна отговорност, при частичен имунитет за всички висши органи на власт и управление; забрана на партийното, служебно и материално лобиране в държавната система като условие за корупцията във всички форми; гаранции за висок професионализъм в управлението на всички държавни равнища с критерии за образователен и служебен ценз; противопоставяне на властническия разгул, комфорт и привилегии, ликвидиране на всички дублиращи се паразитни структури и няколкократно намаляване бюджета за администрацията; гаранции против отчуждаването на държавата от гражданското общество; издигане волята на народа суверен и неговото върховенство над титулярите на властта; рязко повишаване ефективността на държавното управление на всички равнища и на взаимния контрол на трите власти, реформа на съдебната система.

Анализът на предложенията за промени в конституцията могат да се обобщят в следното: мотивирани са частични идеи, има полярни различия, умерени и крайни становища; предлагат се незабавни промени или те се свързват с конституцията на ЕС, отричат се всякакви промени; промените са от компетенцията на обикновено Народно събрание или Велико народно събрание, трети, те да се ограничат до тълкувателни решения на КС, или изменение на действащи закони; разширяване приложното поле на референдума по определени от конституцията национални проблеми; регламентиране законодателната инициатива на избирателния корпус, включително сезирането на КС; правни гаранции за изпълнение и приложение разпоредбите на конституцията обществен договор, правата, свободите и сигурността на човека и опазване на природната среда.

Предложенията за промени в конституцията на парламентарните партии имат развитие и са противоречиви: СДС в 24 направления мотивира целесъобразни промени; БСП свежда промените до реформа на съдебната власт; НДСВ отлагателно предвижда промените евентуално в края на мандата; ДПС – изчаква.

Ретроспекцията на предложенията за промени в конституцията дава основание за някои изводи: засега предложенията са вън от поставените от развитието фундаментални проблеми, които имат жизнено важно значение за българина, българската общност и България: заменяне конституционния принцип “България е република с парламентарно управление” (чл. 1, ал. I) с принципа, че Република България е с президентско управление; декларативният конституционен текст “държавната власт се разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна” (чл. 8), запълване с реално нормативно съдържание относно механизмите за реално стиковане и отграничаване компетенциите на трите власти: президентска изпълнително-разпоредителна власт, законодателна власт и съдебна власт (без прокуратурата и следствието); конституционно закрепване програмирано целево, мандатно държавно управление и ежегодна отчетност пред народа изпълнението на показателите от мандатната президентска програма за развитието на България; утвърждаване на мажоритарна система за избиране на личности по свободната воля на народа суверен и с това премахване политическото назначение на номенклатура от партийния клан, която в законодателния процес приема закони за отделни лице, сделки, случаи, отмяна на съдебнния контрол с обратна сила, измества и не отразява волята на народа; аналогично на други конституции регламентиране правната отговорност на депутата, премиера, президента, министъра, прокурора, съдията и следователя и нейното реализиране, включително по мотивирано искане от избирателния корпус; задълженията на държавата да организира защитата на националната независимост, държавния суверенитет, териториалната цялост и неприкосновеност; конституционни гаранции за реално изпълнение на разпоредбите на конституцията (конституционализъм), правата на човека и защита на природната среда; конституционни правила за ефективност на работата на титулярите на властта, критерии за преценка, отчет и отговорности извън политическата безотговорност; отменяне на конституционната разпоредба “държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица” (чл. 7), една от причините за безотговорност, бездържавност, ненаказуемост на титулярите на властта; управлението на държавата става съгласно мандатна президентска програма, приета с референдум от избирателния корпус и др.

Регламентираната от конституцията неотговорност е синоним на класическата постановка на Хегел за “неправото”, което прехвърля цялата тежест на вредностните действия на държавните органи върху държавата, респективно данъкоплатеца. В този смисъл чл. 7 от конституцията априори амнистира нарушенията и престъпленията на титулярите на държавната власт, кредитните милионери и мафиотски формирования. Неотговорността на органите на държавната власт, провъзгласена от конституцията е в противоречие с принципа на същата конституция, че Република България е правова, демократична и социална държава с парламентарно управление.

На генералния текст за безотговорността на титулярите на властта кореспондира разпоредбата за безотговорността на народния представител, който “не носи наказателна отговорност… за гласуването си в Народното събрание” (чл. 69). За огромните разрушения, разграбване на народната собственост и унищожаването на цели отрасли на печеливша икономика, за духовното опустошаване на вековни ценности на народа няма наказателна отговорност. Съдебната власт законно бездейства или освобождава от отговорност явни престъпници, защото са престъпници в изпълнение на закона, органите на изпълнителната власт също не са извършители на престъпления, защото са изпълнявали закона такъв, какъвто е, или през 13-годишния “преход” престъпленията в трите власти са фрапантни и вън от закона. Блъфираната държавна политика за “борба с корупцията” се свежда до назначаваните 9 комисии за целта при нулев резултат. Сега президентът Г. Първанов предлага със закон формирането на десета по ред комисия за борба с корупцията в държавата.

Конституционалисти изтъкват заслугата си, че конституцията е повлияна от опита на конституциите на други държави. Те запазват мълчание за регламентираната безотговорност от нашата конституция, за разлика от други конституции, които обстойно определят отговорността на трите власти и президента.

Конституцията на португалската република (1976 г.) регламентира отговорността на публичната власт по следния начин: “Държавата и другите публични организации са граждански отговорни, солидарно с длъжностните лица и техните органи, както и със служителите или агентите, за извършени действия или допуснати бездействия при упражняването на своите функции и по причина на упражняването им, довели до нарушаване на правата, свободите и гаранциите или до нанасяне вреди на други лица” (чл. 22).

Конституцията на Република Австрия (1920 г.) определя: “Федерацията, провинциите, районите, общините и други организации на публичното право отговарят за щетите, причинени виновно от лицата, действащи като техни органи, при изпълнение на законите чрез противозаконното поведение” (чл. 23, ал. I). Следващата алинея допълва, че лицата по предходната алинея “ако бъдат обвинени в умисъл или груба небрежност, носят отговорност пред него за щети, които правната институция трябва да възстанови на ощетения” (чл. 23, ал. 2).

Конституцията на Швейцарската федерална конфедерация (1874 г.) освен правната отговорност аз органите на държавната власт, превантивно забранява членовете на федералния съвет да заемат друга длъжност, а така също да изпълняват професии или кариера от която получават доходи (чл. 97).
Конституцията на щата Верджиния е категорична, че “когато едно управление е негодно или противоречи на тези цели мнозинството от обществото има неоспоримото, неотменимото и ненакърнимото право да го реформира, промени или отмени по начин, който се смята за най-подходящ за всеобщото благо” (чл. I, ал. 3). Конституцията на щата Хавай определи, че “магистратите са довереници и служители на народа – източник на властта и по всяко време са отговорни пред него” (чл. I, ал. 2). Според конституцията на щата Илиной главната прокуратура е в изпълнителната власт (чл. 5, ал. I), а губернаторът е носител на върховната изпълнителна власт “и носи отговорност за изпълнението на законите” (чл. 5, ал. I, п. 8).

Конституцията на Република Австрия изрично предвижда, че “федералният президент носи отговорност за осъществяване на своите функции пред Федералното събрание” (чл. 68). “Конституционният съд се произнася по обвинения, свързани с конституционната отговорност на висшите федерални или провинциални органи за допуснати в хода на служебната им дейност виновни правонарушения” (чл. 142). Според конституцията всеки гражданин “може да се обърне към Народната правозащита с жалба относно недостатъци в управлението на федерацията, включително и нейната дейност като носител на частни права или вече няма право да използва други юрисдикционни средства за обжалване. За направените разпоредби по жалбата се уведомява в срок жалбоподателя” (чл. 148 а). Аналогични примери могат да се приведат с други конституции.

Следователно, нашата конституция съгласно половинчатите предложения на представителите на единната многоцветна политическа класа на прехода, освен козметични промени, ще запази своята безлична форма на Обществен договор. Това са интересите на криминалния капитал, съдбовно свързан с властта. Тези интереси са формирани от действащата конституция, функциите на държавната власт, съгласно конституцията, които отговарят на интересите на партийния клан и на неговата държавна власт. Законността и правоприлагането са конституционосъобразни и отговарят също на тези интереси.

Това се дължи на обстоятелството, че господстващата през последните 13 години нова разноцветна с единни цели политическа класа се стреми да запази своето status quo, което е еманация на властта и капитала, в условията и на “новото време” и води страната към трета национална катастрофална криза.

2. България е парламентарна република.
Конституцията на Република България (25 юли 1991 г.) провъзгласи, “България е република с парламентарно управление” (чл. I, ал. I).

Тази основополагаща конституционна разпоредба има следното значение:

I. Парламентарна република. Народът суверен с референдум определи републиканската форма на държавно управление (Закон за допитване до народа за премахването на монархията и провъзгласяването на народна република, ДВ, бр. 174/1946 г.). Референдумът прекрати монархическия режим, причинил две национални катастрофи и затвори страницата, че “лицето на царя е свещено и неприкосновено” (чл. 8 на Търновската конституция на България) и на тази основа, че държавният глава “царува, но не управлява”.

Исторически, в зависимост от формата на държавно управление, държавният глава може да бъде монарх или президент, хермафродит “председател-президент” или председател на Република България.

Президентът на Република България има различен статус от този за монарха (крал, цар, княз и др.): монархът властва съгласно феодалната сакрална монархическа фикция, че е представител на бога, източник на цялата държавна власт и заема поста по силата на наследствената династия. Монархът е с неограничена власт: той е главнокомандващ, обявява война, в името на монарха и бога се издават присъди (вкл. смъртни); монархът не носи никаква отговорност пред никого, освен бога; той е неограничен владетел на “свещена и неприкосновена собственост” икономически атрибут на абсолютизма и живее в царски охол и разкош. “Българското царство е монархия, наследствена и конституционна с народно представителство” (чл. 4 от Търновската конституция). Според проф. Ст. Биламезов, този текст на конституцията “не дава никакво указание за формата на държавата” и смята, че “парламентарната монархия” е мимикрия (Конституционно право, ч. II, 1945, с. 185-197).

Президентът на Република България, съгласно конституцията е държавен глава, който възглавява държавата и стои начело на държавните структури на управление. Той е избираем и неговата власт е производна от пряката воля на избирателния корпус народа – суверен, алогично, без да е орган на държавната власт. По същество, президентът няма компетенции по управлението на България и е облечен с представителен сакрален ореол, който има общо с този на монарха, без да е монарх. Президентът по същество царува без да управлява и да отговаря за управлението на страната. (Ж. Желев, П. Стоянов). Според президента Г. Първанов, “да не се пипат правата на президента и да не се ерозира парламентарния характер на републиката” (Капитал, 11-17.I.2003 г.).
Президентската неотговорност (чл. 103, ал. I) допълва тази конституционна характеристика и кореспондира на царската максима за неприкосновеност. Конституцията регламентира президентската институция крайно пестеливо с анемични функции като глава на държавата, без никакви задължения и отговорност с право на солиден бюджет.

Парламентарното управление на Република България поставя акцент върху парламентарната република, която се реализира в условията на парламентарна, правова и социална държава, на която съответства статуса на президента (гл. IV от конституцията, чл. 75, 78, т. 3, 129, ал. 2, 147, 140, ал. I, 154, 159, 160, ал. 3 и 7, ал. 2 и 3).

3. България е с парламентарно управление.
За изясняване същността на категорията “парламентарно управление” разпоредбите на конституцията не дават основание за това. В планетарната конституционна-правна реалност функционира парламентарно управление, но съответните конституции по структура, съдържание и регламент на титулярите на държавната власт в пълнота определят същността на парламентарното управление.
Според конституцията, парламентарното управление е фокусът и същността на държавната власт в нейното триединство, която триада не е свързана с президентството и президента като държавен глава. Този конституционен сепаратизъм битува поради липса на единна обща държавна стратегическа цел на българската национална доктрина. Конституционално-правната теория също не анализира същността на парламентарното управление съгласно конституцията, което не е тъждествено с понятието “управление от парламента”.

Проф. Борис Спасов само поставя въпроса, че “за да се обяснят същността и особеностите на президентската институция в страната е необходимо преди всичко да се разкрие същността на “парламентарното управление”, закрепено в конституцията” (президентът на републиката – правно положение С., 1992, с. 21). Но авторът само поставя въпроса без да даде отговор. Той обобщава теоретическите концепции, но не във връзка с понятието “парламентарно управление”, а във връзка с понятието “парламетаризъм”. Проф. Спасов дава работно определение на понятието “парламентаризъм”: това е формата на управление, при която парламентът е титуляр на законодателната власт и в същото време упражнява политически контрол над правителството – титуляр на изпълнителната власт. Като резултат на този контрол, парламентът може да бламира правителството или отделни негови членове и да предизвика оставката им. От своя страна правителството може при определени условия и чрез държавния глава да разпусне предсрочно парламента и да предизвика провеждането на нови избори (с.23). Той би следвало да направи извода, че при диктатурата на парламентарното мнозинство у нас на определена партия този парламентаризъм е абсурден.

Според формалния конституционен регламент на парламентарното управление у нас би следвало:
Народното събрание не е подчинено на правителството, президента и съдебната власт;
правителството не е подчинено на Народното събрание, президента и съдебната власт;
съдебната власт не е подчинена на парламента, правителството и президента;
президентът не е подчинен на парламента, правителството и съдебната власт.
Според този регламент между тези държавни институции по същество не съществува конституционно-правна връзка от аспекта на парламентаризма, освен прозаичен частичен и неефективен контрол. Той поставя под въпрос основополагащия принцип за разделението на властите и взаимното им възпиране, поради което парламентарното управление е вън от единна, обоснована, обща стратегическа управленска политика на държавата.

Разделението на властите и взаимното им възпиране означава преди всичко конституционни гаранции за независимостта между титулярите на властта и на тази основа ефективно действие на класическия принцип “властта да възпира властта” в името на единството на властта, еманация на неделимия суверенитет на народа.

Идеята за разделението на властите е възникнала в древността и е в основата на парламентаризма (Полибой). Тя е доразвита през средновековието (Дж. Лок), обоснована в трудовете на Шарл дьо Монтескьо и е регламент на съвременни конституции, които отразяват класическите принципи: единството на властта, разделението на властта, властта да възпира властта и народът е единствен източник и носител на властта. Единството и разделението на властите се разбира като разпределението на компоненти от единната държавна власт между различни, независими един от друг и в същото време взаимно възпиращи се титуляри на властта. Това е същността на парламентаризма като разделение на властите, който конституционно определя статуса на титулярите: парламент-титуляр на законодателната власт, правителство – титуляр на изпълнителната власт, титуляр на съдебната власт и президент – титуляр на върховенството на държавната власт като държавен глава.

През 13-годишния преход съгласно конституцията сменяемостта на господстващите партии не е сменяемост на власт на партийното цветово различие. Партийното парламентарно мнозинство подчинява на своята воля титулярите на държавната власт без да ги отрича. В този смисъл, парламентарното управление не е парламентаризъм, а олигархия с елементи на авторитаризъм, условие за бездържавност, безотговорност и безотчетност на титулярите на държавната власт.

Регламентираното от конституцията парламентарно управление е конституционосъобразно, което потвърждава практиката на Конституционния съд (който се занимава с ограничаване на пенсиите и реституция на имотите на монархията) и е законосъобразно, което потвърждава съдебната власт. Следователно в условията на конституционна парламентарно-управленска държавност титулярите на държавната власт “функционират” конституционосъобразно и законосъобразно. Това се отнася за всички органи на власт и управление, всички длъжностни лица, за цялата държавна система на прехода. В този контекст у нас няма закононарушения, няма престъпления, няма правна отговорност. На конституционното парламентарно управление на България, съответства лобирането на държавната власт и партийната номенклатура от криминалния капитал, гигантският разрушителен процес във всички обществени материални и духовни сфери, обезбългаряването на България, катастрофалната задълбочаваща се криза, анархия и несигурност.

От друга страна, понятието “парламентарно управление” по етимология и по същество е алогизъм. Понятието “управление” в случая не съответства на науката за управление в условията на интернет революция.
Кибернетиката е класическа наука за управлението и “теория за взаимна връзка на възможни динамични, саморегулиращи се системи и техническите схеми” (С. Klaus, Kibernetik in philosphosche / Hensicht, Berlin, 1963 г.).

Кибернетиката е наука за направлението, регулирането и предаването на сведения целево на определени адресати (Horbert Winer). В международните речници по мениджмънт под управление се разбира управление и ръководство. В широк смисъл на думата, управлението има за всеобща цел поддържането на хармония, равновесие, симетрия, пропорции, съотношение между съществуването и дейността на взаимосвързани, взаимнообусловени и взаимно зависими една на друга обекти в природата и обществото.
На фона на теорията за управлението, парламентарното управление съгласно конституцията се характеризира със следното:

1. Понятието “парламентарно управление” има отношение към парламента, един от титулярите на държавната власт.

2. Съгласно конституцията, парламентът адресат на парламентарното управление “осъществява законодателната власт и упражнява парламентарен контрол” (чл. 62). Тя изброително определя компетенциите на парламента, които имат управленски аспекти, без да са съдържание на управлението на държавата (чл. 84).
Приемането, изменението, допълването и отменянето на закони, едно от основните правомощия на парламента, има отношение към управлението, без да е управление. То се свежда до одобряване приватизацията на стратегически обекти, без съдебен контрол.

3. Конституцията определя статуса на титулярите на държавната власт, които имат отношение към парламентарното управление, тяхната правосубектност, която съгласно правната теория съдържа в триединство: субективни права, юридически задължения и деликтна отговорност. Конституцията изрично изключва правната отговорност за президента, народния представител, прокурора, съдията, следователя. Според Хегел, правото и моралът са носители на нравствеността, обвързани със съответна отговорност (Георги Вилхем Фридрих Хегел, Философия на правото, С., 2000, с. 223 и следващите). Следователно, конституцията издига в принцип неотговорността на висши органи на властта и автоматично с това ги прави частично правосубектни, което е пълна аномалия. В генезиса на безотговорността е бездържавността, беззаконието, противоборството между властите, лобизма обременен с корупцията, отказ от правосъдие, анонимна прокуратура, криминалогенната демокрация, институционна управленска криза.
Разделението на властите е конституционен синоним кой партиен цвят от единна нова политическа класа притежава властта или титуляр на властта.

От това следва, че конституционното начало “парламентарно управление” е тъждествено с автономност на властите. Автономността изключва съдебната власт от управлението, защото прилага закона, парламентът, защото твори закона, президентът, защото изпълнява закона, премиерът, защото царува над закона по ирония на съдбата.

Парламентарното управление, като ключов проблем за същността на разделението на властите у нас няма приложение, защото според класиците функционирането на държавната власт винаги е свързано с феномена собственост. Парламентарното управление е конституционна завеса, зад която собственикът на криминалния капитал диктува управлението на деформираната обществена система. То функционира под национален сценарий конституционно програмиран в чужда рамка.

Парламентарното управление и неговите последици за България са безпрецедентен безкраен преход, намиращ се на етапа на “новото време” и “новия морал” на монопартийната монархическа демокрация, която функционира извън правовия ред и извън законността на принципа, монархът-премиер играе ролята на президент.

Според становището на правната теория и на парламентаристи парламентарното управление е безалтернативно. Този извод потвърди кръглата маса на тема “Конституционализмът и съвременното развитие на България”, организирана от юридическия факултет на ВСУ “Черноризец Храбър” по случай 10-годишния юбилей на конституцията.

Гиньо Ганев в доклада си заключава: “Парламентарният режим се установи като единствено възможна и желана форма на държавно управление. Единствено възможна и необходима – тогава и сега”. Той смята, че парламентарното управление е съгласие на обществото да живее в хармония и “гарантира гражданските права и свободи”.

Велко Вълканов констатира противоречието между конституцията и социалната реалност, но неправилно заключава, че това противоречие ще се преодолее “не толкова чрез промени в конституцията, колкото чрез промяна на социалната реалност”.

Георги Близнаков приема, че конституцията “отговаря на ценностните представи на общото благо на българския народ”. Ето защо, “поредицата на политически кризи, които преживя страната през преходния период, намериха своето решение в рамките на установени конституционен ред”, което е доказателство “за високия морален потенциал на конституцията и за изключителната жизнеспособност на нейните ценности и принципи”.

Нора Ананиева в качеството си на член на Комисията за изработване на конституцията и ръководител на подкомисията по Глава първа “Основни начала” стига до извода в своя доклад, че “големият проблем на днешна България е не промяната на конституцията, а верността към нея.
Масис Хаджулян в сравнително конституционен аспект се присъединява към извода, че конституцията “изпълнява успешно своето предназначение и е в съзвучие със съвременния конституционализъм”.

Нено Неновски допуска необходимостта от “ревизия, а не от цялостна конституционна реформа, за каквато няма основание”. Авторът основателно предлага нов съществено променен регламент на Конституционния съд.
Пенчо Пенев предлага разширяване компетенциите на президента, но в рамките на парламентарното управление и конституционната разпоредба “да олицетворява единството на нацията”.

Интересни мисли има в докладите на авторите: Здравко Трайков, Никола Йосифов, Петко Кипров, Димитър Машев, Петър Христов и Емилия Сидерова.
Това са по същество основните идеи на теоретичния форум при ВСУ във връзка с научната преценка за състоянието на конституцията и евентуални промени.

Конституцията и действащото законодателство, което е конституционосъобразно, са адекватни на разрушителното преразпределение на общонародната собственост в рамките на новата политическа неедноцветна класа, която свърза властта с капитала. През парламентарното управление властта на капитала издигна принципите: приватизация на всичко и на всяка цена (СДС), открита приватизация (БСП), приватизация без съдебен и прокурорски контрол (НДСВ и ДПС), колкото по-малко държавата се меси в управлението на икономиката, толкова по-добре за икономиката (Ан. Луканов, Ф. Димитров, Ив. Костов); аграрна реформа – земята в реални граници (Ж. Желев, Ф. Димитров, Ан. Мозер, П. Стоянов); реформиране на народното здравеопазване в частни платени търговски фирми (Ив. Костов, Семерджиев, Игнатов); подчинение на дребния и среден капитал на монополната власт на едрия капитал; изолация на българското затворено натурално дребно и неконкурентно стопанство от международното разделение на труда в условията на Интернет революция; “трансфер на суверенитета” в сателитна външна зависимост. Приложението на тези принципи доведе само за 13 години до пълна разруха във всички обществени области, върна развитието с един век, глада от следвоенните катастрофи, условията за експлоатиране на труда през ХIХ век, превърна гражданина в чужденец в собствената му родина и прогони зад граница около един милион, предимно младежи.

Парламентарното управление у нас няма аналог, въпреки декларациите, че конституцията взаимства всичко ценно от други конституции.
Развитието на т. нар. 13-годишен преход доказа погрешно избрания конституционен регламент на парламентарно управление, свързан с деградацията и разрушението в условие на бездържавност и пълна безогледност във върховете на титулярите на властта. Този преход граничи с мафиотското господство в държавната власт на Италия през 90-те години. Народът суверен безотлагателно и категорично поставя въпроса за незабавна конституционна промяна на парламентарното управление с републиканско управление. С това първата вълна на прехода трябва да приключи без да се допускат илюзии за втора вълна на прехода, свързана с насилствено преразпределение на криминалния капитал и сферите на властово управление. Свободната воля на народа суверен не допуска никаква приемственост с парламентарното управление.

Президентското управление освен утвърждаване на безусловна конституционност и законност, трябва да ревизира криминалния преход, регламентира правна отговорност спрямо виновните и утвърди правов ред, социална справедливост и пълна защита на правата, свободите и сигурността на човека и народа. Тази промяна трябва да стане въз основа на народен референдум. Тя трябва да бъде свързана с новите конституционни идеали за развитието и мястото на България в международната общност.

4. Някои изводи.

Анализът на широко битуващия диспут относно промените в конституцията поляризира по същество, както следва: представителите на властта на прехода и на криминалния капитал свеждат променята до съдебната система; управляващото монархическо мнозинство се обяви за козметични отложени във времето промени, в условията на нов етап на прехода, наречен “нова икономическа политика”; има конституционалисти които се вживяват съдбовно с превъзнасяне на конституцията и са против промени (Г. Ганев); тънещият в мизерия и несигурност избирателен корпус вижда светлина за оцеляване само в радикални конституционни промени, безотлагателна смяна на парламентарното управление и утвърждаване на президентско управление на Република България. В новия дневен ред на гражданското общество безалтернативно се поставя въпроса за незабавна подготовка и организиране провеждането на Велико народно събрание, което да отрази адекватния вот на народа чрез всенароден референдум.

По същество, промените в конституцията трябва да внасят радикални промени в държавното управление на Република България, както следва:
1. Парламентарното управление да се замени с президентско управление и конституционно овластяване на президента със следните основни прерогативи: ръководи, координира, контролира и отговаря за управлението на Република България; назначава и уволнява премиера и министрите, главния прокурор, председателите на Конституционния съд, Върховния касационен съд и Върховния административен съд, посланици, генерали, президента на банковия съвет и други определени от конституцията лица; одобрява приетите от парламента закони и има право да упражнява вето (парламентът 4 пъти отхвърля ветото на президента); представлява държавата пред международното общество; води международни преговори и сключва международни договори, ратифицира международни договори; той е главнокомандващ въоръжените сили; спира съдебни процедури и амнистира осъдени; с решение на парламента при определени условия може да бъде лишен от права на държавен глава и др.;
2. Регламентиране на правни гаранции за реално изпълнение на разпоредбите на конституцията, за реализиране на правна отговорност на държавните органи и длъжностни лица на всички равнища и отнемане на имунитета и привилегиите във всички форми;
3. Утвърждаване на мажоритарна избирателна система и определяне проблемите, които да се решават с референдум по инициатива на избирателния корпус.
Намаляване мандата на титулярите на трите власти, избор на съдиите и отзоваването им от избирателите (Вен. Цачевски).
4. Усъвършенстване на законодателството, съгласувано с промените в конституцията и регламентирано търсене без давност на съответна правна отговорност от виновниците за третата национална катастрофа – разграбването, разрушаването и унищожаването на националната икономика и духовната сфера.

Многократно съкращаване на държавната администрация, ликвидиране на дублиращите административни звена, забрана на държавния служител от трите власти да работи и получава възнаграждение под каквато и да било форма от други източници, свеждане на народните представители до 120 мажоритарно избрани от народа и утвърждаване на перманентна сесийна система в парламента.

Това са някои от остро поставените конституционни промени, които касаят ликвидиране на институционната криза и поврат в държавното управление. Въпросът се отнася до съществени промени в конституцията по компетентност на гражданското общество представляващо народа суверен, а не от предлаганата креатура нова кръгла маса на самозвани псевдополитици. Не е убедително становището на някои учени конституционалисти, че “не бива да се вини конституцията за това, което стана в нашето общество… Конституцията в никакъв случай не бива да се вини за кризата, която изживява съдебната власт”. Заедно с този мотив, противоречиво се допълва, че “причината трябва да се търси в самата криза на държавността, това е част от общия процес на разпадане на държавността” (проф. Ст. Стойчев, Дневник, 6.I.2003 г.).

Развитието повелително налага срочно по същество, а не палиативно изменение на конституцията и на конституционна основа утвърждаване на демократична, правова и социална държава с държавна власт, която произтича от народа. Конституцията трябва да бъде пронизана от същността и съдържанието на приетата от парламента Българска национална доктрина и гаранция за нейното изпълнение.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук