НОАМ ЧОМСКИ – ЛИНГВИСТИЧНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА ЗА СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА БОГА И ПОЛИТИЧЕСКИ ГОНЕНИЯ НА ДЯВОЛА

0
296

Томас Щайнфелд е роден през 1954 година. Магистър по германистика и музикознание. Доктор по философия от 1983 година с труд за значението на литературата за Хегеловата философия на изкуството. Преподавател по немски в народния университет в Швеция. От 1984 до 1986 г. е лектор в Университета на Калгари, Канада. От 1986-1990 гост професор по германска литература и история в Университета в Монреал. От 1990 до 1993 – лектор в издателство "Клет Кота". От 1994 г. – редактор, а от 1997 г. завеждащ отделите литература и литературен живот на "Франкфуртер алгемайне цайтунг".

      В своя роман “Майсторът и Маргарита” от 1940 г. Михаил Булгаков описва как Дяволът дошъл в Москва, за да извърши революция на духа и да устрои чистка сред безброй лицемери, любопитни домоуправители и посредствени писатели. Почти по същото време едно момче се промъква неусетно през центъра на Филаделфия. То бърза за училище и оттам за вкъщи – все по същия път, все така, че да могат да го виждат по въможност много възрастни. Бои се, че ще го нападнат и че ще го измъчват другите момчета, злобните съученици и малките устати герои от спортната площадка – него, детето на емигранти, малкия евреин, смешния руснак.

      Биографите му днес твърдят, че в тези унижения е заложена основата за радикална политическа ангажираност, чието начало бележи едно съчинение на десетгодишния Ноам Чомски в училищния вестник. Дяволът, когото Булгаков пратил в Москва, би се справил веднага с такива злодеи – с шамари, от които шапките им да летят право в клозетите.

      Само че малкото момче е син на филолога и учителя по староеврейски Уилиам или Зев Чомски, който напуска Украйна през 1913 г., за да не го вземат в царската армия. Малкото момче пораснало, приели го в Сентрал хай скуул във Филаделфия и следвало филологии, математика и философия в университета на Пенсилвания и в Харвардския университет. Когато през 1957 г. излиза първата му книга, тя прави автора си прочут. В “Синтактични структури” Ноам Чомски слага основата на теорията си, че всички езици се основават на една и съща структура, че големият замисъл съществува и че трябва само малко да се побутне, за да се случи каквото поначало е трябвало да се случи: “Изглежда “можем” нещо много повече – а именно граматика, – което прави възможно безкрайно разнообразие от изречения.”

      Новата школа става революция в хуманитарните науки, а и не само в тях, защото целта всъщност се простира по-далеч. Има ли веднъж емпирично доказателство за основателността на тази теория, тогава цялата материя на хуманитаристиката е в ръцете й.

      Част от науката, както и част от всички събития в културата, винаги ще се пада на фантазията. Без известна готовност към преувеличаване, без известен запас от истерика повечето значими събития в тези области, изглежда, не могат да минат, а известна загуба на чувството за реалност води до големи последици за същата тази реалност. Само че никога академичният свят не е развивал тъй много и тъй всеобхватни фантазии, както в хуманитарните науки от средата на петдесетте до средата на осемдесетте години. Тези три десетилетия са периодът на методите, а всеки нов метод се свързва с обещание за бъдещи велики дела, които скоро да станат реалност, стига да има за тях достатъчно пари, катедри и конференции – все едно дали става дума за еманципативно възпитание, за принципите на поетическото или за кибернетичната формула на света.

      Само че зад обещанието се крие паника, защото методите процъфтяват в момент, когато хуманитарните науки за пръв път от възникването си през ранния ХІХ век се чувстват сериозно застрашени. Изглежда, че им липсва обективност, практическа значимост за обществения прогрес, просто явно няма повече полза от тях. Методологизацията е техният отговор на това предизвикателство. А никоя дисциплина не постъпва тъй радикално, както филологията, старата, сега вече доста сбръчкана кралица на хуманитарния университет. Тя извършва това, което вече е правила много пъти в историята си – разцепва се и образува нова дисциплина – общото езикознание или лингвистиката. Тази нова специалност веднага се отрича от основните мотиви на дисциплината-майка – от любовта към литературата и от респекта към културната история.

      Проектът на Чомски за нова наука надминава повечето други опити от този вид. На него, изглежда, не му стигат само математическите претенции за формализация, за точност и изчерпателност, ами е замислен също като всеобхватна и затворена система. И днес неговата теория се заявява с впечатляващ успех като хуманитарна наука, на която се е удало да преодолее границите с природните науки.

      Все още генеративната школа изглежда да притежава това, към което напразно се стремят социологията със статистическите си изследвания, аналитичната философия с критериите си за истинност и историческата наука с всичките си добри връзки с държавното управление и с политиката: да не трябва повече да стоят върху колебливата прогнила почва на хуманитарните науки, да избегнат подозрението в произволност и субективност, да не гледат вече на тях като на “по-поносим социално вид смахнатост”.

      Когато през петдесетте години Ноам Чомски развива теорията си за общата дълбока, но скрита основа на всички езици, той влиза в противоречие с начина на мислене, който по онова време напълно е завладял хуманитарните науки в Съединените щати: с тъй наречения позитивизъм, с убеждението, че всичко, което трябва да е вярно, трябва да може да се докаже емпирично, и то най-добре посредством експеримент или изследване на място. А ориентираната към математически модели теория на Чомски определено превъзхожда откъм точност и достоверност всички други класификационни граматически теории. Само че фундаментът на тази теория не позволява да бъде изведен нито индуктивно, нито дедуктивно – “присъщите структури”, структурите, вродени във всеки човек, които да са един вид ДНК на разума и да са общи за всички езици, са просто едно определение. И са блуждаещ призрак на идеалистическата традиция.

      Когато преди двеста години Емануел Кант търси да обясни произхода на разума, на искрата, от която се разпалва огънят на мисълта, той говори за “познание априори”. Но и той не съумява да приведе иманентно доказателство за неговото съществуване. Разумът е собственост на всеки човек, пояснява той, и дори да не знаем откъде идва, поне можем да продължаваме да твърдим, че е присъщ в почти еднаква степен на всички хора. Точно този аргумент се появява отново при Чомски. Той посочва, че всички деца учат за почти едно и също време с почти една и съща постъпателност, независимо дали става дума за английски, хопи или китайски.

       “Той разби всичките пет доказателства за съществуването на Бога”, присмива се на Кант Дяволът в “Майсторът и Маргарита”, “после обаче извади, като че ли искаше да се подиграе на себе си, собствено шесто доказателство.” А не би ли могло по същия начин да се погаврим с “присъщите структури” на Чомски? Защото идеалният универсален език извън всичките налични езици е противоречие в себе си: да твърдиш за наличие на абстрактен формален обект, който да съществува независимо от собственото си осъществяване! А тази представа ни връща през идеализма към късното Средновековие, връща ни чак към представата, че светът бил себеосъществяване – explication – на Бога. Това теологическо наследство има впрочем за следствие теорията за езика на Чомски днес да е единствената научна теория, която прави категориална разлика между човек и животно.

      Ала и изискването една наука за езика да работи с точността на математиката може да е неразумност, от която да следва по-висша разумност. Теорията за езика на Ноам Чомски, колкото идеалистични или теологични да са основанията й, има стигащи далеч последици за лингвистиката – и ги има още. Тази дисциплина наистина стана по-точна, а много особености на езика, преди всичко по отношение на различаването между дълбинна и повърхностна структура, на разликата между граматическата и логическата функция, едва ли биха били тъй основно изследвани, ако не беше тази принуда към формализация.

      Преди всичко компютърната лингвистика извлече полза от тази точност, ако и за нея едва да се разкриваха широки области на езика. Теорията на Чомски въпреки безброй опити с голям апарат от правила и предписания никога не се справи с изразната форма на езика, с фразеологията, с реторичните форми. Тя разглежда езика като способност, като така отделя предмета от употребата му и значи все още не може да каже защо някой казва нещо.

      Стратегът Дявол – съществото, което се нарича още професор Воланд, – не идва сам в Москва. Изисканият гоподин в сив костюм се появява в компанията на висок, слаб тип в кариран жакет – на носа си носи понякога очила с изпъкнали стъкла. Когато Дяволът мисли, този тип псува, когато Дяволът приказва, той цапва с юмрук, когато философът умува, той прави номера. Само че не теорията и практиката са тръгнали една до друга из Москва, ами истината и правото – две допълващи се усилия да продължи моралната революция в съветската столица. Двамата са едно цяло – както господар и слуга – и трудно можеш ги сбърка.

      Когато се говори днес за Ноам Чомски, изглежда, той се явява в два образа, които нямат особено много общо помежду си. Едни ценят, дори обожават езиковеда с тихия глас и с изтъркания пуловер, но политическият активист им се вижда съмнителен. За повечето важи обратното. Те са възхищават от неуморния борец на всички фронтове на световната политика, обаче не искат да знаят откъде всъщност идва световната му слава.

      Тази политическа ангажираност, дългата поредица от книги, телевизионните участия, пълнометражният документален филм от 1993 г. и безбройните обществени изяви създават от Ноам Чомски знаменитост далеч извън лингвистиката И тук се явява мотив, който здраво свързва двата образа: тяхната радикалност, несъкрушимата им вяра в изначално отреденото на всички хора, техният безкомпромисен идеализъм.

      В същото време и в същата степен, в която се стопява значението на лингвистичната теория, все повече нараства обществената значимост на опозиционния мислител Чомски. От 1969 г. насам, когато публикува книгата “Властта в Америка и новият мандарин”, той се ангажира политически като неуморим автор, оратор и демонстрант за мир и ненасилие и срещу капитализма и Съединените щати. В тази книга той обвинява американския “елит”, че доброволно се е подложил да му промият мозъка, за да не трябва да вижда дълбоката неморалност на Виетнамската война.

      Оттогава Чомски май не е пропуснал вече събитие от световната политика, а колкото прости и малко премислени да са възгледите му, толкова учудващо е въздействието, което постига всеки път чрез самото количество материал, който е събрал от четене на вестници. Няма политическо убийство в Източен Тимор, скрито финансиране на шиитска група за съпротива, среща на загрижени за свободата на словото бразилски епископи, които да са убегнали от неговото внимание.

      Чомски определя себе си като анархист и казва, че е станал такъв още като юноша. “Анархист” означава в случая не само съпротива срещу националната държава, срещу капитала, олицетворяван преди всичко от големите фирми, срещу империализма и зависимостта на медиите от компании и политически партии. “Анархист” ще рече в случая отсъствието на експлицитна политическа теория. Чомски е един съвременен якобинец. Той отказва да обсъжда частни мотиви, да говори за личности, не го интересуват индивиди, културата им, тяхната история или опит.

      Затова няма диференциращи мнения, различни схващания или възгледи, има само истина и лъжа, вярно и невярно. Затова толкова много си приличат политическите книги на Чомски, затова те са каталози на лоши събития, затова той обича думи като “зверство”, “убийство” или “клане”. Неговите съчинения се подчиняват на логиката на литанията, а литанията монотонно повтарят все същата мисъл: скандал, скандал, скандал.

      Разбира се, системното скандализиране на политиката има за следствие това, че Чомски обича да преувеличава. Дали когато ще сведе двата милиона души, които умряха вследствие на терора в Камбоджа, до няколко хиляди екзекуции, които били извършени само поради това, че американците се опитали да изтощят чрез глад страната. Дали когато в “Медиен контрол”, в най-новата си книга, предлага курсове по интелектуална самозащита, тъй че истинските демократи да могат да се бранят срещу манипулация и контрол над мозъците.

      Ала не преувеличенията правят от Чомски съмнителен политически мислител – прави го нуждата от скандал. Защото и под тази нужда лежи дълбинна структура: идеалистическата, радикално надминаваща Кант вяра в един по принцип добре организиран свят, в който всяко отклонение непременно е подправяне, което подлежи на изправяне. Защото другата страна на скандала е вечният мир, една универсална граматика на политическото, която системно се изопачава чрез лошия характер на политиката и капитала.

      Щом Ноам Чомски и без подкрепата на големите западни медии се радва на световна популярност, то този успех всъщност се дължи само на това, че е единственият американец, кайто възразява с такава острота на новия световен ред. Или по-скоро на това, че той е един почти староевропейски фундаменталист, който само се е преоблякъл като американски пътуващ проповедник. Той е повече от европейски американец – такива са и Джудит Бътлър, и Майкъл Валцер или Сюзан Зонтаг – той е американски дисидент. Дисидент в затвор, който не се състои от стени и желязо, а от сатанинския заговор между политика и капитал. Затова с основание израелският философ Авишай Маргалит го нарече счетоводител на Дявола. Защото това значи още апостол, призрак от изчезнал свят, в който системност и истина са се считали още за почетни знаци.

      Професор Воланд, Дяволът, Стратегът и Майсторът на духовната обнова на света има още един спътник – една черна котка, голяма колкото шопар. Котката е Несветият дух, който споява двамата му придружители. И до Чомски също тича такава една котка. Тази котка е славата, признанието, международната репутация. Никой жив автор не е по-често цитиран от него, във вечния списък на цитираните е на осмо място, след Фройд, но преди Хегел или Цицерон. Има го в текстове за песни или върху обложки на плочи на рок-групи като “Пърл Джем” или “Бед Рилиджън”. Тази слава е от много моден вид – разраства се хоризонтално и вирее по този начин, защото знаменитостите днес образуват система в себе си, в която възникналата в една област слава се пренася в друга област без заради това да се поставя под въпрос съответната компетентност.

      Тази слава разказва една колкото проста, толкова и трогателна история – как един от най-прочутите световни учени напуска буржоазната защитеност, надява чифт стари кецове и смайва света с безогледните си възгледи.

“Меркур” 11/2003 Превел от немски Владимир Бурилков

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук