ПОТАЙНОСТИТЕ НА ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ГРАФИТИ

0
284

Доцент, д-р, завършил философия с профил социология в СУ “Св. Кл. Охридски”. Работи в областта на етиката, политологията, етнологията и религиологията. Автор и съавтор на 8 монографии и книги, както и на повече от 130 научнотеоретически студии, брошури и статии. Завеждащ секция в Центъра за исторически и политологически изследвания.

Годините на прехода даряват с непознато преди вавилонско стълпотворение на политически графити. Като огромен и неудържим гейзер беззаветната преданост към своята и необятната органическа ненавист към чуждата идейно-политическа идентичност изригват и плисват по всички азимути на публичното пространство. Симптом на безпощадна схватка на властови ресурси и статуси, за историческа бъдност или историческо изгнание, политическите графити са особена емблема или стигмат на политизирана рационалност и прагматика на персонални или общностни субекти. Те самоотвержено сгушват в своята смислово-функционална пазва не само дескриптивни, но и прескриптивни ориентации и послания за радикална промяна и пренареждане на политическите сили, ценности, идеали във времето, социума и държавата. Политическите графити скрепват в неразчленимо единство хомофилията /любов към подобния/ с хетерофобията /омраза към различния/ към съответни идейно-политически и партийно-организирани или не идентичности. Те са уникален хералдически знак на династията на една непоносимост, която вирее и живее благодарение на съсъществуването със своя антипод и антагонист. Битието на “моята” идентичност е зависимо, заложено, обречено само чрез битието на “чуждата” идейно-политическа самоличност (дори в качеството му на инобитие, на живот чрез смъртта й, на вечен, назидателен и незаличим спомен за нея). Битието на другата, различната идейно-политическа самобитност и самоличност е непредотвратимо заплашено, смъртоносно обвързано с това на собствената (опониращата) ми идентичност. Графитът жадува победата на живота на “нашата” идентичност срещу суровата цена на изтезанието и смъртта на “не-нашата” такава, но само символично и частично реално, но не тотално. Другостта е наше алиби, оправдание, ипотека и индулгенция за присъствието и ролята на собствената ни идентичност. Без чуждата самоличност ние няма да сме напълно това, което сме с нея, заради нея, чрез нея, въпреки нея и срещу нея. Колкото и отчаяно или убедително да твърди, че й отрежда забвение, смърт и инобитие, собствената идейно-политическа идентичност е обречена на живот и на смърт на другостта. Тя е това, което е, благодарение на наличността и проявата на чуждата идентичност. Без последната тя също губи своите основания и отличия в една променена (с липсата на другата самоличност) ситуация, която е загадка и за нашата самобитност. Илюзията за собственото историческо безсмъртие се подхранва от фикционността на присъствието на другостта, на чуждата и различната идентичност – било като озаптена и послушна реалност, било като назидателна и въображаемо-паметова виртуалност.

Политическите графити са особен символичен и психологичен транквилант, който успокоява, обнадеждава, приспива изтерзаното съзнание в условията на едни мъчително враждебни, изглеждащи апокалиптично-опустошителни реалности. Те са онова вечно будно сънотворно, което ражда купища розови видения или кошмарни сцени за разплата между различни идейно-политически идентичности. Същевременно графитите са и специфичен стимулант за социален адреналин в промяната на обстоятелствата и радикалното преустройство на реалността, афродизиак срещу нарочена гражданска импотентност. Като такива, те са грижливо и страстно изтъкани от греховни помисли към чуждата и “праведни” молитви и очаквания към собствената идентичност. Графитите са странно забавление със забвението и непреодолимото наказание на вражеската натура, със скорошното й изпращане в историческото небитие и в социалната безбъдност. Същевременно графитите са и ослепително пиршество на пришествието и възшествието на собствената кауза и формация в алеята на тронната и властова слава и употреба. Те приемат и валидизират собствената самоличност в този случай като главни и съдбовни изпълнители на ролята на освободители и на заслужени повелители на времето и историчността. За утешението на своите пропуснати или бленувани шансове графитите плащат с унижението на тези на другостта. Затова и изглеждат като застинали знаци, одрипавели хоругви на едно преминало, нижещо или задаващо се идейно и властово подвижничество, на една литургийност на дадени ценности, каузи, проекти и сценарии за промяна на статуквото. Графитите са едновременно весело издевателстващият траур по споминаващата се бъдност на противниковата политическа азовост, а също и френетичната екзалтация от правомерността и наличността на собствената идентичност и нейната роля в социума и историята. Графитите изобразяват скъпернически пестеливо или необуздано разточително пълното безчестие, историческото нищожество и дъното на падението, олицетворени от другостта, от различната самоличност, от нейната отблъскваща голота в неприкритата й чрез графита същност. Паралелно с това, графитите демонстрират без свян и всякакво притеснение своя неудържим ламтеж, неприкритата си алчност, безмерния си апетит собствената идентичност да си присвои всичко, да се захване с него. Само така, като постави под свое попечителство времето, като опекунства над историята, като се разпорежда и нарежда със съдбата, придавайки си вид, че само вярно и покорно я следва, политическият графит създава автореклама чрез дискредитацията на чуждата самоличност.

Съзвучно на растящата значимост и роля на символната икономика, в разтърсваната от неподозирани общественоисторически катаклизми действителност символните конкуренции и баталии придобиват релефно въплъщение в графитния терор, на който са подложени гражданите. Върху плътта на публичното пространство (по фасади, стени, подлези, паметници и др.п.) свръхполитизацията оставя своите фатални, пламенни дамги и обезобразяващи знаци.

Като елемент и фактор на символната икономика, политическите графити отразяват и въплъщават нейните тъмни, мрачни, сенчести страни. Защото графитите са продукт, стока, луксозна обменна стойност от и на “черния пазар” на политическото тържище, където в бясна надпревара и в неподвластна глъч си съперничат непоносими една към друга идеологически, идейно-политически и др. конфигурации и констелации.

Специфичен инструмент за иконично възмездие и инквизиция на опониращата, противниковата, вражеската идейно-политическа самоличност политическите графити не само жигосват по брутален и болезнен начин публичното пространство. Самите те представляват изумително интересно по естество и особености, нрав и битност смислово пространство, което има своите зрими и потайни измерения, мисии, видимости и привидности. Проникването в него, разгадаването на кодовете му е невероятно трудна, но интересна и благодатна задача за учените, осмислящи и обясняващи радикалните преобразувания в преходните реалности.

Графитите издайнически и лукаво шушукат или на всеослушание и до пресипване крещят за конюнктурно-ситуативния “здравен статус” или за изначалната обремененост на този тип на обществото, гражданството и държавността. Те са удивителен синдром за внезапността или хронифицираните форми на историческата заболеваемост на социума, на гражданското общество и държавно-властовите институции. Безсилието на държавността, анемията на закона, слабомощието на реда и безумието на властта витаминозно подхранват и насърчават лудориите на политизираната графомания, палавствата и пакостничествата на графитите, като средство за властова разправа и идеологическо противоборство.

В лабиринтите и мрачните подземия на смислово-функционалната ангажираност на политическите графити гневно бродят или истерично се мятат духовете на отдавна жадувано или вече пулсиращо въздаяние, което да се разплати за нанесени исторически и др. обиди и рани, да възкреси стари или да роди нови реалности в неудържимо променящия се политически живот. Така графитите се оказват едновременно присъда и палач на функциониращото в социума статукво, както и възторжен химн на очакваното литургийно шествие на дължими общественоисторически промени във властта. Те изразяват изумителни превърнати, мистифицирани форми и инкарнации на Властта, на нейните предизвикателства и на многоликите й последици за всеки субект.

Политическите графити са невероятно сбити, концентрирани, лапидарни, лаконични, стилизирани повествования, в които историята, живота, драмата на човека и трагикомедиите на институциите показват своята реална и виртуална, фактическа или интерпретативна самобитност. Те са или някакви злокобни уроки и кошмарни прокоби, черни магии за чуждата, или “бели магии” за своята идентичност, правени с усърдно благочестие и неподражаема, упоителна последователност. Графитите са иконичната, символната басня за чуждата, различната, другата идейно-политическа самоличност, но в същото време са и пламенно-възторжената ода за своята. Тази ода разказва или поне загатва за епопеите и трофеите на собствената политическа азовост, които са били факт, които са днешно достояние или могат и трябва да бъдат емблематични украшения на дължимото бъдеще. Затова понякога графитите изглеждат толкова разточително красноречиви (въпреки своите оскъдни и пестеливи форми), толкова неудържимо и изкусително подсказващи, толкова безпощадно наказващи, повече отколкото изказващи, обосноваващи; толкова развинтено-иносказателни при цялата им скована и огрубено скрепена повествователност. Те са странен повик да се отгърнат по-скоро новите страници на бъдещето и историята (с всичките рискове и изненади), както и да се притворят , затворят овехтелите уж страници, пасажи и изветряли послания и смисли на настоящето в битието на човека и социума. В този си вид те удивително напомнят на една символична “кутия на Пандора”, която, щом се отвори, бълва всичките знайни и незнайни гадове, лошотии и злини, свързани с чуждата идентичност, които я резилят.

Политическите графити са особена символна монета, от едната страна на която буйстват некрофилски сюжети. Там другостта е представена безмилостно и хладнокръвно като свършена, като разложение, смъртоносна зараза, воняща историческа мърша, отвратителен труп, които колкото по-скоро се премахнат и погребат, толкова по-санирано и по-хигиенизирано ще е общественото и историческото време и пространство. На обратната страна стои идеолатрията, обожествяването на идеята на собствената партийна азовост, с нейната историческа есхатологичност, с вменения или приписания й месианизъм, с властовата й проведенциалност и социалната й теодицея. Нейн единствен ангажимент, нейн дълг и висш завет е да замени Ада на наличността с Рая на собствената дължимост и аксиалност. Вместо потресаващата историческа, обществена, морална, политическа и др. омърсеност и спарена загнилост на политическата другост, графитите любезно ни сервират свежестта, приветливата прохладност, неустоимата прелест на собствената идентичност, която безпрепятствено превзема и полага в краката си Времето, Историята, Морала, Обществото, Публичността и индивида. Графитите са оповестяване на едно непреклонно и неоценимо блаженство, за което трябва само да се плати с избора, със съпричастието и съучастието по неговото пресътворение – тук в реалността на онова, което е обречено да бъде отвъдно, макар и да е натрапчиво налично сега, в пулсиращите общественоисторически условия и нрави. Така графитите се оказват едновременно страстен призив срещу закостенелостта и вербоващ акт, мобилизационна повиквателна за движението, за нескончаемостта на процесите, само че поставени вече в друга координатна система, с друга историческа логика, с различни властови роли и социални ангажименти.

Графитите се оказват и сърцевинна част от арсенала на т.нар. всекидневно-практически политически маркетинг. Те нямат официално произвеждащи ги и в законов порядък институции. Те са преобладаващо персонални творения, зад диплите на които се спотайват надличностни интереси, замисли, проекти, промени и сценарии. В гънките на смисловостта, в дебрите на значенията, в храсталаците на фигуралността на политическите графити се прокрадва, изпълзява, пръква се на яве, перчи се на светло, отпуска се на припек всекидневният политически разсъдък и предразсъдък, буйстващи и бесуващи в присъщ им семплифициран маркетинг. Всекидневният практически политически маркетинг валидизира, сакрализира или профанира, хиперболизира или хипертрофира съответни идейни симпатии/антипатии. Този маркетинг понякога много по-добре (при това на вересия) обслужва дадени политически идеи, централи, институции, клики и персони. Той може дори много по-мащабно и по-мощно, отколкото ортодоксално прокарваните и институционално-официозно извършваните акции, мероприятия и покушения върху пространството на противниковата сила, да реализира въведените и преследваните в и чрез него идеи и замисли. Той дори се оказва и донякъде прекалено “морален”, тъй като е готов съзнателно или безсъзнателно, “безкористно” да отстъпи своите заслуги относно преобразяването и изменението на статуквото. С това може да позволи на партии, групировки и отделни лидери да си приписват неговите приноси и дялове в триумфа, или пък да поема върху себе си вините за техните несвършени както следва политически ангажименти.

Авторите на политическите графити дори могат да си налагат доброволно непомерни задачи, да се вкарват в невероятна ангария по време на изборни кампании и политико-конфронтационни ексцесии. Те могат мазохистично да се третират или садистично да злорадстват за пропуснати шансове от страна на опонентите им.

Писането на графити е особен процес на фабрикуване на симулакри. Творят се илюзии и алюзии за още несбъднати реалности, за очаквани премеждия, които сякаш са вече настъпили, за рокади в един все още функциониращ, но комай безвъзвратно осъден и загиващ порядък и т.н. Симулирането на и чрез графитите е многопосочно, разнообразно, многолико и полисемично. Те стигматизират и сякаш опровергават институционалността на реалното, изземват почвата изпод краката на наличното битие или поне представят подобна панорама на исторически неотвратима.

Графитът изисква друг тип реалност, друго битие, друго пространство и друго време. Той сякаш оповестява , че те вече са тук, че сега стават, че са наличност, макар и непълно по присъствието си. Непреодолимо, категорично, безусловно, трансцендиращо, графитите рекламират едни и отнемат “правата на собственост и ползване” на други ценности, норми, условия, реалности, идеали, каузи, институции и т.н. Графитите сякаш отнемат или задушават, запушват и наказват “правото на живот, глас, воля и битие” на опониращите им идентичности и битности в драматичния преход на родния социум.

Разделението между писане и четене на графити е освен всичко друго и властово разделение и разграничение. Пишещият графити произвежда текстове, прави смислови дресировки и инвенционални наказания, докато четящият графитите ги потребява и изтърпява. В това той вече е определен, даже донякъде предопределен от техния автор. Четецът не може да си въобрази нещо кой знае колко непомерно различно, абсолютно несъвпадащо с това, което е въдворено, закрепостено, вградено в тяхната интенция-инвенция. Пробягващото по тялото на графита четящо око, движещо се принудително по маршрута на изписания текст, неизбежно се подчинява, съобразява се с внедрени акцентуации, примирява се с наложени дистанции, спира се пред издигнати от графита бариери. Дори обратната реакция при четенето на даден политически графит вече имплицитно съдържа и другото, онова на чуждия, различния, противниковия, опониращия на теб или поне това, което му приписваш, за да го положиш и оторизираш като изразител на друга, чужда идентичност.

Следователно измамността или реалността на обстоятелството, че който пише графити, той поръчва, предлага, налага дискретно или брутално натрапва тяхната трактовка (в т.ч. и по негово усмотрение) не е напълно лишена от смисъл. Затова графитът е власт или поне някакъв копнеж, блян, стон, порив или ридание за жадувана или изнизваща се власт в политическото пространство и политизираното време на човека в днешния преход.

Ако в този контекст писането на графити се оказва активното начало, активното присъствие, сътворяваното и сътворяващото битие, то четенето се помества в другия край, в полярния регистър. То сякаш е или трябва да бъде пасивното начало, страдалното битие, потреблението на една произведена наличност и смисловост от някой външен на него. Даже когато четенето се разбунтува и строши оковите на зависимостта, свали робството си от писания текст на графита , дори тогава то все пак остава донякъде подвластно на замисъла, коварството, лукавството, пъкления умисъл, скверната цел на графита. Защото активиращото се четене предполага съответна реакция, реципрочен отговор, еквивалентна размяна или наложително възмездие. Дори когато графитът изпълнява част от мисията си, той е донякъде “потърпевш”, несамостоен , “вързан” в и зависим в игрите си от автора си спрямо четеца му. Защото графитът провокира, торпилира и въвлича другостта, чуждата политическа самоличност, принуждава я да приеме съперничеството, да се включи в двубоя, да поеме “ръкавицата”, да търси реванш в безмилостната и самоотвержената “графическа люта бран” между противостоящите си партийни идентичности или техни адепти. Най-често и най-пълно това става с ответната, аналогичната цена , т.е. да се участва в изписването на контраверсната графитна акция. Дали обаче тези скоротечни или мъчителни метаморфози от пасивност към активност, от потребяване към изобретяване на графити са израз на победата на графита по принцип, на вложеното в неговата мисия? Дали те не са поражение, защото замисълът, предизвикателството на конфронтационния графит донякъде вече са изкупени, плетени с определена цена (на отговор, интенция и инвенция)? Той е продаден и то добре на омазнения тезгях на политическото братоубийство, сред неспирната и неразумна глъч на политиканстващите люде, сред пожарищата на изпепеляващата полемичност, просветваща враждебност и тътнеща ненавистност. В неговите гибелни последствия се сгушват животворните му импулси.

Наистина четенето на графитите не “погребва” и не приковава безостатъчно и напълно безпомощно към подобна пасивност, зависимост, към несломима поробеност и отчайваща страдателност. Всяко четене, освен че е пасивно, е и по своему активно по дух и статус. То не е само робско, но и креативно, не е адаптивно, но и прометеевско, не е само съобразяващо, но и изобразяващо се в маниера на проблематизацията и интерпретацията.

Само донякъде и само някак си графитът може да се опитва да покори, превземе, насили, опитоми, дресира и разиграва своя наблюдател или четец. Паралелно с това, той го и активира, стимулира го към друг маршрут на тълкувание и реакция, към други обноски и разплати с предлаганите от графита “любезности” и “измамничества”. Вече само от културата на окото и на четеца зависи по-нататъшната история и съдба на графита, венеца от срещата и разлъката му със своя анализатор.

Оттук идва и най-голямото страдание, апокалиптичният ужас, убийствената тревожност и смъртоносният ефект за политическия графит. Именно когато политически култивираното око мигновенно го “разчита”, когато го “разсъблича до голо”, когато показва омерзително плътското му изражение. Или когато не му обръща очакваното любопитство, не му сервира заслуженото внимание. Хладният аристократизъм, високомерно пробягващият и сякаш незаинтересовано-незабелязващият поглед към графита са неговата най-безпощадна заплаха, всекидневната му тревога, неговата най-унизителна присъда и най-мъчителна екзекуция.

Минаването на хора, без да го забележат вече е симптом за протичащи или приключили такива изтезания и екзекуции върху неговото самочувствие, битие, мисия и достойнство. На графита в такива печални моменти остава една-единствена спасителна възможност, само една просветваща, мъждукаща надежда: ако не бъде безмилостно заличен, изтрит, унищожен напълно, стоически и отчаяно да чака с диво упоение, с трескавите очи на надеждата изгрева на нови времена и обстоятелства. Времена и обстоятелства, когато все някой отново ще го възкреси, ще го обсипе с внимание, ще го възнагради с доверие, ще му върне живота и радостта, ще го реанимира от небитието.

В тази си трагична орис, политическият графит търси утеха, убежище и спасение в невероятните комбинации, митарства и приключения на релацията между звука и безмълвието. Стената, камъкът, цокълът, мраморът , бронзът и др.п. са беззвучни, неми, безсловесни, безмълвни и безгласни. Те не могат да говорят. Те са лишени от привилегията да шепнат, от лукса истерично да крещят, да се хилят или да хленчат. Те могат да сторят това единствено чрез изписаните върху тях графити или чрез формата, която им е придадена, за да въдвори и обозначи някакъв замисъл и послание.

Графитът е и звук, глас в летаргия, в латентно състояние. Само когато бъде видян, прочетен, той се събужда, рипва и подскача жизнерадостен, изпълнен с надежди и готов за “славни подвизи”. Тогава и само тогава той става немирен, палав, непослушен и пакостен, започва да своеволничи, да безобразничи и надскача онова, което му е вменено като определена задача. Когато обаче не е забелязан, когато не е помилван или наказан от погледа на четеца, графитът е угнетен, спи непробуден сън, изпаднал е в кошмарни съновидения. Той сякаш не съществува и не живее. Неговият живот и битието му са в и чрез погледа на минувача, на съзиращия и прочитащия го гражданин. Само така те имат някаква, ако не цялата си стойност. Тук графитът е глас и лик, звук и образ, които са “сиамски близнаци”. Те не могат един без друг. Всяка оперативна интервенция по разделянето им, за да се спаси единият от тях, вече е смъртоносна – тя убива едновременно и двамата, или поне ги обрича на неминуема и последваща неотвратима гибел, макар и след време.

Всъщност пътешествията и произшествията, които ни предлага шляещият се, шестващият върху графитите поглед и кретащият и мрънкащ или възклицаващ след него глас, ни отвеждат до едни миметични (припомнящи) операции. Например, даден графит гласи: “Долу БСП, само СДС”. Спирайки се пред него погледът, а и издайнически гласът в човека, вътрешният му глас, вече откликват: да, това вече сме го виждали и чували, то не е някаква нова информация, то е всекидневна баналност през всичките тези преходни години, то е втръсналото ново и новата баналност.

Впрочем информативната и емотивната сила и въздейственост на посланието идват не толкова от демонстрацията на това “познато” , на това директно изписано и публично огласено съотношение. Те значат нещо не толкова с изведеното на показ от трезорите на паметта, на политическата или политизираната памет на индивида или общността, която вижда, разчита и реагира по някакъв начин на интенцията на графита. Те се дължат на очакваните, незримите, негласните, манипулативните екстрапулации на мнемоничното с въображаемото, на реминисценцията с фантазма. Графитите предлагат невероятно кръшен и буен хоровод на мнемонични и фантазмени инверсии конверсии, на странни зашеметяващи подмени и размени. Паметовите рудименти и фантазните ангажименти, мнемоничните бивалици и въображаемите небивалици са особени (очаквани и жадувани, употребени или отстранени) продължения и допълнения на интенцията и инвенцията в органиката на графитите. Това, което преоткрива със своето “око” и “ухо”, което долавя или си въобразява че “побира” със зрение и слух, погледът/гласът, се допълва и орнаментира, апликира и инкрустира по най-удивителен и най-далечен, непредсказуемо и неочаквано стигащ в обобщенията си начин от фантазен конгломерат. Въображаемите послания прииждат, населяват информацията, надигат глас, стават все по-речовити дори от паметовити ефекти. Така фантазните гласове, ликове, фигуралности, езици налагат нов или продължават упорито и неотстъпно старата дисциплинираност, овехтялата дресировка на интерпретативните употреби и злоупотреби. Те чевръсто помагат да се разлистват наново прашните граматики и старите речници или да се вдъхва с упоение аромата на нови такива, които спомагат за обрисовка и тълкувание на събитията по дължим начин.

Всъщност какво собствено разкрива или прикрива даден полически графит: например, изрисуваната върху стена, зид, цокъл, мрамор на подлеза и пр. абревиатура на някоя политическа сила, на конкретна партия или коалиция. На пръв поглед изпъква едно оразличаващо ситуиране, една акцентуирана и демонстративна отличителност, една заявка за отделна идентичност, един депозит за суверенност на тази формация спрямо много други такива. От друга страна, обаче, може да се открие един поляризиран ефект, една дискретно спотаена интенция и инвенция, при които генералното не е в оразличаването, в диверсификацията или в дивергенцията на една сред многото други политически идентичности в социалното пространство. Генералното при този втори зрителен ъгъл и интерпретативен ракурс е в незримия и негласно оповестения, но символично декретиран апетит за универсализация на битието и пространството. Абревиатурата в графита депозира и се стреми да валидизира, фаворизира и легитимира някаква алтернатива, дори единствената алтернатива на статуквото, някаква друга и по-стойностна систематизация и тотализация на социума. Това става единствено и само чрез наличността, ролята и проекта на нейната формация, на каузата, която тази абревиатура отстоява и прославя, изразява и популяризира. Тук усвоеното и рафинираното в и чрез абревиатурата битие става зависимо, подчинено и съизмеримо, пленник и заложник на присъствието, ролята , идентитета и ориентацията на съответната партийно-политическа субектност, на нейните идеи, каузи, проекти, ресурси и потенции за преустройство или за кардинална реконструкция на живота и социалната практика.

Графитът се оказва едновременно емблема и стигмат, стон и възклицание, описание и предписание, оправдание и ултиматум, молба и заповед, копнеж и стагнираща бариера, мотив и инструмент за провеждане на нужните и съдбовно-спасителни промени и трансформации в държавата, обществото и човешката природа. Тъкмо последните отразяват драстичните смени, рокади на играчите във Властта, преобръщането на нейните пластове, размяната на властовите и символните капитали, употреби, практики и т.н.

При тази си деликатна символична мисия и “тайна операция” графитите едновременно индивидуализират и унифицират, деструктурират и систематизират битието и властта, тотализират и парцелират, специфизират и типологизират историческия принос и роля на играчите в политическото пространство и обществената практика. В тази двуизмерна смислова “провокация” към своето и чуждото политическо битие, графитите предлагат на погледа на минувача, зрителя, четеца да блуждае, да прескача, да отива и да се завръща между различни тълкувателни плоскости, свързани с пъпната връв на Властта, на политическата конфронтация, на непоносимите им битийности и несходствата в характерите им.
Графитът е своеобразна компресия на политическата екзалтация в директен или косвен, превърнат вариант, разбира се графитът е и особено разреждане, странна релаксация на свръхполитизираната душевност и прекомерната мобилизираност. Начинът, по който той се вписва (накратко, трескаво, с изострено чувство, напрегнато очакване и т.н.) нерядко възпроизвежда и повтаря патосът на политизирания дух, на политизираното тяло по време на емоционално нагнетени политически мероприятия (митинги, шествия, демонстрации, граждански вериги, хепънинги, конгреси и др.п.). Тук замахът, с който се пишат бързо или бавно буквите върху цокъла, зида, мрамора, хоросана, стената, изображението на графита напомня твърде много на трескавите или плавните кинетични компоненти на човешката телесност в подобни събития и мероприятия. Нещо повече, политизираното тяло нанася графитите като прави това с особена подвижност, с кинетичност, чийто определен регистър от стойки и телесни конфигурации е забележим в други събития. Драскащият графитите субект не демонстрира някакво пасивно отпусната соматичност, някакво успокоено и обездвижено тяло, седящо и потъващо в продължителна и драматична размисъл. Този субект е прав или приклекнал, в някаква необичайна, динамизирана стойка. Той няма на разположение излишно или поне значително време. В пределите на невероятно компресирана темпоралност, притесняван от различни обстоятелства и условности (външни и вътрешни), такъв субект се стреми да операционализира и реализира целта си за максимално кратък срок. Защото елементът изненада е един от конституиращите признаци и субстратните компоненти на политическия графит. Вчера или до преди минути тук не е имало нищо, а ето че вече или сега, ей сега, току-що то сякаш изневиделица се е появило, комай изникнало от нищото.

Пишещият графити с политически смисъл нанася върху вещността готови, миметично оформени и дори ранжирани смислови концепти. Той рисува емблеми или стигмати, пише лозунги, нанася абревиатури и др.п., които са вече готов, завършен факт като фраза и очакван ефект в съзнанието му – макар и те да не са съпровождани с продължителна мисловност, докато излезат наяве върху стената, цокъла, зида, мрамора на подлеза, паметника и т.н.

Получава се нещо странно, графитът сякаш е венец на един скоротечен, искрометен по темпоралността си процес. Дори графитът може да се възприеме като инструмент, инкарнация на това в субекта, или на онова, което е отдавна в обществото, което всеки знае, признава или отрича, но което ръката на графьорът следва да интронизира тук, на това място и по това потайно време. Графитът е символичният данък на всекидневно оповестените ни тайни, той е митото на говореното долу, но премълчаваното от горе. Това е някаква особена, разкриваща се пред очите ни публична тайна, която не се открива за пръв път, а се преоткрива, преповтаря, всеки път, когато бъде видяна, прочетена, възприета, преценена и т.н. Това е особен момент на уникална идентификация на нещо банално в и чрез графита, на неговата смислова интенционалност и инвенционалност.

Необичайно, но телесната конфигурация, стойката на пишещия графити човек също персонализират и унифицират душевният му статус. Стойката на драскащия графити субект, емоционалният регистър, проксемичната му констелация изумително напомнят и репродуцират соматичните конфигурации на човека, които преизобилно присъстват в публични политически или политизирани изяви. Човекът е с вътрешна нагласа на определена напрегнатост, на спешно очакване, на някаква припряност или демонстративно емоционално-аналитични и волево-поведенски референции.

Залепен върху стената, графитът е в необичайно странна и неприлично-непривична стойка, която всъщност е най-истинско, естествено, чинно, прилежно и дължимо битие, негово единствено достойно съществувание. Той е едновременно в, върху, на стената, т.е. е нещо от нея, част от нейната същност. Следователно графитът е същия като нея, понеже е елемент от стената. Паралелно с това, той е и нещо друго, различно и междувременно несъщо, дистанцирано, изтръгващо и отличаващо се от нея. Той е в едно и също време приличен и различен спрямо стената, върху която е положен. Той е прилепнал, но и изпъкнал, нещо намъкнало се в и върху нея, но и измъкващо се, нещо притискащо, но и отласкващо се от обятията й, нещо странящо от нейната завършеност, нещо частично и особено в цялата нея.

Това изумително битие-с, едновременно-с-битието, но и отвъд битието на стената, зида, пространството, върху които е положен графита – му придава невероятни образи, ефекти, смислови капацитети. Защото пространството (стена, цокъл, зид) едновременно го приютява и прокужда, покровителства и отлъчва, успокоява и възбужда. Това двуизмерно битие на графита е условие за неговото съществуване, но то е и катализатор за бягството му от стената. Подобно бягство се извършва, обаче, единствено и само чрез и през погледа на виждащия, забелязващия, четящия, взиращия се в графита минувач. Така графитът е разполовен, разпокъсан, раздвоен в битността си, обречен в едно и също време да остава навеки прикован към стената, но и да бъде пропъден или доброволно да я напуска, да емигрира от нея чрез погледа. В едно и също време, графитът е наличен и изчезващ, оставащ и напускащ стената, одомашнен и пришълец, комуто се налага бързо да изоставя своята обител с посредничеството на погледа на човека. Той живее в едно пространство (на стената), а бленува за други селения (едни смислови, интенционално-инвенционални, и други – инструментални, чрез помощта на зрителския взор на погледа на четеца).

Прикрепен, залепен върху стената, графитът сякаш се отделя от нея. Той като че се отдръпва, посяга, протяга, пресяга отвъд стената. Той се оказва в едно време в, на, върху нея, но и пред нея, отвъд и надалеч, някак си в центъра й и отстрани на нея. Графитът паралелно и симбиотично мирува и немирства, той е тихо послушен и безмълвен, но и палаво-закачлив и възнаграждаващ с невъобразима гълчава, след като бъде видян. Той е безпардонен прелъстител, изкусен съблазнител, но и коварен вредител, готов да изкушава, но и да пакости, да предлага лукаво своите услуги, но и да се надсмива, да мъчи или използва онези, които “опират” до тяхна помощ.

В странната мутация на състоянията на изографисването, на раждането и битийността на графита прозират невероятните премеждия на отвъдността и тукашността, на това тук и сега, с нещо някъде и от друго време и пространство. Тези необичайни комбинаторики и “нереглементирани интимни връзки” разголват изумителната полисемия на графита, неговата невероятна страстност, съжителстваща с неописуемо хладнокръвие. Графитът наркотизира, той е особена семантично-семиотична дрога. Той е рожба и едновременно повелител на “опиумните зависимости” на политизираното съзнание и тяло от съответни партийно-политически, властови и др. констелации и конфигурации. Графитът е едновременно възлюблено дете на канския глад на свръхполитизирано мислене и битие, но и най-доброто и масовидно-разпространено угощение, най-масово тиражираното елементарно средство за утоляване на този глад. Графитът е символ на “зарибеността” на своя субект от еуфорията и френетизма на свърхполитизираната менталност и прагматика, но в същото време е и стока, средство, условие, механизъм за зарибяването на другите. Затова графитът не е самодостатъчен, нему е потребна жизнеспасително наличността и активността на други хора, които да го търсят, приемат, да му се наслаждават, да живеят отвреме навреме с и от него. Затова и животът му започва не с изписването му, а след него, при съзирането,изчитането, оценяването, мотивирането от него и т.н. Той е перманентната инвестиция, инобитието на което е зависимо от забележимостта на битието му върху стената. Неговото дълголетие е функция от продължителността и повтаряемостта на взиращите се в него, на посещаващите го погледи. Така достатъчността на графита е положена отвъд него, извън него, в проекциите, отпечатъците и следите му в другите, в социалните кореспонденти (опоненти и единомишленици).

Невероятната диалектика на наличност и отвъдност е неспирна по значенията и звученията си. И стената, върху която е нанесен графита, и самият той, са част от това сегашно, налично, пулсиращо в дрязгите и конвулсиите или в летаргиите си историческо време, от наличното обществено битие. В същото време, духът, посланието, образът, фигурата, интенцията и инвенцията на графита неистово влачат, дърпат, съблазняват, изискват, натрапват, плачат и омайват с отвъдното, с онова, което не е, но което е било, може или трябва да бъде още сега, в актуалността или в близко бъдеще. Така графитът си играе, размества, пренарежда, прекроява пространствното и времето – тукашното и отвъдното. Отвъдното, което е неговата плът и кръв, духът му става визуално и интенционално-инвенционално налично, тукашно; а тукашното, наличното (като опозорено, преоценено, заклеймено, натирено, прокудено) се изпраща в отвъдното, в небитието на забравата. Това става чрез приписването/отписването на социален и исторически смисъл на една и отнемането/придаването му на противополжната му другост, на конфронтиращата с него различна идентичност.
Политическият графит има и друго чудодейно качество. Той едновременно сближава и раздалечава, приобщава и дистанцира, интегрира и дезинтегрира. Това протича не само по линия на най-повърхностното и най-хлъзгавото очакване. Онези, които го одобряват и подкрепят се оказват “сродни души”, “ближни сърца”. Те го възприемат в позитивна насока, мотивираща и операционално-.поведенските им измерения и последици. Обратно, онези, които не приемат инвенцията, отричат интентцията му, се сдушават, обединяват, отдалечават и отдръпват в други фронтови позиции. В тези свои завери те се престрояват не само душевно-емоционално, интелектуално, но и социално-кинетично и поведенски-тактично. Стратегиите на властовите залози и ресурси им налагат други тактически прийоми, друга маневреност, други маскиращи и флангови заходи и изяви. Те го отблъскват, стремят се по-скоро да забравят наличността му, да не “виждат лика и да не чуват гласа му” в уязвената си душевност, да преодолеят накърнеността на честта си.
Графитът приобщава и раздалечава със своя емоционално-наситен призивен и императивен стил. Той изкушава и съблазнява окото със своето самолюбиво перчене, с високомерното си самочувствие. Той е сигурен в хазартността си, авантюрист по природа, той иска да увлече и завлече и другите след себе си. Той обещава приключения толкова самохвално и схематично, но достатъчно ясно, че всяка друга историческа авантюра изглежда бледа и предпазлива, несъмнено боязлива и срамежлива в претенциите и очакванията си. Като вероломен, но и изкусен търговец на образи, смисли и послания, графитът не се свени да рекламира като нови дори най-долнопробни, вече опитани, амортизирани, изветряли, преокачествени, плесенясали образи, мухлясъли смисли или преоценени стоки на политическите тържища и дебати.

Погледът към него, погледът върху него, погледът през него (отвъд неговата иконичност и спрямо неговата символичност) вече ознаменуват един триумф на доброволно или насилствено приобщаване на гледащия го. Човек се приближава, дори задържа за момент, когато минава покрай мястото на графита – нерядко подсъзнателно или несъзнателно се вглежда, с крайчеца на окото или хвърля по едно око, обръща глава или отвръща взор. Той си спомня (с добро или зло) за коварните опасности на леговището на това символично чудовище, на притворството и лукавството му спрямо неопитните в политическия разказ и живот. Тази вътрешна симпатия/антипатия е не само приобщаване, но и сближаване/раздалечаване, някаква солидарност/отчужденост към и чрез наличността и смисловостта на графита. Това е всекидневно провеждано “плащане в брой”, чрез погледа и мисълта, чрез ухажванията на вътрешния му глас, личен влог на индивида. Защото личността е заставена (доброволно или въпреки нея) всекидневно да се “разплаща”, да си доплаща за своите налични или отсъстващи политически, партийни предпочитания, симпатии или антипатии. Графитите са специфична иконична банка за подобни разплащания. В тях човек всекидневно си отбива дълга, влага или тегли от своите символни спестявания в дадени идеи, каузи, формации и персони. Това е индивидуалната лепта на всекидневния политизиран морал или на аморалността на хиперполитизацията на преходния ни живот.

Приобщаването и раздалечаването в и чрез посредничеството на политическите графити е друга, не по-малко занимателна линия. В разкривените, грозновати букви и форми на графита, в мизерията и разголената инвенция се вмъкват дискретно неописуеми богатства от шрифтове, изписващи кодовете, паролите, повествованията на станали, течащи или предстоящи промени и събития. В оскъдицата на драсканиците на графита се укриват или разкриват великолепието или богатството на предполагаемата или вменената (според автора на графита) смисловост на собствената и опропастяващата беднота на опониращата кауза. Така уродливостта на формата сякаш потулва или удостоверява още повече за прелестта на идеята, въплътена и изографисана чрез графита. Графитът подсъзнателно живее с чувството, че е особен, неповторим Квазимодо на конкретна политическа или партийна кауза, мисия, идеал, проект. Уродлив външно, той е прекрасен вътрешно, отблъскващ наглед, той е неустоим по своему, ако бъде опознат отблизо. Със своите хромаво-куцукащи, пиянски търкалящи се букви той чертае праволинейността и потресаващата трезвомисленост на единствената правдива алтернатива на този, изпълнен с горчивини и страдания, живот.

Скоротечността, сгъстеното време, в което графитът е сътворен и изоставен върху стената, сякаш се компенсират с убеждението или надеждата, че те са продължителни, дори вековечни и неизтребими. И имат своите предходници и следовници, назад и напред във времето, независимо от смущенията и актуалните му кризисни моменти и ситуации. Мимолетността тук символизира вековечността на идеята, разпокъсаната форма – континюитета на съдържанието й,. Макар и съвсем малко да престои в публичното пространство, макар и да “загине геройски от вражеска ръка”, графитът вече е свършил своето морално и историческо дело: възпял е, легитимирал е свещенната идея, на която принадлежи вечността, макар и не наличното време/безвремие.
Никак не е случайно, че графитите се полагат върху такава материя, стена, зид, които са от строителни и неорганични материали, възпроизвеждащи подсъзнателно у човека усещането, възгледа, представата за емблематичност и обител на вечното, нетленното, безсмъртното и непреходното. Камъкът, мраморът, хоросанът и др.предпазват от капризите на времето (в различни смислови образи, а не само елементарно функционално и ситуативно-операционално). Те символизират по безмълвен и незрим начин наличността на вечността, неотстранимостта на дълготрайността, присъствието на непреходността в съсъществувание с галопиращата покрай тях многолика преходност и изменчивост. Тъкмо на такива места и върху такива нетленни, вековечни предметности политическите графити “свиват гнездо”, устройват своя живот и забави, опърничаво се застояват и буйстват. Флуидността, протекаемостта, неудържимата променливост, заличимостта, префасонировката на предметността никак не са им “по душа и сърце”, те странят от тях, не ги възприемат добре, плашат се и ги изоставят доброволно и с естествено разбираема радост.
Подсъзнателно както метафорично-символичната проекция на материала и предметността, върху които отсядат и гостуват графитите, така и неизтребимият им копнеж и безогледните им прояви по легитимация на исторически ценното, нетленното и сакралното в техните послания и смислови интенции вече силно въздействат на човешката душевност и психика. Колкото човек и да не го разбира, да не схваща и проумява тази напаст, връхлитаща го тъкмо от местата, които следва да са убежище, запазена територия, света обител на най-голямата сигурност, устойчивост, независимост и т.н. Графитите взривяват всичко това, защото внасят несигурност в излъчващите сигурност сгради, подлези и монументи. Те инжектират хаос, друга устойчивост, детронираща днешната в преображението й на бягаща панически или под строй неустойчивост, защитавайки дължимата срещу наличната и официозно канонизирана вековечност, сакралност, нетленност и безсмъртност на дадени идеи и ценности.

Графитите са не само доведена до крайност визуална форма на подобни идеолатрии /обожествявания на идеи) чрез прокламирането и фаворизирането на политическата формация или персона, които са въплъщение или олицетворение на тази идея. Обожествяването на своята самоличност органически съжителства с демонизирането на чуждата, другата, противниковата идейно-политическа идентичност.
Политическите графити невинаги са така самоотвержено и безостатъчно преданни и отдадени на тясно-партийни каузи и субектности. В зависимост от духа и особеностите на историческата ситуация, те могат да надмогнат тези си пристрастия или да ги прокарват по други друмища, с друг арсенал от средства и прийоми. В подобни случаи те акцентират на реални или фиктивни национално-патриотични или международни конфликтни събития. Тогава политическите субекти, партии, клики или лица (в съотнесеността им към едни или други дефинитивности на драмата на такива събития) се номинират чрез графитите по съответен възмезден маниер, приемат се за изключителна, дори смъртна опасност за нормалната историчност Така международното, регионалното (бликащо конфронтация) положение дава своя дан за “разконспирирането” на истинското лице на съответни политически формации, осъществено чрез публичното им демаскиране в графити, плъзнали и пренаселили навсякъде столицата: “БКП/БСП – агенти на Кремъл”, “СДС – еничари на САЩ”, “ОДС – гъзоблизци на НАТО”, “ДПС – пета колона на Турция” и пр. Това е одиозен, семплифициран модел на представяне и тълкуване на самобитността и самоличността на дадени субекти.

Радикално-екстремисткият и вулгарен патос на графитите не винаги е свързан неотвратимо с институционални или неинституционални партийни пристрастия и ангажименти. Расистки, формации като скинхедите използват обичайно-всекидневни или напрегнати политически ситуации за да пласират в повишени дози идейно-отровните и човеконенавистните си послания. Така сегрегационистки, ксенофобски, расистки ориентации и инвенции от типа: “циганите на сапун”, “евреите на сапун”, “турците под ножа”, “гяури – ще ви изколим”, родоотстъпници – ще ви обесим” и др.т. се пръкват в неимоверни количества тъкмо в обстановки с повишен волтаж на социоисторическо и вътрешнополитическо напрежение.

Трансферите на политическа непоносимост и социална конфронтация се осъществяват и в социални практики и сфери, които са принципно и всекидневно доста далеч от “светая светих” на политическото. По презумпция спортната запалянковщина, фен-клубовете, сблъсъците между сегменти на публиката преди, по време или след драматични и решаващи двубои придобиват и политизирани отзвуци и изображения. Взрив от графити узаконява тези странни бракосъчетания на спортното с политическото, на отдиха с яростната ангажираност. Така “синята идея”, “синята лавина”, “червените боклуци”, макар и да загубват своето прежно или конкретно-ситуативно влияние, да се амортизират донякъде в претръпналато публично пространство, по един удивителен начин откриват свой втори живот при конфликта и саморазправата между сподвижниците на съответни тимове и техните “идеологии” и символични техники. Историята се преоблича в нови одежди чрез спортни емблеми и стигмати. На одиозни някогашни вербални конструкции днес отговарят спортни символи. Например “една любов, една борба, един отбор” (ЦСКА) – транскрибирано лого, което може да се досетим откъде във времето и историческите реалности идва в наше време.

Графитите посочват това излизане на една смисловост и прехвърлянето й, употребата й с двойно предназначение, преоценяването и оценяването й по линията на конюнктурното “двойно счетоводство” – веднъж директно политически и, втори път, съобразно фенските аспирации и функционални смислови натоварености, които я възкресяват и мултиплицират отново .Конверсията на милитаристичен политически семантически и семиотичен арсенал в производство на стоки за друга, “шир потреба” в обществената практика не е чужда на митарствата на графитите.

Политическите графити оставят и други особени впечатления. “Изказвайки се” от стената, където са поставени, те демонстрират, освен всичко друго, специфично присвояване на топографската система, на конкретния локус от пишещия съответния графит. Субектът на графита дезавуира и девалвира всички зрими и публично установени или невидими социални табута за съответна констелация и покой в конкретното пространство. С акта на телесната си ерупция, узаконяваща и пресъздаваща графита върху стената, той репресира, наказва, малтретира, отменя, разобличава, подменя и присвоява правото на разпореждане в това пространство. Означеното и възнаграденото с графита място вече не е същото, каквото е без него. То вече изглежда другояче, въздейства иначе, то е различно от онова, което е било преди: самотно, без нашествието и съжителството си с графита. С оскъдността на формата си графитът сякаш “обогатява”, прави “по-населено”, дори пренаселено това пространство, изменя ефектите му. Тези промени засягат не само конкретното място, където се установява, където се натрапва графита. Те видоизменят и околната среда, придавайки й съвсем друг изглед и въздейственост. Зонирането на пространството, чрез присъствието и натрапничеството на графита, е обогатено с повече смислови и иконични предизвикателства и възможности. То предлага по-богат асортимент на авантюри, пътешествия, фантасмагории или профанации в себе си. Това предизвиква неминеумо верижна реакция от съвсем различни реакции и ефекти. Изоставилото се чрез графита върху стената политизирано тяло, успокоеният чрез посланието му политизиран дух вече залагат непредсказуеми промени и размествания в средата и атмосферата, която графитът обитава. Те налагат различни политически, граждански, морални, естетически, социални и др. реакции към мястото, осеяно или възнаградено с подобни графити. Тук граждански, културни или субкултурни диспозиции на човека се взривяват неусетно или осезаемо при срещата и сблъсъка с графити, които му “лазят по нервите” или го “гъделичкат по слабото място” на политическите му симпатии. Така не само консумацията на мястото, но и разменно-обменните комуникативни изяви на минувача към такова място се видоизменят, а нерядко това избива и в регламентирани или нерегламентирани “производствено” креативни актове на възмездие, на спешен и последователно, но неотстъпно и непростимо даван заслужен отговор.

Задължавайки минувача да заеме определена оценъчна позиция и реакция, политическият графит провокира нещо друго. Приема се подсъзнателно, че съществува явен или незрим паноптизъм, който не позволява и забранява на публични места да се пишат графити. “Ще те видят”, “ще бъдеш уличен”, “ще си в устата на хората”, “ще станеш за присмех” и др.п. са “гласовете” у човека, вътрешният глашатай на съвестта, които го предупреждават и стопират при среща с предизвикателно примамливи пространства. Духът на паноптизма, демоните на социалната табуираност и публичната регулация могат и трябва да бъдат надхитрени, сломени, свалени от денонощната си вахта само с изписването на графита.Оттук и сладостта, най-вече във времето с приспана бдителност, с намалена съпротивителна мощ, вечер или през нощта, или поне в такива часове през деня, когато социалният контрол сладко дреме, да се наказва и дамгосва публичното пространство с нанасянето върху отпусналото му се тяло на графити.Това е част от политизираната сценография, която разчита и плаща на случая, на неочакваното или на изчакваното, която е рожба на хитростта на усета да не бъдеш видян в момента, но публично забелязан в анонимната ти провокация в следващите минути и часове. Това прекатурване на порядъка, това надсмиване над регулацията, тази водевилна фабула с гражданските нрави имат за своя прелюдия не толкова моментно, а дълготрайно отглеждани, възмъжавани по конкретен (субкултурен) маниер политически и морални нагласи и трафарети. Те са единствено способни да взривяват и играят по безобразен начин с публично валидизираното и подреденото пространство.

Политизираният дух, политизираното тяло чрез и в графитите разиграват обществото, пространството и времето по няколко вектора. Оказва се, че за пространството и времето няма сигурна зона, в която и когато те са гарантирани от набезите и злосторствата на графитната истерия или графоманската история на политизираните общности. Всеки момент, всяко място са уязвими, досегаеми, несигурни, крехки, обречени или безнадеждни да се спасят от издевателствата и кощунствените актове на графитните помисли. Особено в тежки исторически времена, в радикални процеси на социални преобразувания сякаш всичко плаче за подобна интервенция, не само че му преодоставя условия и радушно го очаква.Така политическите графити едновременно защитават и нараняват социалното време и пространство, разигравайки техните налични или хипотетично-виртуални образи и смислови дадености.

Като особен протест на анонимността и публична манифестация на другостта, политическият графит се оказва паралелно сцена и утопия на определени смислови констелации. Заедно с това, той е доста по различен от външно приличащия му близнак – сантименталния графит. Например графитът “И обича Я” публично “приватизира” дадена територия, за да оповести в нея една интимност, за да я формализира и опубличности, за да “историзира” нейната всекидневна баналност и масовидна незначителност. За публичността няма кой знае каква смислова и функционална полза от подобно послание, от такава “татуировка” върху плътта на социалното пространство, която да има значим резонанс в социума.
При политическия графит политизираното тяло, свръхполитизираният дух си присвояват пространството, огласяват го с “бойния си вик” – посланието на графита. Така приватизираното от конкретна личност (автор на графита) пространство се прехвърля в сметката на публичната сфера, в масовия, обществения трансфер, обмяна, залог и игра на разнолики и разнопоставени политизирани и политически играчи. Така политизираното тяло едновременно присвоява и още в същия момент отделя, придобива и отдава, трансферира това обозначено вече пространство в друга публична регистрация, в друга социална партида, които не са само за консумация на няколко човека, но и за необозримо количество граждани и за неопределено време, с интимната цел дори за “безсрочно ползване”. Тук функционалните задължения и задлъжнялости, произтичащи от полагането на графита, са далеч повече и по-разнообразни, отколкото те произтичат от сантименталния тип графити и посланията им към публичното тяло.

Всъщност тази драма на битието и бремето на задълженията, които графитът поема върху символичните си “рамене” и изяви придобиват още по-интересни измерения при един частен и рядък случай, когато съратници и защитници на една политическа идея и кауза нанасят графити, които да изобразяват и отстояват противникови символи и тежнения, при това в прекалено мащабен и отвращаващ масовиден тираж. Тук защитата на предполагаемите зрители на такива графити е в надеждата от отвратеност, поради пренасищане, отблъскване от прекомерността, дистанция от вулгарността, натрапчивостта или безогледността на графитите.

Инструментализацията в случая е чрез профанация на “собственото” или публичното пространство да се предизвика десакрализация на противниковата идентичност, да инкасира тя оценъчни и емоционални реакции за дела, които тя не прави и за послания, които не праща конкретно в това време и на това определено място.

Изписването, полагането на графита става по особена пространствена схема: например отвън/навътре, отгоре/надолу, отпред/назад, високо/ниско, светло/тъмно и др.п. В един доста специфичен и дискретен контекст може да се забележи, че това са пространствени антиномии, които са конституенти и градиенти на половата дивергенция, на баланса на мъжкото и женското начало.

Случайно ли е, че почти всички автори на политически графити са мъже, младежи или момчета и изключително рядко с такава “отговорност” се захващат “мъжки момичета” или “мъжкарани” на определена възраст? Не е ли това симптом за продължаване, континуалност на исторически и социален порядък (традиционен и съвременен), където мъжкото господство безусловно и безнаказано оставя навсякъде своите следи?

От незапомнени времена на мъжа е определена мисията за движение и вписване, участие и принос в публичното пространство, докато на жената е вменено брожението и грижата, съпричастието и съучастието към частното пространство. Дори днешната радикално видоизменена реалност не е способна да изтръгне из корен тези фосили на мъжкото господство и на женската угнетеност и закрепостеност към различни сфери на пространството. Не случайно Жаклин Кутра, анализирайки кризата на съвремения град, в неговите полово-диверсифицирани и дивергирани територии, сочи,че въпреки напиращият паритет в употребата на социалното пространство от двата пола, има неимоверно много “скрити” незрими измерения, които ограничават, препятстват, стагнират, обвързват и регулират пространствената мобилност на мъжете и жените в публичния и частния им живот, в териториите на историчността и всекидневието.1

Изписването на графитите по изумителен начин реконструира тези атавизми на половото съпричастие и съучастие в зоната на политиката. Мъжът, автор на графита, е вън от стената, но той я обладава, прониква в нея, покорява я, прави я зависима от себе си,. Стената става подвластна на социополовата му идентичност и функционалност. Тя е някаква публична вътрешност, която е пасивна, няма, безмълвна, длъжна да се пази чиста и неопетнена, да не е отворена, насилвана и опозорена от идващи отвън предизвикателства и опасности. Тя следва да е трудно превземаема, тъмна, резервирано отнасяща се с изкушенията, напиращи отвъд нея, предпазлива в контактите си с битуващото там. Но мъжът, изписващ графита, осветява и освещава (с него) “тъмната” стена. Вече в качеството си на обладана от него, чрез графита тя му принадлежи, става му заложница и наложница. Тази политизирана метафорична “сексуална връзка”, която е опубличностена, трябва да се пази и препотвърждава колкото се може по-дълго, за да се крепи и прославя мъжкото господство. Оттук и произтичащата и впечатляваща до озадачаване ревнивост на дадени свръхполитизирани типове, които бдят, старателно пазят някой друг (особено опонент или враг) да не дойде, да не прелъсти, и “остави семето си” (символично и иконично) върху полагаемата и обречената на интимно-смислови и политизирани връзки стена. Оттук и битките за колкото се може повече маркирани пространства, за разширяване и завоюване на територии на маскулинизираната политизация и на политизираната маскулинност в преходния ни етап. Пространството се превръща (тотално и парциално) в една символична сексуалност (женска), която трябва да възвестява, оповестява, признава и продължава логосът, номусът, властта на другата сексуалност (мъжката), която обозначава и е обозначена вече като правоимаща и всепозволяваща си подобни наказателни или “любовни” реакции. В баталията на графитите се осъществява специфично травестиране на половата идентичност на власт и опозиция. Иносказателно положената като “женско начало” опозиция търси всякакви начини и средства да си “промени пола” и произтичащите от него роли и властови потенции. Тя става “мъжко начало” (чрез графита) което покорява и властва над поставените в зависима, женска позиция и променен (бивш мъжки) символен статус официална власт и ред.

В продължение и потвърждение на тази деликатна, незрима, дискретна социополова или политикосексуална дефинитивиност на графитите са и другите антиномии на пространствена номинация на властовия ред. Защото стената се оказва нещо отдолу, върху което отгоре поставения надпис валидизира съответно присъствие и послание за господство. Пишещият графита застава пред, а не зад стената, когато я “възнаграждава” с вниманието и обноските си. Той е онова светло, което оставя своите фосфоресценции, своите илюминации в и чрез фигуралността и инвенцията на графита. Тъмната и няма стена, фасада може единствено, благодарение на графита (това изумително мъжко достояние и “благодеяние”) да “светва”, да “грейва”, да “проговаря”, да се оцветява и да живее с и чрез неговите отблясъци и смислови отзвуци. Това е нейната женска, полова орис, да бъде посредством бъдността и битийността на контраверсната полова идентичност и деятелност, да живее от и чрез него (мъжа), заради него, да е негова “сянка” и ехо в ангажиментите и начинанията му по преустройство на света и смяна на порядъка.

Мъжът е онзи, който прав, лице в лице с опасността или със стената е “демиург” на сакрализиращия или профаниращия акт – изписването на графита. Затова и товарът, бремето, благословията или проклятието на полово-сексуалната различеност се изсипват накуп чрез онова несъзнавано, което сега си присвоява живот, което прокарва още дирята на структури, практики, конфигурации и констелации от архаични исторически времена в неприлично и непривично различното от тях настояще, в съвременността ни.2 Фило- и онтогенетично обусловени телесно-полови, диверсифицирани техники и фигуралности пронизват целия хоризонт на конкретната (всекидневна и екстремална) ситуация на персонална и общностна ориентация и реализация, на човешки избор в съприкосновението и играта на и със символи, в производството и консумацията на блага.

Графитите стават част, емблема, стигмат, вместилище, бърлога или амвон, жертвен камък, където се правят жертвоприношенията на исторически унаследени или пренесени през бродовете на времето роли, залози, табута, химери, митове и др.п. дори най-впечатляващите трогващи или вцепеняващи ексцесии, най-недопустимите извратености и своеволия за отношение и разправа с другостта на политическия опонент или враг, по пряк или засукано опосреден маниер “нормалогично” възвестяват и възпроизвеждат (чрез несъзнаваното) социални архетипи на половото участие и присвояване на властта, сексуалните разделения на труда по създаването, обмяната и консумацията на символните блага (взети дори в качествата им на проклятия към опониращата другост) в многопластовата политическа сфера, във врящия живот.

Политическите графити не само възпроизвеждат и легитимират властови съотношения, заложени в миналото или валидни в настоящето. Те приоритетно са вторачени в бъдещето, превзети от и предвзети към възможните, вероятните и дължимите му инкарнации. Доколкото бъдещето е винаги отворено, т.е. свободно за вариации на осъществимостта си, дотолкова субектът търси свои начини за светополагане и друмища за светотворение в бъдещето. С оригинален неологизъм, Бертран дьо Жувнал фиксира и дефинира копнежите и действията на такъв субект като объдеществими3 , т.е. като претворими в пространството на бъдната история.
Политическият графит е емоционално ангажиран, сърдечно обвързан с два вектора на целеполагане и целереализиране. Първо, графитите означават, разказват, че изобразените и изразените в и чрез тях неща са объдеществими, т.е. че бъдещето е тяхното единствено, истинско, естествено и справедливо полагащо им се битие. Второ, политическите графити регистрират по своему факта на претворяемост на тази объдеществимост. Оповестявайки нуждата от наличността на нещо, на идея или кауза, те вече де юре и де факто “вършат” част от тази объдеществимост – при това в гърчещото се в своите исторически колизии, спазми и конвулсии настояще. Защото са знак, предзнаменование, емблема или стигмат на това дължимо или жадувано бъдеще, което объдеществимо ще стане настояще, а самите те същевременно са част от сегашното, щрих на наличното.
Политическите графити се оказват замесени в странни афери. Те са разтеглени, разделени, разпокъсани между пристрастията и обреченостите си (вътрешни и външни, смислови и функционални) към възможността за объдеществимост и неизбежността от нея. Влюбени до уши в своята и въоръжени до зъби с омраза към чуждата идентичност графитите постулират и прокламират както вероятното пришествие, така и фатално-неизбежното произшествие, свързано с легитимацията/дискриминацията на дадени идейни каузи, политически проекти, политизирани общности (свои и чужди).

В заключение следва да подчертаем, че както наличието на политически графити, така и техните безмилостни войни са особени индикатори за естеството и своеобразието на днешните нрави, на ребусите на общественоисторическите проблеми и колизии, на конвулсиите на националната държава и на гърчовета на променящата се социална държава в условията на глобалния порядък и на “отворения” свят. Освен това те са специфичен израз и катализатор на мутациите на политическия фактор в новите реалии. Тъкмо поради тези техни значения и звучения в многоликия и многогласен, смутен и динамично-противоречив живот в преходния етап следва да бъдат обект на сериозни изследователски ангажименти от страна на анализатори с различен профил и пиетет.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук