ТРЕВОГИ И РАЗЛИЧИЯ В ЗАПАДНИЯ СВЯТ

0
187

Роден през 1947 г. От 1974 до 1979 г е министър на културата на Франция.През 1981 г. става дипломати чески съветник на президента Митеран. През 1988 г. е назначен за говорител на президента на републиката, а през 1991 г. става генерален секретар до напускането на Митеран на президентския пост през 1995 г. През 1997 г. Лионел Жоспен го определя за министър на външните работи, чийто пост запазва до президентските избори през 2002 г. В началото на 2003 г. създава Съвет за геополитическа стратегия "Съвет Юбер Ведрин".

      През есента на 2003 г.оптимизмът и благочестивостта на 90-те години се превърнаха в бледа сянка на представата за тях. За по-малко от три години тази представа бе безмилостно опровергана от провала в края на 2000 година на процеса (близкоизточния – бел. ред.) от Осло, от избирането на Джордж Буш и от утвърждаването на грубиянския му "уилсонизъм", от сблъсъците в Дърбан (на Третата световна конференция на ООН срещу расизма), от 11 септември, от англоамериканската война срещу Ирак без поръчителството на ООН, от възникването на фундаментални противоречия между европейците по външната политика, от съживяването в Канкун на стария антагонизъм Север-Юг.

      След помпозното си начало третото хилядолетие катастрофира още при излитането си. В Европа душът изглежда най-студен. Толкова голям е контрастът в нея между надеждата или вярата да се живее в един свят, превъзмогнал трагедиите, и бруталната действителност на света. Сякаш нищо не трябваше да се случи. Тази деморализираща и мъчителна мисъл подтикна някои духове, разпръснати навсякъде по света и по-специално в Европа, да се надяват, че американските избиратели ще отгърнат страницата на администрацията Буш II. Сякаш тя е единственият източник на затормозяване в един идеален свят. И след това кошмарът ще спре.

      Сметка, която в много отношения е наивна, но чието предназначение е да елиминира въпроса какво да се прави наистина пред лицето на Съединените щати, които са решени да не позволят на лилипутите мултилатералисти да им пречат отново в един суров и конфликтен свят, в който ООН се оказа трайно безпомощна.

      По времето на Бил Клинтън и на госпожа Мадлин Олбрайт, макар да имаше самочувствието, че светът има нужда от нея, свръхсилата почти се извиняваше, че е достигнала такова равнище на могъщество и подчертаваше, че това е станало, без тя да го е планирала. До известна степен тя обръщаше внимание на мнението на своите съюзници и се показваше, на Балканите например, способна да си сътрудничи с тях. Ала след 2001 г.Доналд Ръмсфелд, Пол Улфовиц, Ричард Пърл, Ървинг и Бил Кристал, Робърт Каган и други усложниха задачата и на най-преданите, и на най-малко взискателните сред приятелите на Америка.

      В началния етап от управлението си администрацията на Буш демонстрира мъжкарски възторг. Тя потвърди триумфално "предопределеността" на своята самотна изключителност, обяви края на мултилатерализма и уязви Европа, "дъщерята на Венера", с обидни шеги. Това предизвика дълбок смут не само сред идеалистите, които бяха повярвали, че след рухването на Съветския съюз настъпва тържеството на международното право, но и сред сираците на Атлантическия алианс, които от дълго време идеалистично вярваха, че са поскоро общност, обединена от ценности, отколкото отбранителен военен съюз срещу съветската заплаха. Техните послания за солидарност и вярност към Вашингтон остават без отговор.

      ТРЕВОЖНА ВИЗИЯ ЗА СВЕТА

      Така, докато френските власти отказваха да одобрят американската война, позоваваха се на ООН и се обявяваха за многополюсен свят, едно чувство на западна самоличност, на общност, предназначена да се изправи пред общите заплахи – ислямизма, тероризма, оръжията за масово унищожение и може би един ден Китай – обхвана голяма част от френските елити. Това подхрани в тях чувството на паника, предизвикано от цепнатината в атлантическата солидарност.

      Възможно беше да предизвика учудване, че най-богатите и в същото време най-добре въоръжените общества, сред които и френското, притежаващиядрени оръжия за масово унищожение, бяха обхванати от силна тревога от опасността за реалния брой на жертвите, които може да предизвикат най-заклетите терористи. Не може да се забрави впечатляващото заглавие на вестник "Монд" на другия ден след 11 септември 2001 г.:"Всички сме американци". Осемнадесет месеца по-късно, разбира се, през 2003 година, след войната в Ирак прозвучаха и гласове в обратния смисъл. Те обаче се оказаха неубедителни за френските елити и останаха изолирани.

      Болшинството от интелектуалците, ценени от медиите, противно на доминиращото обществено мнение във Франция, защитиха американския подход, най-малкото намериха оправдание за него, и изразиха безпокойство, че той е сатанизиран и осмян. Това издаваше един тревожен поглед върху света и продължаващото да бъде живо желание за покровителство.

      Пред лицето на растящите настроения срещу Буш сред френското обществено мнение първата реакция в средите, които смятаха за свой дълг да разобличават антиамериканизма, беше да унищожат в зародиш критиките срещу новата американска политика. Жан-Франсоа Ревел подхвана тази тема, която е обичайна за него. Бруно Роже възстанови с ерудиция генеалогията на френския антиамериканизъм, а Ив Берже припомни детските си спомени от времето на Съпротивата.

      Но трябва ли френският антиамериканизъм да е в центъра на вниманието, когато проучвания на общественото мнение сочат навсякъде по света, с изключение на Израел и Кувейт, рекордни цифри на американска непопулярност и дори омраза към Америка? И когато вече не може да се отрича съществуването в САЩ на франкофобско течение? За други, които биеха тревога, подкрепата за САЩ не можеше да се подлага на съмнение, защото ние сме в един лагер – на цивилизация, обкръжена от варварството, заплашена от тероризма и омразата очевидно на ислямистите, макар това невинаги да се уточнява. Всеки по свой начин ни казваше това – Андре Глюксман и Александър Адлер, Ален Финкелкраут, който съзира и разобличава някакво глобално възраждане на антисемитизма.

      В по-голямата си част уводните статии на големите информационни средства поддържаха тази загрижена тоналност и отделяха много по-малко внимание на храбрите изяви на френската дипломация. Мнозина направиха свои аргументите срещу ООН на администрацията на Буш, за да търсят оправдание за нейното едностранно решение да свали от власт Саддам Хюсеин. Пример за това беше възмущението от избирането на Либия за председател на Комисията за правата на човека.

      ТРАЙНИ РАЗЛИЧИЯ

      Трансатлантическите разногласия може да се разширят и да се задълбочат, що се отнася до употребата на сила и до зачитането на международното право дори и да бъде избран друг президент. Съединените щати могат да останат дълго време унилатералисти и господарски настроени. Възможно е те да продължат да смятат, че не са им нужни истински партньори, пък били те и европейци, че такива са безполезни, защото "мисията определя коалицията". А и дори Съединените щати да склонят да взаимодействат с някой партньор, не се знае дали европейците, които толкова много се колебаят да се нагърбят с ролята на сила, ще могат и ще желаят да поемат тази роля. За да се отговори утвърдително на този въпрос, европейците трябва да направят едно голямо усилие, да успеят да се споразумеят помежду си за един разумен проект за могъщество и да наложат на САЩ да се съобразяват с тях.

      Днес няма политически основи за таковаспоразумяване. За да се справят с концептуалните различия за това какво трябва да бъде или да не бъде политическа и дипломатическа Европа, европейците дълго вярваха, че могат да спестяват едно мъчително задълбочено обяснение. Те избраха да дадат предпочитание на магията на словото, на номинализма, на непрекъснатите дипломатически съгласувания, на фона на отричане на историята. Във външната политика това не е достатъчно. С дълбоките си корени самоличностите се възпротивяват и се възраждат.

      Някои анализатори смятат днес, че войната в Ирак и унизителната демонстрация на неразбирателство и на немощ от страна на европейците са предизвикали оздравителен шок. Общественото мнение за разлика от правителствата е реагирало единно, след което може да се очаква, че ще започне да се оформя една наистина европейска позиция. За да не изглежда този възглед прекалено оптимистичен, Франция, Германия и Великобритания трябва да се ангажират в нейна защита с кураж и постоянство. Във всеки случай не може да се каже, че Съединените щати насърчават това движение. Значението на Юга и на Запада с техните азиатски или латиноамерикански грижи все повече ще придобива тежест, докато тежестта на старата Нова Англия все повече ще намалява. Съставът на населението се променя. За бъдеща Америка Европа не изглежда нито като заплаха, нито като предизвикателство, нито като решение. При това положение остават спомените, носталгията по роднинствата, специфичните връзки с Великобритания, изкуството да се живее, културата, все недостатъчни средства. Разбира се, изборните случайности един ден могат да отведат в Белия дом човек от Изтока. Възможно е да бъдат направени заслужаващи внимание опити за заздравяване на връзките в рамките на старото трансатлантическо семейство.

      Американците обаче винаги ще се стремят да мъмрят европейците за тяхната фриволност в отношението им към новите заплахи или да им нареждат да приемат с благодарност американското доброжелателно лидерство. Ала с изключение на открита война между западната и другите цивилизации найвероятно е анализът на заплахите и на обстановките, в които те ще се задълбочават, на тяхното подреждане по важност, на най-добрите решения за тяхното предотвратяване и изкореняване никога вече да не бъде един и същ от двете страни на Атлантика. Това вече е очевидно по въпроса за тероризма. Сътрудничества не са изключени, но очертаващите се днес заплахи няма да са достатъчни да се възстанови единството между двата бряга на океана. Има много голяма вероятност предложенията за коренни атлантически преобразования, които имат колкото американски, толкова и европейски основания, да останат само на книга или да доведат до разочароващи резултати затехните автори.

      СЦЕНАРИИТЕ

      Кои са при този несигурен стратегически пейзаж възможните хипотези?

      1) Вариант. Възможно е нищо да не се случи. С това искам да кажа, че с известни сътресения статуквото може да се запази, без да настъпят големи нови разцепления. При това положение въпросите, за които стана дума, ще останат без решение. Съединените щати ще запазят господстващото си положение. Те ще бъдат по-малко предизвикателни, ще прибягват до услугите на ООН, когато това е полезно и възможно. Европейците ще ръмжат, но ще се приспособяват към това поведение. Тероризмът ще удря от време на време, без обаче да спечелва решителната битка, нещо, което не е по възможностите му.

      Трагедията ще се самоподхранва от Близкия изток. Европейците ще успеят да се договорят за конституцията и да я ратифицират. Нито един глобален проблем няма да намери разрешение. Ще припомня идеята за реформа на ООН, но такава няма да се прави. Ще се говори за управление, без да се управлява. Ще се свикват срещи на високо равнище, ще се приемат комюникета, ще се поемат неизпълними ангажименти, международните институции ще вегетират в привичката "желаното да се взима за действително". Необезпокоявана, пазарната икономика ще се разпространява навсякъде, помитайки всичко, което й се изпречва.

      2) Вариант. Задълбочава се деградацията в "международната система". Естествено невъзможно е всичко да върви зле едновременно. Може обаче да има зацикляне. Унилатерализмът и милитаризмът на Съединените щати например предизвикват съперници. Намират се и други страни, по-малки или по-големи, които са изкушени от едностранното използване на сила и от превантивната война. Разклащат се устоите на мултилателаризма. Като последица обстановката в Близкия изток се влошава още повече. Разпространението на оръжия за масово унищожение в този район или на друго място преминава отвъд един допустим праг. Възможно е също многостранните търговски преговори да не бъдат подновени или да се провалят, а някои международни институции да престанат да действат.

      Европейците от своя страна не успяват да преодолеят разногласията си, нито да изградят свой авангард и като последица да не са в състояние да влияят върху развитието на света. Пропастта между глобалистките елити и населението се задълбочават в богатите държави. Представителната демокрация е все повече разяждана от изборна апатия и изправяна пред предизвикателствата на пряката демокрация. Популистките вотове печелят терен. Все по-често светът се управлява краткосро чно и то според изключителните критерии на пазара. Биосферата затъва в необратимо влошаване на екологичните равновесия, нужни за живот.

      3) Вариант. Възможни са и подобрения, макар че всичко не може да върви добре едновременно. Бяхме вече свидетели как на 16 октомври единодушно бе приета Резолюция 1511 за Ирак и след това на неуспешното лансиране в средата на ноември от президента Буш на полити- чески процес, грижливо замислен да завърши през 2005 година след неговото очаквано преизбиране. Възможно е Буш да бъде победен през ноември 2004 година от демократ, който няма да направи компромис със сигурността на Америка, нито с ръководната й роля, но който в същото време да се стреми, като Клинтън, към международно сътрудни чество.

      Възможно е дори самият Буш заради факта, че е преизбран да измести центъра на своите действия и да отстрани от властта Ръмсфелд и неоконсеваторите. В Европа може да се очаква, че след период на мъчително безпокойство и след няколко редакции 25-те страничленки на Европейския съюз да приемат конституционния договор. При това положение съюзът ще разполага с ясни правила на играта (валидни за 27 членове). В тези рамки може да се прогнозира, че някои по-непокорни европейски страни ще напреднат в нови области като отбраната например. Ислямският тероризъм не е изкоренен, но постепенно гасне поради липса на впечатляващи резултати. Арабите и мюсюлманите модернисти печелят точки, пример за което стана 45 години след Бургиба смелото решение на Мохамед VI да реформира статута на личността и на семейството (в Тунис – бел.ред.).

      През годините 2005-2010 може да се очаква да се възроди надеждата в света. Но дори и при такъв оптимистичен сценарий трудно може да се повярва в мира в Близкия изток. Не е невъзможно да се опише в какво трябва да се състои този мир, за да могат двете държави Израел и Палестина да съществуват съвместно. Някои израелци и палестинци, макар да са малцинство, вече посмяха да направят това в Таба през януари 2001 г.и в Женева през декември 2003. А двата народа в мнозинството си отчаяно се стремят към мир. Ала да се преодолеят ожесточените различия, натрупани с години, предполага много голям кураж и постоянство, а в света не се вижда политическа сила, способна на това. Освен да се надяваме на непоколебимата решителност на новоизбран американски президент. Но кой?

      ЗАПАДЪТ И ДРУГИТЕ

      Накрая мисля, че има два въпроса – отношенията между Запада и другите и заплахите за биосферата – особено важни за бъдещето на света, които в известна степен са прикривани зад така предпочитаните "стратегически" спорове.

      Не подценявам въпроса дали от двете страни на Атлантика отново ще се консолидира стратегическа общност на ценности. Питам се обаче, дали Западът в своята цялост ще успее да наложи своя закон над останалата част на света, или ще трябва да се договаря. Ще поясня. Западът днес е дълбоко разделен между американци и европейци, що се отнася до прибягването до сила и до международното законодателство.

      Европейците днес не признават военния път, особено ако не са спазени формалностите. Почти изцяло те са обединени от фобията към силата. Но като оставим настрана тези различия, които ги противопоставят на американците, те намират за оправдано да използват целия арсенал от подстрекателства, натиск, упреци, шантаж, намеси, санкции към народите и страните, които са политически или икономически изостанали. Те, както американците, мислят, че техният дълг е да разпространяват навсякъде западната демокрация и либералната пазарна икономика (въпреки усилията на социалдемократите, които са в отбранителна позиция, да коригират или поне да ограничат последния въпрос).

      Просто е, защото те не са убедени, както американците, в превъзходството на своите ценности, макар да се смущават, когато това се казва от един Силвио Берлускони например, който говори твърде несръчно за "западни" вместо за "универсални" ценности. Удобното отхвърляне на политиката на Джордж Буш прикрива тези съвпадения. Извън Запада обаче много народи виждат в това съвпадение продължението на една хилядолетна експанзия първоначално европейска, а по късно западна, която започва с кръстоносните походи и продължава с проповядването на християнството, с колонизацията, с отварянето на пазарите и сега с демократизацията и модернизацията на всякакви норми в полза на западните предприятия. Погледнато от този ъгъл, Буш е една карикатура на Запада, а не негова разновидност. Ако човек се замисли в една по дългосрочна перспектива, може да изпадне в съмнение относно дълбочината и дълготрайността на осъществяваното налагане на западността. Естествено комбинираното могъщество на американците и на останалите западняци сега е огромно. Но това могъщество ще постигне ли нещо повече от мнимо, повърхностно и преходно привличане на огромните маси китайци, араби, индийци и африканци към начина на живот, на обличане и на хранене на Запада? Ние, западняците, сме забравили нашето минало, което "черната книга на колониализма" възкресява по неопровержим начин. Другите обаче не го забравят. Разбира се, мачкащият валяк на пазарната икономика и остъргващата и отслабваща паметта сила на комуникацията, за добро или за зло, могат да изтръгнат корените на чувството за принадлежност.В края на краищата историята е гробище за потънали цивилизации.

      Ала в противоположен смисъл сме свидетели как Гърция остана непокътната след векове владичество на Отоманската империя, как руското православие се възроди след комунизма. Свидетели сме как нации и държави се съпротивляват. И същите техники, които уеднаквяват, могат и да закрилят, да съхраняват. Ако човек мисли в подългосрочна перспектива, може най-малкото да се съмнява. Може да се допусне, че ще просъществува една единствена цивилизация със западна и техническа доминанта, която ще позволи да оцелеят само дребни културни и лингвистични варианти, локални и живописни. Това без съмнение е съгласувано и удовлетворява болшинството от западняците с изключение на едно много малко малцинство, което се опасява, че ислямисткият екстремизъм може да заплаши преди това свободата на западния свят. От друга гледна точка обаче арабският свят, който чака своя реванш, африканският свят, който се разпада, китайският и руският свят, които мечтаят да възвърнат достойнството и могъществото си, един ден ще поставят западния свят в отбранителна позиция съгласно правилата на утрешния ден. Ако не желаем да се осъществи тази перспектива, ще трябва да създадем истинска международна общност. Ще са нужни териториални компромиси (имиграция/движение на население), политически компромиси (преразпределение на власт в международните институции), културни компромиси (предефиниране по универсален начин на истинските общи ценности), икономически отстъпки (корекция на безпътицата между бедност и богатство и преобразуване на разбирането за прогрес с цел планетата да оцелее).

      ПОЛИТИЧЕСКА ГЕОЕКОЛОГИЯ

      Думата ми е точно за екологията. Подхващам тази тема, защото смятам, че настъпва времето за онези, чийто занаят е да мислят за съотношението между силата и бъдещето на света, да включат темата за екологията в полето на геополитиката. Това се налага на първо място, защото, ако учените имат право за констатациите си за затоплянето на климата, това не може да не предизвика големи промени в сферата на производството на селскостопански продукти и на изхранването, в демографията, в здравето на хората, в икономиката и следователно в политиката.
Ако се потвърди, че човечеството няма да може да спре този процес, без да преразгледа безразборното използване на енергия, очертават се напрежения и конфликти, които ще възникнат вътре във всяка страна и между различните райони на света за разпределяне на нужните саможертви, които ще бъдат наложени от изискването за радикални промени в начина на производство. Оттук произтичат въпросите: Ще могат ли западняците и другите да се спогодят за стойностите и за правилата на играта в една международна общност на утрешния ден? Как да се управляват предвидимите сблъсъци в политическата геоекология? Тези два въпроса доминират над всички останали. Ако западняците се окажат твърде разединени или прекалено опиянени от превъзходството си, рисковете ще са големи. При това положение обаче ще сме свидетели на изцяло ново и уравновесено евроамериканско партньорство, за да бъдат посрещнати тези рискове. Поради тази причина ще бъде нужно да възникнат други полюси. Това ще бъде полезно дори в условията на евентуално укрепнал мултилатерализъм и може да има изключително влияние върху света. Разбира се, това предполага Съединените щати да обуздаят могъществото си, a европейците да засилят своето.
ПРЕВОД Методи Кръстев

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук