Литературен критик и историк на българската литература. Интересите му са насочени към социалнополитическите идеи в литературата от Възраждането до наши дни. Автор е на книгите “Творци и слово”, “Човекът в словото” и “Съвестта на думите”, както и на много студии, статии и рецензии.
Българската (а и всяка друга, естествено) интелигенция не е и никога не може да бъде еднородна по социален произход и състав. Но в годините на социализма, когато общественото разслоение беше трудно доловимо, ние свикнахме да гледаме на нея като на монолитна социална група, занимаваща се единствено с духовни дейности, ползваща облагите на властта, но постоянно готова да й стори някаква пакост.
След 1989 г. видяхме, че интелигенцията съвсем не е лишена от властови амбиции, че обича да управлява; политическата й воля изведе на държавното кормило доста нейни представители. Но се очерта болезнено нееднородността й. Видя се още веднъж, но вече ясно, че тя попълва редиците си от различни социални слоеве; че политически никак не е единна и последователна; че вижданията й за обществото, нацията и държавата не са монолитни; че управленските й възможности са крайно ограничени и волунтаристични. А когато изгуби своите единствени представителни "говорители" в лицето на творческите съюзи, отдела на ЦК или министерството на културата, тя става или прекалено агресивна, или отчайващо безпомощна.
Но въпреки че не е еднороден организъм и че из гърлата й излизат най-разнообразни звуци и гласове, а очите на съставящите я членове гледат в противоположни посоки, тя трябва да се анализира като едно цяло. В крайна сметка социалното й многообразие се слива и изравнява в съсловно единство благодарение призванието й да бъде изразител едновременно и на отделните социални групи, и на цялото общество. Интелигенцията е "говорният апарат" на нацията и обществото. Нейната функция е постоянно "да говори"; да говори вербално, но и без думи, когато думите още не значат нищо и нищо не обозначават.
Самото й поведение е нейният начин да говори; понеже е със силно развити усещания и възприятия, реагира моментално, стихийно, неосъзнато. Защо интелигенцията, която живее в обичайна вражда с обществото и сякаш е склонна повече да взима от него отколкото да му дава, е неговият най-добросъвестен изразител? И може ли да смятаме, че и днес, когато обществото е разделено на непримирими класи и политически идеологии, българската интелигенция със същата сила и способност, както бе до 1989 г., е еманацията на националния дух и съвест на епохата? И имаме ли още основание да я наричаме "народна интелигенция"?
Не са ли остарели въпросите, които задавам? Остарели са сигурно, но аз не мога да не ги поставя, а и да добавя още и още. Например, не доведе ли триумфиралият либерален модел на общественото устройство до обезличиването на интелигенцията и превръщането й в обикновена работна ръка от високобразовани, интелигентни, талантливи и мислещи люде? Произвежда ли интелигенцията онези идеи, от които народите обезумяват и заради които са готови да се разделят с живота в името на справедливостта и надеждите за по-добър живот? Няма как да не продължим да се питаме, когато сме изправени пред нови реалности и когато самата интелигенция се представя за нова и говори на друг, непонятен допреди десетилетие език. Проблемът е дали интелигенцията държи истината за своето време или само я преразказва бегло?
За да намерим най-верния отговор, трябва да слушаме не само онова, което интелигенцията артикулира ясно и отчетливо, но и неизказаното, премълчаното, скритото, неосъзнатото. Когато обществото е недоволно от нея или й оказва натиск, тя тутакси заема отбранителна позиция. Резултатът може да се проследи най-вече в произведенията на изкуството. Именно в такива периоди се появяват естетически течения във всички изкуства едновременно, които са отглас на дълбокото разочарование от несгодите в живота, от лицемерието и бездушието на управляващата класа. Тези течения са наричани модернизъм, декаданс, символизъм, експресионизъм и т.н. Въпреки различните естетически особености, които всяко едно съдържа, и различния език, на който говорят, те си приличат по това, че отричат обществото, предизвикват го, защото не приемат неговото устройство и пътя, по който то е тръгнало. Тогава интелигенцията е изпълнена с отчаяние и мизантропия, отдава се на самонаблюдения, отвръща поглед от реалността и се затваря зад дебелите стени на въображаемото и мечтаното. Обществото не притиска интелигенцията, когато е в подем, когато е обзето от съзидателни енергии и се стреми към високи цели. Напротив, тогава то й дава простор за действие, доверява й се, вдъхновява я. Отгласът на интелигенцията е показателен не толкова за самата нея, а преди всичко за обществените настройки и кризата в системата. Онова, което се случи след 1989 година, би могло да се оценява и като склонност на интелигенцията да се продава, да се приспособява спрямо новите лидери във властта, за да запази привилегированото си положение. Но то няма да е точно и вярно, защото случилото се дойде след продължително натрупване на обстоятелства и наслагване на причини вътре в самото общество. Вътрешното противоречиво развитие (по-скоро деградация) изведе на преден план острите конфликти, които трябваше да бъдат формулирани, назовани и изречени от интелигенцията, но регулирани и отстранени от самото общество и от властта, която то е избрало.
В края на 1989 г. публичната реакция бе чрез демонстрации, митинги, подписки, но и чрез политико-публицистично отхвърляне на миналото, отричане на постигнатото, абсолютизиране на пазара и демокрацията.
Интелигенцията "заболя" от пазар и демокрация. Заразена от настъпващата постмодернистка идеология, тя гневно се отърсваше от тезите, които дотогава защищаваше, и се пристрастяваше към идеите, които й се струваха прекрасни и безспорно верни. Заслепението й, неудържимият гняв, плебейските й действия, които често грани чеха с простащина, бяха всъщност лицето, погледът и температурата на самото общество. То беше тежко болно. А едно общество боледува, когато се забавят преобразуванията в него; когато го обземат разрушителните сили и изчезне разумът му. Обикновено това се случва в гранични епохи, в епохи на започващ, а още повече при напредващ преход от едно състояние в друго, когато и институциите на властта са изпразнени от съдържание, и самата държава като организация на обществото престане да изпълнява задълженията си.
От втората половина на 80-те години на ХХ век та чак до сега обществото се променя радикално: създават се нови социални класи, а самите класи нямат още облик, идеология, интереси. Впрочем, интереси те вече имат, но и те са груби, вулгарни, агресивни и не са събрани още в стройна система от осъзната и приета идеология и морал.
Преобръщането на пластовете предизвиква сериозен стрес у интелигенцията. Свикнала да бъде ухажвана и напътвана от властта, на нея изведнъж й се отдаде възможност сама да раздава справедливост и сама да осъществява властта чрез себе си. Видяла се свободна и придобила правото да държи другите в подчинение и зависимост, интелигенцията побърза да бере плодовете на тази свобода. Тя си внуши, че ставащото е дело на нейните дълголетни съпротиви и че сега единствено тя заслужава да бъде герой и да държи кормилото на държавните дела. Не "работническата класа", а интелигенцията стана движещата сила на "революцията", смяташе тя. Какво пък, така се получава, когато не духът излиза от бутилката, а "цветът на нацията" напусне библиотеките, университеските аудитории, театралните сцени, концертните подиуми, за да изпълнява въображаемата си мисия на разпоредител с историята. Довчера пренебрегвани или снизходително потупвани по рамо заради разсеяността и отвеяността им от света, интелектуалци влязоха в Народното събрание, говорят по телевизията, дори отправят заплахи към великите сили и се разполагат в министерските кресла.
Това, което казвам, изглежда несериозно и сигурно и смешно, но не е, защото в болното общество е винаги така. Поведението на интелигенцията е ирационално, както е ирационална болестта на обществото и затова е невъзможно да се режисира. Впрочем, ако социолозите и политолозите, а и управниците, можеха да четат симптомите на заболяванията на обществото, щяха да знаят далеч преди 1989 г., че назряват сериозни обществени сътресения и сривове, че обществото страда и натрупаната в него отрицателна енергия неминуемо ще избухне, за да отнесе граденото десетилетия.
Интелигенцията дълго даваше такива знаци. Тя назоваваше симтомите в книгите на писателите, в картините на художниците – дори и в сградите на архитектите. Реакцията на властта бе гневна, но объркана и неадекватна. Аз не твърдя, че някой щеше да спре хода на историята и да повлияе върху съдбата на обществото, но подчертавам, че големите, историческите събития могат да се предвиждат по литературата и изкуството и по поведението на интелигенцията в неговите различни форми и проявления.
Литературата от втората половина на 60-те години на миналия век в своите най-значими образци и автори (Й.Радичков, А.Германов, Л.Левчев, Вл.Башев, Н.Инджов, П.Караангов, А.Дончев, Н.Хайтов и др.) художествено изрази ( чрез сюжетите, които описва, и чрез героите и идеите, които изгражда) пропукванията в социалистическото общество, разочарованията и обезверяването на хората.
Пропагандата твърдеше едно, а литературата сигнализираше, че то не е вярно, че е лъжа и измама, на която не бива да се вярва. Малко по-късно писателите от края на 70-те години открито представяха сюжети, взети от реалния живот, които свидетелстваха за пълния разпад на социалистическото общество и не криеха, че назряват радикални промени. За съжаление тези симтпоми не бяха разпознати. На тях дори не им бе обърнато внимание. Вместо това нарастваше негодуванието към интелигенцията, взимаха се най-различни "мерки за отстраняване на отрицателните явления", пишеха се редакционни статии по повод автори и творби, оито преувеличават "малката правда" и пренебрегват "голямата равда". Но се оказа , че интелигенцията е виждала именно "голямата равда" и е биела тревога за опасностите, които дебнат изгубилото редстава за себе си общество. Уточнявам, че интелигенцията изрича предимно мрачните прогнози, лошите вести; че предсказва опасностите, азложението на обществото.
Гласът й звучи повече горестно и рачно, нежели радостно и весело. Дори когато на думи приветства адено явление; дори когато тържествува заедно с нацията и обществото, вторият й глас" говори, макар обикновено да не го чуваме, руго. Разбира се, не бива да слушаме кресльовците, клакьорите, подмазва ите, не звука на отделните инструменти, а целия оркестър в ялостното му изпълнение от начало до край. остмодерната епоха напълно профанира идеалите на европейското росвещение и ги замени с идеите за подчинение на пазара. Тя обяви а стока всичко – дори човека, дори идеите и идеалите.
Днес в постмодерното азарно общество всичко е обект на покупко-продажба. Сега и нтелигенцията разработва теории как човек "да успее", да се нагоди ъм изискванията на пазара, а не говори за нравственост и възвишени ели; не защитава доброто. По-ценно и по-скъпо за нея се оказа полезното, атериалното, прагматичното. Но въпреки това тя вече понесе ърху себе си "благата" на либералната икономика и първа остана звън разпределителните механизма на държавата (да си припомним умите на Н.Бердяев, че руската революция се "подигра с интелигенцията", а да запомним, че революциите винаги се "подиграват с интелигенцията", огато победят!).
Пред нея изведнъж и неочаквано, а спрямо оведението й – дори незаслужено, се откри бездната на материалното еблагополучие. Валякът на пазара най-напред нея замачка, защото я не е годна на тежки изпитания, не е практична и не умее да е пази. Въпреки че угоднически промени духа си и от "лява" се превърна "дясна", като се надяваше (но не би!), че либералната икономика ще я ощади. Да си спомним как интелектуалци от най-висок ранг ни убеждаваха олко хубаво нещо е "шокова терапия", как пазарът ще регулира сичко и колко добре ще бъде в България да има богати хора.
Безкрайни яха приказките за частната собственост като панацея на благоденствието. транно е, че и днес мнозина от тях продължават да твърдят ова, макар да оправдават откъсването си от политиката с разочарования т политиците, на които са имали безрезервно доверие. А и актът, че интелектуалците говорят за вяра и доверие в управници и олитици, също е сигнал за упадък, за тежка криза в самата интелигенция ато отглас от кризата и разпада в обществото. Само объркана разложена интелигенция може да бъде в политиката и властта.
Нрмалното й състояние е да бъде срещу политиката и властта – особено рещу властта на пазара. Тя трябва да е готова на саможертва името на народа, а не да призовава народа към саможертва и търпение името на икономически растеж и процъфтяване на икономиката.
Но най-страшното е, че интелигенцията изгуби чувството си за оциална справедливост и състрадателност към "унижените и оскърбните". Това именно е безапелационното доказателство, че обществото не само българското, а изобщо постмодерното) е в криза или в критично състояние, което е присъщо за настъпване на нова епоха. Върховното, към което се стреми обществото и към което с огромна охота го тласка интелигенцията, е забавлението и удоволствието от него.
Всичко е "шоу", т.е. можем да се веселим, да си говорим за каквото ни дойде наум, да се шегуваме, да пародираме историята, личностите в нея, да се глумим с властта. Като се забавляваме, ние си въобразяваме, че разрешаваме трудностите си, че преодоляваме бедността и безнадеждността, в която са ни вкарали. Създаваме си дори илюзията, че това е истинската реалност и това никак не е случайно. Виртуализирането на реалността чрез шоуто е средата на обществото, в което живеем и което е продукт на постиндустриалната епоха. Идеалите се заменят с "ценности"; интелигенцията се преобразува в "елит", а самият елит включва фотомодели, политици, манекенки, водещи на шоута и телевизионни предавания. Призваната да произвежда идеи интелигенция е сведена до равнището на тесен кръг добре печелещи от блясъка, който създават, и от посредствеността, която налагат, красиви и глупавички момичета и женствени момчета.
Новият тип "интелигенция" говори граматически неправилно и прекалено убого в стилово отношение, но въпреки това казва достатъчно за състоянието на обществото, за болестта, която го е обзела, и за страданията, които го очакват. Случващото се с хората на духа и мисълта в България е безпощаден пример за пълната разруха на България. Когато такъв род хора излязат на преден план и дадат облика на интелигетнцията, нищо добро не бива да се очаква.
Големият въпрос пред интелигенцията ( а и пред обществото и нацията, разбира се) днес би трябвало да бъде "какво да се прави?". Боя се, че отговорът ще продължи да се търси предимно в сферата на битовото съществуване, икономиката, международната политика. Идеята изходът да се проектира върху общото икономическо въздигане на обществото едва ли ще бъде плодотворна. Кризата на българското общество не е в разрухата на икономиката, водеща до всеобща унизителна бедност на хората, а в самото му устройство, което не позволява въздигане на икономиката и избавяне от бедността. Става дума за духа и същността на системата, за причините, които я създават и поддържат, а не за резултатите от нейното функциониране; за задълбо чаващите се тенденции на нравствен упадък и непродуктивност на идеи вътре в самата интелигенция, за онова, което е пред нас и което ще определя живота ни през тази епоха…
