Вече четвърта поредна година ВС на БСП обявява конкурс за стипендиисред всички български, редовно обучаващи се студенти. Както и досега, отдел "Ново поколение" съвместно с отдел "Организация и териториална координация" и координаторите на инициативата популяризираха чрез медиите, областните и общинските съвети на БСП условията, критериите и темите на конкурса за есе по следните теми: "Бунтът на новите млади и антиглобализмът" и "Моят дом – България и светът". Тази година в конкурса взеха участие 67 студенти от 15 ВУЗ-а от страната от 33 специалности. Утвърдената от ИБ на ВС на БСП комисия с председател проф. Нора Ананиева, в чийто състав бяха включени изтъкнати специалисти – социолози, политолози, журналисти, филолози и политици разгледа и оцени представените есета. Обявяването на наградите за класиралите се седем разработки се състоя на 4 декември 2003 г. с участието на Сергей Станишев – председател на ВС на БСП. В срещата участваха представители на медиите, както и наградените студенти от учебната 2002-2003 г.
Отдел "Ново поколение" на ВС на БСП
Лъчезар Владимиров Африканов
МОЯТ ДОМ – БЪЛГАРИЯ И СВЕТЪТ
Роден в София. Завършил основното си образование в 133-о ЕСПУ – с преподаване на руски език. Средното си образование завършва в Първа английска гимназия в София. Владее английски, немски и руски език. Студент четвърти курс в УНСС – София, специалност "Международни отношения".
Днес светът навлиза в ерата на Водолея – нов период на духовен растеж, основан на толерантност към културното многообразие на земята и интегриране на различните ценностни системи в името на едно устойчиво градивно общочовешко развитие. Случайно или не това съвпада с процеса на глобализация или може би става дума за едно и също нещо?!
Възприемането на нови подходи и парадигми е съпроводено със сложни трансформации както на индивидуално, така и на колективно равнище. Моят дом – България и светът е формула за българското участие в този процес. Тя дава глобалната ориентация, а средствата за постигането й се крият в семантиката на съставните й елементи – дом, България и свят. Образът на дома е част от системата образи, които формират идентичността. Идентичността е основа на себеусещането и себеуважението. Тя включва чувството за базисно доверие (спокойното приемане на присъствието на другите), за собствена автономия (свободата да бъдеш себе си в присъствието на другите), за инициатива (свободата да се ръководиш от стремежите си, без да засягаш другите) и за създаване (свободата да твориш заедно с другите). Домът и свързаното с него материално и духовно пространство въплъщава идеята за устойчив център, към който човек винаги може да се завърне и да намери опора в трудни моменти. Хора, лишени от стабилна основа, имат склонност да взимат крайни решения и са силно податливи на внушения и манипулация.
Съотнасяйки тези наблюдения на равнище колективно съзнание, може да се направи извод, че при народи без ясно съзнание за принадлежност и привързаност към пространството (материално и духовно), което обитават, е налице тенденция към асимилиране и заличаване на техния облик. Българите са народ, който има особено отношение към дома и домашната среда. Семейното пространство се явява източник на опора и самосъзнание през продължителния период на османското владичество, което му придава сакрално значение.
Всички български поети и писатели от Възраждането до наши дни, независимо от тяхната политическа ориентация, акцентират върху ролята, която домът играе за изграждането и поддържането на българската духовност. Семейното домашно пространство не се ръководи от партийни, икономически или социални правила, а от несъзнавани механизми на привързване, които са запечатани в родовата памет.
Разширяването на обхвата на действие на тези механизми зависи от редица фактори. Условно като най-важен фактор може да се посочи държавата. Държавните институции са в състояние да внушават лоялност и привързаност. Една целенасочена политика от страна на централната власт е способна да издигне образа на дома на едно общностно равнище, т.е. на едно равнище, при което понятията мой дом и България стават тъждествени по съдържание и усещане.
Моят дом е и винаги ще бъде в България и в същото време България не е моят дом. На пръв поглед това емоционално отстъпление звучи парадоксално, но то съдържа една тревожна констатация за това, доколко държавата присъства като основа за нашата идентификация. Всички българи, дори и тези, които търсят реализация в чужбина, изпитват силна носталгия към родния дом. Достатъчно е да се прекара малко време в Интернетфорумите, за да се разбере духовната празнина, която българските емигранти изпитват на фона на материалното си благополучие.
Тяхната привързаност не подлежи на съмнение. Възниква, обаче, същественият въпрос – към какво е насочена тази привързаност и доколко България като държавно формирование е реален неин обект? Същият въпрос е валиден и за българите, които живеят в страната. Ако приемем, че участието в избори (местни и парламентарни) изразява степента на привързаност на дадено население към държавните дела, то тенденцията към отслабване на гражданската активност на българите през последните години показва, че държавата България не е възприемана от своето общество като реална опора, т.е. не й се отреждат функциите на дома. Налице е ситуация, сходна на тази от периода на османското владичество. Българите се затварят в рамките на семейното пространство и всичко извън това пространство се посреща с апатия или враждебност.
Мнозина изследователи на българската идентичност днес откриват сигнали на възраждащ се национализъм и опасност от нажежаване на етническия климат в страната. Реално погледнато обаче липсва една от основните предпоставки за това – ясно изразеното чувство за колективност. Българите изключват от своята понятийна система представата за общия интерес и се концентрират главно върху личното си оцеляване.
Състоянието, в което се намираме, наподобява много времето на бездьржавност, когато, както отбелязва Томас Хобс, човек за човека е вълк. Липсата на колективен дух в случая не се посочва като индикатор за започнали процеси на обезличаване, а идва да покаже неспособността на държавата да организира и насочва обществото в определена посока на развитие. При наличието на отслабени, дори на моменти несъществуващи, връзки между институциите и обществото, възприемането и следването на глобалните тенденции изглежда непосилна задача.
Глобализацията и интеграцията изключват всякакъв стремеж към затваряне или ограничаване в някакви граници (материални или духовни). Светът, разглеждан като глобално село, предполага сплотяването на всички народи около една световна идентичност на идентичностите, т.е. постигането на състояние, при което хората да припознаят света за свой дом. Възприемането на идеята за общ световен дом и произтичащата от това обща отговорност не е формална декларация.
Премахването на икономическите и политическите граници е реален процес, съпътстван от сериозна пренастройка на ценности и разбирания. Духовната културата е призмата, през която хората осмислят своите опитности. Разбирането на културните особености на отделните общности ще позволи търсенето на допирни точки, които се явяват движещи сили на глобализационните и интеграционните процеси. По-коректно е в такъв случай да се говори за опознаващ се, а не глобализиращ се свят – свят на културното многообразие, а не на унифицирани общности.
От тази гледна точка нашата култура може значително да допринесе за формирането на една благоприятна Среда за взаимно опознаване. Българският културен опит е носител на два основни принципа: устойчивост и гъвкавост. Преведени на езика на глобалистите, тези принципи предполагат компромисно поведение и толерантност, съчетани с ясно изразена иденти чност. Идентичността в случая не се разглежда като икономи ческо или политическо понятие, а като културно пространство.
Осмислянето на понятията дом, България и свят позволява да се изведат няколко основни извода:
- – Българите разполагат със стабилна културна основа, върху която да надграждат нови опитности и която им позволява да се адаптират към динамично променящата се среда, запазвайки вътрешната си идентичност.
- – Българската държава не е в състояние да внушава лоялност и привързаност на своите граждани.
- – Българската култура е носител на идеи, които могат да подобрят начина, по който се възприемат и развиват глобализационните процеси.
Както е видно, слабото звено в прилагането на формулата моят дом : България и светът е поведението на държавата. В последните десетина години управлението на страната е подвластно на партийната реторика. Българските държавници трудно възприемат виждането (или не им е изгодно да приемат такова виждане), че икономическите и политическите промени трябва да са съобразени с равнището и характера на културата. Народите, както отбелязва един френски мислител от XIX в., си остават подвластни на своя характер и всички идеи, попреминали през точния калъп на този характер, са само дреха назаем, временна маскировка. Успешното протичане на прехода и присъединяването към европейските структури трябва да започват в културната област, а не да приключват там. Образователната система е ключът към изграждането на нови отношения на доверие и привързаност между държавните структури и обществото. По думите на един виден български историк : "Българските деца се учат на всичко, но не и на това какво е България?." Тук не става въпрос държавата да се ангажира с разпалването на националистически страсти, а по-скоро за поддържане на едно самочувствие, което да позволи на българите да разгърнат своя културен потенциал.
Добромир Ганчев Атанасов
МОЯТ ДОМ – БЪЛГАРИЯ И СВЕТЪТ
Роден в Бургас. Завършил средното си образование в Английска езикова гимназия – Бургас. Сътрудник в списание "Матрицата и ние". Печели трето място в конкурс за есе на тема: "Доктор Петър Берон и българското Възраждане", организиран от БАН. Владее английски и немски език. Студент втори курс в УНСС – София , специалност "Международни икономически отношения".
Човек не избира и не може да избира къде да се роди, нито кога, нито при какви обстоятелства. И въпреки това той си създава дом благодарение на даденостите на околната среда; създава си град и държава и техният ред и начин на функциониране се определят от закони, по които да протича земният живот на обществата. Човешкото същество притежава и вътрешна сила, която е неизмерима, и която го прави още поуникален. И това е именно силата да въздейства и на света, държавата, града си, и на самия себе си. Силата да се промени, да стане по-добър, милосърден, да обича повече хората до себе си. Мощта на човек да пречупи злото в себе си, да се смири и да гледа с вяра, надежда и любов на подарения му живот. Но тази мощ произтича отвътре, от сърцето, а в него се таят само найсъкровените мисли и чувства, най-скъпите надежди, най-свидните мечти, най-горестните болки… Всичко, което ние, хората, наричаме родина, дом, център на своя вътрешен космос, всичко, което обичаме – то е в сърцата ни, но и около нас. И тъй като домът ни е и в сърцата ни, то от това зависи какви сме ние и дали действително ще успеем да променим света и да го направим едно по-добро място за живот.
Моят дом е преди всичко една къща, един град, една държава, един свят. Той е и нещо съвсем различно – идея, скъпо чувство, което витае в сърцето ми; и което ме натъжава, когато се почувствам далеч от него, но радва до сълзи, когато отново се завърна. Това е родната ми къща, близките ми хора, приятелите ми, малките, тихи и спокойни улички в родния Бургас, искрящото море, Божият храм, красивата морска градина, двете ми училища. Дом ми е и Родопа планина, Тракия, Шипка. Дом ми са прекрасните, закътани стари манастири с чисти икони и бронзови свещници, дом ми са разказите на Вазов за избавлението от османския гнет, бунтовните стихове на Ботев, вярата на Вапцаров. Дом ми е и родното небе, тъмносиньо и обкичено със ситни бухлати облачета. Ето това е родината ми, домът ми.
И тъй, моят дом е нещо, което трудно се променя с времето. Но от него произтичат особеностите на всеки един от нас и по отношението към дома ни ние можем да разберем поне отчасти какви сме всъщност. Още от първите си стъпки като деца ние започваме да опознаваме света около нас – люлката, стаята с играчки, прозореца, слънцето. После, като знаем какво има в стаята, започваме да щъкаме из къщата, двора. Майката, таткото, братчето или сестричето помагат в по-трудните задачи и ние в един момент, когато пораснем достатъчно, започваме да разглеждаме с истински интерес и града, в който живеем – улиците, сградите, другите хора около нас.
Сприятеляваме се, ставаме близки с някои от тях и ги обикваме истински. А когато за първи път излезем извън града си, виждаме, че има и други градове като нашия – някои по-красиви, други по-добре уредени. Но и там говорят на същия език като нас, като в нашия град и разбираме, че всички ние живеем заедно, имаме един език, една култура, една история. И България е нашата родина – малка по територия, но обичана от сърце. Дотолкова, че наши сънародници са давали живота си за нея – и това са националните ни герои. Бащиното огнище, познато още от стиховете на Христо Ботев, е така скъпо за всеки от нас, че сърцето ни боли, когато чувстваме, че го губим.
След като сме опознали и обикнали дома си и родината си нашата малка, но красива България, съвсем логично изглежда да обърнем поглед и към огромния свят. А той съвсем не е само това, което пише в учебниците по география, а нещо невероятно многообразно и различно от всичко, което бихме били в състояние да си представим. Прекрасната природа на националните паркове, чудесата на света, уникалните постижения на инженерите и учените в развитите страни, световната култура – всич- ко това привлича човека и го кара не само да му се радва, но и да го. приема за свое, защото и той е част от тази напреднала цивилизация, и има много общи неща с всички народи по света – независимо от расовите, историческите и ценностните разнообразия. А тази близост важи в най-голяма степен за съседите ни на Балканите. В дома си аз пазя всичко, което смятам за ценност, и внасям само най-отбраното, най-качественото, защото онова, което пусна в дома си, пускам и в сърцето си. Не бих пуснал пошлото, кичозното, просташкото, лъжливото – защото един ден то ще ми се отплати подобаващо и ще ме кара да съжалявам горчиво. Но се опитвам винаги да търся и да допускам онова, което сърцето ми истински желае, и да го пазя, докато мога. От телевизията, книгите, от съвременните електронни източници на информация научих, че светът има невероятно много лица и оттенъци на всички цветове. Разбрах, че в Япония красотата е издигната в култ и че предметите около нас са тук, за да ни помагат и служат, че управляващи. От Германия – че да се предадеш, не е изход от тежката ситуация. От САЩ – че да се трудиш усърдно, има смисъл. От Франция и Англия – че трябва да обръщаш внимание на всяка дреболийка от онова, което правиш, и да се държиш възпитано сред хора. Всичко това ми допадна и реших да го пусна да влезе в сърцето ми и в дома ми. И въпреки че не съм обиколил света, аз се чувствам частичка от него, макар и пренебрежимо малка, защото част от него живее в мен. Така той ми става все по-познат и в резултат на това аз от своя страна вече започвам да го чувствам като свой дом, макар и така огромен и необятен.
Когато човек има вътрешна сила и убеденост, когато е богат в душата си – тогава е много по-лесно за него да живее така, сякаш си е у дома навсякъде. И дори да е беден материално, това не му пречи, а го амбицира да постигне най-доброто от онова, което има. Хората в България, стига да искат, със сигурност могат да постигнат много повече, за да стане родината ни малко по-добра за живеене, и да се спре масовата емиграция. Може би липсва всеобщо желание, може би още не е дошло времето, но да се надяваме, че скоро всичко ще стане. Важното е не един или двама души да се наемат с такава отговорност, а колкото се може повече. Защото няма смисъл, когато в къщата един чисти, а всички останали разхвърлят. А аз искам моят дом да бъде подреден и чист, така че и аз, и близките ми, и приятелите ми, и гостите ми да се чувстват добре, когато са в него. Колкото повече хора узреят за идеята, че всички ние зависим един от друг, толкова по-добре. Защото България и светът не са само мой дом, а и на още невероятно много хора. И това, което правя аз, несъмнено има отражение, малко, или голямо, върху живота и на другите. Иначе казано, човек трябва да избира не само кое да допуска в сърцето си, но и онова, което излиза от него, защото това може да направи огромна разлика. Но ние, българите, вече имаме пример – и това са нашите предци от Възраждането, които са успели от един изморен, отруден народ да направят военна, политическа и икономическа сила на Балканите благодарение на ума си, високия си морал и непреходни ценности. Така, съчетавайки най-доброто от историята и модерната епоха, съвременните българи имаме възможността отново поне да направим опит да превърнем България в един нов, уютен свой дом, за да сме в състояние да опознаем по-обстойно и света, в който живеем заедно с още милиарди хора. Тогава ще сме в състояние да решим и проблемите в общия световен дом – глада, бедността, страха от война и да осъществим желанието си всички ние да живеем в един по-добър и мирен свят.
Страхил Петров Делийски
БУНТЪТ НА НОВИТЕ МЛАДИ И АНТИГЛОБАЛИЗМЪТ
Страхил Петров Делийски е роден в Луковит, обл.Ловеч. Завършил е средното си образование в гимназия с преподаване на чужди езици в Плевен. В периода май-юни 2002 г. към асоциация "Прозрачност без граници" е координатор на проекти по програма "Младеж" на ЕС, Дания. Има студентски стаж във ВС на БСП, отдел "Програмно и идейно развитие". Владее английски, немски и испански език. Бакалавър по политология, със специализация ("Политическа теория и политически процес"), първи курс магистратура в СУ " Св. Климент Охридски" – София, специалност "Политически мениджмънт".
Когато започнах да мисля върху съдържанието на това есе, смятах да го лиша от така популярните патос и въображение, характерни за текстовете с леви идеологически импликации. Но в процеса на работа осъзнах, че не съм успял. Иска ми се да отдам този факт не на някаква своя индивидуална слабост, а поскоро на една типична за културата на "новото" младо поколение черта, която, надявам се, все повече ще откриваме в нас – искрената загриженост за това, което се случва в заобикалящия ни свят. Още повече че все още никой не може да ни лиши от нашата емоционалност и нашите мечти.
Можем да си позволим да разнообразим нашата интелигентна циничност и да помечтаем около пет минути, но не повече, защото има работа за вършене. Никой друг освен нас не е способен да сътвори съдбите ни. За да бъдем самите ние отговорни за живота, който живеем, е нужно освен мечтите да направим своя и действителността. Живеем, струва ми се, в свят, в който претенциите за притежаване на универсална истина са просто един анахронизъм. Поставени сме в ситуация на интеракция между различни интерпретации на основанията и смисъла на съществуващия свят, всяка от които има еднакво право на легитимност.
Реторични конструкции с различна убедителност се борят за честта да бъдат наречени светоглед. Някои автори побързаха да обявят края на идеологиите, като дадоха приза на либералната демокрация и капиталистическото икономическо мислене. И тъкмо когато "Новият световен ред" се мислеше като гарантирал своята легитимност, когато международните политически и икономи чески институции заедно с глобалния капитал, концентриран в транснационални корпорации, потриваха доволно ръце от добре свършената работа, една интерпретация за алтернативен начин на живот надигна своя глас в Сиатъл. Медиите нарекоха това движение антиглобализъм, но по същество то по-скоро започна да артикулира позициите най-вече на противниците на американската политика, мислена като "империализъм" и на експанзиращия капитал на транснационални корпорации, базирани главно в САЩ.
За много кратко време антиглобализмът спечели сърцата на голяма част от от младото поколение, което откри в него възможност за удовлетворяване на естествената човешка потребност от самоопределяне на своя и на своята общност живот. Движението се превърна в своеобразен бунт срещу всякакви претенции за доминираща позиция на която и да е интерпретация на реалнолстта, наложена "отгоре". То запо чна да дава пространства за реализация на желанието за мислене и действие от свое име, в името на своето собствено добро. Добре де, ще попита някой, какви пречки съществуват в сегашната среда, които да възпрепятстват свободното действие. Нали след 1989 г. беше обявен краят на тоталитарните системи и идеологии и бленуваната свобода намери своите източници в лицето на либералната демокрация и капиталистическата икономика. Наистина е чудесно всеки да защитава избраната от него интерпретация, но е възпитано, а защо не дори и мъдро да помисли върху основанията на конфликтиращата позиция.
Благодаря ви за вниманието, уважаеми елити! Вие сте толкова снизходителни! Нека започнем така: Чрез заложените в него процеси на неограничен растеж капитализмът редуцира екологията на планетата до обикновен изто чник на експлоатация. Заедно с бавното убиване на физическата среда, в която живеем, желанието за максимизиране на ползите от всичко и навсякъде все повече превръща обикновения човек в бездушно звено от поточната линия на големите компании.
В името на икономическия растеж институции като Световната банка, Международния валутен фонд и Световната търговска организация са така добри да определят жизнените потребности на полуинтелигентното неселение, без дори да се поинтересуват за техните нужди. Глобалният пазар, под опеката на държавните елити и международните политически институции, се превръща по този начин във външна, доминираща живота на подопечните си, сила. Къде откриваме тук свободата? Може би във възможността за естествена съпротива от страна на тези, които желаят сами да определят посоката на своето съществуване? Да, ако се абстрахираме от репресиите срещу легитимно протестиращите, можем да се съгласим. Но тук изниква още един проблем. Логиката на пазарната икономика до такава степен започва да се вкоренява в нашите мозъци, че дори нейният език постепенно замества човешките морални и духовни начини на изразяване. Сега ние "инвестираме" в нашите деца, бракове и лични взаимоотношения, един израз, който покрива значението на думи като "грижа" и "любов". Използваме терминологията на икономическите контракти вместо тази на лоялността и духовната близост. Човешките ценности се заменят от етиката на калкулацията и връзките между хората все повече се осъществяват чрез механичните закони на пазара. Налице е един разпадащ се социум. Нима тези, които не заемат страната на глобалния капитал, нямат право на отказ от участие в тези процеси? Да не би желанието за реабилитация на органичните социални връзки да е проява на лош вкус и демодиран левичарски патос?
Въпреки реториката на свободата съвременният капитализъм затваря живота по един невидим начин. Оградите от периода на ранния капитализъм сега са заменени от облепените с красиви реклами стени на консуматорската култура. Светът е превърнат в съвкупност от търговски стоки. Това е ситуация, в която консуматорската логика рефлектира върху самата човешка биология и разум. Така ние губим не само своите общностни публични пространства на социален контакт, но и контрола върху живота си. Става все по-трудно да дефинираме себе си извън влиянието на капитализма, като по-този начин органичното значение на живота започва да изчезва. При това положение, защо антиглобализмът не бъде разбиран като легитимен отговор на усещането, че дори и малкото публични, нетърговски сфери от всекидневието са отнети от обикновения човек. В политически смисъл бунтът срещу тези дефекти на глобализацията се превръща в бунт срещу политическите институции, мислени като техни носители. Очевидно е, че институциите на либералната демокрация не успяват да усвоят и артикулират потребността от ограничаване и премахване на тези дефекти.
В резултат от институционалния вакуум улиците стават естествения форум за изразяване и защитаване на интересите на недоволните. Защо не се запитаме тогава "либерална и демократична ли е либералната демокрация"? "Историята няма свой собствен смисъл", казва Карл Попър, но "ние можем и трябва да й предадем такъв", отговаря Ралф Дарендорф. Наистина, нашето поколение стана свидетел на проваления социален експеримент на политическите елити, застанали зад оправданията на историческия детерминизъм. Сега сме изправени обаче срещу тотализиращите разкази на доминиращите икономически елити, които се опитват да ни убедят в естествената необходимост и безалтернативност на сегашната система, организирана около потребностите на глобалния капитал. Новите млади обаче не вярват на големите разкази.
Те не желаят повече да бъдат приспивани със сладникави истории за светлото бъдеще, а сами да творят своето настояще. Бунтът на новите млади не е само резултат от емоционална спекулация с фактите. Той е категоричен отказ от безгласно участие в поредния филм, режисиран отгоре, а излизането на улиците е ритуално откъсване от виртуалния свят на официалните власти. Това е излизане от културата на симулакрума в медийното пространство, създаден в услуга на глобалния капитал.
Новото поколение дава ясна заявка за собствено дефинирана реалност. Нещо повече, фактите на безотговорна експлоатация на природните ресурси и прогресивното обедняване на голяма част от населението на земята за сметка на ограничен брой елити генерират не само недоволство, но и желание за промяна. Културата на съвременния младежки бунт е култура на действието и всички, конто изпитват почитание към статуквото, трябва добре да се замислят, ако желят да го запазят. Наистина, бъдете не само възпитани, но и мъдри.