РОЛЯТА НА ИНТЕЛЕКТУАЛЕЦА В СОЦИАЛНИТЕ БИТКИ. ЛЕЛИО БАСО – ВОЮВАЩИЯТ ТЕОРЕТИК

0
169

Франсоа Утар е професор по социология в Католи ческия университет на Лувен, Белгия. Директор на тримесечното списание "Алтернативи – Юг", което публикува статии, посветени на глобалните икономически проблеми и на устойчивото развитие. Директор на Триконтиненталния център в Белгия.

      Да се отбележи стогодишнината от раждането на Лелио Басо несъмнено е интересно начинание, защото това означава да се докоснеш едновременно до един значителен теоретичен принос, до една правна и полити ческа практика, които белязаха цяла епоха.

      Първия път, когато го срещнах, беше по време на втората сесия на трибунала "Ръсел" в Дания през 1967 г. Той беше един от членовете на трибунала заедно с Жан Пол Сартр и Бертран Ръсел. Разглеждаха престъпленията на САЩ по време на войната във Виетнам. Процесът протичаше при спазване на стриктни правила, съответстващи на процедурите в един същински съд. Присъдите нямаха правен ефект, но моралните и политическите последици от тази инициатива щяха да бъдат значителни. Въз основа на факти, изхождащи от свидетелски показания и документи с неоспорима доказателствена стойност, изложени в историческа перспектива, тълкувани по теоретичен път, трибуналът отнасяше случая към международното право, към етичните принципи на отношенията между нациите, към човешкото и национално достойнство, за да произнесе една присъда, която изпреварваше бъдещето и поставяше основите на последващото развитие на правото.

      Тази паметна сесия щеше да бъде в основата едновременно на Общата декларация за правата на народите (Алжирска харта) и на Постоянния трибунал за правата на народите в Болоня, създаден през 1979 г. Когато на 16 декември 1978 г. трябваше да замина от Лувен ла Ньов за Рим, където щеше да се проведе сесия на Межуднародната фондация, радиото съобщи неочакваната вест за смъртта на Лелио. Трудно ми беше да отгатна очевидна причина, защото до самия свой край той предприе маше нови и нови инициативи и кръстосваше света в защита на правата на народите.

      Разсъжденията, които следват, изхождат от интлектуалната и политическата практика на Лелио Басо, от които се правят конкретни теоретични изводи. Те са придружени и от по-общи заключения върху съвременната ситуация, за да разберем какво означава да разсъждаваш върху света днес и да допринесеш за неговата промяна.

      ЛЕЛИО БАСО – ИНТЕЛЕКТУАЛЕЦ В СЪРЦЕТО НА СОЦИАЛНИТЕ БИТКИ

      Ако прегледаме живота и творчеството на Лелио Басо, в тях се открояват няколко основни линии, очертаващи много точно неговата концепция на интелектуалец в сърцето на социалните битки. Преди всичко, значението на теорията като основа за изграждането на анализи, защото според него е необходимо да има хармония между теория и практика. Това не е въпрос на догматично отнасяне към науката, а на точност и последователност. Поради тази причина, той се противопоставя както на детерминизма, така и на позитивизма. След това, виждаме измеренията на етиката, защото този императив за съответствие на теория и практика, не може да бъде въпрос на никакъв компромис.

      Оттук произтича и ролята на интелектуалеца на строител на моста между трите измерения – теория, практика и етика. Поради тази причина той винаги е заемал ясни позиции по отношeние на политически ориентации и политически съюзи. Но за Лелио Басо това няма как да бъде постигнато без участие в организирана форма на обществена или политическа дейност. В действителност, той беше човек на действието, един политически играч на дадения случай, доказващ на практика, че не е несъвместимо да бъдеш интелектуалец и да имаш конкретни ангажименти в обществото. Неговият опит обаче показва, че това не е никак лесно. Не само защото например е вкарван в затвора множество пъти, което за човек от неговия тип е направо подарък. Но и защото той винаги е бил в обтегнати отношения, дори в конфликт с различните инстанции в партиите, в които е членувал.

      Неговата идейна философия беше марксизмът, който той описваше като метод за постоянно откриване на формата на свободата на човешката личност (теза, изведена през 1925 г.) и за реакция на ставащото в обществото с оглед на неговото развитие. Напомняйки постоянно някои от идейните основи на Маркс, особено тази за напрежението между състоянието на производителните сили и обществените отношения на производство, той критикуваше строго някои от икономическите и еволюционистките трактовки на Маркс, като ленинското якобинство или ленинския авангардизъм, също както и идеята за първенството на организацията над движението. Оттук идва и афинитетът му към идеите на Роза Люксембург.

      За Лелио интелектуалец не е този, който "носи истината отвън". Истинският субект на историята според него са потиснатите класи, опитът на които е извор за творческо въображение. От това разбиране произтича интересът му първо към работническото движение и след това към националноосвободителните борби. Като интелектуалец той събира от тях историята с най-малките й подробности. Поставяйки акцента върху колективното действие, Лелио успява да открои стойността на културните битки. Класовото господство, смята той, не се осъществява само чрез икономически средства, но също и чрез "аристократично – научния" характер на културата.

      Лелио Басо изпълнява своята мисия, анализирайки развитието на капитализма, в частност на европейския капитализъм. Той извежда като негово основно качество силата му да се адаптира, което му позволява да не подценява противника и да предлага адекватна стратегия за борба с него. Но той също така придружава с критичен поглед бавния напредък на работническото движение и неговите политически проявления. И не се колебае да заяви, че европейското синдикално движение печели придобивки, като прави отстъпки по въпроса за властта, както и че левоцентристките партии са сключили договор с капиталистическия модернизъм, подписвайки всичко, включително приемайки принципите и ценностите на буржоазията.

      В своите разсъждения, надхвърлящи границите на Европа, Лелио Басо отбелязва, че Третият свят е обект на голяма експлоатация, подобна на тази на работническата класа в западните страни, но не под формата на трудови отношения, а чрез своята периферна зависимост. Неговите анализи стигат до заключенията, че в световен мащаб в основата на тази зависимост стои американският империализъм. В тази перспектива, национално-освободителните борби от средата на ХХ в. са нов вид общо действие на потиснатите класи. Това определя интереса му към Виетнам, Португалска Африка, Южна Африка, Латинска Америка.

      По негова инициатива Вторият трубунал на Ръсел е посветен на освободителните борби в Латинска Америка. Един такъв подход включва разбирането, че интелектуалецът не е просто анализатор и че той трябва да реагира с действие на ставащото около него. Оттук и класическият въпрос за избора между реформизма и революцията. За Лелио това е една фалшива дилема. Мисълта трябва да бъде радикална. Погледът към бъдещето също. Но напредък може да се постига и чрез малки действия. Това е една трета позиция между традиционния реформизъм и абстрактната революционност, която обаче няма нищо общо с "третия път" по Гидънс. Лелио Басо разглежда правото като посредник между двата подхода. Юридическото образование му позволява да разбира значението на институциите. Далеч от това да разглежда правото като защитна стена за вече постигнатото, той го разглежда като фактор за промяна в сърцето на историческите процеси. Това е и причината Басо да вложи толкова усилия в написването на италианската конституция, а по-късно и в сферата на международното право.

      Всеобщата декларация за правата на човека, прокламирана от ООН, според Елио Басо не беше достатъчна, за да се гарантира човешката свобода. Той застъпва идеята за необходимостта от подобен акт за правата на народите – цел която се постига през 1976 г. в Алжир с приемането на Всеобщата декларация за правата на народите. Този документ става и основа за създаването на Постоянния трибунал по правата на народите, както и за множеството произнесени от трибунала присъди.

      Ролята на интелектуалеца в този случай се състои в това, да отговори на несправедливостта, да помогне на жертвите на съществуващите икономически, политически и правни системи, да осъди тези системи и да постави основите на един нов институционален ред. Това съвсем не означава да бъде изоставена революционната перспектива, нито да се търси скриване зад един реформизъм без хоризонт. Интелектуалецът трябва неизменно да следва обществените процеси и да допринася за осигуряване на необходимите средства за анализ на ситуацията и за построяването на конкретни решения. Като следва именно тази философия, Елио Басо създава теоретични концепции, отворени за последващи търсения. Така той намира и връзката между марксисткото си призвание, радикалната критика на капитализма и работата си на юрист, към която прибавя и ангажимента си на историк на социалните движения.

      За да постигне целите си, Лелио Басо не се колебае да се съюзи с вярващи, въпреки че е убеден атеист. Той търси съдействието не само на християни, но също на мюсюлмани и будисти. Дори в най-близкото му обкръжение има сътрудници християни, в сериозната позиция на които се е убедил по пътя на теологията на освобждението. Тук можем да видим хуманизма на Лелио и способността му да руши бариерите.

      ИНТЕЛЕКТУАЛЕЦЪТ КАТО ОБЩЕСТВЕН АКТЬОР

      За да разгледам този въпрос, размислите по който могат да бъдат подслонени в цяла библиотека, ще се огранича до пет тези, отразяващи моята позиция по въпроса и вдъхновени от мисълта на Лелио Басо.

      1. Интелектуалецът е човек, с позиция в обществото. Това може би изглежда очевидно, но не е излишно да го припомним. Интелектуалецът говори от едно място, използва един език и се произнася относно една действителност, към които самият той трябва да принадлежи. Той е мъж или жена, от Изток или от Запад, беден или богат, с определен социален произход, наследник на дадена културна традиция, с определен начин на мислене, с политически опит, той е вярващ, агностик или атеист, въоръжен с дипломи или самоук.

      Накратко, тази категория изобщо не е хомогенна и същевременно има специфично съдържание. Интелектуалецът съществува. Той не е гуру, изскочил от нищото и господстващ над действителността. И също като науката и знанието той не е неутрален. Без да бъде кукла, движена от условията на своето съществуване, той заема позиция съобразно тях и така прави видимо мястото, от което говори.

      2. Интелектуалецът е ключова фигура в изграждането на културата. Той е този, който може да представи действителността като"едно структурирано сложно цяло, откриваемо по логически път" (Антоан Казанова, 1970 г.). Ако културата е съвкупността от отражения на действителността, тя е очевидно продукт на всички и се изгражда в един общ исторически процес, където всеки има своята роля. Специалността на интелектуалеца е да предложи един втори прочит на преживяната реалност, да посочи логиката, която свързва елементите, да развие хипотези, които обяснават ставащото, да предложи образ на предстоящото или накратко, да прибави към непосредствения опит едно мисловно измерение, което го обогатява, за да го промени. Това определя и неговата роля в обществените битки, които трябва да преодолеят ежедневието, за да се разбере генезисът, функциите, структурите и да се построи действието.

      3. Интелектуалецът е критик, за да не изгуби идентичността си. Критиката не означава неангажираност или цинизъм под претекст за обективност или научна неутралност. Тя изисква строгост, отваряне на духа, интелектуално смирение и право на грешка. Тя изобщо не предполага отказ от теорията, както проповядват неопозитивизмът или постмодернизмът. Но критиката не трябва да се трансформира в догма и да води до забулване на реалното. Тя трябва да остане отворена за нови търсения.

      4. Икономиката на знанието се опитва да индустриализира интелектуалното. Нарастването на ролята на знанието и на информацията в развитието на капиталистическата икономика води до опит да се ограничи ролята на интелектуалеца до сервитьор на пазара. Броят на дипломите се увеличава. Функционирането на икономиката във все по-голяма степен почива на т.нар. манипулиране на символи според Роберт Райх.

      Изследователите, специалистите, преподавателите стават все повече. Услугите, използващи мозъка, нарастват. Но без да се догматизира ролята на интелектуалеца, тази еволюция води до индустриализиране на интелектуалното, вкарва интелектуалците в логиката на системата, задължава ги да намерят място на пазара, да се репродуцират като социална категория. Колкото и парадоксално да изглежда, колкото повече нарастват обективните условия за интелектуално творчество, толкова се ограничават възможностите за критика на действителността.

      5. В хода на обществените движения, интелектуалецът е този, който "прави сабя от своето перо". Интелектуалецът е едновременно в нещата и на разстояние от тях. Ако не е в нещата, липсва му достоверност. Ако не е критичен, става безполезен. Това е една неизгодна позиция, която по определен начин се приближава към концепцията на Грамши. Неговата роля е да допринесе за изграждане на общо съзнание, да избегне превръщането на това съзнание в механична мисъл, в декор на действията или стратегията на противника. Става въпрос, за един пред-научен избор, за едно мнение за обществото, което има значение както за обществените науки, така и за природните науки.

      РОЛЯТА НА ИНТЕЛЕКТУАЛЕЦА ВЪВ ВРЕМЕТО НА АЛТЕРНАТИВНИЯ ГЛОБАЛИЗЪМ

      Лелио Басо имаше възможността да изживее силните моменти на общественото движение против фашизма. Той съпровожда битките на работническото движение след Втората световна война. Играл е важна роля в националноосвободителните борби през втората половина на ХХ в. Имаме право да се запитаме, какво ни носи този опит, за да се изправим пред времето, в което живеем днес.

      От вашингтонския консенсус, който има за основна цел да ориентира световната икономика по пътя на неолиберализма, с оглед постигане висок ръст на натрупване, а оттам към предизвикателствата на новите технологии и концентрирането на капитали, сме свидетели на една двойна атака, която се проявява както в центъра, така и в перифериите на капиталистическата система. За да се увеличи делът на капитала в усвояването на общественото благо, се търси намаляване на дела на труда и на този на държавата.

      Оттук произтичат политиката на дерегулация, деконцентрация, намаляване на реалното заплащане, намаляване на плащанията при безработица и болест, намаляване на пенсиите, пречките пред организациите на работещите. С това са свързани и плановете за прецизиране и намаляване на държавните разходи за образование, здравеопазване, обществена инфраструктура и разбира се все по-многобройните случаи на приватизация.

      Капиталът, който е в непрестанно търсене на нови хоризонти като източник за натрупване (впрочем това е неговата естествена логика/, днес открива три нови привилегировани форми освен използваните досега – земеделието, обществените услуги и биологичното разнообразие. В случая със земеделието се прави опит да се разбие производството, основано на водещата роля на дребните и средните земеделци и да се създаде земеделско производство, доминирано от големи предприятия. Този процес пряко засяга около 3 млрд. души, т.е. половината човечество. В случая на обществените услуги – става въпрос за едни огромни финансови залежи, които трябва да се меркантилизират. Операцията се състои в това да се убеди обществото, че само частният сектор може да управлява ефективно такива обществени сектори като образованието, здравеопазването, водоснабдяването, енергетиката, транспортът, т.е. да се създадат нови пазарни ниши за натрупване на капитали. Що се отнася до биологичното разнообразие, това е индустрия на бъдещето, източник на печалба с огромна перспектива, свързан например със замяната на синтетичните вещества с вещества на биологична основа във фармацевтичния сектор.

      Към тази картина трябва да добавим и това, че въпреки процесите на деколонизация, породили толкова сериозно противоборство от 50-те до 70-те години на ХХ в., усвояването на богатствата на Юга от фирми на Севера не е престанало да нараства. То днес се реализира чрез правни и финансови механизми, използвани от транснационалните компании и защитавани от международни финансови и търговски организации като Световната банка и Световната търговска организация.

      Сред способите за усвояване на богатствата на Юга е например фиксирането на цените на производствените и земеделските суровини, управлението на дълговете, лихвите по кредитите, преди всичко лихвите по краткосрочните кредити, специалните условия за чуждестранни инвеститори, отчисляване на печалбите в страните, където са регистрирани фирмите-инвеститори, регистрация на фирми в офшорни зони и изтичането на мозъци.

      Това предопределя източник на съпротива в две основни направления. На първо място в отношенията труд-капитал в резултат на намаляване на заетостта и трудовата дейност в индустриализираните общества или в резултат на увеличаване броя на подизпълнителските дейности в страните от Третия свят. Но съществуват много хора, които са в пряка връзка с капитала – стотиците милиони дребни земеделски производители, неформалният сектор в големите градове на Юга.

      Тези социални групи не са пряко зависими от капитала, а чрез различни финансови и институционални механизми, които засягат всекидневния живот на тези хора. Това поражда и различни форми на съпротива, като се започне от радикализиране на настроенията в западните общества, мине се през съпротивителните движения на сапатистите в Мексико, безимотните селяни в Бразилия, на бедното градско население в Тайланд, на далитите в Индия, защитниците на горите в Шри Ланка, населението на Кокамба, водило дълга битка срещу приватизацията на водите, през селските бунтове срещу големите инфраструктурни проекти, т.е. на всички, които по един или друг начин изпитват на гърба си последиците от разгръщането на капиталистическата пазарна икономика, която не се колебае да жертва различни социални групи и системати чно да унищожава околната среда за нуждите на натрупването.

      Неолибералната логика стига дори да геноцид над хората, които остават без средства за живот, като работниците в бедните страни, които губят работата си; като дребните земеделски производители в третия свят, които умират от глад поради невъзможността да продават рентабилно в резултат на земедлските субсидии в западните икономики. Отново сме свидетели на използването на войната като средство, чрез което неолибералите налагат икономическите си интереси. Все по-мащабни стават антивоенните протести, като този срещу войната в Ирак на 15 февруари 2003, който събра милиони хора по целия свят.

      След 1999 г. тези обществени движения развиват паралелно два типа инициативи. От една страна, протестите срещу инстанциите, които налагат неолибералната политика – световната банка, МВФ, СТО, Г8, ЕС и Световния икономически форум в Давос. От друга страна, големите обществени прояви като Световни, регионални или национални форуми, където се моделира едно специфично мислене, събиращо различни идеи в обща борба срещу неолиберализма, срещу световното господство на капитала и в търсене на алтернативи – както се дефинира Хартата на Световния социален форум в Порто Алегре.

      Сближаването не е лесно, защото културата на действие на разли чните движения, свързани с пряката връзка между труд и капитал, е много по-различна от тази на социалните групи, подчинени по неформален начин. Съюзът с прогресивните неправителствени организации е много важен, но той въвежда нови елементи в процеса на вземане на решения при това сближаване. Дефиницията за "алтернатива" има много измерения, но малко по малко се налага разбирането, че тя предполага една перспектива "срещу системата", а не просто "подобряване на капитализма".

      Интелектуалците са едновременно изкушени от тези инициативи и върнати там, където им е мястото. От тях се очаква разсъждение върху съществуващата ситуация, изграждане на връзки между разли чните сектори на социалната борба, идеи за решения, едно описание на развиващите се процеси, анализ на стратегиите на противника. Същевременно не се очаква те да водят тази борба освен тези от тях, които са избрали да се ангажират пряко в обществените движения.

      Ако се върнем отново към пътя, по който Лелио Басо е минал преди време, можем да сме убедени, че днес той отново щеше да бъде ангажиран, дори с изграждането на новото. Да почетем този ляв политик, виден юрист, прогресивен мислител, борец за социализъм не озна чава да се връщаме само към спомените. Трябва да продължим неговите действия, да намерим нови измерения на делото му, да участваме в новите социални битки, вече изведени на световно ниво. Това озна чава да работим, за да се наложи правото на народите над търговското право; да упражняваме натиск над инситуциите, за да служат на тези, които имат нужда от помощ, а не на капитала; да участваме в социалните форуми навсякъде, където се организират.

      Накратко, би могло да се каже, че ролята на интелектуалеца в днешно време, когато мощта на капитализма нараства, когато той изгражда основа за бъдещото си господство чрез новите технологии, информатиката, комуникациите, когато все по-ясно се виждат драмати чните последици от налагането на капиталистическата логика и когато е необходимо да се организира съпротива срещу това, се изразява в три основни задачи – анализ на протичащите процеси, разобличаване на съществуващата икономическа система и намиране на алтернативи.

      Да са анализира ситуацията, за да се посочат механизмите на икономи ческо господство, по-сложни, отколкото преди, и да се извадят на светло последиците от тях. Да се разобличи съществуващата икономическа система, защото се прави опит тя да се представи като възможно най-доброто, за което може да се мисли в създаването на блага. Същевременно тази логика изобщо не се интересува от социалните и екологичните последици, нито от това как се разпределя произведеното. Независимо от всички обяснения логиката на пазарното стопанство е насочена към създаване на допълнителна стойност, а не към удовлетворяване потребностите на човешката личност. Неравенството е увеличава непрестанно, особено след възприемане на неолибералния курс в развитието на световната икономика. Никога не са се произвеждали толкова блага, колкото сега и никога не е имало толкова много бедни.

      Затова не е достатъчно да се осъдят недостатъците на системата. Трябва да се осъди логиката, която предопределя тези слабости. Днес 84% от световните ресурси се усвояват от 20% от човечеството. Ако приемем, че икономиката е човешка дейност, предназначена да осигури материална база за физическо съществуване, културен и духовен живот за всички хора, капиталистическата система е найнеефикасното решение, което може да съществува. Моралното осъждане е естествено следствие на икономическата критика и всички интелектуални сили по света, произхождащи от всички религиозни или светски традиции, трябва да намерят кураж, за да преминат от критика на недостатъците, към отказ от логиката, която изгражда тази система.

      Ето защо социалната етика на християнската религия и на другите големи религиозни течения, може да има едно друго пророческо значение и да допринесе за създаване на духа на посткапитализма. Преди да завърша, бих искал да засегна още един специфичен аспект на мисията, която имат интелктуалците днес. Доколкото това експозе е предназначено за Университета в Рим, искам да кажа няколко думи и за меркантилизацията на висшето образование. Лелио Басо беше особено чувствителен към тази тема. В действителност в целия свят пазарът упражнява натиск върху университета, за да ограничи значението му до техническо училище, обслужващо неговите нужди.

      Без да твърдим, че университетът е единственият извор на знание, е добре да си припомним какво е значението му през вековете. От ХII в. насам университетите са привилегировано място за моделиране на мисленето и за обучение на изследователи и интелектуалци не само в Европа, но също и в Азия. Без съмнение социалното и културното възпроизводство са било във всички общества основна зада ча на университетите. Жан Марк Фонтан казва в този дух, че от ХIХ в. нататък се правят опити университетът да се моделира на "обективно-научна основа, като се проявява една социална неутралност, продължение на критичния дух на Просвещението". Въпреки това висшите училища остават средище на мисълта, където се раждат не само научни достижения, но и където се създават модели на организация на обществените отношения.

      Дълбоката трансформация на университетите, на която сме свидетели днес, не е резултат от грубо наложено решение. Тя си пробива път бавно и това прави напредъкът й трудно доловим. От окастрянето на публичното финансиране до увеличаване броя на студентите в курсовете, от студентските кредити до намаляване на годините за обучение и въвеждане на дистанционно обучение, от маргинализирането на критичната мисъл до изоставяне на изследователското начало в обществените науки, от приватизацията на научни центрове до създаването на изследователски центрове към транснационалните компании, от ограничаването на административното обслужване до придаване на търговски характер на дейностите по осигуряване на обучението, от създаване на университети към предприятията до превръщане на университетите в предприятия, процесът изглежда необратим.

      Въпреки че ефектът от тези процеси се забелязва по-лесно в бедните общества на Юг, то засяга не по-малко богатите общества на Север. Международните институции поддържат тази ориентация. Било Световната банка, която навсякъде препоръчва оттегляне на държавата от всички възможни сфери за сметка на частния сектор, било ЕС, който проповядва по-голямо съответствие между висшето образование и изискванията на пазара. Нарастването на социалното разделение съответства на логиката на една икономика, която се основава на покупателната сила на социалните класи с по-високи доходи и върху "мисленето на техно-науката" (Жан Марк Фонтан).

      Нуждата от нови хоризонти за натрупването на капитали води до настъпване в обществения сектор, който във все по-голяма степен се подлага на приватизация. Икономическата рентабилност определя насоката на научните изследвания, дори в сферата на обществените науки. Не само университетът се превръща в институт, обслужващ пазара, но неговата функция се превръща в търговия. Деградацията на знанието, ограничаването на мисленето, социалното и културното неравенство, са все по-явни.

      Доколкото навсякъде се създават форми на съпротива срещу доминиращия икономически, политически и културен модел, къде са университетите и университетските хора? Дали не са парализирани от системата или доведени до инвалидност от своето интелектуално покорство.

      Алтернатива има – да се засили висшето образование като публичен сектор, да се предпази обучението от пазарната логика, да се открият пространства за критичната мисъл, да се насочат изследователските търсения към нуждите на човечеството. Кой ще предприеме инициативата да превърне университета в световен социален актьор и защитник на човешкия род? Защо да не се приеме една харта, която да потвърди неговите обществени и научни основи, принципите на неговото функциониране и да очертае перспективите на глобализирането му? Всички университетски институции и всички университетски хора биха могли да допринесат затова. Може да бъде организиран един световен университетски форум, на който да се срещнат тези, които искат да върнат на висшето образование ролята му на социален фактор в услуга на човека и обществото, а не на пазара.

      Това е една цел по посока освобождаването на народите. Лелио беше пророк от много особен тип. Той подкрепяше социалните групи, потиснатите хора, от които не произхождаше. Неговият глас говореше в защита на освобождаването на всички потиснати, на маргинализираните народи, на тези забравени от историята. Той претендираше на висок глас за правото на съществуване на тези, които Сюзан Жорж нарече "излишните луди". Той надхвърли философското и религиозното разделение. Ангажира се в правна работа, в дълбокото реформиране на институциите. Лелио Басо беше революционер, който приемаше малките стъпки. Нека днес споменът за него да ни вдъхновява в нашите ангажименти като интелектуалци и глобалисти.

      БИБЛИОГРАФИЯ
– Алтернативи за Юга, Х, №3. Атаката на пазара срещу висшето образование;
– Казанова, Антоан. Интелектуалците и класовите борби, Париж, 1970;
– Международна фондация Лелио Басо. Лелио Басо и културата на правото, Рим, 2000;
– Фонтан, Жан Марк, От критичния интелектуалец до професионалиста, предоставящ услуги – радиография на ангажирания интелектуалец, Записки по социология, №34, 2000;
– Джорджи,Киара. Лелио Басо, Рим, Каручи, 2003;
– Международна лига за правата и освобождението на народите. Лелио Басо и пробуждането на народите, Рим, 1980. Франсоа Утар

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук