Александър Александров – ст. н. с. Роден е в Твърдица. Завършва класическа гимназия в Стара Загора, участва в антифашистката съпротива, политзатворник. Следва философия и литература в СУ “Св. Климент Охридски”. През 1954 г. завършва кинознание в ГИК, Москва. Пресаташе в българската легация в Париж (1956-1959 г.). Преподавател по история и теория на киното в НАТФИЗ “Кръстю Сарафов” (1959-1990 г.) и във Великотърновския, Техническия и Славянския университет. Н. с. по история и теория на киното (1963-1988 г.) в Института по изкуствознание в БАН, ст. н. с. Съавтор и съсъставител на тритомника “В света на киното”, автор на книгите “Съвременни проблеми на западното кино”, “Киното и училището” и на повече от 1500 публикации в сборници и в периодичния печат, в това число и във френския, съветския, италианския, швейцарския и японския печат.
През последното десетилетие за този дългогодишен служител на Мелпомена и на седмото изкуство се пише рядко и невинаги компетентно. Вече 10 години откакто го “пенсионираха” от Народния театър и централните медии само спорадично си спомняха за него, или накратко – той не е лансиран често в т.нар. “обществено пространство”. А беше време, когато ценителите на двете изкуства – театралното и филмовото, можеха да следят с подобаващо внимание възходящия път на един творец, който имаше идеи за изкуството и умееше да ни накара да размишляваме върху тях и да изпитваме всеки път художествена наслада от формата, чрез която се изразяваше.
Нужно ли е да се напомня, че Асен Шопов не е кой да е, дори и сред елита на националната ни режисура. В близо половинвековната си професионална кариера, още през ранния й етап той беше “забелязан” и оценен с множество отличия, награди и звания. Зад себе си днес има повече от 45 постановки на сцената, две в киното, множество в телевизията. Аплодиран е от зрителите на почти всички провинциални театри, на половината столични, в това число и на Народния и дори на реномирания унгарски столичен театър “Атила Йожеф”. В 1974 г. бе удостоен с наградата “за режисура” на Варненския фестивал на българския филм, а на следващата година, пак за “Вечни времена” ни донесе от Локарно втората награда “Сребърният леопард”. Засега ще се въздържим да разсъждаваме защо при толкова категорични знаци за сила и оригиналност на таланта му той не снима филми и не поставя пиеси на столичните сцени. Още повече, че гастролите на неговите театри от страната свидетелстват за неувяхващ талант и пълноценна зрелост на творческите му възможности.
Шопов се появява в юбилейния си лик на театрален деец с една релефна, а не стандартна биография на редови постановчик. Тя бе предопределена да бъде такава не само генетично, но и исторически. Работата е там, че младото брестовичанче пое пътя си в професионалното изкуство в момент, когато то се намираше във всестранен подем. Той бе приет в някогашния ВИТИЗ по специалността актьорско майсторство за драматичен театър през 1952 г. и се числи към шестия випуск на възпитаниците на този авторитетен институт. В онова време прославеният днес разсадник на хиляди таланти беше вече стабилизирано висше учебно заведение с елитен преподавателски състав от ветерани на всички театрални професии и множество още науки и изкуства. Тук бяха легендарният Масалитинов, дръзките новатори, завършили учението си в престижни европейски академии като режисьорите Боян Дановски, Стефан Сърчаджиев, Кръстю Мирски, Моис Бениеш, Филип Филипов, Сашо Стоянов, актьорите Владимир Трендафилов, Борис Михайлов, Георги Стаматов и мнозина още. Подборът на студентите беше с повишена трудност и не случайно в класа на Шопов попаднаха цяло съзвездие от бъдещи театрални и филмови величия: Виолета Минкова, Георги Черкелов, Иван Андонов, Васил Инджев, Анани Явашев, Грациела Бъчварова. Тук, в класа на Моис Бениеш начеващият актьор шлифова своя талант и формира своята творческа индивидуалност.
След четиригодишна актьорска практика в Сливенския и Сатиричния театър, където се отличава с поредица изпълнения на роли в класическия чуждестранен и български репертоар, той пробва силите си и в режисьорското изкуство. Успехът на първата му постановка съвместно с Богомил Стоилов на “Училище за жени” на сцената на Сливенския театър в 1957 г. му вдъхва кураж да се опита да осъществи лелеяната мечта да съчетае актьорството с режисурата. През 1960 г. се връща във ВИТИЗ на двугодишна специализация. След успешно защитената дипломна работа – постановката “Навън от вратата” на Берхерт, той е разпределен в един от най-младите ни театри, Димитровградския, където настъпва период, който според собственото му определение е “твърде плодотворен”. Впрочем лаконичното му определение за него в едно интервю гласи: “В града, рожба на бригадирското движение, по това време се разгръщаше крупно строителство, изграждаше се химическата, циментова, миннодобивна промишленост, местната публика имаше подчертан вкус към публицистичния, обществено ангажиран театър, в който намираше отзвук на своите проблеми. Сигурно тогава се формирах като творец с траен интерес към съвременно проблемното сценично изкуство, обществено резониращо , към гражданската тема.”
Тук той дебютира с популярната навремето пиеса на Георги Джагаров “И утре е ден”, една творба, която твърде точно отговаря на изискванията му и на тревогите на времето. Една лирична драма от “поетичната вълна”, която възниква спонтанно в българската драматургия от началото на 60-те години. Литературните историци я зачисляват към поредицата творби, които след Априлския пленум от 1956 г. разчупваха догматичните норми в изкуството и обновяваха националната ни драматургия. В тях се решаваха основните проблеми на социалистическата нравственост и се водеше страстна борба срещу антидемократичните методи на държавно ръководство. Постановката на Шопов беше адекватна на замисъла на поета драматург и имаше силен отзвук сред зрителите на работническия град, още повече, че и сюжетът беше почерпен от живота на техните среди.
През следващия сезон на театралната 1963-1964 г. Шопов направи една от най-значителните крачки в своето идейно-художествено развитие, поставяйки ярката антиконформистка пиеса “Грешката на Авел” на вечно бунтуващия се писател Емил Манов. Тя бе в центъра на вниманието на поредния преглед на българската драма в столицата. Около нея се завърза невиждана дотогава полемика относно идейния й замисъл, истинска битка между догматици и антидогматици, завършила с победа на последните. Името на Шопов бе издигнато като един от флаговете на обновлението, на безкомпромисната борба за цялостна промяна на ръководството на духовния ни живот.
След бурята настъпи временно затишие, но гражданското безпокойство владее режисьора и до ден днешен. Свещеното му недоволство намираше художествен израз в десетки драми от съвременния живот, наш и чуждестранен. В една или друга степен на сила то присъстваше в подбора и постановката на пиеси като “Ромео, Жулиета и Петрол” и “Криминална песен” на Иван Радоев, “Нощем с белите коне” на Павел Вежинов, “Обещай ми светло минало” на Петър Анастасов, “Зимните навици на зайците” и цяла дузина още, в които органично се преплитат обществено-политически и философско нравствени проблеми от българската действителност. Подобни по идеен патос са и поредицата драми от чуждестранни автори като Александър Вампилов – “Провинциални анекдоти”, Александър Гелман – “Ние, долуподписаните”, “Обратна връзка” и “Ах, тази Зинка”, Славомир Мрожек – “Емигранти” и редица още, някои от които той поставя по няколко пъти в столични и провинциални театри. В повечето от режисираните от него пиеси за социалистическата действителност проличава тревогата от ерозията на морала на нашите съвременници, която беше една от главните причини за разпадането на социалистическия лагер в Европа.
Взирайки се по-внимателно в двайсетината заглавия на избраните от режисьора пиеси, от висотата на днешния ден, не е трудно да открием, че тях ги обединява неговото остро социално чувство. Във всяка от тях той се стреми да прокара убеждението си, че “зрителят” е любопитен към класическия театър, но е жаден преди всичко към изследването на неговите проблеми, на неговото време, иска да види интересни и завладяващи образи, силни конфликти. Не случайно негов предпочитан драматург е Гелман, в чиито пиеси той открива съзвучие с неговото желание да напуска границата на “мелодраматичното, на тясно психологическото, преследвайки промяна на общественото съзнание, формиране на нов начин на мислене.” На Шопов му харесва, че личните драми на героите в Гелмановата пиеса “Ах, тази Зинка” например ни ангажират само за да ни отведат до проблемите на цялата обществена структура. Ето тези изявления на Шопов, датиращи от 1986 г., ни дават ключ за разбирането на някои от основните елементи на режисьорското му верую. Той наистина изпитва траен интерес към съвременно-проблемното сценично изкуство. И съвсем не случайно, че въпреки рисковете, които това му носи, в неговия репертоар преобладават драмите на съвременни теми. Там са неговите най-големи професионално-творчески успехи, за тях получаваше признания и награди, те са, които са оставили най-забележими следи в националната ни режисура.
И все пак те не засенчват постановките му на класически творби на българската и световната драматургия. Еврипид, Шекспир, Молиер, Шилер, Грибоедов, Горки, Брехт, Юджин О’Нийл, Бекет, както и нашите Ст. Л. Костов и Рачо Стоянов влизат трайно в неговия репертоар и почти всяка от техните творби е била неколкократно поставяна на сцената на различни театри.
Известно е, че театралната режисура, за разлика от живописта и художествената литература, не е така свързана с личните вкусове на нейните майстори. Тя зависи понякога в по-голяма степен не от тях, а от общата държавна репертоарна политика, от човешките и финансови възможности на театралните състави и т.н. и т.н. Затова и творческата индивидуалност на постановчика може да бъде само приблизително очертана. В нашия случай ние се стараем да я разгадаем по самопризнанията на режисьора в неговите интервюта и публикации, по количеството и качеството на репертоара му, по критическите отзиви на съвременните му рецензенти, членове на журита, отзиви на други компетентни лица и разбира се, по приема от публиката. Нашият анализ се основава на откъслечни данни на 105 постановки на пиеси от 45 драматурзи, а също така на два игрални филма и телевизионни постановки. Обобщенията, които можем да направим, са следните:
Асен Шопов е авангарден режисьор по своя репертоар и неговата трактовка. А това значи, че репертоарът му е строго апробиран на сцените на множество театри. От имената на драматурзите само името на Хр. Ватев не фигурира в авторитетните истории на националната ни литература. Същото се отнася и до чуждестранните автори. Сред тях не само че няма “неизвестни”, но и повечето от тях са световни стари и нови класици. Това свидетелства за изискания вкус на Шопов. В същото време то е белег и на известна творческа слабост, а тя е, че не притежава заслугата да е открил сам талантлив автор или талантлива пиеса. Такава заслуга впрочем имат малък процент от режисьорите. Историческата заслуга в националната ни режисура, ако вече можем да говорим за такава, че повечето от съвременните й автори са всепризнати авангардисти, открили нови пътища в развитието на българската драматургия. Сред тях личат имената на Иван Пейчев, Емил Манов, Недялко Йорданов, Йордан Радичков, Стефан Цанев, Георги Джагаров, Иван Радоев, Станислав Стратиев, да не изреждаме всичките. Същото се отнася и до чуждестранните авангардисти О’Нийл, Бекет, Брехт, Дюренмат, Вишневски, Вампилов, Леонов, Гелман и др.
Подборът на авторите и пиесите в репертоара на Шопов е в повечето случаи съобразен не само с неговите идейно-философски възгледи, но и с личния му темперамент и стилови предпочитания. Войнстващият морализъм на режисьора личи от системното избягване на леките жанрове: забавната комедия, мюзикъла, лиричната драма. Той като че ли е убеден в себе си, че “за веселие нашата планета е лошо обзаведена” по израза на поета. Даже, когато се е изкушавал или е бил принуждаван по репертоарни съображения да поставя комедии, например то те са или от традиционната класика “Училище за жени” на Молиер, “Комедия от грешки” на Шекспир, “Вражалец” от Ст. Л. Костов, или от известния специфичен жанр от рода на “Черна комедия” на Питър Шафър, “Несериозна комедия” от Георги Данаилов или световноизвестната “Комедия с трупове”, каквато е “Арсеник и стари дантели” на Дж. Кесърлинг. Любовните чувства също не са негова стихия. Дори и когато женските образи на поставените от него пиеси са в центъра на сюжета, като в “Мария Стюарт” и “Коварство и любов” на Шилер, “Почивка в Арко Ирис” на Димитър Димов, “Ах, тази Зинка” на Гелман, то те са трагични или драматични и тясно преплетени с историческата и обществена проблематика. Те не са във всеки случай щастливи любовни истории.
Шопов не е и по битовите драми, така популярни на българските сцени. Съвсем не е случайно, че той не е посягал към Страшимиров, Йовков, Островски, драматизациите и пиесите на Караславов.
Бихме казали, че Шопов живее непрестанно в климата на мисълта, на идеите, на историята. В това отношение той се родее с драматурзите и режисьорите, които тъкмо в онова време завладяват световната сцена. Имаме предвид т.нар. “интелектуален театър”. За него обаче това не е мода, а принцип, теза. Той чувства като творец и вече зрял професионалист, че родният ни театър по иманентната сила на еволюцията, е съзрял за извисяване на ново равнище. Обществото ни вече е станало по-образовано, с по-развит художествен вкус и се нуждае от интелектуален репертоар, третиран с по-съвременна режисьорска изразност. За обновяването му в тази посока той се обръща към високата трагедия от миналото към “властителите на мислите” от следвоенното поколение авангардни драматурзи в чужбина и у нас. Така се появяват неговите постановки “Дачници”, “Хамлет”, “Животът на Галилей” от класиката, емблематичните творби на Дюренмат “Физици” и на Брехт – “Животът на Галилей”, новите пиеси и драматизации на младите ни драматурзи и белетристи “Ние сме на 25” на Недялко Йорданов, “Червено и кафяво” на Иван Радоев, “Време разделно” на Антон Дончев, “Книга на царете” на Маргарит Минков, “Нощем с белите коне” на Павел Вежинов, в които сложната проблематика се изследва в по-широки исторически и философски измерения. Предишните романтична патетика, натуралистична правдоподобност, детайлен психологизъм отстъпват място или се интегрират в новата постановъчна естетика. Колегите и съмишлениците на Шопов отбелязват, че на новия етап от развитието му неговото режисьорско изкуство се характеризира и с “особеното му умение да изгражда мащабен, философски извисен, метафоричен образ на спектакъла, който присъства както в “камерните му спектакли, така и в “космогоничните” и епични сценични платна. “Критиците говорят още и за ярката експресивност на театралната форма на спектаклите му, за неспокойния ритъм на сценичното действие и т.н. През 80-те години Шопов е вече между водещите интегрални авангардисти в националния ни театър, режисьор с ярко присъствие и неоспорим авторитет. Още преди четвърт век той е широко известен и зад граница. С колектива на Народния театър той гостува и в чужбина, където получава високи признания. В ГДР и ГФР немските театрали приветстваха постановките му. През “Дните на драматургията на Шилер – 78” на сцената на Манфаймския национален театър бяха посочени висши постижения в постановката му на “Коварство и любов” в Театъра на народната армия. В Москва бяха възторжено посрещнати спектаклите на Народния театър “Смертию смерт поправ” и “Осъдени души”.
По неведоми причини обаче Шопов осъществи младежката си мечта да снима филми едва когато прескочи четвъртото си десетилетие. Неговата екранизация на книгата на Васил Попов “Вечни времена” се превърна в един от жалоните в разработването на “селската тема в българското киноизкуство”. Чувствайки дълбок афинитет с идеите на писателя, той съумя да намери адекватните филмови средства за тяхното претворяване в образи и звуци. Както и в разказите на Попов, във филма “носталгичното опоетизиране на отживяващото” се съчетава органично с мъдрото приемане на “неумолимите закони на живота”. Той ни вдъхва симпатия към близкото минало, когато хората с голяма вяра и жертвоготовност събраха земята си в кооперативите. Уви, поради погрешна политика с т.нар. агропромишлени комплекси хората започнаха масово да бягат от село. С цялата му настойчивост и сериозност възникна въпросът: кой ще работи тази земя? Филмът не даде отговор, но много умно и тънко ни напомни да не късаме “корените” с нашето минало, защото безродните души, хората, забравили родния край и история, няма да заобичат и новото си местожителство, и настоящето, и бъдещето. А селото е най-старата и най-жива връзка с родината. Искреността и майсторството, с което Шопов сътвори филма си, извисиха неговия творчески и граждански авторитет. Три години по-късно, в 1978 г., на екрана излиза и вторият му филм “Инструмент ли е гайдата”, навеян от детските му спомени и опоетизиращ фолклорното ни изкуство.
С богатото си и разнообразно творчество, пропито с патриотизъм и хуманистични идеи, Шопов зае свое, само нему принадлежащо почетно място в българската рижисура. В своите сценични и филмови постановки, той ратува за “социално присъствие” (А. Ш.) на човека в обществото, за необходимостта от нравствено самоусъвършенстване, за историческа отговорност на всеки спрямо човечеството.
